Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
filthy (2013)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Джон Р. Р. Толкин. Властелинът на пръстените

Английска. Първо издание

Коректор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2001

ISBN: 954-585-066-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

III
Народът на Дурин

Относно началото на джуджетата странни предания се разказват и от Елдарите, и от самите джуджета, ала тъй като тези неща са станали много преди нашите дни, малко е казано за тях тук. Дурин е името, което джуджетата използват за най-стария от Седемте бащи на расата си и прародител на всички крале на Дългобрадите. Той спял сам, додето в дълбините на времето и пробуждането на този народ, дошъл в Азанулбизар и в пещерите над Хелед-зарам в източния дял на Мъгливите планини направил своето обиталище, де след това били Мините на Мория, възпети в песни.

Там живял тъй дълго, че станал познат надлъж и шир като Дурин Безсмъртния. Все пак накрая умрял преди да са минали Старите дни и гробът му бил в Хазад-дум, ала родословната му линия не секнала и пет пъти се раждал наследник в рода му, що като Праотеца си получавал името Дурин. В действителност джуджетата държали, че това е Безсмъртния, който се е върнал — много странни предания и поверия имат те относно себе си и своята участ в света.

След края на Първата епоха силата и богатството на Хазад-дум се били увеличили много, защото бил обогатен от много народ и знание, когато древните градове Ногрод и Белегост в Сините планини били разрушени при разбиването на Тангородрим. Силата на Мория издържала през Тъмните години и господството на Саурон, защото макар да бил разрушен Ерегион и портите на Мория да били затворени, чертозите на Хазад-дум били твърде надълбоко и твърде силни, и изпълнени с народ твърде многоброен и храбър, та да го завладее Саурон изотвън. Тъй богатството на Мория дълго останало непохитено, макар че народът й започнал да намалява.

И тъй, в средата на Третата епоха Дурин отново бил неин крал, бидейки шестият с това име. Силата на Саурон, слуга на Моргот, пак нараствала в света, макар да не се знаело каква била онази Сянка в Леса, що гледал към Мория. Размърдвали се всички зли неща. Дълбоко дълбаели джуджетата по туй време, дирейки под Азанулбизар митрил — метала, ценен повече от всеки друг, до който от година на година ставало все по-трудно да се доберат[1]. Тъй те пробудили[2] нещо ужасно, което, бягайки от Тангородрим, било лежало скрито в земните недра от идването на Войската на Запада — балрог на Моргот. Дурин бил убит от него, а година по-късно и Наин I — неговият син; и отминала тогава славата на Мория, а народът й бил унищожен или избягал надалеч.

Повечето от онез, що избягали, си проправили път на Север и Траин I, син на Наин, стигнал до Еребор — Самотната планина, близо до северните горски стрехи на Мраколес, подхванал там нови дела и станал Краля под Планината. В Еребор намерил големия брилянт — камъка Аркен, Сърцето на Планината. Ала Торин I — негов син, се преместил и отишъл в далечния Север, в Сивите планини, където се събирал тогава най-много от Народа на Дурин; защото тези планини били богати и малко изследвани. Ала в пустошта отвъд тях имало дракони, които пак били станали силни след многото изминали години и се множали. Те се сражавали с джуджетата и ограбвали изработеното от тях. Най-накрая Даин I заедно с Фрор — втория му син, били убити на прага на чертога си от голям хладен дракон.

Не след дълго повечето от Народа на Дурин изоставили Сивите планини. Грор, син на Даин, отишъл с много следовници към Железните хълмове, но Трор — наследникът на Даин, заедно с брата на баща си Борин и останките от народа се върнали в Еребор. Трор върнал камъка Аркен в Голямата зала на Траин и той и народът му благоденствали и станали богати, и всички хора, които обитавали наблизо, били техни приятели. Защото направили не само неща чудни и красиви, но също тъй оръжия и брони с голяма стойност; голям превоз на руда имало между тях и родствениците им в Железните хълмове. Тъй Северняците, които живеели между Келдуин (Тичащата река) и Карнен (Червена вода) станали силни и прогонили всички неприятели от Изтока, а джуджетата живеели в охолство и имало пирове и песни в Ереборските Зали.

