Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (63)

Глава 5
Кралят и Наместникът

Над Гондор бяха надвиснали съмнения и ужас. Ясното време и грейналото слънце изглеждаха като подигравка за хората, в чиито дни почти не бе останала надежда и които всяка сутрин очакваха съдбовни вести. Владетелят им бе мъртъв и изгорен, тялото на Роханския крал лежеше в крепостта им, а новият крал бе дошъл през нощта и пак бе потеглил на бой срещу тъй мрачни и страховити сили, че никаква доблест нямаше власт да ги покори. Новини не идваха. Откак армията напусна Моргулската долина и пое по северния път в сянката на планините, нито един пратеник не се бе завърнал, никаква вест не бе долетяла за онуй, що ставаше сред злокобния Изток.

Два дни след потеглянето на пълководците лейди Еовин заръча на болногледачките да й донесат одеждите и никакви увещания не я удържаха в постелята; когато я облякоха и укрепиха ръката й на платнена превръзка, тя отиде при Управителя на Домовете на изцелението.

— Благородни целителю — каза му, — огромен смут ме е обзел и повече не мога да лежа бездейно.

— Лейди — отвърна той, — още не сте оздравяла, а ми заръчаха да положа за вас специални грижи. Още седем дни не биваше да ставате от леглото, така ми наредиха. Моля ви да се върнете.

— Здрава съм — каза тя. — Здрава съм поне телесно, ако не броим лявата ми ръка, а тя ще се оправи. Но пак ще заболея, ако не намеря какво да върша. Няма ли вести от сраженията? Жените нищо не могат да ми кажат.

— Няма вести — потвърди Управителят — освен това, че владетелите са потеглили към Моргулската долина; хората казват, че начело бил новият пълководец от Севера. Велик благородник е той и целител; чудно ми е, че лекарска десница може да върти и меча. Не се среща подобно нещо из Гондор в наши дни, макар някога да е било и тъй, ако не лъжат древните предания. Но вече дълги години ние, целителите, търсим само лек за раните, нанесени от мечоносците. Не че и без тях не ни е малко работата — светът е пълен с недъзи и злощастия, та не ни трябват и тия, които носят войните.

— За война не са нужни двама врагове, Управителю, и един стига — отвърна Еовин. — А който няма меч, може да загине от меча. Нима тук, в Гондор, само ще събирате билки, докато Мрачният владетел събира армии? И знай, че невинаги е добро да си здрав телесно. Както и невинаги е зло да загинеш в битка, дори сред ужасни страдания. Ако ми бяха позволили в тоя мрачен час, бих избрала второто.

Управителят се взря в нея. Снажна се изправяше тя, с блеснали очи на бялото лице, със стиснат юмрук, както се бе обърнала да погледне през източните прозорци. Той въздъхна и поклати глава. След кратко мълчание тя се обърна към него:

— Няма ли неотложни дела? Кой управлява Града?

— Не знам точно — отвърна той. — Тия работи не ме вълнуват. С Роханските конници е останал някакъв воевода, а за бойците на Гондор чух, че отговаря владетелят Хурин. Но Наместник на града по право е господарят Фарамир.

— Къде мога да го намеря?

— В този дом, лейди. Той бе тежко ранен, но вече е на път да оздравее. Не знам обаче…

— Ще ме заведете ли при него? Тогава ще знаете.

 

 

Владетелят Фарамир се разхождаше сам из градината на Домовете на изцелението и под топлите слънчеви лъчи усещаше как в жилите му се влива нов живот; ала сърцето му бе натегнало и той се взираше отвъд стените, на изток. Когато Управителят се приближи и изрече името му, той се обърна и видя лейди Еовин Роханска; жалост го изпълни, защото видя, че е ранена, а ясният му взор долови в нея скръб и смут.

— Господарю — каза Управителят, — това е лейди Еовин Роханска. Тя препускаше в битката до краля, бе тежко ранена и сега е под мои грижи. Ала не е доволна и желае да разговаря с Наместника на Града.

— Не го разбирай погрешно, господарю — каза Еовин. — Не липсата на грижи ме гнети. Едва ли има по-хубав дом за ония, що дирят изцеление. Но не мога да лежа в клетка сред леност и безделие. В битката дирех смърт. Ала не загинах, а битката продължава.

По знак на Фарамир Управителят се отдалечи с поклон.

— Що искаш да сторя, лейди? — запита Фарамир. — И аз съм в плен на целителите.

Той се вгледа в нея и тъй като беше дълбоко жалостив, стори му се, че тая красота в скръбта всеки миг ще разкъса сърцето му. А тя го погледна и видя печалната нежност в очите му, ала в същото време разбра, че е израснал сред воини, че нито един от Конниците на Пределите не би могъл да се мери с него в сражение.

— Що искаш? — повтори той. — Ако е в моя власт, ще го сторя.

