Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
filthy (2013)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Джон Р. Р. Толкин. Властелинът на пръстените

Английска. Първо издание

Коректор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2001

ISBN: 954-585-066-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

(III)
Ериадор, Арнор и наследниците на Исилдур

Ериадор било някога името на всички земи между Мъгливите и Сините планини; на Юг границите му бележели Сивталаз и Гландуин, който се влива в него над Тарбад.

„Когато бил най-голям, Арнор включвал цял Ериадор, с изключение на областите отвъд Лун и земите източно от Сивталаз и Шумноструйка, дето били разположени Ломидол и Зелеников край. Отвъд Лун била елфическа страна — зелена и спокойна, дето не стъпвал човешки крак; ала джуджетата обитавали — и все още обитават, източната страна на Сините планини, особено онези части южно от Залива на Лун, дето имат мини, що още се използват. По тази причина били свикнали да минават на изток по Големия път, както били правили дълги години преди ние да дойдем в Графството. При Сивите заливи бил Кирдан Корабостроителя и някои казват, че обитава там все още, додето Последния кораб не потегли към Запада. В дните на кралете повечето от Върховните елфи, които все още се бавели в Средна земя, пребивавали с Кирдан или в земите на Линдон гледащи към морето. Ако са останали сега някои, са малцина.“

Северното кралство и Дунедаините
(наричани още и дунеданци)

След Елендил и Исилдур имало осем Висши крале на Арнор. След Еарендур, поради разногласията между синовете му, царството им било разделено на три — Артедаин, Рудаур и Кардолан. Артедаин бил на северозапад и включвал земята между Брендивин и Лун и също тъй земята северно от Големия път чак до Бурните хълмове. Рудаур бил на североизток и бил разположен между Голо бърдо, Бурните хълмове и Мъгливите планини, ала включвал също така и Ъгъла между Скрежноблик и Шумноструйка. Кардолан бил на юг, като границите му били Брендивин, Сивталаз и Големия път.

Сред Артедаините родословната линия на Исилдур била поддържана и издържала, ала линията в Кардолан и Рудаур скоро погинала. Между кралствата често имало съперничество, което ускорило западането на Дунедаините. Главният спорен въпрос било притежанието на Бурните хълмове и земята западно, към Брее. И Рудаур, и Кардолан желаели да притежават Амон Сул (Бурния връх), който стоял на границите на кралствата им, защото Кулата на Амон Сул държала главния Палантир на Севера, а и двата други били съхранявани от Артедаините.

 

 

„Било в началото на царуването на Малвегил, когато злото дошло към Арнор. Защото по това време сред Севера, отвъд Голо бърдо, изникнало царството Ангмар. Земите му били разположени от двете страни на Планините и там били сбрани много зли люде и орки, и други свирепи създания. (Владетелят на тази земя бил познат като Краля-чародей, ала едва по-късно станало знайно, че в действителност той бил главният от Духовете на Пръстена, който дошъл на север с намерението да унищожи Дунедаините от Арнор, виждайки надежда в разделението сред тях, докато Гондор бил силен.)“.

В дните на Аргелеб, син на Малвегил, тъй като не останали потомци на Исилдур в другите кралства, кралете на Артедаин отново предявили правото си да владеят цял Арнор. Искането срещнало отпор от Рудаур. Там Дунедаините били малцина и властта била заграбена от зъл владетел от обитателите на Хълмовете, който бил в таен съюз с Ангмар. И тъй Аргелеб укрепил Бурните хълмове[1] ала бил убит в битка с Рудаур и Ангмар.

Арвелег, син на Аргелеб, с помощта на Кардолан и Линдон, изтласкал неприятелите си от Хълмовете и много години Артедаин и Кардолан пазели границата по протежението на Бурните хълмове, Големия път и долни Скрежноблик. Казват, че по това време Ломидол бил обсаден.

