Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (39)

Глава 1
Опитомяването на Смеагол

— Е господарю, няма грешка, така вече я забатачихме — каза Сам Майтапер. Обезсърчен, прегърбен, той стоеше край Фродо и навъсено се взираше в здрача.

Доколкото можеха да преценят, беше третата вечер след бягството им от Отряда — почти бяха изгубили представа колко часа са се катерили и влачили по голите баири и камънаци на Емин Муил, колко пъти са се връщали по стъпките си, без да намерят път напред, колко пъти са откривали, че се лутат в кръг обратно към мястото, където са били преди часове. Но, общо взето, упорито бяха напредвали на изток, придържайки се, доколкото им позволяваше местността, към външния край на тази странна, усукана плетеница от хълмове. Но всеки път откриваха външните склонове да се извисяват навъсено над равнината — отвесни, гладки и непреодолими; отвъд гънките на низините лежаха тъмни гниещи блата, където не помръдваше нищо, не се виждаше дори птица.

 

 

Сега хобитите стояха на ръба на висока, гола и мрачна скала, чието подножие тънеше в мъгла; зад тях се издигаха назъбените възвишения, увенчани с пълзящи облаци. Откъм Изтока вееше мразовит вятър. Отпред нощта се сгъстяваше над безформените земи; нездравата им зеленина тъмнееше и се преливаше в злокобен кафяв цвят. Андуин, който бе проблясвал сегиз-тогиз през деня, сега чезнеше в сенките далече надясно. Но очите на пътниците не се озъртаха отвъд реката към Гондор, към приятелите, към човешките земи. На юг и на изток се взираха те — натам, където край границите на прииждащата нощ висеше мрачна черта като далечна планина от застинал пушек. От време на време едва забележимо червено зарево просветваше над ръба между небето и земята.

— Ама как се подредихме само! — рече Сам. — От всички страни, дето сме ги чували, тъкмо тая не искахме да видим по-отблизо… и точно там се мъчим да отидем! Не стига това, ами няма начин да се доберем до нея. Комай сме на грешен път от самото начало. Не можем да слезем; а пък ако слезем, гарантирам, че ония зелени земи ще се окажат гнусно блато от край до край. Пфу! Не усещате ли миризмата?

Той подуши вятъра.

— Да, усещам я — отвърна Фродо, ала не помръдна и очите му продължаваха втренчено да се взират към черната линия и потрепващия пламък. — Мордор! — едва прошепна той. — Ако трябва да стигна дотам, дано поне да е бързо, че да свърши веднъж завинаги! — Той потръпна. Вятърът беше пронизващо хладен и въпреки това натегнал от студения мирис на тлен. — Е, добре — изрече той, откъсвайки най-сетне очите си от гледката, — може и да сме се подредили, но не бива да стоим тук цяла нощ. Трябва да намерим по-закътано местенце и отново да лагеруваме; новият ден навярно ще ни разкрие пътя.

— Или следващият, или още по-следващият — измърмори Сам. — Или изобщо никой ден. На грешен път сме.

— Не вярвам — каза Фродо. — Мисля, че ми е писано да достигна оная Сянка там, тъй че път ще се намери. Но кой ще ми го разкрие — доброто или злото? Единствената ни надежда беше в бързината. Всяко забавяне налива вода в мелницата на Врага — а ето ме докъде съм стигнал: бавя се. Не ни ли води волята на Черната кула? Всичките ми решения се оказаха погрешни. Много по-рано трябваше да напусна Отряда и от Севера да се спусна източно от Реката покрай Емин Муил, сетне през сухото Бойно поле да се добера до Мордорските проходи. Ала сега сами не сме в състояние да намерим път назад, а орките дебнат по източния бряг. Всеки отминал ден е безценна загуба. Изморен съм, Сам. Не знам какво да правим. Колко храна ни остана?

— Само от онуй, дето му викате лембас, господин Фродо. Доста. Все е по-добро от нищо, дума да няма. Ама когато го загризах за пръв път, не съм си и мислил, че някой ден ще мечтая за разнообразие. Ето че дойде и това време — добре би ми се отразил комат сух хляб и халба… е, нека да е половин халба бира. Мъкна си кухненските прибори от последния лагер чак дотук — и за какво? Първо, няма с какво да накладем огън; няма нищо за готвене, даже трева няма!

 

 

Обърнаха се и слязоха в една скалиста низина. Залязващото слънце потъна в облаците и бързо настана нощ. Опрели гръб о гръб, двамата поспаха, доколкото им позволи студът, в едно закътано местенце сред огромни нащърбени кули от напукана скала; тук поне бяха на завет от източния вятър.

— Видяхте ли ги пак, господин Фродо? — запита Сам, докато седяха вдървени и измръзнали и дъвчеха питки лембас сред студения сумрак на ранното утро.

— Не — отвърна Фродо. — Вече две нощи нито чувам, нито виждам нещо.

— И аз — кимна Сам. — Бррр! От ония очи направо лошо ми стана! Но може най-после да сме се отървали от гадното недоносче. Ам-гъл! Хубавичко ще ми ам-гълка, само да го спипам за гушата.

— Дано не ти се наложи — каза Фродо. — Не знам как ни е проследил, но може наистина да е изгубил дирята, както казваш. Из тия сухи и пусти земи едва ли оставяме много следи или мирис, дори и за неговия душещ нос.

— Е, дано да е тъй — съгласи се Сам. — Иска ми се да се отървем от него веднъж завинаги!

— И на мен — добави Фродо, — но не ми е той първата грижа. Иска ми се да се отървем от тия хълмове! Мразя ги. Тук, на източния склон, се чувствам съвсем беззащитен — само мъртвите полета ме делят от онази Сянка. В нея има Око. Хайде! Днес ще трябва някак да слезем до долу.

 

 

Но денят отмина и когато взе да се свечерява, те още лазеха покрай хребета, без да са намерили път надолу.