— Моля те да заповядаш на този Управител да ме пусне оттук — отвърна тя; но макар словата да бяха все тъй горделиви, сърцето й потръпна и тя за пръв път се усъмни в себе си. Досещаше се, че този снажен, суров и нежен мъж може да я помисли просто за капризна като дете, което още няма волята да довърши докрай скучната задача.

— И аз съм под грижите на Управителя — каза Фарамир. — Пък и още не съм поел властта над Града. Но дори да не бе така, пак бих се вслушал в неговия съвет и само в крайна нужда бих оспорвал волята му по въпроси на лечебното изкуство.

— Но аз не диря изцеление — каза тя. — Искам да препусна на бой като брат си Еомер или дори като крал Теоден — той загина и се сдоби със слава и покой.

— Късно е, лейди, да догонваш пълководците, дори и да имаше тая сила — отвърна Фарамир. — Но смъртта в битка все още може да сполети всички ни, независимо дали го желаем, или не. Най-добре ще се подготвиш да я посрещнеш посвоему, ако в останалото време се подчиняваш на Целителя. Двамата с теб трябва да изтърпим часовете на очакване.

Тя не отговори, но нещо в нея се размекна, сякаш люта слана отстъпваше пред първото неясно предвестие за пролет. От окото й се отрони сълза и се стече по бузата като блеснала дъждовна капка. Леко се сведе гордата й глава. Сетне тихо, сякаш не нему, а на себе си, тя изрече:

— Но целителите искат да лежа в постеля още седем дни. А прозорецът ми не гледа на изток.

И сега от устните й звучеше гласът на скръбна девойка.

Фарамир се усмихна, макар сърцето му да преливаше от жалост.

— Прозорецът ти не гледа на изток. Това може да се поправи. Такава заповед мога да дам на Управителя. Ако останеш под нашите грижи в този дом и почиваш, лейди, тогава ще се разхождаш из градината когато пожелаеш, и ще гледаш на изток, накъдето отлетяха всичките ни надежди. И тук ще ме завариш да се разхождам и да чакам, загледан на изток като тебе. Ще облекчиш грижите ми, ако понякога разговаряш или просто повървиш с мен.

Тя вдигна глава и отново го погледна в очите; бледото й лице поруменя.

— Как да облекча грижите ти, владетелю? Не бих желала да разговарям с никого сред живите.

— Искаш ли да ти отговоря прямо? — запита той.

— Искам.

— Тогава, Еовин Роханска, ще ти кажа, че си красива. Из нашите планински долини има чудни ярки цветя и още по-чудни девойки, ала до днес не съм виждал в Гондор ни цвете, ни жена — тъй нежна и тъй скръбна. Може би остават само няколко дни, преди мракът да се стовари над света, и когато дойде този час, надявам се да устоя твърдо; но сърцето ми ще е по-леко, ако мога да те виждам, додето Слънцето още сияе. Защото двамата с теб сме минали под крилете на Сянката и една и съща ръка ни изтръгна назад.

— Уви, не и мен, владетелю! — каза тя. — Сянката продължава да тегне върху мен. Не дири от мен изцеление. Дева-воин съм аз и няма нежност в ръката ми. Но благодаря ти поне за това, че не ще трябва да стоя в стаята. Ще се разхождам с разрешение от Наместника на Града.

Тя се поклони и тръгна към дома. А Фарамир дълго се разхожда самотен из градината и сега взорът му се стремеше по-често към сградата, отколкото към източната стена.

 

 

Когато се върна в стаята си, той повика Управителя и изслуша всичко, каквото се знаеше за девойката от Рохан.

— Но не се съмнявам, господарю — каза Управителят, — че ще научите повече от полуръста, който лежи при нас; казват, че участвал в похода на краля и стоял до дамата чак докрай.

И тъй, Мери се срещна с Фарамир и двамата разговаряха до вечерта. Фарамир узна много, повече дори от онуй, що казваха словата, и му се стори, че вече разбира донякъде скръбта и безпокойството на Еовин Роханска. А в прекрасната привечер двамата с Мери излязоха на разходка из градината, ала тя не се появи.

Но когато на сутринта излезе от дома, Фарамир я видя на стената; беше облечена в бяло и блестеше под слънчевите лъчи. Повика я, тя слезе и двамата дълго крачиха по тревата, присядаха под някое зелено дърво — ту мълчаливи, ту унесени в разговор. И от този ден това се повтаряше ежедневно. А Управителят гледаше от прозореца си и сърцето му се възрадва, защото той беше целител и сега задачата му ставаше по-лека; и наистина, колкото и да тегнеха заплахи и зли предчувствия в сърцата на останалите, тия двама от пациентите му ден след ден разцъфтяваха и укрепваха.

И тъй настана петият ден, откакто лейди Еовин бе срещнала Фарамир; двамата отново стояха на стената на Града и гледаха навън. Още нямаше вести и всички сърца бяха натежали. И времето вече не беше ясно. Застудяваше. Налетелият през нощта северен вятър пронизваше до кости и продължаваше да се засилва; а земите наоколо изглеждаха сиви и пусти.

