Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (44)

Глава 6
Забраненият вир

Фродо се събуди и откри, че Фарамир се е привел над него. За секунда го обзе прежният страх, той се надигна и се сгуши настрани.

— Няма от какво да се боиш — каза Фарамир.

— Съмна ли се вече? — запита Фродо и се прозина.

— Още не, ала нощта привършва и пълната луна залязва. Ще дойдеш ли да я видиш? Искам и да се допитам до теб по един въпрос. Извинявай, че те будя, но ще дойдеш ли?

— Идвам — каза Фродо, стана и потрепери, напускайки топлината на одеялото и кожите. Без огън пещерата изглеждаше студена. Сред нощния покой гръмко отекваше бученето на водата. Той се наметна с плаща и последва Фарамир.

Внезапно събуден от някакъв бдителен инстинкт, Сам първо зърна празното легло на господаря си и рипна на крака. После видя две тъмни фигури — Фродо и някакъв човек — да се очертават пред арката, изпълнена сега с неясна бяла светлина. Изтича подир тях покрай редиците мъже, заспали на дюшеци до стената. Отминавайки отдушника на пещерата, видя, че сега Завесата се е превърнала в бляскав воал от сърма, коприна и перли, сред който се топят висулки от лунна светлина. Но не спря, за да се полюбува, а зави и последва господаря си през тясната вратичка в скалната стена.

Отначало вървяха по мрачен коридор, сетне се изкатериха по множество влажни стъпала и тъй излязоха на тясна равна площадка, изсечена в камъка и осветена от късче бледо небе, което просветваше високо горе през изхода на дълбока шахта. Оттук започваха две стълби — едната, изглежда, водеше нагоре, към високия бряг на потока; другата завиваше наляво. Тръгнаха по нея. Тя се виеше като стълбище на крепостна кула.

 

 

Накрая излязоха от каменния мрак и се огледаха. Стояха на висока плоска скала без ограда или парапет. Отдясно, на изток, потокът се лееше с плясък по множество тераси, втурваше се стръмно надолу, изпълваше гладко издълбания канал с мрачни и буйни пенести води и почти под нозете им политаше сред вихри и вълни отвъд зейналия отляво ръб. Един мъж стоеше безмълвно край водата, загледан надолу.

Фродо обърна поглед към изящните водни струи, които се извиваха във въздуха и изчезваха. После вдигна очи и зарея взор в далечината. Светът беше тих и прохладен, сякаш зората наближаваше. Далече на запад залязваше кръглата бяла луна. Долу, в просторната долина, искряха бледи мъгли — широк пролив от сребристи изпарения, под които се влачеха хладните нощни талази на Андуин. Отвъд тегнеше черен мрак, а сред него тук-там проблясваха студени, остри, далечни и бели като призрачни зъби върховете на Еред Нимраис, Белите планини на Гондорското кралство, увенчани с вечни снегове.

Фродо постоя на високата скала и го пронизаха тръпки, като се запита дали нейде там, сред нощните простори, бродят старите му приятели, дали спят, или лежат мъртви под мъглив саван. Защо ли го бяха извели тук от забравата на съня?

Сам жадуваше за отговор на същия въпрос и не можа да се удържи да не прошепне само за господаря си, както мислеше:

— Дума да не става, чудесна гледка, господин Фродо, ама смразява сърцето, да не говорим за костите! Какво ли става тук?

Фарамир го дочу и отговори:

— Луната залязва над Гондор. Красивият Итил се задава от Средната земя да погледне стария беловлас Миндолуин. Струва си да потрепериш малко за това. Но не съм ви довел заради гледката — макар че теб, Самознай, никой не те е канил и сега само изтърпяваш наказанието за своята бдителност. Глътка вино ще те оправи. Хайде, погледнете сега!

Той се изкачи на мрачния ръб край безмълвния пазач. Фродо го последва, а Сам остана назад. И без това не се чувстваше сигурен на високата влажна площадка. Фарамир и Фродо надникнаха надолу. Далече под себе си зърнаха белите струи да се леят в кипналата чаша, сетне да се вихрят мрачно из дълбок овален басейн, докато отново намерят изход през тесен процеп и отминат сред пръски и бълбукане към по-спокойни и полегати склонове. Лунните лъчи още падаха косо в подножието на водопада и сияеха по вълничките из басейна. Ненадейно Фродо забеляза на отсамния бряг някакво дребно черно създание, но докато го гледаше, то се гмурна и изчезна право под пяната и мехурите на мощната струя, цепейки с лекота черните води като стрела или паднал на ръб камък.

