Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (53)

Глава 5
Походът на Рохиримите

Беше тъмно и Мери не виждаше нищо, както бе легнал на земята, омотан в одеяло; ала макар нощта да бе душна и безветрена, невидимите дървета наоколо тихо въздишаха. Надигна глава. Отново го чу — сякаш тъпани биеха глухо из гористите хълмове и планинските плата. Думтенето прекъсваше внезапно, сетне отново подхващаше на друго място — ту по-близко, ту по-далече. Мери се запита дали и стражата го чува.

Не можеше да ги види, но знаеше, че наоколо са отрядите на Рохиримите. Усещаше мириса на конете в мрака, чуваше как се въртят и тихо потропват с копита по килима от борови иглички. Армията бе спряла на стан в боровите гори, струпани около сигналния връх Ейленах — висок хълм, издигнат над Друаданския лес, край който минаваше широкият път през Източен Анориен.

Колкото и да бе изморен, Мери не можеше да заспи. Вече четири дни препускаше и неспирно прииждащият здрач бавно бе натежал в сърцето му. Започваше да се пита трябвало ли е толкова да настоява да дойде, когато имаше всячески поводи и дори заповед на господаря си да остане в Едорас. Питаше се също дали старият крал знае, че е нарушил заповедта, и дали се гневи. Може би не. Изглежда, имаше някакво споразумение между Храброшлем и Елфошлем, маршалът, който командваше техния еоред. Той и хората му не обръщаха внимание на Мери и се правеха, че не чуват, щом заговореше. Все едно че беше торба от багажа на Храброшлем. А младежът не беше весел спътник — не разговаряше с никого. Мери се чувстваше дребен, нежелан и самотен. Дошло бе времето на тревогата и над армията надвисваше опасност. По-малко от един ден път ги делеше от външните стени на Минас Тирит, обграждащи градските поля. Напред потеглиха съгледвачи. Някои не се завърнаха. Други долетяха назад с вестта, че пътят е затворен. Вражески пълчища лагеруваха край него на три мили западно от Амон Дин, част от тях вече напредваше по шосето и беше само на три левги оттук. Из горите и полята край пътя вилнееха орки. Кралят и Еомер се съвещаваха в нощните часове.

Мери бе закопнял да побъбри с някого и си мислеше за Пипин. Но това само усилваше безпокойството му. Горкият Пипин, затворен в огромния каменен град, самотен и уплашен. Ех, защо Мери не беше снажен Конник като Еомер, та да засвири с рог или да даде някакъв сигнал и да препусне на помощ! Седна и се заслуша в тъпаните, които биеха отново и много по-близо. След малко чу разговор на тихи гласове и зърна сред дърветата мътните светлинки на прикрити фенери. Наоколо хората неуверено се раздвижваха из мрака.

Една снажна фигура се извиси отгоре и се препъна в него, ругаейки дървесните корени. Позна гласа на маршала Елфошлем.

— Не съм корен, сър — обади се той, — нито торба, а болезнено подритнат хобит. Най-малкото извинение ще бъде да ми кажете какво се готви.

— Какво ти готвене, на крака не можем да стоим в тоя дяволски мрак — отвърна Елфошлем. — Но господарят е заръчал да се приготвим — може да получим заповед за внезапен поход.

— Да не би врагът да наближава? — тревожно запита Мери. — Негови ли са тъпаните? Никой не им обръща внимание и взех да си мисля, че ми се причува.

— Не, не — каза Елфошлем, — врагът е на пътя, а не из хълмовете. Чуваш Возите, Дивите Горяни — тъй разговарят отдалече. Казват, че още бродели из Друаданския лес. Били потомци на древни племена и живеели разпокъсано и тайно, диви и боязливи като зверове. Те не воюват с Гондор и Пределите, но сега ги тревожи мракът и идването на орките — боят се да не би да се завърнат Мрачните години, както изглежда. Да се радваме, че не ни нападат — чувал съм, че имали отровни стрели и познавали горите като никой друг. Но те предложиха помощ на Теоден. В момента водят един от вождовете им при краля. Ей там, дето се движат светлините. Събирай си багажа, драги Торбалане!