Носеха топли дрехи и дебели плащове, а лейди Еовин бе наметнала и широка синя мантия с цвета на бездънното небе в лятна нощ, осеяна със сребърни звезди по горния и долния ръб. Фарамир бе заръчал да донесат тая дреха и сам бе загърнал девойката с нея; както бе застанала тук, край него, тя му се стори безкрайно красива и царствена. Мантията бе изтъкана за майка му, Финдуилас Амротска, която бе починала още млада; носеше му спомена за красота в отдавна отминали дни и за първа печал, ала му се струваше най-подходящата одежда за хубостта и скръбта на Еовин.

Тя потръпна в звездната мантия и над сивите земи погледна на север, към извора на хладния вятър, където ясно блестяха далечни звезди.

— Какво дириш, Еовин? — запита Фарамир.

— Не е ли нататък Черната порта? — отвърна тя. — И не трябваше ли той вече да е стигнал дотам? Седем дни минаха, откакто потегли.

— Седем дни — повтори Фарамир. — Но не мисли зле за мен, ако ти кажа: те ми донесоха и радост, и болка, каквато не съм и очаквал да позная. Радостта да те видя; а болка, защото наистина мрачно тегнат над нас страховете и съмненията на тия злокобни дни. Еовин, не искам светът да свърши сега, не искам да изгубя тъй скоро онуй, що намерих.

— Да изгубиш онуй, що си намерил, владетелю? — отвърна тя; гледаше го умислено с нежните си очи. — Не знам какво си намерил в тия дни, та да го изгубиш. Но хайде, приятелю, нека не говорим за това! Да помълчим! Застанала съм на някакъв гибелен ръб и в бездната под нозете ми царува непрогледен мрак, ала не знам има ли светлина зад мен. Все още не мога да се обърна. Очаквам някаква поличба.

— Да, всички ние чакаме поличбата — каза Фарамир.

Повече не изрекоха нито дума; и както стояха на стената, стори им се, че вятърът замира, Слънцето помръква, наоколо притъмнява и всичко стихва из Града и полята — ни вятър, ни глас, ни шепот на лист, ни дори собствения си дъх дочуваха; даже и сърцата им бяха замрели. Времето спря.

И както стояха, ръцете им се срещнаха и сплетоха, без те да усетят. Чакаха, чакаха незнайно какво. Изведнъж им се стори, че над хребетите на далечните планини се надига нова исполинска планина от мрак, надвиснала като вълна, готова да погълне света, а по върховете й проблясваха мълнии; сетне тръпка пробяга из земната твърд и те усетиха как се люшват стените на Града. Сякаш въздишка се надигна от околните поля и сърцата им внезапно затуптяха отново.

— Това ми напомня за Нуменор — каза Фарамир и сам се удиви, че е заговорил.

— За Нуменор? — повтори Еовин.

— Да, за потъналата страна на Задмория и за огромната черна вълна от неизброден мрак, която връхлетяла над зелените земи, заливайки хълмовете. Често я сънувам.

— Значи мислиш, че Мракът идва? — запита Еовин. — Неизбродният Мрак?

И тя изведнъж се притисна към него.

— Не — каза Фарамир, като я гледаше в лицето. — Това бе само видение. Не знам какво става. Трезвият разсъдък ми казва, че се е случила велика беда и че идва краят на дните ни. Но сърцето ми казва не; тялото ми е леко, изпълва ме радост, неподвластна на разума. Еовин, Еовин, Бяла лейди Роханска, в този час не вярвам, че мракът може да продължи!

Той се приведе и я целуна по челото.

И тъй стояха те върху стените на Града на Гондор, а наоколо се надигна и зафуча мощен вятър и дългите им коси, гарвановочерна и златна, се развяха и сплетоха. Сянката изчезна, Слънцето се разбули и плисна светлина; водите на Андуин заблестяха като сребро и из всички къщи на Града хората запяха с радостта, бликнала в сърцата им от незнаен извор.

А преди Слънцето да се отдалечи от зенита, откъм Изтока долетя огромен орел, понесъл вести на нечакана вече надежда от владетелите на Запада с вика си:

Пейте, народи на Кулата светла Анорска,

че Саурон е навеки от трона низвергнат,

        рухна и Черната кула.

 

Радвай се, пей, ти, народе на Кулата Стражева,

твоята стража не беше напразна,

рухна и Черната порта,

кралят ти мина през нея

        с горда победа.

 

Пейте честити, вий рожби на Запада,

кралят ви пак ще се върне

и до деня си последен

        само сред вас ще живее.

 

А и Дървото съсухрено пак ще възкръсне,

той ще се грижи за него

        в Града с благослов ненадминат.

 

        Пейте, народи!

И по всички улици на Града хората запяха.