— Сега какво ще го наречеш, Анборн? — обърна се Фарамир към човека до себе си. — Катерица или птиче-рибарче? Има ли черни рибарчета в нощните вирове на Мраколес?

— Може да е всичко, само не птица — отвърна Анборн. — Има четири крака и се гмурка като човек; както го гледам, майсторски плува. Какво си е наумило? Не търси ли път нагоре, зад Завесата към нашето скривалище? Изглежда, че най-сетне са ни открили. Нося си лъка, а по двата бряга съм пратил и други стрелци, които не ми отстъпват по точност. Чакаме само твоята заповед, за да пуснем стрелите, Военачалнико.

— Да стреляме ли? — бързо се обърна Фарамир към Фродо.

Фродо се поколеба, преди да отговори. Сетне изрече:

— Не! Не! Моля ви да не го правите.

Ако се бе осмелил, Сам щеше да отвърне по-бързо и по-високо „Да.“ Не виждаше, но по думите им отлично се досещаше към кого гледат.

— Значи знаеш каква е тази твар? — рече Фарамир. — Хайде, след като я видя, кажи, защо да я щадим? През целия ни днешен разговор не спомена нито дума за този окаян спътник. Засега го оставих на мира. Може да изчака, докато го хванат, за да застане пред мен. Изпратих най-добрите си ловци да го дебнат, но той им се изплъзна и вече не се показа, единствен Анборн го зърна снощи. Досега само ловеше зайци из възвишенията, ала ето, че извърши и по-тежко нарушение — дръзна да дойде в Хенет Анун и ще заплати с живота си. Чудя се на това създание: толкова е потайно и лукаво, а идва да си играе във вира под самия ни прозорец. Нима е решил, че цяла нощ спим без стража? Защо го прави?

— Мисля, че има два отговора — каза Фродо. — Първо, малко знае за хората и макар да е лукав, скривалището ви е толкова закътано, че той навярно не подозира за спотаените хора. Освен това мисля, че насам го влече неудържима страст, по-силна от предпазливостта.

— Влече го насам, казваш — тихо повтори Фарамир. — Значи ли това, че знае за товара ти?

— Честно казано, да. Той сам го е носил дълги години.

— Той да го е носил? — От смайване Фарамир рязко си пое дъх. — Зад всеки завой на тая история никнат нови и нови загадки. Онова ли търси?

— Може би. То е безценно за него. Но не това имах предвид.

— Какво търси тогава тая твар?

— Риба — каза Фродо. — Виж!

 

 

Взряха се надолу към мрачния вир. В другия край на басейна, досами гъстата сянка на скалите, изникна малка черна глава. За миг лъсна нещо сребристо и се завихриха ситни вълнички. Те се изтегляха настрани, сетне една жабоподобна фигура с удивителна сръчност изскочи от водата и се изкатери на брега. Веднага след това седна и взе да дъвче нещо дребно и сребристо, което проблясваше при всяко помръдване — сетните лунни лъчи се плъзгаха оттатък каменната стена и огряваха края на езерото.

Фарамир тихичко се разсмя.

— Риба! Този глад е по-безобиден. А може би не — риба от вира на Хенет Анун може да му струва всичко, което притежава.

— Сега съм го хванал на връхчето на стрелата — обади се Анборн. — Дали да не стрелям, Военачалнико? Нашият закон отрежда смърт за неканените пришълци тук.

— Чакай, Анборн — възрази Фарамир. — Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда. Какво имаш да кажеш сега, Фродо? Защо да го пощадим?

— Това създание е окаяно и гладно — каза Фродо, — то не съзнава заплахата. И Гандалф, по вашему Митрандир, би те помолил да не го погубваш заради това и по други причини. Той забрани на елфите да го сторят. Не съм наясно защо, а за догадките си не мога открито да говоря тук. Но тая твар е свързана някак си с моята задача. Преди да ни откриете и плените, тя бе мой водач.