Тъй се понесла надалеч мълвата за богатството на Еребор и стигнала до ушите на драконите, та накрая Смог Златния — най-голям от драконите по свое време, се вдигнал и без предупреждение нападнал крал Трор и се спуснал над Планината сред пламъци. Не след дълго цялото това кралство било унищожено, а близкият град Дейл бил разрушен и изоставен. Смог влязъл в Голямата зала и легнал там върху ложе от злато.

Мнозина от Троровия род избягали от грабежа и опожарението, а последни от всички през тайна врата от залите излезли самият Трор и неговият син Траин II. Те тръгнали със семейството си[3] на юг в дълго и бездомно скиталчество. С тях тръгнал и малък отряд от техни сродници и верни последователи.

Години по-късно Трор — вече стар, беден и отчаян, дал на сина си Траин едничкото голямо съкровище, което все още притежавал — последния от Седемте Пръстена, и си тръгнал с един само спътник, наречен Нар. За Пръстена рекъл на Траин на раздяла:

— Това може да се окаже основата на ново съкровище за теб, дори да изглежда невероятно. Ала от злато се нуждае, за да трупа злато.

— Сигурно не мислиш да се връщаш в Еребор? — рекъл Траин.

— Не и на моята възраст — казал Трор. — Нашето отмъщение срещу Смог завещавам на теб и синовете ти! Но съм уморен от бедност и от презрението на хората. Ще ида да видя какво мога да намеря. — Не казал къде.

Той може би бил леко побъркан от възрастта, нещастието и дългите размисли за великолепието на Мория и дните на прадедите си; или може би Пръстенът се превръщал сега в зло, сега, когато господарят му бил буден, тласкайки го към лудост и разруха. От страната Дун, дето пребивавал тогава, той отишъл с Нар на север. Пресекли прохода на Червения Рог и се спуснали в Азанулбизар.

Когато Трор дошъл в Мория, Портата била отворена. Нар го помолил да внимава, но той не му обърнал внимание и гордо влязъл като наследник, който се завръща. Ала не се върнал. Нар останал наблизо много дни, криейки се. Един ден чул висок вик и надут рог и тяло било запратено вън на стъпалата. Опасявайки се, че това е Трор, той започнал да се промъква по-наблизо, ала се разнесъл глас от вътрешната страна на Портата:

— Хайде, брадатко! Можем да те видим. Но няма нужда да се боиш днес. Трябваш ни като пратеник.

Тогава Нар пристъпил и видял, че това действително е тялото на Трор, ала главата била откъсната и лежала с лицето надолу. Както бил коленичил, чул оркски смях в сенките, и гласът казал:

— Ако просяците не чакат на вратата, ами се промъкват вътре да се опитват да крадат, ей това им правим. Ако някой от народа ти пак се опита да навре гнусната си брада тук, ще си плати по същия начин. Иди и им го кажи! Пък ако семейството му желае да знае кой сега е кралят тук — името го пише на лицето му. Аз го написах! Аз го убих! Аз съм господарят!

Тогава Нар обърнал главата и видял жигосано на челото с руни на джуджетата тъй, че да може да го прочете, името АЗОГ. Това име било жигосано в сърцето му и в сърцата на всички джуджета насетне. Нар се навел да вземе главата, ала гласът на Азог[4] казал:

— Пусни я! Да те няма! Ето ти платата, просешка брада. — И му подметнали кесия с няколко дребни монети.

Ридаейки, Нар побягнал към Сребропът, ала веднъж погледнал назад и видял, че от портата са наизлезли орки — те разсичали тялото и мятали късовете на черните гарвани.

Такъв бил разказът, що Нар отнесъл на Траин, който след като плакал и скубал брадата си, потънал в мълчание. Седем дни седял и не казал ни дума. После се изправил и рекъл: „Това не може да бъде понесено!“ Туй било началото на Войната между джуджетата и орките, която била дълга и смъртоносна, и в по-голямата си част боевете се водели в дълбоки места под земята.

Траин изпратил вестоносци на север, изток и запад, ала това било три години преди джуджетата да сберат силите си. Народът на Дурин събрал всички свои войски и към тях се присъединили големи сили, изпратени от родовете на другите Бащи, защото с ярост ги изпълнило туй обезчестяване на наследника на Най-стария от расата им. Когато всичко било готово, те нападнали и разтурили една след друга всички твърдини на орките от Гундабад до Перуникови поля. И двете страни били безжалостни и смърт, и жестоки дела имало по тъмно и по светло. Ала победата принадлежала на джуджетата поради силата им и несравнимите оръжия, и огъня на гнева им, докато дирели Азог във всяка подпланинска бърлога.