 

 

Златни бяха следващите дни, пролет и лято се сляха и залудуваха едновременно из полята на Гондор. С препуснали вестоносци от Каир Андрос долетяха новини за всичко, що се бе случило, и Градът се приготви за пристигането на краля. Мери бе повикан да потегли с каруците, които откарваха запаси от провизии към Осгилиат, а сетне ги прехвърляха на кораби за Каир Андрос; но Фарамир не замина, защото вече бе оздравял и поемаше цялата власт на Наместник, макар и само за малко. Длъжен бе да подготви всичко за онзи, който щеше да го замести.

Не замина и Еовин, макар брат й да бе изпратил специален вестоносец с молба да дойде в полето на Кормален. Фарамир се удиви, ала я виждаше рядко, улисан в безброй дела; а тя още живееше в Домовете на изцелението и се разхождаше самотна из градината, лицето й отново бе избледняло и сякаш тя единствена в целия Град беше скръбна и угнетена. Смутен, Управителят на Домовете се обърна към Фарамир.

Тогава Фарамир дойде да я посети, двамата пак застанаха на стената и той й каза:

— Еовин, защо се маеш тук, а не отидеш на веселбата в Кормален отвъд Каир Андрос, където чака брат ти?

— Не знаеш ли? — рече тя.

Но той отвърна:

— Две причини може да има, ала не знам коя е вярна.

А тя каза:

— Не ми се играе на гатанки. Говори по-ясно!

— Щом тъй желаеш, лейди, ще ти кажа, че не отиваш, защото те зове само брат ти, а вече не ще ти донесе радост победният лик на владетеля Арагорн, Елендилов наследник. Или пък защото аз оставам тук, а ти желаеш да си до мен. А може би сама не можеш да избереш между двете причини. Еовин, не ме ли обичаш, или просто не искаш?

— Друг исках да ме обича — отвърна тя. — Но не желая мъжка милост.

— Знам — каза той. — Ти желаеш любовта на господаря Арагорн. Защото той беше величав и могъщ, а ти искаше почести и слава, искаше да се издигнеш високо над нищожните твари, плъзнали по земята. И той ти се струваше възхитителен като велик пълководец пред взора на млад войник. Такъв е — властелин човешки, най-велик мъж на нашето време. Но когато получи от него само разбиране и жалост, ти възжела единствено храбра смърт на бойното поле. Погледни ме, Еовин!

Еовин дълго го гледа с нетрепващ взор и Фарамир изрече:

— Не презирай жалостта, дарена от сърце, Еовин! Но аз не ти предлагам жалост. Защото си благородна и храбра дама и сама си извоювала незабравима слава; а за мене си и дама, надарена с хубост, пред която бледнеят даже словата на елфическия език. И аз те обичам. Някога те съжалявах за скръбта. Ала сега, дори никога да не бе познала скръб, страх и несгоди, дори да бе блажена кралица на Гондор, пак щях да те обичам. Не ме ли обичаш, Еовин?

Тогава сърцето на Еовин омекна или просто тя най-сетне разбра копнежите си. Зимата внезапно отмина и слънцето грейна над нея.

— Стоях в Минас Анор, Кулата на Слънцето — каза тя, — и гледай ти! — Сянката изчезна! Вече не ще бъда дева-воин, не ще препускам с храбрите Конници, нито пък ще диря радост единствено в песните за люта бран. Ще стана целителка и ще обичам всичко, що расне и завързва плод. — Тя отново погледна Фарамир. — Вече не искам да бъда кралица.

— Добре — радостно се разсмя Фарамир, — защото не съм крал. Ала ако Бялата лейди Роханска склони, ще я взема за съпруга. Склони ли, то нека да пресечем Реката и в идните щастливи дни да заживеем в прекрасния Итилиен, за да го превърнем в градина. Дойде ли Бялата лейди, всичко там ще расте с радост.

— Значи ще трябва да напусна народа си, гондорецо? — запита тя. — Нима искаш твоят горд народ да казва: „Ето владетеля, който укроти дивата дева-воин от Севера! Не можа ли да си избере жена от Нуменорския род?“

— Искам — отвърна Фарамир.

Прегърна я и я целуна под грейналото небе и нехаеше, че са на високата стена, открити за хорските погледи. Наистина мнозина ги видяха как обсипани в лъчи слизат от бойниците и ръка за ръка крачат към Домовете на изцелението.

А на Управителя на Домовете Фарамир каза:

— Виж, лейди Еовин Роханска вече е изцелена.

— Щом е тъй — каза Управителят, — освобождавам я от опеката си, сбогувам се с нея и дано вече никога не я сполети недъг или рана. Оставям я на грижите на Наместника, додето се завърне брат й.

Но Еовин каза:

— А сега, когато трябва да се простим, бих искала да остана. Защото сред всички други тъкмо този Дом стана най-благословен за мене.

И тя остана там до завръщането на крал Еомер.