В тишината на пустинната местност понякога им се причуваха неясни звуци нейде назад — търкулнат камък или въображаеми стъпки на пляскащи нозе по скалата. Но щом спираха и заставаха неподвижно, за да се ослушат, не чуваха вече нищо, освен въздишките на вятъра над каменните ръбове — ала дори и те им напомняха за тихичкото съскане на нечий дъх през остри зъби.

През целия ден се бяха промъквали напред, а външният ръб на Емин Муил постепенно завиваше на север. Сега покрай него се простираше широка неравна площадка от напукана и изтрита от времето скала, осеяна тук-там с тесни клисури, които стръмно се спускаха надолу, прорязвайки лицето на канарата. Тия пукнатини се срещаха все по-често, ставаха все по-дълбоки и за да намерят път сред тях, Фродо и Сам се отклоняваха наляво, далече от ръба, без да забележат, че вече няколко мили бавно, но упорито се спускат надолу — скалното било клонеше към низините.

Най-сетне се наложи да спрат. Прорязан от дълбока пропаст, хребетът рязко завиваше на север. От другата страна отново се възнасяше нагоре, преодолявайки отведнъж десетки фатоми — пред пътниците стърчеше огромна сива канара, отрязана отвесно като с нож. Вече не можеха да продължават напред, трябваше да завият на изток или на запад. Но западната посока щеше да им донесе само ново забавяне и тежък път към централните хълмове; на изток ги чакаше бездната.

— Не ни остава нищо друго, освен да се смъкнем по тая клисура, Сам — каза Фродо. — Дай да видим накъде води!

— Към някоя гадна пропаст, обзалагам се — отвърна Сам.

Пукнатината се оказа по-дълга и по-дълбока, отколкото изглеждаше. Малко по-надолу откриха няколко чворести недорасли дръвчета, първите, които виждаха от много дни насам — главно криви брезички, а тук-там и по някоя ела. Повечето бяха изсъхнали, пронизани до сърцевината от източните ветрове. В някогашните по-меки дни из клисурата навярно бе расла китна горичка, но сега само петдесет ярда по-нататък дърветата свършваха, макар че старите, прогнили пънове продължаваха почти до ръба на скалата. От едната страна на клисурата имаше свлачище и дъното се спускаше стръмно надолу, осеяно с каменни отломки. Когато най-сетне стигнаха до края, Фродо спря и се приведе навън.

— Гледай! — каза той. — Доста трябва да сме се спуснали или пък скалата не е толкова висока. Това място е много по-ниско от другите и спускането не изглежда чак толкова трудно.

Сам коленичи край него и неохотно надникна през ръба. После се озърна към огромната скала, извисена отляво.

— Не било трудно! — изсумтя той. — Е, да де, все си е по-лесно надолу, отколкото нагоре. Който не може да хвърчи, може да скочи!

— Скокът и тук е доста голям — каза Фродо. — Около… — той помълча, измервайки на око — около осемнадесет фатома, предполагам. Не повече.

— И това ми стига! — отвърна Сам. — Уха! Как мразя да гледам отвисоко! Но по-добре да гледам, отколкото да се спускам.

— Все едно — каза Фродо. — Мисля, че можем да се спуснем оттук и ще трябва да опитаме. Виж, скалата се е променила, съвсем не е каквато беше преди няколко мили. Тук е напукана и наклонена.

Наистина външният откос вече не беше отвесен, а леко наклонен назад. Напомняше огромен крепостен вал или вълнолом с изместени основи, тъй че пластовете се бяха размесили и объркали сред грамадни пукнатини и дълги полегати корнизи, на места широки почти колкото стъпала.

— И ако ще опитваме да слезем долу, най-добре да започнем веднага. Рано се стъмва. Мисля, че се задава буря.

Мъгливите очертания на източните планини се губеха сред по-гъст мрак, който вече протягаше дълги ръце на запад. Вятърът се засилваше, носейки ръмженето на далечни гръмотевици. Фродо подуши въздуха и с лошо предчувствие погледна небето. Свали колана си, сетне го затегна над плаща, намести на гръб леката раница и пристъпи към ръба.

— Ще опитам — каза той.

— Отлично! — мрачно отвърна Сам. — Аз обаче съм пръв.

— Ти? — възкликна Фродо. — Как тъй си промени мнението?

— Не съм го променял. Просто разсъждавам логично — отдолу се слага онзи, който по-лесно може да падне. Не искам да се стоваря върху вас и да ви съборя — Няма смисъл да загинат двама от едно падане.

Преди Фродо да го спре, той седна, преметна нозе през ръба, завъртя се и взе да драска с пръстите на краката, търсейки опора. Едва ли някога бе постъпвал по-храбро и по-неразумно.

— Не, не! Сам, магаре такова! — викна Фродо. — Непременно ще се претрепеш, ако слизаш така, без даже да погледнеш накъде отиваш. Върни се! — Той стисна Сам под мишниците и го издърпа нагоре. — Сега потрай малко!

Фродо легна по корем, надвеси се навън и погледна надолу, ала светлината сякаш чезнеше стремително, макар слънцето да не бе залязло.

— Мисля, че можем да се справим — каза той най-сетне. — Аз поне бих могъл; а ти можеш, ако запазиш хладнокръвие и ме следваш предпазливо.

— Не разбирам откъде сте толкова сигурен — каза Сам. — Тъй де! В тая дрезгавина не можете да видите дъното. Ами ако стигнем до място, където няма къде да се хванем или да стъпим?

— Ще се катерим обратно, предполагам — отвърна Фродо.

— Лесно е да се каже — възрази Сам. — По-добре да изчакаме утрото, тогава ще е по-светло.

— Не! Не, ако зависи от мен — отвърна Фродо с внезапно и непонятно упорство. — Свиди ми се всеки час, всяка минута. Ще опитам да сляза. Не тръгвай подир мен, докато не се върна или не те повикам!