Най-сетне всички орки, що били избягали пред тях, се събрали в Мория и преследващата ги войска на джуджетата дошла в Азанулбизар. Това била голяма долина в прегръдките на планините, около езерото Хелед-зарам, и в стари времена била част от кралството на Хазад-дум. Когато джуджетата видели на склона портата на древните си покои, те надали към долината вик като гръм. Ала голяма вража войска била строена на склоновете над тях и из портите се изсипали множество орки, що били държани от Азог за крайна нужда.

Отпървом късметът бил срещу джуджетата, защото било мрачен зимен ден без слънце, та орките не трепвали, а и числено превъзхождали неприятелите си и разполагали с по-висок терен. Тъй почнала Битката на Азанулбизар (или Нандухирион, на елфическия език), при спомена за която орките все още потръпват, а джуджетата плачат. Първата атака, предвождана от Траин, била отблъсната със загуба и Траин бил изтласкан в лес с високи дървета, който тогава все още растял недалеч от Хелед-зарам. Там паднал Фрерин — синът му, и Фундин — негов сродник, и много други, а Траин и Торин били ранени[5]. Другаде битката се люшкала напред-назад сред клането, додето най-сетне народът на Железните хълмове не обърнал изхода от сражението. Идвайки по-късно и бодри, облечените в ризници воини на Наин, син на Грор, се вклинили сред орките чак до самия праг на Мория и крещели: „Азог! Азог!“, докато посичали всички, що стояли на пътя им.

Тогава Наин застанал пред Портата и викнал със силен глас:

— Азог! Излез, ако си вътре! Или играта в долината е твърде груба?

И Азог излязъл. Бил голям орк с грамадна, облечена със стомана глава, и въпреки това — подвижен и силен. С него излезли мнозина подобни нему — бойците от неговата стража, и когато влезли в бой с Наиновия отряд, той се обърнал към Наин и рекъл:

— Какво? Още един просяк на вратата ми? Трябва ли и тебе да жигосам?

С това той се хвърлил към Наин и се сбили. Ала Наин бил полусляп от ярост и много уморен от битката, докато Азог бил отпочинал, свиреп и пълен с коварство. Скоро Наин стоварил мощен удар с цялата останала му сила, ала Азог се метнал настрани и го препънал, тъй че бойната кирка се разбила на камъка, дето оркът бил стоял допреди малко, а Наин залитнал. Тогава Азог се извърнал бързо и го посякъл. Яката на ризницата издържала на острието, ала тъй тежко бил халосан Наин, че вратът му се пречупил и той паднал.

Тогава Азог се разсмял и вдигнал главата си да нададе мощен победен вой — ала викът замрял в гърлото му. Защото видял, че цялата му войска в долината е обърната в бягство и джуджетата тичат и убиват както могат, а тия, що успявали да избягат от тях, тичали с писъци на юг. А наблизо — най-тежкото от всичко, мъртви лежали всички войници от охраната му. Той се обърнал и побягнал обратно към Портата.

По стъпалата след него скочило джудже с червена секира. Това бил Даин Железноноги, син на Наин. Точно пред вратите той пресрещнал Азог и там го погубил, и отсякъл главата му. Това било счетено за голямо постижение, защото Даин бил още юноша по мерките на джуджетата. Ала нему предстояли дълъг живот и много битки, додето — стар, но непреклонен, накрая не паднал във Войната на Пръстена. Ала въпреки че бил храбър и изпълнен с гняв, казват, че когато се спускал откъм Портата, лицето му изглеждало сиво, като на някого, що бил изпитал голям страх.

Когато най-сетне битката била спечелена, оцелелите джуджета се събрали в Азанулбизар. Те взели главата на Азог, затъкнали в устата й кесия с дребни пари и я поставили на кол. Ала ни пир, ни песен имало сред тях тая нощ — защото повече от печално много били мъртвите им. Едва половината от оцелелите, казват, можели да стоят изправени или имали надежда за изцеление.