— Твой водач! — възкликна Фарамир. — Историята става все по-странна. Много бих сторил за тебе, Фродо, но това не мога да обещая — да пусна тоя лукав скитник да броди волно оттук накъдето му видят очите, та сетне ако му хрумне, да те догони или да падне в плен на орките и под заплаха от мъчения да разправи каквото знае. Трябва да бъде погубен или заловен. И ще го погубим, ако не го хванем начаса. Но кой друг, освен бързоперата стрела, може да хване това хлъзгаво, многолико изчадие?

— Пуснете ме да сляза тихичко при него — предложи Фродо. — Можете да опънете лъковете и ако не успея, поне да ме застреляте. Няма да бягам.

— Върви тогава и не се бави! — каза Фарамир. — Ако се отърве жив, ще ти бъде верен водач до края на несретните си дни. Анборн, отведи Фродо надолу до брега и стъпвайте безшумно. Онова там има нос и уши. Дай ми лъка си.

Анборн изръмжа и поведе хобита надолу по витата стълба към площадката, сетне се изкачиха по другата стълба, докато накрая стигнаха до тесен отвор, прикрит от гъст храсталак. Като се промъкна безшумно през него, Фродо се озова на южния склон високо над езерото. Бе тъмно и неясният блед водопад отразяваше само останките от лунна светлина по западния небосклон. Не успя да забележи Ам-гъл. Направи няколко крачки надолу и Анборн тихичко се промъкна зад него.

— Продължавай! — прошепна той в ухото на Фродо. — Внимавай отдясно. Ако паднеш във вира, само онзи приятел с рибата може да ти помогне. И не забравяй, че макар да не ги виждаш, стрелците са наблизо.

Като опипваше и се подпираше на ръце, досущ като Ам-гъл, Фродо пропълзя напред. Повечето скали бяха равни и гладки, но хлъзгави. Спря да се ослуша. Отначало не чу никакъв друг звук освен неспирно долитащия изотзад рев на водопада. Сетне внезапно долови недалеч отпред съскащ шепот.

— Рибка, сссладка рибка. Бялото лице изчезна, безценни, най-сетне, да. Сега можем безгрижно да ядем риба. Не, не е безгрижно, безценни. Безценното се изгуби, да, изгуби се. Мръсни хобити, гадни хобити. Изчезнаха и ни изоставиха, ам-гъл; и Безценното изчезна. Горкият Смеагол остана сам-самичък. Няма го Безценното. Гадни хора, те ще го вземат, ще ми откраднат Безценното. Крадци. Мразим ги. Рибка, сссладка рибка. Дава ни сили. Носи ни блясък в очите, заяква пръстите, да. Да ги удушим, безценни. Всички да удушим, да, само да имаме късмет. Сссладка рибка. Сссладка рибка!

И той продължи все така, неспирно като водопада, само сегиз-тогиз неясно лигаво гълголене прекъсваше думите. Слушайки, Фродо потръпна от жалост и отвращение. Искаше му се всичко да свърши и вече никога да не чуе тоя глас. Анборн не бе много назад. Можеше да пропълзи обратно и да го помоли за стрелба. Навярно ловците щяха да се промъкнат наблизо, докато неподозиращият Ам-гъл се тъпчеше с риба. Един-единствен точен изстрел, и Фродо щеше да се отърве завинаги от презрения му глас. Но не, сега Ам-гъл имаше права над него. Слугата има права над господаря, щом му е служил, та макар и от страх. Ако не бе Ам-гъл, щяха да се удавят в Мъртвите блата. А и нещо подсказваше на Фродо съвсем ясно, че Гандалф не би го пожелал.

— Смеагол! — тихо повика той.

— Рибка, сссладка рибка — изрече гласът.

— Смеагол! — повтори той малко по-високо. Гласът млъкна. — Смеагол! Господарят дойде да те търси. Господарят е тук. Ела, Смеагол!

Никакъв отговор, само неясно съскане, сякаш Ам-гъл си пое дъх.

— Ела, Смеагол! — настоя Фродо. — Дебне ни опасност. Хората ще те убият, ако те заварят тук. Идвай бързо, ако искаш да избягаш от смъртта. Ела при господаря!

— Не! — обади се гласът. — Не е мил господарят. Оставя горкия Смеагол и ходи с нови приятели. Господарят може да почака. Смеагол не е свършил.

— Няма време. Вземи рибата с теб. Ела!

— Не! Трябва да довърши рибата.