Той се вкопчи с пръсти в каменния ръб на пропастта и бавно се спусна надолу, докато ръцете му се обтегнаха почти докрай — и в този миг напипа с краката опора.

— Първата стъпка надолу! — промърмори той. — Надясно издатината се разширява. Мога да застана там и без опора. А сега…

Гласът му изведнъж секна.

 

 

Прииждащият мрак налетя с невероятна бързина откъм Изтока и погълна цялото небе. Право над главите им се раздаде сухото пращене на гръмотевица. Ослепителна мълния се стовари над хълмовете. Сетне налетя бесен вятър и към рева му се примеси пронизващо остър писък. Точно такъв вик бяха чули хобитите в далечното Мочурище, когато бягаха от Хобитово, и дори там, сред горите на Графството, той бе смразил кръвта им. А тук, сред пущинака, ужасът бе далеч по-мощен — той ги прониза със студените остриета на страха и отчаянието, спря сърцата и дъха им. Сам се просна по очи. Фродо изтърва опората и затули с длани уши и очи. Олюля се, плъзна се и с жален вик полетя надолу.

Сам го чу и с усилие пропълзя към ръба.

— Господарю! Господарю! — извика той. — Господарю!

Не чу отговор. Откри, че цял се тресе, но овладя дишането си и отново изкрещя:

— Господарю!

Вятърът сякаш наблъскваше гласа му обратно в гърлото, но когато вихърът отмина с рев по клисурата и се загуби над хълмовете, до ушите му долетя неясен ответен вик:

— Всичко е наред, наред! Тук съм. Но не виждам.

Фродо викаше с немощен глас. Всъщност не беше много далече. Не беше паднал, само се бе приплъзнал и малко поразтърсен, се бе озовал на широка площадка няколко ярда по-долу. За щастие тук скалата силно се отклоняваше навътре и вятърът го бе притиснал към камъка — това му попречи да се преметне надолу. Той се хвана по-здраво и прилепи лице към студения камък, а сърцето му блъскаше в гърдите. Но или бе станало съвсем тъмно, или очите му бяха престанали да виждат. Наоколо имаше само мрак. Запита се дали не е ослепял. Дълбоко си пое дъх.

— Върнете се! Върнете се! — дочу той от мрака над себе си гласа на Сам.

— Не мога — отвърна Фродо. — Не виждам. Не намирам никаква опора. Не мога да мръдна.

— А аз какво да направя, господин Фродо? Какво да направя? — изкрещя Сам, като се привеждаше рисковано навън. Защо не виждаше господарят му? Вярно, тъмно беше, но не чак дотам. Той различаваше Фродо под себе си — мътна, изоставена фигурка, притисната към канарата. Ала далеч, далеч от досега на протегнатата за помощ ръка.

Отново изпращя гръмотевица и се изсипа дъжд. Леденостуден, примесен с градушка, той метна над канарата заслепяващата си пелена.

— Слизам при вас — изкрещя Сам, макар че не би могъл да каже как се надява да помогне с това.

— Не, не! Чакай! — вече по-силно долетя отговорът на Фродо. — Скоро ще се оправя. Вече ми е по-добре. Чакай! Нищо не можеш да направиш без въже.

— Въже! — викна Сам, обезумял от възбуда и облекчение. — Е, ако пък не заслужавам да ме закачат на въже като предупреждение за всички дръвници като мен! Глупак си и глупак ще си останеш вовеки веков, Сам Майтапер — честичко ми го казваше Старика, та му стана поговорка. Въже!

— Стига си бърборил! — викна Фродо, който вече се бе опомнил достатъчно, за да се чувства едновременно развеселен и ядосан. — Остави Старика на мира! Да не би да опитваш да си напомниш, че имаш въже в джоба? Ако е тъй, вади го!

— Да, господин Фродо, в раницата ми и прочие. Стотици мили го мъкна, а сега взех, че забравих!

— Щом е тъй, недей да дремеш, ами пусни единия край насам!

Сам бързо смъкна раницата и затършува из нея. Наистина на дъното имаше топ сиво въже, изплетено от жителите на Лориен. Той спусна края към господаря си. Мракът пред очите на Фродо сякаш се разсея, или пък зрението му се възвръщаше. Той забеляза как сивата линия се люшка надолу и му се стори, че излъчва неясно сребристо сияние. Сега, когато сред тъмнината имаше към какво да насочи поглед, главозамайването отслабна. Облегнат с цяла тежест напред, той бързо обви края около кръста си, сетне сграбчи въжето с две ръце.

Сам отстъпи назад и здраво опря нозе в някакъв пън на един-два ярда от ръба. Къде с дърпане, къде с катерене, Фродо стигна догоре и се просна на земята.

Гръмотевиците тътнеха и боботеха в далечината, дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Хобитите пропълзяха назад из клисурата, но и там не намериха подслон. Надолу рукнаха мътни вадички; скоро те се сляха в порой, който плющеше и се пенеше по камъните, преди да бликне над скалата като водосток на огромен покрив.

— Там долу щях да се нагълтам с вода или пък потопът щеше да ме отнесе — каза Фродо. — Какъв късмет, че имаше въже!

— По-голям късмет щеше да е, ако се бях сетил навреме — отвърна Сам. — Може би си спомняте как сложиха въжетата в лодките, преди да потеглим от елфическата страна. Тогава ми хрумна да пъхна едно топче в раницата. Сякаш бе преди години. „Много пъти може да ти помогне в беда“ — казваше ми Халдир или някой друг от онзи народ. И е бил прав.

— Жалко, че не се сетих да взема и аз едно топче — каза Фродо, — но като бързах да напусна Отряда, бях толкова объркан. Ех, ако можеше да ни стигне до долу. Питам се колко ли е дълго въжето ти?

Сам бавно го размота, като отмерваше с ръце:

— Пет, десет, двадесет, тридесет лакти горе-долу.