Независимо от туй на сутринта Траин застанал пред тях. Едното му око било неизцеримо ослепено и куцал заради рана на крака, ала рекъл:

— Добре! Победата е наша. Хазад-дум е наш!

Ала отвърнали те:

— Може и да си Дуринов наследник, ала дори с едно око би трябвало да виждаш по-ясно. Бихме се в тази война за отмъщение и го постигнахме. Ала не е сладко то. Ако туй е победа, то твърде малки са ръцете ни, за да я задържат.

А онези, що не били от Народа на Дурин, казали още:

— Хазад-дум не е Бащината ни къща. Какво е той за нас, освен надежда за съкровище? Ала сега, щом трябва да си ходим без дължимите ни награди и кръвни откупи, колкото по-скоро се приберем в нашите си земи, толкова по-приятно ще ни бъде.

Тогава Траин се обърнал към Даин и рекъл:

— Но сигурно няма да ме изостави собственият ми род?

— Не — казал Даин. — Ти си бащата на нашия народ и ние проляхме кръвта си за теб, и пак ще го сторим. Но няма да влезем в Хазад-дум. Ти няма да влезеш в Хазад-дум. Само аз погледнах през сянката на Портата. Отвъд сянката то все още те чака — Злото на Дурин. Светът трябва да се промени и друга някоя сила — не нашата, трябва да дойде преди Народът на Дурин отново да крачи в Мория.

 

 

Ето как след Азанулбизар джуджетата отново се разпръснали. Ала първо с големи усилия съблекли всичките си мъртъвци, тъй че да не дойдат орките и да се сдобият с множество оръжия и брони. Казват, че всяко джудже, що си тръгнало от това бойно поле, било превито под тежък товар. После построили много клади и изгорили всички тела от своя род. Голямо било изсичането на дървета в долината, що насетне завинаги останала оголена и димът от изгарянето бил видим чак от Лориен[6].

Когато страховитите клади се превърнали в пепел, съюзниците се върнали в собствените си страни и Даин Железноноги повел бащиния си народ към Железните хълмове. Тогава, изправен до големия кол, Траин рекъл на Торин Дъбощит:

— Някои биха помислили, че тази глава е заплатена скъпо! Най-малкото ние дадохме кралството си за нея. Ще се върнеш ли с мен при наковалнята? Или ще просиш хляба си на горделиви врати?

— Ще дойда при наковалнята — отговорил Торин. — Чукът поне ще запази ръцете ми силни, додето отново им се наложи да си служат с по-остри инструменти.

Така Траин и Торин с останалите си следовници (сред които били Балин и Глоин) се завърнали в страната Дун. Скоро след това се преместили и скитали из Ериадор, додето най-сетне не направили свой дом в изгнание в източната част на Еред Луин, отвъд Лун. Железни били повечето неща, що ковали в тези дни, ала по някакъв начин имали благополучие и броят им бавно нараствал[7]. Но както бил казал Трор, Пръстенът се нуждаел злато, за да поражда злато, а от този или който и да било друг скъпоценен метал те имали малко или нищо.

Тук може да кажем нещо за този Пръстен. Народът на Дурин вярвал, че той бил първият изкован от Седемте и всички казвали, че бил даден на краля на Хазад-дум Дурин III от самите елфически ковачи, а не от Саурон, макар че несъмнено върху него тегнела злата му сила, тъй като бил помагал в изковаването на всичките Седем. Ала притежателите на Пръстена не го излагали на показ, нито говорели за него, и рядко го предавали, дорде не доближели прага на смъртта, тъй че останалите не знаели със сигурност де е. Някои мислели, че е останал в Хазад-дум, в тайните гробове на кралете, ако не били открити и ограбени, но сред рода на Дуриновия наследник се вярвало (погрешно), че Трор го е носил, когато се върнал стремглаво там. Какво тогава е станало с него те не знаели. Не бил намерен на тялото на Азог[8].