Голяма войска дошла от Ангмар през 1409 и като пресякла реката, навлязла в Кардолан и обкръжила Бурния връх. Дунедаините били разгромени и Арвелег бил убит. Кулата на Амон Сул била изгорена и изравнена със земята, ала палантирът бил спасен и при отстъплението отнесен във Форност. Рудаур бил завзет от зли хора — поданици на Ангмар[2], а Дунедаините, които останали там, били избити или избягали на запад. Кардолан бил опустошен. Арафор, син на Арвелег, не бил още пораснал, ала бил храбър и с помощ от Кирдан отблъснал неприятеля от Форност и Северните ридове. Останалите от верните сред Кардоланските Дунедаини също се държали в Тирн Гортад (Могилните ридове) или намерили убежище в леса зад тях.

Казват, че Ангмар за известно време бил покорен от елфическия народ, идващ от Линдон и от Ломидол, защото Елронд довел през Планините помощ от Лориен. По това време Запасливците, що обитавали Ъгъла (между Скрежноблик и Шумноструйка), побягнали на запад и юг поради войните и ужаса от Ангмар, а и защото условията в Ериадор — особено на изток, се влошили. Някои се върнали в Дивите земи и като се заселили край Перуниките, станали крайречен народ на рибари.

 

 

В дните на Аргелеб II чумата дошла в Ериадор от югоизток и повечето от народа на Кардолан погинал, особено в Минхириат. Хобитите и всички останали народи пострадали много, ала северните части на Артедаин били засегнати слабо. По това време дошъл краят на кардоланските Дунедаини, а зли духове, излезли от Ангмар и Рудаур, влезли в изоставените могили и обитавали там.

„Казват, че могилите на Тир Гортад, както нявга били наричани Могилните ридове, са много древни и че много били построени в дните на стария свят на Първата епоха от прадедите на Едаините, преди да пресекат Сините планини, за да навлязат в Белерианд, от който Линдон е всичко, останало сега. И тъй, ония хълмове, били почитани от Дунедаините след завръщането им и там били погребвани много от владетелите и кралете им. (Някои казват, че могилата, в която бил затворен Носителя на Пръстена, била гробът на последния принц на Кардолан, който паднал във войната от 1409.)“.

 

 

„През 1974 силата на Ангмар отново се надигнала и Кралят-чародей връхлетял връз Артедаин преди зимата да е свършила. Той превзел Форност и изтласкал през Лун повечето от Дунедаините, които били останали — сред тях били синовете на краля. Крал Арведуи издържал до последно на Северните ридове и тогава избягал на север с неколцина от стражата си — измъкнали се чрез бързината на конете си.

Известно време Арведуи се крил в тунелите на старите мини на джуджетата близо до далечния край на Планините, ала накрая гладът го подтикнал да подири помощ от Лоссотите — Снежните люде от Форохел[3]. Неколцина от тях той намерил на лагер край морския бряг, ала не помогнали те охотно на краля, защото нямал нищо, което да им предложи, освен няколко скъпоценни камъка, които те не оценили, а и се страхували от Краля-чародей, който (казвали те) можел да предизвиква мраз или топене по своя воля. Ала отчасти от съжаление към изтощения крал и хората му, отчасти от страх от оръжията им, дали им малко храна и построили за тях снежни колиби. Там Арведуи бил принуден да чака, надявайки се на помощ от юга, защото конете му били загинали.

Когато Кирдан чул от Аранарт, син на Арведуи, за бягството на краля на север, веднага изпратил кораб към Форохел, да го подири. Корабът пристигнал след много дни поради насрещни ветрове и моряците видели отдалеч малкия огън от плавеи, който изгубените люде съумявали да поддържат. Ала онази година зимата не бързала да отпусне хватката си и въпреки че тогава било март, ледът едва бил започнал да се пропуква и се простирал далеч отвъд брега.

Когато Снежните хора видели кораба, били изумени и се уплашили, защото додето стигали спомените им, друг такъв кораб не били виждали; ала вече били станали по-дружелюбни и извели краля и ония, които оцелели от дружината му, върху леда със своите плъзгащи се коли, додето дръзвали. По този начин до тях можела да стигне лодка от кораба.

Ала Снежните люде били неспокойни; казвали, че подушват опасност във вятъра, а главния от Лоссотите рекъл на Арведуи:

— Недей яхва това морско чудовище! Ако имат, нека моряците ни донесат храна и други неща, от които имаме нужда, и можете да стоите тук, докато Кралят-чародей си отиде у дома. Защото през лятото силата му отмалява, ала сега дъхът му е смъртоносен и дълга е студената му ръка.