И той изчезна в сенките.

Тия приказки за диви племена и отровни стрели не бяха по вкуса на Мери, но и без тях го бе налегнала непоносима тревога. Очакването беше мъчително. Жадуваше да разбере какво ще се случи. Изправи се и след малко предпазливо се запромъква подир последния фенер, преди да е изчезнал сред дърветата.

 

 

Скоро се озова на поляна, където под едно голямо дърво бе разпъната малката палатка на краля. На един клон бе закачен прикрит отгоре фенер и под него светлееше бледожълтеникав кръг. Там бяха седнали Теоден и Еомер, а срещу тях на земята седеше странен тантурест мъж, съсухрен като древен камък. Рядка брада стърчеше на неравни фъндъци по възлестата му челюст като стар мъх. Беше късокрак, с дебели ръце и яко, набито туловище, а вместо дрехи носеше само стиска трева около кръста. Мери усети, че вече го е виждал някъде, и изведнъж си спомни Пукелите от Черноден. Сега един от тия древни образи оживяваше или пък бе дошъл техен пряк потомък, свързан през безчетните години с моделите, изкопирани от забравените майстори в стари времена.

Докато Мери се промъкваше напред, настана мълчание, сетне Дивия човек заговори, изглежда, в отговор на някакъв въпрос. Гласът му беше нисък и гърлен, ала за изненада на Мери той говореше на Общия език, макар и колебливо, като го примесваше с варварски слова.

— Не, татко на Конниците — изрече той, — ние не воюва. На лов само ходи. Убива горгуни в горите, мрази орките. И ти мрази горгуните. Ние помага, както може. Диви хора има дълги уши и дълги очи; знае всички пътеки. Диви хора живее тук преди Каменни къщи; преди Високи хора идва от Водата.

— Но ние търсим помощ за битката — каза Еомер. — Как ще ни помогне твоят народ?

— Носи новини — отвърна Дивия човек. — Ние гледа от хълмове. Ние катери по големи планини и гледа надолу. Камен град затворен. Огън гори там навън, сега и вътре влязъл. Ти иска там да стигне? Тогава трябва да бърза. Ама горгуни и хора отдалеч — той размаха на изток късата си, възлеста ръка — седи на конски път. Страшно много, повече от Конници.

— Откъде знаеш? — запита Еомер.

Плоското лице и тъмните очи на стареца оставаха безизразни, но в гласа му нахлу обида.

— Диви хора — диви, волни, ама не деца — отговори той. — Аз голям вожд Ган-бури-Ган. Аз брои много неща — звезди на небе, листа на дърво, хора в тъмното. Ти има двайсет двайсетици на две ръце и още една. Те има повече. Голяма битка и кой победи? А още много броди около стени на Каменни къщи.

— Уви, словата му са проницателни — каза Теоден. — А и съгледвачите ни известяват, че са преградили пътя с вълчи ями. Не можем да ги отблъснем с ненадейна атака.

— И все пак бързината е жизненоважна — каза Еомер. — Мундбург е в пламъци!

— Остави Ган-бури-Ган да свърши! — прекъсна го Дивия човек. — Много пътища знае той. Ще води вас по път, дето няма ями, не скита горгун, само Диви хора и зверове. Много пътища изградени кога народ от Каменни къщи бил силен. Те рязали хълмове, както ловец реже месо от плячка. Диви хора мислил, те яде камък на трапеза. Някога те ходил с големи каруци от Друадан чак до Римон. Вече не ходи. Път забравен, но Диви хора помни. По хълм и зад хълм крие той под трева и дървета там, отвъд Римон, надолу към Дин и накрай връща при път на Конни хора. Диви хора покаже на вас тоя път. Тогава вие убива горгуни и прогони лоша тъмнотия с лъскаво желязо, а Диви хора може връща да спи в диви гори.