Но — както вярват джуджетата — чрез изкуствата си Саурон може да е открил кой държи този Пръстен — последния, оставен свободен, и странното нещастие на наследниците на Дурин да се дължи най-вече на неговата злоба. Защото се оказало, че джуджетата не можели да бъдат укротени по този начин. Единствената власт, която Пръстените упражнявали върху тях, била да възпламени в сърцата им алчност за злато и скъпоценности, тъй че ако те им липсвали, всички други неща им изглеждали безполезни и те се изпълвали с гняв и желание за отмъщение към всички, които ги лишавали от тях. Ала те били създадени като род, твърдо устояващ на всякое господство. Дори и да можело да бъдат убити или пречупени, не можели да станат поробени от чужда воля сенки; тази била причината животът им да не бъде повлияван от който и да било Пръстен — да живеят по-дълго или по-късо поради него. Толкова и повече Саурон мразел имащите Пръстени сред тях и искал да ги лиши от притежанията им.

Ето защо, може би отчасти под властта на Пръстена, Траин след няколко години станал неспокоен и недоволен. Жаждата за злато не напускала ума му. Накрая, когато не можел да издържа повече, той обърнал мислите си към Еребор и решил да се върне там. На Торин не казал нищо за онуй, що таял в сърцето си, а заедно с Балин, Дуалин и неколцина други се вдигнал и отпътувал.

Малко се знае за това, което му се случило по-сетне. Сега изглежда, че веднага след като напуснал жилището си с малцината си спътници, бил преследван от пратеници на Саурон. Вълци ги гонели, орки им устройвали засади, зли птици хвърляли сянка над пътеките им и колкото повече се стремял Траин да отиде на север, толкова повече нещастия му се изпречвали. Дошла тогава тъмна нощ — той и спътниците му странствали в земята отвъд Андуин и били принудени от черен дъжд да се подслонят под горските стрехи на Мраколес. На сутринта Траин бил изчезнал от лагера и напразно го викали спътниците му. Много дни го търсили, додето накрая, изоставяйки всяка надежда, тръгнали и се върнали при Торин. Чак дълго след това се разбрало, че Траин бил заловен жив и отведен в подземията на Дол Гулдур. Там бил измъчван и Пръстенът бил взет от него, и там накрая той умрял.

Тъй Торин Дъбощит станал Наследник на Дурин, ала наследник без надежда. Когато Траин изчезнал, той бил на деветдесет и пет — велико джудже с гордо държание, ала изглеждал доволен да си остане в Ериадор. Там дълго се трудил, търгувал и спечелил каквото богатство могъл, а народът му се увеличил с мнозина от странстващия Народ на Дурин, които чули за обиталището му на запад и дошли при него. Сега те имали прекрасни зали в планините и купища злато, и дните им не изглеждали тъй тежки, макар в песните си все да говорели за далечната Самотна планина.

Годините се нижели. Въглените в сърцето на Торин пак се нажежили и той размишлявал над тегобите на рода си и отмъщението над дракона, що бил наследил. Мислел за оръжия, армии и съюзи, додето големият му чук звънтял в ковачницата му, ала армиите били разпръснати, съюзите разбити и малко били секирите на народа му; голяма ярост без надежда го изгаряла, докато блъскал върху червеното желязо на наковалнята.

Ала накрая случайно се стигнало до среща между Гандалф и Торин, която променила всичко в късмета на Дома на Дурин и довела до други и по-величави завършеци. По някое време[9] Торин се връщал на Запад от пътешествие и останал да пренощува в Брее. Там бил и Гандалф, на път за Графството, което не бил посещавал от двадесет години. Бил уморен и смятал да си почине там.

Сред многото грижи ума му тревожело опасното състояние на Севера, защото тогава вече знаел, че Саурон замисля война и възнамерява — веднага щом се почувства достатъчно силен — да нападне Ломидол. Ала сега само джуджетата от Железните хълмове били там, дето трябвало да се устоява на някой негов опит от Изтока да спечели отново земите на Ангмар и северните проходи в планините. Отвъд тях лежало само драконовото разрушение. Саурон можел да използва дракона с ужасни последствия. Как тогава можел да бъде причинен краят на Смог?

И докато Гандалф си седял и размишлявал над това, Торин застанал пред него и рекъл:

— Господарю Гандалф, познавам те само по лице, ала ще се радвам да поговоря с теб. Защото често спохождаше мислите ми напоследък, като че ли бях умоляван да те търся. Наистина тъй и щях да сторя, ако знаех къде да те открия.

Гандалф го изгледал в почуда.

— Това е странно, Торин Дъбощит — казал той, — защото аз също мислех за теб и въпреки че съм се запътил към Графството, в ума ми се въртеше, че този е пътят и за твоите чертози.