 

 

В Града вече всичко бе готово; отвред се стичаха тълпи, защото вестта бе отлетяла до всички краища на Гондор, от Мин-Римон до Пинат Гелин и далечните морски брегове; който можеше да се държи на нозе, бързаше да пристигне в Града. Улиците бяха отново препълнени от жени и красиви деца, които се завръщаха у дома с наръчи цветя; от Дол Амрот пристигнаха най-изкусните арфисти в цялата страна; идваха музиканти с виоли, флейти и сребърни тръби, сладкогласни певци от долините на Лебенин.

Най-сетне настана вечерта, когато от стените можеха да се видят разпънатите в полето шатри и навсякъде запламтяха фенери, докато множеството очакваше зората. А когато в ясното утро слънцето изгря над източните планини, незабулени вече от сенки, всички камбани запяха и знамена се развяха по вятъра; а от Бялата кула над Гондор за сетен път се издигна ярко сребристият флаг на Наместниците, грейнал като сняг под слънцето, без герб и девиз.

Пълководците на Запада водеха армията си към Града и народът гледаше как се задават редица след редица, искрейки в изгрева и потръпвайки като сребърни вълни. Тъй стигнаха до Портата и спряха на един фурлонг от стените. Пробивът още не бе възстановен, но входът на Града бе преграден с бариера и край нея стояха стражи в сребристочерни одежди с дълги мечове в ръце. Пред бариерата чакаха Фарамир Наместникът, Хурин, Пазител на ключовете, още неколцина гондорски пълководци и лейди Еовин Роханска с Елфошлем и мнозина рицари от Пределите; от двете им страни се тълпяха радостни хора в пъстри премени и с гирлянди от цветя в ръцете.

И тъй, пред стените на Минас Тирит се очерта широко празно пространство, оградено от рицарите и бойците на Гондор и Рохан, от народа, придошъл от Града и всички кътчета на страната. Над множеството се възцари тишина, когато от армията излязоха Дунеданците, облечени в сиво и сребристо; начело бавно крачеше владетелят Арагорн. Беше облечен в черна ризница със сребърен пояс и дълга снежнобяла мантия, закопчана на шията с голям скъпоценен камък, пръскащ отдалеч зелено сияние; беше гологлав, само на челото му светеше звезда, закрепена с изящна сребърна панделка. До него бяха Еомер Рохански, принц Имрахил, Гандалф в бели одежди и четири дребни фигурки, привличащи изумените погледи на народа.

— Не, братовчедке! Не са момченца — каза Йорет на сродницата си от Имлот Мелуи, застанала край нея. — Това са периани от далечната срана на полуръстовете; говори се, че там били славни принцове. Мене питай, нали се грижих за един от тях в Домовете. Дребни са, ала храбри. Да знаеш, братовчедке, един от тях само с оръженосеца си проникнал в Черната страна и се сражавал с Мрачния владетел и опожарил Кулата му, просто да не повярваш. Поне така се разправя из Града. Сигурно ще е онзи, дето върви до нашия Елфически камък. Чух, че били близки приятели. Ама какво чудо е господарят Елфически камък — сурово приказва, да знаеш, но има златно сърце, дето се вика; и ръце на целител. „Ръцете на краля са ръце на целител“, рекох аз и тъй се разкри всичко. А пък Митрандир ми каза: „Ще се запомнят словата ти, Йорет“ и…

Но Йорет не успя да продължи просвещението на селската си сродница, защото, отекна самотна тръба и се възцари гробовна тишина. Откъм Портата се зададоха Фарамир и Хурин Ключопазителя без други спътници освен четирима стражи с високите шлемове и одеждите на Крепостта, понесли голямо ковчеже от черен лебетрон, със сребърен обков.

Сред събраното множество Фарамир коленичи пред Арагорн и каза:

— Последният Наместник на Гондор моли за разрешение да предаде поста си.

И той протегна напред белия си жезъл, но Арагорн сам пое жезъла и го върна обратно с думите:

— Постът ти не е свършил — ще принадлежи на теб и потомците ти, докато трае моят род. А сега изпълни задълженията си!

Тогава Фарамир се изправи и викна с ясен глас:

— Гондорци, чуйте Наместника на кралството! Вижте! Най-сетне отново дойде владетел, за да поиска престола. Пред вас е Арагорн, син на Араторн, вожд на Дунеданците от Севера, притежател на Възродения меч, победител в битките, понесъл изцеление в дланите си, Елфически камък, Елесар от рода на Вландил, сина на Исилдур и внука на Елендил Нуменорски. Ще бъде ли крал, ще влезе ли в Града ни завинаги?

Цялата армия и народът изкрещяха да в един глас.