Арведуи обаче не послушал този съвет. Благодарил на лоссота и на раздяла му дал пръстена си и рекъл:

— Това е нещо със стойност, невъобразима за теб. Дори само заради древността си. Няма друга сила, освен ценността, която му придават ония, що обичат Дома ми. Няма да ви помогне, ала ако някога сте в нужда, родът ми ще ви го заплати с голям товар от всичко, което пожелаете.[4]

И все пак съветът на Лоссотите бил добър — случайно или по предвиждане, защото корабът не бил стигнал открито море, когато голяма буря и вятър се надигнали и дошли със заслепяващ очите сняг от север; изтласкали кораба обратно на леда и лед струпали срещу му. Дори моряците на Кирдан били безпомощни и през нощта ледът разбил корпуса и корабът потънал. Тъй погинал Арведуи Последен крал и с него в морето били погребани палантирите[5]. Дълго време след това от Снежните хора била научена вестта за корабното крушение от Форохел.“

Обитателите на Графството оцелели, ако и войната да ги заляла и повечето от тях да избягали в укрития. На помощ на краля изпратили неколцина стрелци, които не се завърнали, други пък се включили в битката, в която Ангмар бил разбит (за която е казано повече в аналите на Юга). По-сетне, в мира, що последвал, обитателите на Графството се управлявали сами и живеели в благополучие. Те избрали тан, който да заеме мястото на краля, и били доволни, ако и за дълго мнозина все още да чакали завръщането на краля. Ала накрая тая надежда била забравена и останала само в поговорката „Като се върне кралят“, използвана за някое добро, което не може да бъде извършено, или за някое зло, което не може да бъде поправено. Първият тан на Графството бил някой си Букка от Мочурището, от който Старофуковци твърдят, че произхождат. Станал тан в 379 от нашето летоброене (1979).

След Арведуи Северното кралство свършило, защото Дунедаините били малко и всички народи от Ериадор намалели. Все пак родословната линия на кралете била продължена от Вождовете на Дунедаините, от който Аранарт, син на Арведуи, бил първият. Арахаел — синът му, бил осиновен в Ломидол и такива били всички синове на вождовете след него; там също тъй били пазени и наследствените вещи на рода им — пръстенът на Барахир, отломките на Нарсил, звездата на Елендил и скиптърът от Аннуминас[6].

„Когато свършило кралството, Дунедаините минали в сенките и станали таен и скитащ народ, а делата и усилията им рядко били възпявани или записвани. Малко се помни за тях сега, тъй като Елронд замина. Макар че още преди да е свършил Бдителния Мир зли твари пак започнали да нападат Ериадор или да нахлуват в него тайно, вождовете изживявали дългите си животи. Арагорн I бил убит от вълци, що винаги са били — и още не са престанали да бъдат, заплаха в Ериадор. В дните на Арахад I орките, които от дълго време тайно били, както се оказало по-сетне, заемали твърдини в Мъгливите планини, та да препречат всички проходи към Ериадор, внезапно се разкрили. В 2509 Келебриан — съпругата на Елронд, пътувала към Лориен, когато попаднала на засада в прохода Червения Рог и свитата й била разпръсната от внезапната атака на орките. Тя била заловена и отвлечена. Била последвана и спасена от Еладан и Елрохир, ала едва след като изстрадала мъчения и получила отровна рана[7]. Била отведена обратно в Имладрис, ала ако и да било изцелено от Елронд тялото й, нищо в Средна земя вече не й носело наслада и на следната година тя отишла до Пристаните и преминала отвъд Морето. По-късно, през дните на Арассуил, орки, множащи се отново в Мъгливите планини, започнали да грабят земите и Дунедаините и синовете на Елронд се били с тях. По това време голям отряд орки дошли тъй далеч на запад, че навлезли в Графството и били пропъдени от Бандобрас Тук[8].