— Наричай ги така, ако искаш, — казал Торин. — Те са само бедно жилище в изгнание. Ала ще бъдеш добре дошъл там, ако дойдеш. Защото казват, че си мъдър и знаеш повече от всеки друг какво се случва по света, а аз имам наум много неща и ще се радвам на съвета ти.

— Ще дойда — казал Гандалф. — Защото мисля, че споделяме най-малкото една тревога. В ума ми е драконът от Еребор и не мисля, че той ще бъде забравен от внука на Трор.

 

 

Историята за туй, което произлязло от тази среща, е разказана другаде — странния план, който Гандалф измислил, за да помогне на Торин, и как Торин и спътниците му тръгнали от Графството на поход към Самотната планина, поход, който приключил с непредвиден величав край. Тук са припомнени само онези неща, които засягат пряка Народа на Дурин.

Драконът бил сразен от Бард от Есгарот, ала в Дейл имало сражение. Защото орките се спуснали връз Еребор веднага щом чули за завръщането на джуджетата; предвождани били от Болг, син на онзи Азог, който Даин убил в младостта си. В тази първа Дейлска битка Торин Дъбощит бил смъртно ранен, умрял и бил положен в гроб под Планината, с камъка Аркен на гърдите си. Там паднали също и Фили и Кили — сестриниците му. Ала Даин Железноноги — неговият братовчед, що му се притекъл на помощ от Железните хълмове и бил негов законен наследник, станал крал Даин II и Кралството под Планината било възстановено, точно както пожелал Гандалф. Даин се оказал велик и мъдър крал и джуджетата отново благоденствали и станали силни по негово време.

В късното лято на същата година (2941) Гандалф най-сетне надделял над Саруман и Белия съвет да се нападне Дол Гулдур, а Саурон се оттеглил и отишъл в Мордор, та там да бъде в безопасност, както си мислел, от всички свои врагове. Станало тъй, че когато Войната най-сетне дошла, основният удар се обърнал на юг, ала въпреки това с дългата си дясна ръка Саурон можел да стори много зло на Севера, ако на пътя му не стояли крал Даин и крал Бранд. Точно както Гандалф казал на Фродо и Гимли по-сетне, когато за известно време заедно пребивавали в Минас Тирит. Неотдавна до Гондор били достигнали вести за далечните събития.

— Жалях при падането на Торин — казал Гандалф, — а сега чуваме, че е паднал Даин, отново биейки се в Дейл, когато сме се сражавали и ние тук. Тежка загуба бих го нарекъл, ако не беше по-скоро чудо, че на неговата възраст все още е можел да върти брадвата си тъй мощно, както казват, че го е правил, застанал над тялото на крал Бранд пред Портата на Еребор, додето паднал мракът. Ала нещата можеха да се обърнат далеч по-различно и по-лошо. Когато мислите за голямата Битка на Пеленор, не забравяйте битките в Дейл и храбростта на Народа на Дурин. Мислете за това, що можеше да се случи. Драконов огън и обезумели мечове в Ериадор, нощ в Ломидол. В Гондор можеше да няма кралица. Можехме да се надяваме сега да се завърнем тук от победата единствено към развалини и пепел. Ала това бе предотвратено — защото срещнах Торин Дъбощит една вечер на ръба на пролетта в Брее. Съдбовна среща, както казват в Средна земя.

 

 

Дис била дъщерята на Траин II. Тя е единствената жена от рода на джуджетата, спомената в тия разкази. Гимли казал, че сред джуджетата имало малко жени, може би не повече от една трета от целия народ. Те рядко напускали домовете си, освен в голяма нужда. Били по глас и външен вид, и по облекло, ако трябвало да заминават на пътешествие, тъй прилични на мъжете, че очите и ушите на другите народи не можели да ги различат. Така сред хората възникнало глупавото мнение, че няма джуджета жени и че джуджетата „израстват от камъка“.

Родът на джуджетата се увеличава бавно поради малкото жени сред тях и е застрашен, когато нямат сигурни обиталища, защото всички джуджета взимат само една съпруга или съпруг през живота си и са ревниви, както във всичко, което се отнася до правата им. Броят на мъжете, които се женят в действителност е по-малък от една трета, защото не всички жени вземат съпрузи — някои не желаят, други искат някого, когото не могат да вземат, и така и не взимат друг. Колкото до мъжете, голям брой също не желаят брак, погълнати от занаятите си.