А Йорет подхвърли на сродницата си:

— То това е само церемония, такива са ни обичаите в Града, братовчедке; той вече влезе, нали ти разправях, и ми рече…

Но пак се наложи да млъкне, защото Фарамир продължи:

— Гондорци, мъдреците ни казват, че по древен обичай кралят трябва да получи короната от ръцете на баща си преди неговата смърт; а ако не може — сам да отиде и да я вземе от гробницата, където е положен баща му. Но тъй като се налага да постъпим другояче, с правото на Наместник донесох от Рат Динен короната на Еарнур, последния крал, починал в епохата на нашите прадеди.

Стражите пристъпиха напред, Фарамир отвори ковчежето и вдигна високо древната корона. По форма тя напомняше шлемовете на Крепостната Стража, само че беше по-висока и чисто бяла, а крилете от двете страни бяха изваяни от перли и сребро като криле на морска птица — такава беше емблемата на кралете, пристигнали отвъд Морето; в основата бяха вградени седем елмаза, а на върха грееше като огън самотен скъпоценен камък.

Арагорн пое короната, издигна я и изрече:

— Ет Еарелло Ендоренна утулиен. Синоме маруван ар Хилдиниар тен’Амбар-мета!

И това бяха словата, изречени от Елендил, когато, понесен от вятъра, прекосил Морето: „От Великото Море пристигнах в Средната земя. Тук ще живеем, аз и моите потомци, до края на света.“

После, за всеобщо изумление, Арагорн не положи короната на главата си, а я върна на Фарамир и каза:

— Нямат чет ония, що с труд и доблест ми върнаха наследството. В знак на това искам Носителят на Пръстена да ми поднесе короната, а Митрандир, ако желае, нека ме коронова, защото той ни тласна към всичко, което постигнахме, и победата е негова.

Тогава Фродо излезе напред, пое короната от Фарамир и я поднесе на Гандалф; Арагорн коленичи и Гандалф положи Бялата корона на главата му с думите:

— Дойдоха дните на краля и нека бъдат благословени, додето се извисява тронът на Валарите.

А когато Арагорн се изправи, всички замряха, загледани в него, защото им се стори, че едва сега владетелят им се разкрива за пръв път. Величав като древните морски крале се извисяваше той над всички наоколо; прастар изглеждаше, ала и в разцвета на мъжката си сила; мъдрост лежеше на челото му, мощ и изцеление криеха ръцете му, сияние го обгръщаше. И тогава Фарамир извика:

— Вижте краля!

И в този миг засвириха всички фанфари, крал Елесар закрачи напред и стигна до бариерата, а Хурин Ключопазителя я отмести назад; под звуците на арфи, виоли и флейти, сред песента на звънки гласове, кралят премина по обсипаните с цветя улици, стигна до Крепостта и влезе в нея; знамето с Дървото и Звездите се развя над най-високата кула и започна царуването на краля Елесар, възпято в безброй песни.

По негово време Градът стана по-прекрасен от когато и да било, по-красив дори от дните на първата си слава; изпълниха го дървета и фонтани, издигнаха се порти от митрил и стомана, улиците се покриха с плочки от бял мрамор; Планинският народ работеше тук, Горският народ с радост идваше насам; природа и хора се изцелиха и изпълниха с доброта, мъже и жени шетаха из къщите, звънтеше детски смях и не остана ни сляп прозорец, ни празен двор; а след края на Третата епоха на света Градът съхрани и в новата ера спомена и славата на отминалите години.

 

 

В дните след коронацията кралят се възкачи на трона в Залата на кралете, за да изрича волята си. Идваха пратеници на много страни и народи, от Изтока и Юга, от покрайнините на Мраколес и от западната страна Дун. Кралят прости на източните народи, които се бяха предали, и ги отпрати на воля, сключи мир и с народите на Харад; освободи робите на Мордор и им подари земите край езерото Нурнен. Мнозина призова, за да им изкаже възхвала и да възнагради храбростта им; накрая командирът на Стражата доведе Берегонд пред кралския съд.

И кралят рече на Берегонд:

— Берегонд, твоят меч проля кръв в Светилището, където всяко насилие е забранено. Освен това ти напусна поста си без разрешение от Наместника или командира. За тия простъпки от древни времена се полага смъртна казън. И тъй, сега трябва да изрека присъдата ти. Наказанието е изкупено с твоята храброст в сраженията, още повече, че всичко си сторил от обич към владетеля Фарамир. Но въпреки това ще трябва да напуснеш Стражата и да заминеш в изгнание от Минас Тирит.

Лицето на Берегонд пребледня като платно и той покрусено сведе глава. Но кралят продължи:

— Тъй трябва да стане, защото си зачислен в Белия отряд, Стражата на Фарамир, принц Итилиенски. Ще бъдеш негов пълководец и ще живееш в Емин Арнен сред мир и почести, за да служиш на онзи, за спасението на когото рискува всичко.

Прозрял милосърдието и справедливостта на краля, Берегонд радостно коленичи, целуна ръката му и си тръгна честит. А Арагорн предаде на Фарамир властта над Итилиен и му заръча да се засели на хълмовете Емин Арнен, откъдето се виждаше Градът.