Еомер и кралят заговориха помежду си на своя език. След малко Теоден се обърна към Дивия човек.

— Ще приемем предложението ти. Дори да ни чакат вражески пълчища, що от туй? Рухне ли Каменният град, за нас няма връщане. Спасим ли го, тогава орките сами ще попаднат в капан. Ако си ни верен, Ган-бури-Ган, ще те надарим богато и ще спечелиш вечната дружба на Пределите.

— Мъртви хора не става приятел на живи и дарове не дава — отвърна Дивия човек. — Но ако оживееш подир Мрака, тогава оставяй на мира Диви хора из горите и вече не гони тях като зверове. Ган-бури-Ган няма води в капан. Той сам тръгне с баща на Конни хора и ако води лошо, ти го убивай.

— Тъй да бъде! — каза Теоден.

— Колко време ще ни трябва, за да заобиколим врага и да се върнем на пътя? — запита Еомер. — Щом ще ни водиш, трябва да се движим със скоростта на пешеходец, а и предполагам, че пътят е тесен.

— Диви хора бързо ходи — каза Ган. — Ей там, в Камен проход — той махна с ръка на юг — път широк колкото четири коня, ама стеснява в начало и край. Див човек може стигне до Дин от зора до залез.

— Значи трябва да смятаме седем часа за челните отряди и десет за останалите — каза Еомер. — Непредвидени пречки могат да ни забавят и ако цялата армия се разтегли, дълго ще се бавим, докато я подредим отвъд хълмовете. Кое време е сега?

— Кой знае? — отвърна Теоден. — Наоколо е вечна нощ.

— Наоколо мрак, ама не вечна нощ — обади се Ган. — Кога Слънце идва, ние я усеща, макар и скрита. Тя вече изкачва по Източни планини.

— Тогава да тръгваме час по-скоро — каза Еомер. — Дори и тъй, едва ли ще успеем днес да помогнем на Гондор.

 

 

Без повече да се бави, Мери се изниза и зачака командата за поход. Оставаше последният преход преди битката. Не вярваше мнозина да оцелеят. Ала си спомняше за Пипин и пламъците в Минас Тирит и прогонваше ужаса от сърцето си.

Този ден всичка мина добре — не се мярна нито един от враговете, които ги дебнеха напред. Дивите хора ги бяха оградили с бдителни ловци, та нито орк, нито скитащ съгледвач да не узнае за движението из хълмовете. Колкото по-близо идваха до обсадения град, толкова повече помръкваше денят и Конниците отминаваха като дълги върволици от сенки на хора и коне. Начело на всеки отряд вървеше див горянин; старият Ган крачеше до краля. Бяха потеглили по-бавно, отколкото се надяваха, защото Конниците изгубиха време, докато се движеха пеша и водеха конете си, търсейки пътеки през гъсто обраслите хребети зад бивака и надолу, към потайния Каменен проход. Едва късно следобед челните отряди стигнаха до обширни сиви гъсталаци, които се простираха отвъд източния склон на Амон Дин и закриваха широк пролом сред хълмистата верига, водещ право на изток, от Нардол до Дин. В древни времена по пролома бе минавал коларски път към главното шосе през Анориен; но вече от дълги поколения дърветата го бяха покорили и пътят бе изчезнал, разбит и погребан под листата на безбройни години. Ала гъсталаците предлагаха на Конниците последната надежда за прикритие, преди да препуснат на бой; оттатък се простираше пътят и долината на Андуин, а на изток и на юг склоновете бяха скалисти и голи, сгърчените хълмове набираха сили и издигаха бастион над бастион към огромния масив на Миндолуин.

Челният отряд спря. Колоните си изнизваха от Камен проход, разпръскваха се и заемаха места за лагеруване под сивите дървета. Кралят свика командирите на съвет. Еомер прати съгледвачи да разузнаят пътя, но старият Ган поклати глава.