Петнадесет били Вождовете, преди да се роди шестнадесетият и последен — Арагорн II, който отново станал крал — едновременно на Гондор и Арнор заедно. «Наричаме го свой крал и когато идва на север във възстановения си Дом в Аннуминас и остава за известно време край езерото Вечерноздрач, всички в Графството са доволни. Ала той не влиза в него и сам на себе си запрещава според закона, който е издал — никой от Големите хора да не преминава границите му. Но често язди с много прекрасни люде до Големия мост и там приветства приятелите си и всички други, що искат да го видят, и някои тръгват с него и остават в къщата му колкото пожелаят. Тан Перегрин е бил там много пъти, тъй и Господарят Самознай — кметът. Неговата дъщеря Еланор Прекрасната е една от придворните на кралица Вечерница.»“

Било гордостта и чудото на Северната родословна линия, че ако и да си отишла властта им и хората им да намалели, през всичките многобройни поколения наследствеността не се прекъснала от баща на син. Също тъй, макар и продължителността на живота на Дунедаините да намалявала, след края на кралете им намаляването било по-бързо в Гондор; и много от Вождовете на Севера все още доживявали двойно възрастта на хората и далеч над дните дори на най-старите сред нас. Арагорн наистина доживял до двеста и десет години — по-дълго от всеки друг от неговата родословна линия след крал Арвегил; ала в Арагорн Елессар достойнството на някогашните крале било подновено.

Бележки

[1] Стр. 180.

[2] Стр. 195.

[3] Лоссотите са странен недружелюбен народ, останал от Фородваит — хора от отдавна отминали дни, привикнали със суровите студове на Морготовото царство. Тези студове действително все още се задържат в този район, макар че едва ли е разположен на повече от сто левги северно от Графството. Лоссотите строят къщи в снега и се разправя, че могат да бягат върху лед с кости на краката си и имат коли без колела. Живеят най-вече — недостъпни за враговете си — на големия Форохелски нос, който затваря от северозапад обширния залив с това име, ала често лагеруват по южните брегове на залива, в подножието на планините.

[4] По този начин пръстенът на Дома на Исилдур бил спасен; защото по-късно бил откупен от Дунедаините. Казват, че това бил не друг, а точно пръстенът, който Фелагунд от Нарготронд дал на Барахир и който Берен си възвърнал, излагайки се на голяма опасност.

[5] Това били Камъните на Аннуминас и Амон Сул. Единственият Камък, който останал в Севера, бил онзи в Кулата на Емин Бераид, която гледа към залива Лун. Той бил пазен от елфите, и макар че така и не сме го узнали, останал там, додето Кирдан не го сложил на борда на Елрондовия кораб, когато той напуснал (стр. 47, 108). Ала казано ни бе, че той не бил като другите и не бил в съзвучие с тях — гледал само към Морето. Елендил го поставил там, тъй че да може да поглежда обратно с „пряк поглед“ и да вижда Ерессеа в изчезналия Запад. Ала огънатите морета отдолу покрили Нуменор навеки.

[6] Скиптърът бил главният знак на царско достойнство в Нуменор — каза ни кралят; тъй било и в Арнор, чиито крале не носели корона, а едничък бял скъпоценен камък — Елендилмир-а — Звезда на Елендил, закрепен на челата им със сребърна лента (стр. 143, 806, 819, 918). Като говори за корона (стр. 166, 238), Билбо несъмнено се позовава на гондорския обичай; изглежда, е бил добре запознат с въпросите, засягащи родствената линия на Арагорн. Казано е, че Скиптърът на Нуменор погинал с Ар-Фаразон. Този от Аннуминас бил сребърният жезъл на Владетелите на Андуние и сега е може би най-древното дело на човешки ръце, запазено в Средна земя. Бил вече на повече от пет хиляди години, когато Елронд го предал на Арагорн (стр. 924). Формата на короната на Гондор следвала тази на нуменорски боен шлем. В началото наистина била обикновен шлем — казват, че бил оня, що Исилдур носил в Битката на Дагорлад (защото шлемът на Анарион бил разбит от хвърления от Барад-дур камък, който го повалил). В дните на Атанатар Алкарин обаче той бил заменен с обсипания със скъпоценни камъни шлем, използван при короноването на Арагорн.

[7] Стр. 216.

[8] Стр. 9, 965.