— Защото — каза той — Минас Итил в Моргулската долина ще бъде разрушен из основи. След време може да се пречисти, ала още дълги години никой не бива да се заселва там.

А накрая Арагорн посрещна Еомер Рохански и след прегръдката каза:

— Братя сме и помежду ни не може да става дума за даване и вземане, нито за награди. В щастлив час е препуснал Еорл от Севера и никога съюз между два народа не е бил по-благословен, та нито единият, нито другият да не отстъпи от верността си — до днес и занапред. Както знаеш, засега положихме крал Теоден Славни в една от гробниците на Светилището и ако желаеш, там ще лежи навеки сред кралете на Гондор. А ако предпочиташ, ще дойдем в Рохан да го погребем сред народа му.

А Еомер отвърна:

— Обикнах те още от деня, когато се изправи пред мен от зелената трева на хълмовете, и тази обич не ще изгасне. Но сега трябва да се завърна в кралството си — много работа ме чака, за да изцеля раните на войната и да възстановя реда. Колкото до Загиналия, когато приготвим всичко, ще се завърнем да го вземем; нека поспи тук засега.

А Еовин каза на Фарамир:

— Сега трябва да се връщам в родината си, за да я видя още веднъж и да помогна на брат си в тежкия труд; ала намери ли покой онзи, когото отдавна обичах като баща, ще се върна.

 

 

Тъй отминаваха честити дни; в осмия ден на май Роханските конници се приготвиха за път и поеха на север, а с тях тръгнаха и синовете на Елронд. Тълпи народ бяха обградили пътя от Градската порта до стените на Пеленор, за да ги изпратят с почест и възхвала. Сетне и всички останали, които бяха дошли отдалече, радостно се разотидоха по домовете си; ала мнозина доброволци останаха в Града да заличат с труда си раните от войната и спомена за мрака.

Четиримата хобити заедно с Леголас и Гимли също се задържаха в града, защото Арагорн не искаше и да чуе за разпускане на задругата.

— Знам, че и тя, както всичко на тоя свят, ще има край — казваше той, — но бих искал да постоите още малко: не е дошъл краят на съвместните ни дела. Наближава денят, който очаквах през дъгите години на зрелостта си, а когато настъпи, бих желал другите да са до мен.

Ала не пожела да каже нещо повече за този ден.

През тия дни Задругата на Пръстена беше настанена заедно с Гандалф в една красива къща и всички се разхождаха волно накъдето пожелаят. Веднъж Фродо каза на Гандалф:

— Не знаеш ли за какъв ден говори Арагорн? Щастливи сме тук и не ми се тръгва, но дните отлитат, а Билбо чака. В Графството е родният ми край.

— Колкото до Билбо — отвърна Гандалф, — той чака същия ден и знае какво те задържа. А че дните минавали — още сме в май и лятото тепърва наближава; и макар всичко да изглежда променено, сякаш в света е отминала цяла епоха, за дърветата и тревите няма и година, откакто си поел на път.

— Пипин — обърна се Фродо, — ти ли разправяше, че Гандалф не бил тъй затворен, както преди? Трябва да е било от умората след тежкия труд. Сега се възстановява.

А Гандалф каза:

— Мнозина обичат да знаят предварително какво ще им поднесат на трапезата; но който с пот на челото е подготвял празника, предпочита да пази тайна; изненадата поражда най-гръмки възхвали. А самият Арагорн очаква знак.

 

 

Един ден Гандалф изчезна и Спътниците взеха да се питат какво ли ще става. Не знаеха, че през нощта той бе извел Арагорн от Града към южното подножие на връх Миндолуин; там откриха пътека, утъпкана в древни времена, по която сега малцина дръзваха да крачат. Тя водеше нагоре из планината към светилище, в което някога бяха влизали само кралете. Тръгнаха натам по стръмните пътища, докато не достигнаха висока ливада под снеговете, обгърнали величавите върхове. От другата страна бе пропастта, която издигаше скална стена зад града. Утрото бе настъпило и изправени там, те огледаха равнините; далече под себе си видяха кулите на Града като огрени от Слънцето бели моливи, Андуинската долина като китна градина и Планините на Сянката, забулени в златни мъгли. Наляво взорът стигаше до сивия Емин Муил и блясъкът на Раурос примигваше като далечна звезда; надясно виждаха Реката като панделка, протегната към Пеларгир, а по-нататък, на ръба между небето и земята, неясна светлина напомняше за Морето.

И Гандалф изрече:

— Ето твоите владения, сърцето на бъдното още по-велико кралство. Свърши Третата епоха на този свят и започва нова ера; на теб се пада да я започнеш както трябва и да съхраниш каквото е възможно. Защото много бе спасено, ала и много ще трябва да отмине; привършва и силата на Трите Пръстена. Всички земи, които виждаш, и другите около тях, ще бъдат дом човешки. Дошло е времето на Хората и Старшите братя ще трябва да изчезнат или да си заминат.