 

 

Гимли, син на Глоин, е прочут, защото е един от Деветимата спътници, що потеглили с Пръстена и останал редом с крал Елесар през цялата Война. Бил наречен Приятел на елфите заради голямата обич, израснала между него и Леголас, син на крал Трандуил, и заради преклонението му пред владетелката Галадриел.

След падането на Саурон Гимли отвел на юг част от джуджетата на Еребор и станал владетел на Блестящите пещери. Той и народът му извършили велики дела в Гондор и Рохан. За Минас Тирит изковали порти от митрил и стомана, за да заменят онези, разбити от Краля-чародей. Приятелят му Леголас също довел на юг елфи от Зеленогор и те обитавали в Итилиен, и тя станала отново най-прекрасната страна във всички западни земи.

Ала когато крал Елесар издъхнал, Леголас последвал най-сетне копнежа на сърцето си и отплавал отвъд Морето.

Чухме да казват, че Леголас взел Гимли, син Глоинов, със себе си, заради голямото им приятелство — по-голямо от всяко друго, бивало между елф и джудже. Ако е истина, то действително е странно — джудже да пожелае да напусне Средна земя заради каквато и да било обич, или че Елдарите ще го приемат, или че Властелините на Запада ще позволят това. Ала речено е, че Гимли отишъл също и от желание отново да види красотата на Галадриел и може би тя, бидейки могъща сред Елдарите, е получила тази милост за него. По този въпрос повече не може да се каже.

Родовата линия на джуджетата от Еребор, както е изложена от Гимли, син на Глоин на крал Елесар[10].
vlastelinyt_na_prystenite_rodoslovie_1.png

 

 

Основаване на Еребор, 1999.

Даин I е убит от дракон, 2589.

Завръщане в Еребор, 2590.

Плячкосване на Еребор, 2770.

Трор е убит, 2790.

Джуджетата се сбират, 2790–3.

Война на джуджетата и орките, 2793–9.

Нандухирионска битка, 2799.

Траин отива в странство, 2841.

Траин умира и Пръстенът му е загубен, 2850.

Битка на Петте армии и смъртта на Торин II, 2941.

Балин отива в Мория, 2989.

Бележки

[1] Стр. 304–5.

[2] Или освободили от затвор; спокойно може да е било вече разбудено от злобата на Саурон.

[3] Сред които били децата на Траин — Торин (Дъбощит), Фрерин и Дис. Тогава Торин бил юноша по сметките на джуджетата. По-късно се разбрало, че от Народа под Планината са избягали повече, отколкото се били надявали първоначално, но повечето от тях отишли към Железните хълмове.

[4] Азог бил бащата на Болг, вж. „Хобитът“.

[5] Казват, че щитът на Торин бил разцепен и той го захвърлил, отсякъл със секирата си един дъбов клон и го държал в ръката си, за да отблъсква ударите на враговете си или да го върти като тояга. Тъй получил името си.

[6] Такова отношение към мъртвите изглеждало прискърбно на джуджетата, защото не тъй постъпвали те, ала да правят гробове, каквито имали обичай (тъй като те полагали мъртъвците си само сред камък, не в земята), щяло да отнеме много години. Ето защо посегнали към огъня, та да не оставят свои сродници на птици, зверове и търсещи леш орки. Ала ония, що паднали в Азанулбизар, били почетени и до ден-днешен всяко джудже гордо би казало за някой от прадедите си: „той бе изгорено джудже“ — и туй е достатъчно.

[7] Женското население било много малобройно. Там била Дис, дъщеря на Траин. Тя била майка на Фили и Кили, които се родили в Еред Луин. Торин нямал съпруга.

[8] Стр. 258.

[9] 15 март, 2941.

[10] * Така са отбелязани имената на ония, които били считани за крале на Народа на Дурин — било в изгнание или не. От останалите спътници на Торин Дъбощит в похода до Еребор Ори, Нори и Дори също били от Дуриновия род и по-близки родственици на Торин; Бифур, Бофур и Бомбул били по произход от Морийските джуджета, но не били от Дуриновата линия.