— Няма смисъл пращаш Конни хора — каза той. — Диви хора вече видели каквото може да се види в лош въздух. Те скоро идва и говори на мен тук.

Командирите се събраха: тогава от гъсталака предпазливо се измъкнаха нови тантурести пукели, толкова подобни на стария Ган, че Мери едва можеше да ги различи. Те заговориха със стария Ган на странния си гърлен език. След малко той се обърна към краля.

— Диви хора казва много неща. Първо, бъди бдителен! Още много хора лагерува отвъд Дин, на един час ходене нататък. — Той размаха ръка на запад към черния хълм. — Но никой не мярка оттук до нови стени на Каменен народ. Стени вече не стоят — горгун съборил тях със земна гръмотевица и тояги от черно желязо. Те непредпазливи и не оглежда наоколо. Мисли техни приятели пази всички пътища!

При тия думи старият Ган издаде чудноват бълбукащ звук, сякаш се смееше.

— Добри вести! — възкликна Еомер. — Дори сред тоя мрак отново просветна надежда. Хитрините на Врага често се обръщат против него. Проклетият мрак ни беше закрила. Ето че в трескавата си жажда да съсипят Гондор и да не оставят камък върху камък, орките сами предотвратиха онова, от което най-много се боях. Трудно бихме превзели външната стена. А сега ще можем да профучим през проломите… ако се доберем до тях.

— Още веднъж ти благодаря, Ган-бури-Ган, царю на горите — каза Теоден. — Дано съдбата те възнагради за вестите и доброто водачество!

— Убий горгун! Убий орки! Няма по-сладки думи за диви хора — отвърна Ган. — Прогонвай лош въздух и тъмнина с лъскаво желязо!

— Тъкмо затуй сме препуснали отдалеч — каза кралят — и ще се помъчим да го сторим. Но само утрешният ден ще покаже дали ще успеем.

Ган-бури-Ган приклекна и в прощален жест докосна земята с костеливото си чело. Сетне се изправи, сякаш готов да си тръгне. Но внезапно застина, вдигнал поглед нагоре като изненадан горски звяр, душещ непознат полъх. В очите му проблесна светлина.

— Вятърът се променя! — викна той и в следващия миг като по вълшебство изчезна в сумрака заедно със спътниците си и Роханските конници вече никога не ги видяха. Не след дълго далече на изток неясно затътнаха тъпани. Ала в цялата армия ни едно сърце не се сви от боязън, че Дивите хора могат да им изменят, макар да изглеждаха странни и грозни.

— Нататък нямаме нужда от водач — каза Елфошлем. — Мнозина конници от армията са яздили до Мундбург в мирните дни. Аз също. Като стигнем до пътя, той ще завие на юг и ще продължи седем левги, докато стигне стената около градските поля. Почти навсякъде го обграждат ливади. По тази отсечка Гондорските вестоносци винаги разчитат на най-голямата си скорост. Ще можем да яздим бързо и без много шум.

— Люта битка ни чака и ще се нуждаем от цялата си сила — каза Еомер. — Затуй предлагам да си починем сега и да потеглим през нощта, та да стигнем в полята утре, когато ще е най-светло, ако господарят не реши другояче.

Кралят се съгласи и командирите си тръгнаха. Но скоро Елфошлем се завърна.

— Съгледвачите известиха, че из равнината пред сивата гора не са открили нищо, господарю — каза той, — освен двама мъже — двама мъртви мъже и труповете на конете им.

— Е? — запита Еомер. — Какво от това?

— Ето какво, господарю, това били гондорски вестоносци, единият може да е бил Хиргон. Във всеки случай десницата му още стискала Червената стрела, но главата му била отсечена. И друго — по всички личи, че преди да загинат, са бягали на запад. Аз го разбирам така: на връщане са заварили врага отвъд външната стена или поне пред нея — а това е било преди две нощи, ако не са изменили на навика си да сменят конете на всеки пост. Не е имало начин да стигнат до Града и те са поели назад.