— Кой би си помислил! — възкликна Фродо.

— А! Кой ли? — каза Сам. — Елфите са чудесен народ. Изглежда тъничко, но е яко, а на допир меко като памук. Отгоре на всичко не заема място и е леко като слънчев лъч. Чудесен народ, не ще и дума!

— Тридесет лакти! — замислено повтори Фродо. — Мисля, че ще стигне. Ако бурята отмине, преди да е паднала нощ, ще опитам отново.

— Дъждът попрестана, но недейте пак да рискувате в тъмното, господин Фродо! — възрази Сам. — И ако сте се опомнили след оня крясък, дето долетя с вятъра, аз още не съм. Звучеше ми като глас на Черен конник… само че горе в небето, ако могат да летят. Мисля, че ще е най-добре да си полегнем нейде из тая пукнатина, додето отмине нощта.

— Аз пък мисля, че нито миг повече, отколкото е нужно, не ще стоя заклещен на този ръб, докато очите на Мрачната страна се взират към блатата — каза Фродо.

С тези думи той стана и се върна към дъното на клисурата. Надникна навън. На изток небето отново се разчистваше. Бурята отмъкваше надалеч изподраните си, мокри поли и ядрото на вихъра разстилаше огромни криле над Емин Муил, към който за момент се бяха насочили мрачните мисли на Саурон. Оттам зави, стовари на Андуинската долина мълнии и градушка, метна сянката си над Минас Тирит с угроза за бъдеща война. Сетне се сниши из планините, събра се на грамадни вихри и бавно се търкулна над Гондор и покрайнините на Рохан, докато най-после конниците, препуснали на Запад през далечните равнини, не съзряха черните му кули да се задават иззад слънцето. Но тук, над пущинака и зловонните блата, отново се разкри тъмносиньото вечерно небе и няколко бледи звезди се показаха като бели дупчици на небосвода над лунния сърп.

— Колко е хубаво пак да виждаш — дълбоко въздъхна Фродо. — Знаеш ли, по едно време си мислех, че съм ослепял. От мълнията или от нещо по-лошо. Нищо не виждах, нищичко, докато не се спусна сивото въже. То сякаш блещукаше.

— В мрака изглежда като посребрено — кимна Сам. — Не бях забелязвал досега, макар че не помня дали изобщо съм го вадил, откакто го прибрах. Но ако ви е припряло да се спускате, господин Фродо, как ще го използвате? Тридесет лакти, или да речем около осемнадесет фатома — тъкмо колкото преценихте и височината на скалата.

Фродо помисли малко.

— Вържи го за онзи пън, Сам! — каза той. — Мисля, че тоя път ще задоволим желанието ти да минеш пръв. Аз ще те спускам и ще трябва само да се отблъскваш от канарата с ръце и крака. Е, ще ми помогнеш, ако намериш опора на някой корниз и ме оставиш да си почина. Като слезеш, ще дойда и аз. Вече съвсем се опомних.

— Много добре — тежко изрече Сам. — Хайде да свършваме по-бързо, щом така трябва!

Той вдигна въжето и го върза за пъна, който стърчеше най-близко до ръба; после омота другия край около кръста си. Неохотно се обърна и за втори път се приготви за спускане.

 

 

Ала слизането се оказа далеч не толкова мъчно, колкото бе очаквал. Въжето, изглежда, му вдъхваше кураж, макар че неведнъж затваряше очи, колчем погледнеше надолу, между краката си. На едно опасно място откри, че няма никаква издатина, а скалата е отвесна и дори наклонена навън; подхлъзна се и увисна на сребристото въже. Но Фродо го спускаше бавно и размерено и най-сетне опасността отмина. Най-много се боеше, че въжето може да свърши далеч преди дъното, ала в ръцете на Фродо оставаше още доста, когато Сам стъпи долу и викна нагоре: „Слязох!“ Гласът му долиташе ясно, но Фродо не можеше да го види; сивият елфически плащ се бе слял със здрача.

На Фродо му потрябва повече време, за да го последва. Той бе вързал въжето около кръста си и бе скъсил дължината, та да го задържи, преди да стигне до земята; въпреки това не би искал да рискува да падне, пък и за разлика от Сам не се доверяваше безрезервно на тънката сива нишка. Така или иначе, на две места тя се оказа единствената му опора — по гладката повърхност нямаше къде да се вкопчат дори яките му хобитови пръсти, а площадките бяха далеч една от друга. Но накрая и той стъпи долу.

— Добре! — възкликна. — Успяхме! Изтръгнахме се от Емин Муил! А сега какво ли ни чака, питам се. Може би скоро ще въздишаме с надеждата пак да усетим под нозете си добра, здрава скала.

Но Сам не отговори — взираше се нагоре към канарата.

— Заплеси! — промърмори той. — Глупаци! Хубавото ми въже! Ей го вързано за пъна, а пък ние сме на дъното. По-чудесна стълбичка за онова недоносче, Ам-гъл, не можехме и да оставим. Само дето не сложихме пътепоказател накъде сме тръгнали! Така си и мислех, много хубаво не е на хубаво.

— Ако измислиш как можехме и да използваме въжето, и да го свалим със себе си, можеш да ми прехвърлиш, и „заплеса“, и всяко друго прозвище, получено от Старика — отвърна Фродо. — Ако искаш, качи се да го отвържеш, после скачай!

Сам се почеса по тила.

— Не, нищо не ми хрумва, да прощавате — каза той. — Но не ми харесва да го оставим, и толкоз. — Той дръпна края на въжето и го поразтърси. — Тежко ми е да се разделям с нещо, което съм донесъл от Елфическата страна. А може би сама Галадриел го е изплела. Галадриел — прошепна той, поклащайки скръбно глава. Погледна нагоре и за последен път дръпна въжето, сякаш искаше да се сбогува.

За огромна изненада на двамата хобити, то се откачи. Сам падна и дългите сиви клупове безшумно се плъзнаха върху него.