— Смеагол! — отчаяно рече Фродо. — Безценното ще се разгневи. Ще взема Безценното и ще кажа: накарай го да глътне кости и да се задави. Вече никога да не кусне риба. Ела, Безценното чака!

Раздаде се остро съскане. След малко Ам-гъл изпълзя от мрака на четири крака като сгълчано виновно куче. От устата му висеше недоядена риба, друга стискаше в ръка. Приближи се до Фродо почти лице срещу лице и го подуши. Бледите му очи лъщяха. Сетне извади рибата от устата си и се изправи.

— Мил господар! — прошепна той. — Мил хобит, връща се за горкия Смеагол. Добрият Смеагол идва. Сега да вървим, бързо да вървим, да. През дърветата, докато са помръкнали Лицата. Да, хайде да вървим!

— Да, скоро ще вървим — каза Фродо. — Но не веднага. Ще дойда с теб, както обещах. И пак обещавам. Но не сега. Още не си в безопасност. Аз ще те спася, но трябва да ми вярваш.

— Трябва да вярваме на господаря? — недоверчиво се обади Ам-гъл. — Защо? Защо да не тръгнем веднага? Къде е другият, начумереният груб хобит? Къде е той?

— Там, горе — посочи Фродо към водопада. — Не тръгвам без него. Трябва да се върнем.

Сърцето му натежа. Това бе прекалено близко до предателство. Не се боеше, че Фарамир ще разреши да убият Ам-гъл, но навярно щяха да го пленят и вържат; а за бедната, вероломна твар постъпката на Фродо несъмнено щеше да изглежда предателска. Едва ли някога би успял да го накара да разбере и повярва, че Фродо е спасил живота му по единствения възможен начин. Какво друго можеше да стори? Да бъде верен и на двете страни, докато има начин.

— Ела! — каза той. — Инак Безценното страшно ще се разгневи. Сега се връщаме нагоре по течението. Върви, върви, ти ще си напред!

Душейки подозрително, Ам-гъл пропълзя малко напред, плътно покрай скалния ръб. Ненадейно спря и надигна глава.

— Има нещо там! Не е хобит. — Изведнъж се обърна. В изпъкналите му очи искряха зелени пламъчета. — Госссподар, госссподар! — изсъска той. — Зъл! Двуличен! Лъжлив!

Изхрачи се и протегна дълги ръце с криви бели пръсти.

В този миг огромната черна фигура на Анборн се извиси изотзад и се стовари върху му. Широка силна ръка го стисна за врата и го прикова към земята. Както беше мокър и лигав, той светкавично се извъртя и взе да се гърчи като змиорка, да хапе и драска като котка. Но още двама мъже изскочиха от сенките.

— Не мърдай! — каза единият. — Инак ще те набучим с игли като таралеж. Не мърдай!

Ам-гъл се отпусна и взе да хленчи и ридае. Вързаха го без особена нежност.

— По-леко, по-леко! — обади се Фродо. — Той няма сила да се бори с вас. Ако може, не го удряйте. Той ще кротува. Смеагол! Те няма да те бият. Аз ще дойда с теб и нищо няма да ти се случи. Само през трупа ми. Вярвай на господаря!

Ам-гъл се завъртя и го заплю. Мъжете го вдигнаха, метнаха качулка над очите му и го понесоха.

Фродо закрачи след тях и се чувстваше като последен негодник. Минаха през отвора зад храстите и по стъпала и тунели се върнаха в пещерата. Тук бяха запалени две-три факли. Бойците се надигаха. Сам също бе дошъл и хвърли странен поглед към отпуснатия вързоп, който носеха мъжете.

— Хванаха ли го? — запита той Фродо.

— Да. Всъщност не, не го хванах. Боя се, че отначало дойде при мен, защото ми вярваше. Не исках да го връзват така. Дано всичко да е наред, но цялата история ме отвращава.

— И мен — кимна Сам. — Нищо не може да е наред там, където се появи тая отрепка.

Един боец се приближи, кимна на хобитите и ги отведе към нишата в дъното на пещерата. Фарамир седеше там на стола си и лампата отново гореше във вдлъбнатината над главата му. Той им направи знак да седнат на табуретките до него.

— Донесете вино за гостите — нареди той. — И ми доведете пленника.