— Уви! — въздъхна Теоден. — Значи Денетор не е узнал за нашия поход и вече е изгубил надеждата да дойдем.

— Бедата не чака, но по-добре късно, отколкото никога — каза Еомер. — Дано днес старата поговорка се окаже по-вярна от когато и да било, откак е проговорил човешкият език.

 

 

Беше нощ. Роханската армия безшумно се движеше от двете срани на пътя. Дотук той се виеше в полите на Миндолуин, но сега рязко завиваше на юг. Почти право пред тях в далечината под черното небе тръпнеше алено зарево и склоновете на могъщите планини мрачно се извисяваха пред него. Наближаваха стените на Пеленор, ала денят още не бе настъпил.

Кралят яздеше в средата на челния отряд, обкръжен от свитата си. Следваше го еоредът на Елфошлем. Мери забеляза, че Храброшлем е напуснал мястото си и постепенно се промъква напред в мрака. Не след дълго вече яздеше непосредствено зад кралската стража. Изведнъж спряха. Мери чу отпред тихи гласове. Завръщаха се конни разузнавачи, които бяха избързали почти до стената. Сега идваха при краля.

— Навсякъде има пожарища, господарю — каза един от тях. — Градът е обгърнат от пламъци и полята са пълни с врагове. Но изглежда, че всички отиват към щурма. Доколкото можахме да преценим, на външната стена са останали малцина и заети да рушат, не обръщат внимание на нищо друго.

— Спомняш ли си словата на Дивия човек, господарю? — обади се друг. — В мирни дни аз живея из волната степ; Видфара се казвам и също умея да чета вестите на вятъра. Той вече се променя. Иде полъх от Юга; макар и слаб, из него се носи морски дъх. Утрото ще ни донесе нещо ново. Зората ще изгрее над пушеците, когато минеш през стената.

— Ако говориш истината, Видфара, дано те чакат блажени години подир днешния ден! — каза кралят. Сетне се обърна към най-близките от свитата си и заговори с тъй ясен глас, че го чуха мнозина от бойците на първия еоред. — Дойде часът, Конници на Пределите, чада Еорлови! Враг и огън ви чака, родният дом е далеч. Ала макар да се биете из чужди поля, славата, завоювана тук, ще е ваша навеки. Клетва сте дали — сега я изпълнете пред владетел, родина и верни другари!

Бойците удариха с копия по щитовете.

— Еомер, сине мой! — продължи Теоден. — Води първия еоред в центъра, зад кралското знаме. Елфошлем, насочи отряда си надясно, щом минем стената. А Гримболд ще поведе своя наляво. Другите отряди да следват челните три както могат. Удряйте всяко вражеско сборище. Други планове не можем да кроим, защото още не знаем какво ни чака на полесражението. А сега напред и не се бойте от мрака!

 

 

Челният отряд препусна доколкото му позволяваше мракът, който още бе непрогледен въпреки предсказанията на Видфара. Мери яздеше зад Храброшлем, вкопчен в него с лявата ръка, а с другата се мъчеше да разхлаби меча в ножницата. Сега усещаше горчивата истина в думите на стария крал: Що би сторил в битката, Мериадок? „Само това — помисли си той, — да преча на един конник и да се надявам, че ще се удържа в седлото, та да не ме стъпчат препускащи копита!“

 

 

Вече нямаше и левга до мястото, където някога се издигаше външната стена. Скоро я наближиха — прекалено скоро според Мери. Избухнаха диви крясъци, задрънча оръжие, но това бе за кратко. Малцината орки, заети да рушат стените, бяха смаяни и бързо паднаха под меча или се спасиха с бягство. Пред руините на северната порта кралят отново спря. Първият еоред наближи отзад и го обгърна от всички страни. Храброшлем се придържаше край краля, макар че отрядът на Елфошлем оставаше далече надясно. Хората на Гримболд завиха на изток и минаха през широк пролом в стената.