— Кой върза въжето? — разсмя се Фродо. — Добре, че издържа досега! И като си помисля само, че се отпусках с цяла тежест на твоя възел!

Сам не се смееше.

— Може и да не ме бива за катерене, господин Фродо — оскърбено заяви той, — но поназнайвам нещичко за въжета и възли. Семеен занаят, дето се вика. Ами че дядо ми, а подир него и чичо ми Енди, дето беше най-голям брат на Старика, дълги години имаше въжарска работилница в Теснопол. А пък какъвто възел завързах за оня пън, никой от Графството или откъдето и да е не би могъл да направи по-добър.

— Тогава въжето трябва да се е скъсало, сигурно се е протрило в каменния ръб — каза Фродо.

— Ха на бас, че не е! — още по-оскърбено възрази Сам. Наведе се и огледа краищата. — Не, и това не е. Нито нишка не е мръднала.

— Съжалявам, но тогава трябва да е възелът — каза Фродо.

Сам поклати глава, без да отговори. Замислено прокарваше въжето между пръстите си.

— Мислете каквото си щете, господин Фродо — рече той накрая, — но ми се чини, че въжето дойде само… като го повиках.

Нави го на топче и грижливо го прибра в раницата.

— Че дойде, дойде — съгласи се Фродо, — и това е главното. Но сега трябва да мислим за по-нататък. Нощта скоро ще ни завари. Колко са красиви звездите и луната!

— Ободряват душата, нали? — обади се Сам, загледан нагоре. — Има нещо елфическо в тях. А Луната расте. Не сме го виждали вече една-две нощи в това облачно време. Вече се е захванал доста ярко да свети.

— Да — потвърди Фродо, — но му остават още дни до пълнолуние. Мисля, че не си струва да тръгваме през блатата под светлината на полумесеца.

 

 

Сред първите вечерни сенки започна новият етап от пътешествието им. Като повървяха малко, Сам се озърна. Отворът на клисурата тъмнееше като черна резка сред чезнещата канара.

— Радвам се, че смъкнахме въжето — каза той. — Ако не друго, поне оставихме хубава гатанчица за онзи злодей. Нека си изпробва гнусните пляскащи нозе по тия издатини!

Подбираха пътя си настрани от подножието на скалната стена, сред лабиринт от каменни грамади, мокри и хлъзгави след поройния дъжд. Стръмното надолнище продължаваше. Не след дълго стигнаха до дълбока пукнатина, която зейна с внезапна чернота пред краката им. Не беше широка, ала не смееха да я прескочат в здрача. Стори им се, че чуват в дълбините да бълбука вода. Отляво пукнатината завиваше на север към хълмовете и преграждаше пътя им в тази посока поне докато се разсъмнеше.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнем на юг покрай стената — каза Сам. — Може да намерим някое закътано местенце, а, току-виж, и пещера.

— Навярно — съгласи се Фродо. — Уморен съм и комай не ще мога тая нощ да се провирам между камънаците, макар да ми се свиди всеки миг. Ех, ако имаше чиста пътека напред — щях да вървя, докато ме държат нозете.

 

 

Оказа се, че не е по-лесно да се движат из откосите в подножието на Емин Муил. Сам така и не намери нито закътано местенце, нито пещера за подслон — само голи каменни склонове се зъбеха от канарата, която сега отново се издигаше все по-стръмна и все по-висока. Накрая, съвсем грохнали, те просто се строполиха на земята, на завет под една скала недалеч от подножието на стената. Поседяха, сгушени унило един до друг в студената камениста нощ, докато сънят ги обори, въпреки всичките им усилия да се ободрят. Луната се издигаше ясна и чиста. Мътни бели лъчи огряха лицата на скалите и обляха студената, смръщена каменна стена, превръщайки надвисналия необятен мрак в блед, хладен здрач, изпълнен с черни сенки.

— Добре! — каза Фродо, като се изправи и придърпа плаща около раменете си. — Поспи малко, Сам, вземи и моето одеяло. Аз засега ще се поразходя и ще пазя. — Изведнъж той се вцепени, приведе се, сграбчи Сам за ръката и прошепна: — Какво е това? Гледай, там, на скалата!

Сам погледна и със свистене си пое дъх през зъби.

— Сссс! Стана тя каквато стана. Ам-гъл е! Пепелянки го яли! А пък аз си мислех, че ще го объркаме с нашето спускане! Вижте го! Като гнусен паяк пълзи по стената.

 

 

Стената на пропастта изглеждаше отвесна и сякаш полирана под бледите лунни лъчи, а по нея се движеше дребна човешка фигура с разперени тънки ръце и нозе. Може би меките лепкави пръсти намираха пукнатини и опори, които ни един хобит не би успял да забележи и използва, но на зрителите им се стори, че просто пълзи надолу със засмукващи възглавнички като някаква огромна хищна твар от рода на насекомите. Слизаше с главата надолу, сякаш надушваше пътя си. От време на време бавно надигаше глава, извиваше наляво-надясно костелива шия и хобитите зърваха две бледи мъждукащи светлинки — очите му — да премигват за миг срещу луната и сетне бързо да се затварят.

— Мислите ли, че ни вижда?

— Не знам — спокойно отвърна Фродо, — но не ми се вярва. Дори дружески очи трудно забелязват тия елфически плащове — само да отстъпя на няколко крачки, и вече не те виждам в сянката. А съм чувал, че той не обича Слънцето и Луната.

— Тогава защо слиза тъкмо сега?

— Кротко, Сам! Може да ни надушва. А мисля, че има и остър слух като елфите. Навярно е чул гласовете ни. Като бяхме горе, вдигнахме голяма врява; а и допреди минута приказвахме прекалено високо.

— Е, гади ми се вече от него — заяви Сам. — С това последно идване изчерпа търпението ми и ако мога, ще му дам да се разбере. Така или иначе, вече не вярвам да го заблудим.