Донесоха вино, после Анборн домъкна Ам-гъл. Той смъкна качулката от главата му, изправи го на крака и застана отзад да го подкрепя. Ам-гъл премига, укривайки злобата в очите си зад тежките бледи клепки. Изглеждаше невероятно окаяна твар — целият прогизнал и вмирисан на риба (още стискаше плячката в ръка); редките кичури коса висяха като прогнили бурени по костеливото му чело, от носа му течаха сополи.

— Развържете ни! Развържете ни! — рече той. — От въжето ни боли, да, тъй е, боли ни, а пък нищо не сме сторили.

— Нищо ли? — запита Фарамир, впил проницателен поглед в жалкото създание, ала по безстрастното му лице не се мярна нито гняв, нито жалост или удивление. — Нищо ли? Никога ли не си сторил нищо, с което да заслужиш връзване, че и по-тежко наказание? Ала за щастие не това трябва да преценявам. Тази нощ обаче ти пристъпи там, където те чака смърт. Скъпо се заплаща рибата от този вир.

Ам-гъл изтърва рибата.

— Не щем риба — заяви той.

— Цената не е за рибата — каза Фарамир. — Стига само да дойдеш тук и да погледнеш вира, за да заслужиш смъртна казън. Досега те щадих по молба на Фродо, който казва, че поне от него си заслужил известна благодарност. Но трябва да удовлетвориш и мен. Как се казваш? Откъде идваш? И накъде си се запътил? По каква работа?

— Изгубени сме — каза Ам-гъл. — Няма име, няма работа, няма Безценно, нищо няма. Само празни. Само гладни; да, гладни сме. Няколко ситни рибки, мръсни костеливи ситни рибки за едно клето създание, а те казват смърт. Толкова са мъдри; тъй справедливи, тъй безмерно справедливи.

— Не много мъдри — отвърна Фарамир. — Но справедливи — да, може би, доколкото позволява скромната ни мъдрост. Развържи го, Фродо!

Фарамир извади от пояса си малко джобно ножче и го подаде на Фродо. Погрешно разбрал жеста, Ам-гъл изпищя и се захлупи по очи.

— Е, хайде, Смеагол! — рече Фродо. — Трябва да ми вярваш. Не бих те изоставил. Отговаряй искрено, ако можеш. Само добро можеш да очакваш от това, по-зле няма да стане.

Той преряза въжетата на китките и глезените на Ам-гъл и го изправи на крака.

— Ела насам! — заповяда Фарамир. — Погледни ме! Знаеш ли как се нарича това място? Бил ли си тук преди?

Ам-гъл бавно надигна поглед и неохотно се взря в очите на Фарамир. В зениците му изгасна всякаква светлина и за миг те надникнаха бледи и пусти в ясните, нетрепващи очи на мъжа от Гондор. Настана плътна тишина. Сетне Ам-гъл клюмна глава и взе да се свива надолу, докато разтреперан клекна на пода.

— Не знаем и не щем да знаем — захленчи той. — Никога не сме идвали тук; няма вече да се връщаме.

— В ума ти има заключени врати и залостени прозорци, а зад тях дремят мрачни стаи — каза Фарамир. — Но дотук преценявам, че си казал истината. Добре стори. С каква клетва ще се закълнеш никога да не се връщаш и никога да не насочваш насам която и да било жива твар с дума или знак?

— Господарят знае — отвърна Ам-гъл и скоси поглед към Фродо. — Да, той знае. Ще обещаем на господаря, ако ни спаси. Ще обещаем на Онова, да. — Той пропълзя към нозете на Фродо и изхленчи: — Спаси ни, мили господарю! Смеагол обещава на Безценното, вярно обещава. Никога да не се връща, никога да не говори, не, никога! Не, безценни, не!

— Доволен ли си? — запита Фарамир.

— Да — каза Фродо. — Във всеки случай трябва или да приемеш това обещание, или да изпълниш закона си. Друго няма да постигнеш. Но аз обещах, че ако дойде при мен, няма да му сторят зло. И не ще позволя да ме тласнат към вероломство.

 

 

Фарамир дълго седя замислен.

— Много добре — каза той накрая. — Предавам те на твоя господар, Фродо, син на Дрого. Той да каже, що ще стори с теб!

— Но, господарю Фарамир — отвърна Фродо с поклон, — ти още не си съобщил волята си спрямо въпросния Фродо, а докато не я знае, той не може да планува бъдещето нито за себе си, нито за своите спътници. Беше отложил преценката си до утрото, ала то вече наближава.