Мери надникна иззад гърба на Храброшлем. В далечината, може би на десетина мили напред, бушуваше огромен пожар, но на по-малко от левга между него и Конниците се виеше широк огнен полукръг. Почти нищо друго не се различаваше из мрачната равнина и засега Мери не забелязваше надежда да се зазори, нито пък усещаше вятър, бил той стар или нов.

Роханската армия безшумно пое през полята на Гондор, нахлувайки бавно, но неумолимо като мощен прилив през проломите в стената, смятана някога за сигурна защита. Но мисълта и волята на Черния капитан се впиваха изцяло в загиващия град и още не бяха пристигнали вестоносци да го предупредят, че в плановете му има грешка.

След малко кралят отклони хората си на изток, за да минат между крайните ниви и огньовете на обсадата. Все още никой не ги спираше и Теоден задържаше сигнала. Най-после отново спря. Градът вече бе наблизо. Сред мириса на пожарища из въздуха се носеше сянката на смъртта. Конете бяха неспокойни. Ала кралят седеше неподвижно на Снежногрив, загледан към гибелта на Минас Тирит, сякаш внезапно го бе обзела тревога или страх. Като че старостта го бе смалила и укротила. Мери на свой ред усети непоносимата тежест на ужас и съмнение. Сърцето му биеше бавно. Колебливото време сякаш бе застинало в равновесие. Късно идваха! Късно се оказваше по-лошо, отколкото никога! Навярно Теоден щеше да се изплаши, да преклони старческа глава, да се обърне и да потърси убежище сред хълмовете.

 

 

И изведнъж Мери най-сетне усети, че вече няма съмнение — промяната бе настъпила. Вятърът вееше в лицето му! Мъждукаше зора. Далече, далече на юг смътно се виждаха облаци — сиви провлечени грамади, понесени през небосвода. Отвъд тях се разгаряше утро.

Но в същия миг избухна ослепителна светлина, крепостта отчетливо се възправи на хоризонта в бяло и черно, високата кула блесна като игла, сетне мракът отново се склопи и над полята затътна мощен гръм.

При този звук прегърбеният силует на краля изведнъж трепна и се изправи. Отново бе снажен и горделив; надигна се на стремената и гръмко се провикна с ясен глас, какъвто до днес не бе излитал от устните на простосмъртен мъж:

На крак, о, Конници на Теоден!

Бедата иде с огън и погибел!

Политат копия и щит се цепи!

За меча иде ден — червен, пред изгрев!

Напред, напред! Летете към Гондор!

С тия думи той грабна рога на своя знаменосец Гутлаф и засвири тъй мощно, че го разцепи на две. Тутакси роговете на цялата армия запяха в един глас и песента на Рохан избухна над полето като буря, отекваща гръмовно в планините.

Напред, напред! Летете към Гондор!

Изведнъж кралят подвикна на Снежногрив и конят се хвърли напред. Зад него се люшна по вятъра Флагът с бял кон на зелено поле, ала той го изпревари. Отзад тътнеха с копита конниците от свитата, но той си оставаше начело. Еомер препускаше и лудият бяг развяваше бялата опашка на шлема му, челната колона на първия еоред ревеше като пенлив прибой, ала никой не можеше да догони Теоден. Сякаш го бе обзело безумие или бойната ярост на прадедите вливаше нов огън в жилите му и той се носеше със Снежногрив като древен бог, както Ороме Велики, летял в младините на света към битката на Валарите. Платненото покривало се смъкна от златния му щит — и гледай ти! — щитът засия като слънце и тревата лумна в зелени пламъци под белите нозе на жребеца. Утро идеше, утро и морски вятър; мракът отстъпи, пълчищата на Мордор запищяха и ужас ги обзе, те бягаха и умираха, а гневни копита тъпчеха по тях. И тогава над цялата роханска армия избухна песен. Те пееха и косяха врага, опиянени от боя, и прекрасната, страховита песен летеше все напред към Града.