Като прикри грижливо лице зад сивия си плащ, Сам се прокрадна към канарата.

— Внимателно! — прошепна Фродо, идвайки подир него. — Да не го подплашим! Той е много по-опасен, отколкото изглежда.

Пълзящата черна фигура вече бе преодоляла три четвърти от спускането и висеше на по-малко от петдесет фута над подножието на скалата. Неподвижни като камък, хобитите го наблюдаваха. Изглежда, бе стигнал до опасно място или го тревожеше нещо. Чуха го да подсмърча и от време на време дрезгаво да вдишва през зъби, сякаш кълнеше. Той вдигна глава и, изглежда, се изхрачи. После отново се размърда. Сега вече дочуваха как скърца и свисти гласът му.

— Ах, ссс! Внимавай, безценни мой! Който бърза, далеч не стига! Не сссмеем да рискуваме врата си, нали, безценни? Не, безценни — ам-гъл! — Той отново надигна глава, премига срещу луната и побърза да затвори очи. — Мръсссна, мръсссна треперлива сссветлина… ссс… ссследи ни, безценни… болят очите от нея.

Той продължаваше да слиза и съскането му ставаше все по-остро и по-ясно.

— Къде е сссега, къде е сссега — Безценното ми, Безценното ми? Наше си е то, наше и си го иссскаме. Крадци, крадци, гадни малки крадци. Къде са отмъкнали Безценното ми? Проклети да са! Мразим ги.

— Като го слушам, комай не знае къде сме, нали? — прошепна Сам. — И какво е това Безценно? Да не би да говори за…

— Шт! — изшушна Фродо. — Вече наближава, може да чуе и шепота.

Наистина изведнъж Ам-гъл бе спрял отново и голямата му глава се люшкаше на мършавата шия насам-натам, сякаш се ослушваше. Бледите му очи се открехнаха. Сам се удържа, макар че пръстите му играеха от нетърпение. Изпълнени с гняв и отвращение, очите му се взираха към жалкото създание, което отново взе да напредва, продължавайки да си шепне и съска.

Накрая се озова право над главите им, само на десетина фута от земята. Тук вече нямаше какво да го предпази от падане, защото скалата леко хлътваше навътре и дори Ам-гъл не намираше никаква опора. Той като че опита да се извърти, за да се спусне с краката надолу, но изведнъж нададе дрезгав, свистящ писък и полетя в пропастта. Падайки, обгърна тялото си с ръце и крака като паяк, чиято нишка се е скъсала.

Сам изхвръкна от скривалището като светкавица и с два скока се озова под канарата. Преди Ам-гъл да се надигне, той се стовари върху него. Но откри, че Ам-гъл е костелив орех — дори и сега, изненадан, преди да се е опомнил от падането. Сам още не бе успял да го стисне, а дългите ръце и нозе вече се омотаваха около него, впиха се в китките му и лепкави, меки, но ужасяващо мощни обятия го притиснаха като въжета, които бавно се затягат; влажни, студени пръсти запълзяха към гърлото му. Сетне остри зъби захапаха рамото му. Той успя само да блъсне настрани с кръглата си корава глава право в лицето на грозното същество. Ам-гъл съскаше, храчеше, ала продължаваше да стиска.

Ако Сам нямаше спътник, нещата биха се развили зле. Но Фродо се хвърли напред и измъкна Жилото от ножницата. С лявата си ръка хвана Ам-гъл за рядката права коса, дръпна главата му назад, изпъна дългата му шия и обърна бледите отровни очи към небето.

— Пускай, Ам-гъл! — заповяда той. — Това е Жилото. Вече си го виждал в древни времена. Пускай, или тоя път ще го усетиш! Ще ти прережа гърлото.

Ам-гъл се отпусна и омекна като мокра връв. Сам се изправи, опипвайки рамото си. В очите му тлееше гняв, ала не можеше да си отмъсти — жалкият противник пълзеше по камъните, хленчейки:

— Не ни бийте! Не им давай да ни бият, безценни! Няма да ни бият, нали, мили малки хобитовци? Нищо лошо не замисляхме, а пък те рипат по нас като котараци по горките мишлета, да, да, безценни. А ние сме толкова самотни, ам-гъл. Ние ще сме мили с тях, много мили, ако и те са мили с нас, нали тъй, да, дасссс.

— Е, какво да го правим сега? — запита Сам. — Аз казвам да го вържем, та вече да не се промъква подир нас.

— Ама това ще ни убие, ще ни убие — захленчи Ам-гъл. — Жестоки малки хобитовци. Да ни вържат сред студените корави земи и да ни изоставят, ам-гъл, ам-гъл.

От гърлото му избликнаха бълбукащи ридания.

— Не — каза Фродо. — Ако ще го убиваме, поне да е веднага. Но както е тръгнало, и това не можем да сторим. Горкият клетник! Не ни е сторил зло!

— О, тъй ли било! — възкликна Сам, разтривайки рамото си. — Канеше се във всеки случай, пък и сега се кани, обзалагам се. Планът му е простичък — да ни удуши, докато спим.

— Не споря — каза Фродо. — Но замислите са едно…

Той помълча, потънал в размисъл. Ам-гъл лежеше неподвижно, но спря да хленчи. Сам се бе надвесил над него.

И тогава Фродо сякаш чу съвършено ясно, макар и отдалече, гласовете на миналото:

Каква жалост, че Билбо не е използвал възможността да прониже онова гнусно създание!

Жалост? Да, жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда.

Не изпитвам никаква жалост към Ам-гъл. Смърт заслужава.

Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да раздаваш смърт в името на правосъдието, зад което криеш собствения си страх. И най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.

— Много добре — високо отвърна той, отпускайки меча. — Но аз продължавам да се боя. И все пак, както виждаш, не ще докосна това създание. Защото сега го видях и изпитвам жалост.