— Знам добре това, скъпи приятелю — каза Арагорн, — но все още искам да чуя съвета ти.

— Няма да те съветвам дълго — отвърна Гандалф. — Третата епоха бе моя. Аз бях Врагът на Саурон и делото ми свърши. Скоро ще си тръгна. Сега товарът се пада на теб и твоя род.

— Но аз ще умра — каза Арагорн. — Смъртен съм и макар да съм това, което знаеш, рожба на чистата кръв на Запада, животът ми — далеч по-дълъг от този на другите хора — е само кратък миг; ще се родят и остареят децата, които сега са в майчина утроба, а с тях ще остарея и аз. Кой ще властва тогава над Гондор и над ония, що се прекланят пред този Град, ако не се сбъдне желанието ми? Сухо и безплодно е Дървото сред Фонтанния двор. Кога ще видя знак, че могат да дойдат други времена?

— Откъсни взор от зеления свят и виж натам, където всичко изглежда мразовито и пусто! — каза Гандалф.

Арагорн се обърна. От границата на снеговете към него се спускаше каменист склон и както гледаше, той откри, че сред тая пустош расте самотно стъбло. Изкатери се до него и видя, че досами снега е изникнала фиданка, не по-висока от три фута. Вече я покриваха дълги изящни листа, тъмни отгоре и сребристи отдолу, а в крехката корона се криеше грозд цветчета, чиито бели листенца сияеха като грейналия сняг.

И Арагорн извика:

— Йе! Утувиениес! Открих го! Виж! Ето издънка от Древното дърво! Но как е попаднало тук? Та то едва ли е навършило седем години.

А Гандалф се приближи, погледна го и рече:

— Наистина е фиданка от потеклото на прекрасния Нимлот; а той бе издънка на Галатилион, който пък бе плод на Най-древното Дърво, Телперион, наричано с още много имена. Кой би могъл да каже как се е явило тук в уречения час? Но тук е древно светилище и преди да изчезнат кралете, преди да посърне Дървото в двора, навярно са посадили плод. Разказват, че макар плодът на Дървото рядко да стига до зрелост, животът в него се съхранява дълги години и никой не може да предскаже кога ще се събуди. Помни това. Узрее ли някога плод, трябва да се посади, та да не изчезне родът му от този свят. Лежал е укрит тук, в планината, докато Елендиловият род се криеше из Северната пустош. Ала потеклото на Нимлот е далеч по-древно от твоето, кралю Елесар.

Тогава Арагорн нежно положи ръка върху фиданката — и гледай ти! — тя сякаш едва се държеше в земята и се отдели безболезнено; и тъй Арагорн я отнесе в Крепостта. Сетне изкорени пресъхналото дърво с почести и не го изгори, а го положи да почива в безмълвието на Рат Динен. Новото дърво посади в двора край фонтана и то взе да расте бързо и радостно; а когато настъпи юни, клоните му се отрупаха с цвят.

— Знамението дойде — каза Арагорн — и денят не е далеч.

И той изпрати съгледвачи на стените.

Един ден преди средата на лятото пратеници от Амон Дин пристигнаха в Града и съобщиха, че към стените на Пеленор наближава колона от прекрасния народ на Севера. И кралят каза:

— Най-сетне пристигат. Нека Градът се приготви!

 

 

В навечерието на Средлетния ден, когато небето беше сапфиреносиньо и на изток разцъфтяваха бели звезди, ала Западът още тънеше в злато и въздухът бе прохладен и уханен, конниците се зададоха по Северния път към портите на Минас Тирит. Най-отпред яздеха Елрохир и Еладан със сребърно знаме, след тях се задаваха Глорфиндел, Ерестор и всички придворни от Ломидол, сетне Владетелката Галадриел и Келеборн, Господар на Лотлориен, яхнали бели жребци, а с тях и мнозина от прекрасните им поданици в сиви плащове, с бели перли в косите; последен бе владетелят Елронд, най-могъщ сред елфи и хора, понесъл скиптъра на Ануминас, а до него на сив кон яздеше дъщеря му Арвен, Вечерницата на техния народ.

И когато я зърна как се задава, блещукайки сред здрача, със звезди в косите и пръскайки нежен аромат наоколо, Фродо трепна от велико изумление и рече на Гандалф:

— Най-сетне разбирам защо сме чакали! Това е краят. До днес обичахме само деня, ала вече и нощта ще бъде прекрасна и благословена, а всичките й страхове ще изчезнат навеки!

Сетне кралят поздрави гостите си и те слязоха от конете; Елронд предаде скиптъра и положи ръката на дъщеря си в десницата на краля и всички заедно се изкачиха към Високия град, а в небето разцъфнаха безброй звезди. И Арагорн, крал Елесар, се ожени за Арвен Ундомиел в Града на кралете през Деня Средлетен и тъй привърши разказът за тяхното дълго очакване и тежкия им труд.