 

 

Сам удивено се взираше в господаря си, който сякаш разговаряше с невидим събеседник. Ам-гъл надигна глава.

— Да, клетници сме, безценни — изстена той. — Окаяни нещастници! Хобитите няма да ни убият, милите хобити.

— Не, няма — каза Фродо. — Но няма и да те пуснем. Цял си пропит от злини и пороци, Ам-гъл. Просто ще трябва да дойдеш с нас, за да те държим под око. Но си длъжен да ни помагаш, ако можеш. Добрина за добрина.

— Да, да, исстина е — отвърна Ам-гъл и седна. — Милите хобити! Ще дойдем с тях. Ще им намерим сигурни пътечки в мрака, да, ще намерим. И накъде ли отиват из тия студени, корави земи, питаме се ние, да, питаме се.

Той надигна поглед към тях и за секунда в бледите мигащи очи проблесна неясният пламък на лукавство и алчност.

Сам се чумереше насреща му и хапеше устни; ала сякаш усещаше, че някакво странно настроение е обхванало господаря му и че въпросът не подлежи на обсъждане. И все пак отговорът на Фродо го смая.

Фродо се взря право в очите на Ам-гъл; те подплашено се стрелнаха настрани.

— Добре го знаеш или поне се досещаш, Смеагол — тихо и сурово промълви той. — Отиваме в Мордор, разбира се. А вярвам, че познаваш пътя натам.

— Ах, ссс! — отвърна Ам-гъл, притискайки ушите си с длани, сякаш подобна откровеност и ясно изреченото име му причиняваха болка. — Досещахме се, да, досещахме се — зашепна той — и не искахме да ходят натам, нали? Не, безценни, не тия мили хобити. Пепел, пепел и прах, и жажда има там; и ями, ями, ями и орки, хиляди оркища. Милите хобити не бива да ходят на… ссс… такива места.

— Значи си бил там? — настоя Фродо. — И пак те влече нататък, нали?

— Дассс. Дассс. Не! — изпищя Ам-гъл. — Веднъж само, случайно беше, нали, безценни? Да, случайно. Но вече няма да се върнем, не, не! — Сетне изведнъж гласът и езикът му се промениха и той гърлено зарида и заговори, но не на тях. — Оставете ги на мира, ам-гъл! Боли ме. О, горките ми ръце, ам-гъл! Аз, ние, аз не искам да се връщам. Не мога да го намеря. Уморих се. Аз, ние не можем да го намерим, ам-гъл, ам-гъл, не, никъде. Те вечно са будни. Джуджета, хора и елфи, страшни елфи със сияйни очи. Не мога да го намеря. Ах! — Той се изправи, сви дългата си ръка и размаха към Изтока мършав, костелив юмрук. — Няма пък! Не заради теб! — викна той и пак се просна на земята, после застена, забил лице в калта. — Ам-гъл, ам-гъл. Не ни гледай! Махай се! Върви да спиш!

— Той не ще се махне, нито ще заспи по твоя команда, Смеагол — каза Фродо. — Но ако наистина искаш да се отървеш от него, трябва да ми помогнеш. А това за съжаление значи, че ще трябва да ни намериш път към него. Но не си длъжен да идваш до края, само до входа на земите му.

Ам-гъл отново го изгледа с присвити очи.

— Онзи е там, оттатък — изкряска той. — Все там стои. Орките ще ви отведат. Лесно се намират орки на изток от Реката. Не питай Смеагол. Беден, беден Смеагол, откога е на път. Взеха му Безценното и то се загуби завинаги.

— Може пък да го намерим, ако дойдеш с нас — каза Фродо.

— Не, не, никога! Той си изгуби Безценното — отвърна Ам-гъл.

— Стани! — заповяда Фродо.

Ам-гъл се изправи и отстъпи към скалата.

— Слушай сега! — каза Фродо. — Кога ти е по-лесно да дириш пътека, денем или нощем? Уморени сме, но ако предпочиташ нощта, потегляме още тази вечер.

— От големите блескавища ни болят очите, да, да — захленчи Ам-гъл. — Не под Бялото лице, не още. То скоро ще си иде зад хълмовете, дассс. Първо си починете малко, мили хобити!

— Тогава сядай и не мърдай! — каза Фродо.

 

 

Хобитите седнаха от двете му страни с изпружени нозе и облегнаха гърбове на каменната стена. Нямаха нужда от уговорка — знаеха, че не бива да задрямват нито за миг. Луната бавно залезе. Откъм хълмовете се спуснаха сенки и всичко пред тях потъна в мрак. Ярки звезди изпълниха небосвода. Никой не помръдваше. Ам-гъл седеше със свити крака, опрял брадичката на коленете си, притиснал към земята пети и длани. Бе затворил очи, ала изглеждаше напрегнат, сякаш размишляваше или се ослушваше.

Фродо хвърли поглед към Сам. Спогледаха се и безмълвно се споразумяха. Отпуснаха се с отметнати глави и привидно затворени очи. Тихото им дишане скоро стана равномерно. Ръцете на Ам-гъл потръпнаха. Главата му едва доловимо помръдна наляво, надясно и едното око се открехна, след него и другото. Хобитите, изглежда, не усещаха нищо.

Ненадейно Ам-гъл рипна към мрака с поразителна ловкост и бързина, сякаш бе скакалец или жаба. Но тъкмо това чакаха Фродо и Сам. Още преди да бе направил две крачки след скока, Сам го догони. Фродо дотърча, сграбчи го за краката и го повали.

— Комай въжето пак ще ни свърши работа, Сам — каза той.

Сам измъкна въжето и изръмжа:

— Накъде се беше запътил из студените корави земи, господин Ам-гъл? Питаме се, аха, питаме се. Да намериш някои от своите приятели, орките, обзалагам се. Гнусна, коварна твар. На това въже мястото му е около врата ти, ама по-стегнато.

Ам-гъл лежеше неподвижно, без да опитва нови трикове. Не отговори на Сам, ала го стрелна с отровен поглед.

— Просто трябва да го държим с нещо — каза Фродо. — Искаме да върви, тъй че няма смисъл да му връзваме краката… или ръцете, той комай и с тях ходи. Вържи единия край за глезена му и здраво стискай другия.

Той застана над Ам-гъл, докато Сам затягаше възела. Резултатът ги изненада и двамата. Ам-гъл нададе остър, пронизващ и ужасяващ писък. Сгърчи се и опита да сведе уста до глезена си, за да захапе въжето. Продължаваше да пищи.

Накрая Фродо се убеди, че наистина го боли; ала не можеше да е от възела. Огледа го и видя, че не е прекалено стегнат, дори малко хлабав. Сам се оказваше по-кротък от приказките си.

— Какво ти става? — запита Фродо. — Щом опитваш да бягаш, трябва да те вържем; но не искаме да ти причиним болка.

— То ни боли, боли ни — изсъска Ам-гъл. — То смразява, хапе! Елфи са го плели, проклети да са! Мръсни жестоки хобити! Затова се мъчим да избягаме, разбира се, затова, безценни. Познахме ги, че са жестоки хобити. Те ходят при елфите, страшни елфи със сияйни очи. Махайте го от нас! Боли ни!

— Не, няма да го махна, освен ако… — Фродо замислено помълча. — Освен ако имаш обещание, на което мога да вярвам.

— Ще се закълнем да правим каквото поиска, да, да — отвърна Ам-гъл, продължавайки да се криви и да стиска глезена си. — Боли ни.

— Ще се закълнеш? — повтори Фродо.

— Смеагол — ненадейно ясно изрече Ам-гъл, като разтвори широко очи и със странно сияние в тях се взря към Фродо. — Смеагол ще се закълне в Безценното.

Фродо се изправи и Сам отново се изненада от словата и суровия му глас.

— В Безценното? Как смееш? Помисли си! Единствен Пръстен ги владее и в тъмнина ще ги обвие. Ще се обвържеш ли с подобен обет, Смеагол? Той ще те стегне здраво. Ала е по-коварен от теб. Може да изопачи думите ти. Пази се!

Ам-гъл се сви.

— В Безценното, в Безценното! — повтори той.

— И какво ще се закълнеш? — запита Фродо.

— Да бъда много добър — отвърна Ам-гъл. После пропълзя към нозете на Фродо, сгърчи се пред него и дрезгаво зашепна; по тялото му пробягаха тръпки, сякаш страхът от тия слова разтърсваше и костите му. — Смеагол ще се закълне никога, никога да не позволи Онзи да го вземе. Никога! Смеагол ще го спаси. Но трябва да се закълне с ръка върху Безценното.

— Не! Не с ръка върху него — каза Фродо, като го гледаше строго и жалостиво. — Ти само искаш да го видиш и да го докоснеш, ако ти се удаде, макар да знаеш, че това ще те подлуди. Не върху него. Закълни се в него, ако искаш. Защото знаеш къде е. Да, знаеш, Смеагол. То е пред теб.

За миг на Сам му се стори, че неговият господар е израснал, а Ам-гъл се е смалил: висока непреклонна сянка, могъщ владетел, прикрил великолепието си под сив облак, а в нозете му — дребно сумтящо псе. И все пак не бяха толкова чужди, имаха нещо общо — всеки можеше да разбере мислите на другия. Ам-гъл се надигна и взе да се умилква около коленете на Фродо, да го опипва.

— Долу, долу! — каза Фродо. — Сега изречи обета си!

— Обещаваме, да, аз обещавам! — възкликна Ам-гъл. — Ще служа на господаря на Безценното. Добър господар, добър Смеагол, ам-гъл, ам-гъл.

Изведнъж той отново се разплака и захапа глезена си.

— Махни въжето, Сам! — каза Фродо.

Сам неохотно се подчини. Тутакси Ам-гъл се изправи и заподскача наоколо като бито псе, погалено най-сетне от господаря. От този миг той се промени за известно време. Вече по-рядко съскаше и хленчеше, обръщаше се право към спътниците си, а не към безценната си особа. Когато пристъпваха към него или правеха рязко движение, той се свиваше сепнато и се дърпаше от допира на елфическите плащове, ала бе дружелюбен и трогателно копнееше да им се понрави. Кискаше се и подрипваше, щом чуеше шега или просто добра дума от Фродо, ридаеше, колчем Фродо го смъмреше. Сам избягваше да му говори каквото и да било. Сега го подозираше още по-силно отпреди и ако изобщо бе възможно, новият Ам-гъл, Смеагол, му бе станал още по-противен.

— Е, Ам-гъл или както там ще те наричаме тепърва — рече той, — време е да се размърдаш! Луната залезе и нощта напредва. Трябва да тръгваме.

— Да, да — заподскача Ам-гъл. — На път да вървим! Има само един път от северния до южния край. Аз го открих, да-да. Орките не го използват, орките не го знаят. Орките не пресичат Блатата, те обикалят много-много мили. Какъв късмет, че дойдохте насам. Какъв късмет, че намерихме Смеагол, да. Следвайте Смеагол!

Той направи няколко крачки и се озърна въпросително като куче, което ги кани на разходка.

— Чакай малко, Ам-гъл! — викна Сам. — Няма да избързваш напред! Ще те следвам по петите и въжето ми е подръка.

— Не, не! — рече Ам-гъл. — Смеагол обеща.

И те потеглиха на път в глухата нощ, под острите, ясни звезди. Отначало Ам-гъл ги поведе обратно на север по пътя, който бяха минали; после кривна надясно, настрани от стръмните канари на Емин Муил, по неравното каменисто надолнище към необятните мочурища. Пътниците изчезнаха в сенките бързо и безшумно. Мрак и тишина се възцариха над дългите левги пущинак пред портите на Мордор.