— Щом е тъй, ще обявя присъдата — каза Фарамир. — Що се отнася до теб, Фродо, доколкото зависи от мен, без да засягам върховната власт, обявявам те за свободен в Гондорското кралство до най-далечната от древните му граници; за теб и за всеки, който те придружава, ще е забранено само да идвате неканени на това място. Присъдата е в сила за година и един ден, сетне ще се прекъсне, освен ако преди края дойдеш в Минас Тирит и се представиш пред Владетеля — наместник на града. Тогава ще го помоля да потвърди решението ми и да го направи доживотно. Междувременно всеки, когото вземеш под закрила, ще бъде охраняван от моя меч и щита на Гондор. Е, стига ли ти отговорът?

— Стига ми — отвърна Фродо и ниско се поклони. — Аз пък съм на твоите услуги, ако ме сметнеш за достоен да служа на тъй благороден и почитан мъж.

— Смятам те за повече от достоен — каза Фарамир. — А сега взимаш ли това създание, този Смеагол, под своя закрила?

— Взимам Смеагол под закрила — потвърди Фродо.

Сам шумно въздъхна — не от любезностите, които горещо одобряваше, както и всеки друг хобит. Всъщност в Графството подобен въпрос би се решил с далеч повече слова и поклони.

— Тогава ти казвам — обърна се Фарамир към Ам-гъл, — че над теб тегне смъртна присъда; но докато вървиш с Фродо, можеш да бъдеш спокоен за участта си. Ала намери ли те който и да било гондорски боец да скиташ без него, присъдата ще се изпълни. И дано смъртта те намери бързо, в Гондор или другаде, ако не му служиш вярно. Сега отговаряй: накъде ще тръгнеш? Той казва, че си му бил водач. Накъде го водеше?

Ам-гъл не отговори.

— Не ще търпя тайни — каза Фарамир. — Отговаряй, инак ще променя решението си!

Ам-гъл продължаваше да мълчи.

— Ще отговоря вместо него — каза Фродо. — Той ме отведе до Черната порта, както го помолих, но оттам не може да се мине.

— Няма отворени врати към Безименната страна — каза Фарамир.

— Като видяхме това, завихме и дойдохме насам по Южния път — продължи Фродо. — Той казваше, че тук, близо до Минас Итил, има или може да има пътека.

— Минас Моргул — поправи го Фарамир.

— Не знам точно — каза Фродо, — но мисля, че пътеката се изкачва към планините от северния край на долината, където е древният град. Горе стига до един висок проход и после слиза към… към онова, което е отвъд.

— Знаеш ли името на този висок проход? — запита Фарамир.

— Не — каза Фродо.

— Наричат го Кирит Унгол.

Ам-гъл рязко изсъска и взе да си мърмори нещо.

— Нали така се казва? — отвърна Фарамир към него.

— Не! — отвърна Ам-гъл, сетне изпищя, сякаш нещо го бодна. — Да, да, чували сме името едно време. Но какво ни интересува името? Господарят казва, че трябва да влезе. Значи трябва да опитаме някой път. Няма друг път за опитване, не.

— Няма ли? — рече Фарамир. — Откъде знаеш? И кой е проучил всички граници на мрачното царство? — Дълго и замислено се вглежда той в Ам-гъл. Накрая отново заговори: — Отведи това създание, Анборн. Бъди любезен, но го дръж под око. А ти, Смеагол, не опитвай да скочиш във водопада. Там скалите имат такива зъби, че ще те погубят без време. Остави ни сега сами и си вземи рибата.

Анборн излезе и свитият Ам-гъл изтича подир него. Завесата падна над входа на нишата.

 

 

— Фродо, мисля, че постъпваш твърде неразумно — каза Фарамир. — Според мен не би трябвало да пътуваш с това същество. Душата му е черна.

— Не, не докрай — възрази Фродо.

— Може би не напълно — съгласи се Фарамир, — но злобата го гризе като язва и злото в него расте. Няма да те изведе на добро. Ако искаш да се разделиш с него, ще му дам пропуск и водач до която гондорска граница пожелае.

— Той няма да приеме — каза Фродо. — Ще ме следва, както отдавна го прави. А аз неведнъж съм обещавал, че ще го взема под своя закрила и ще отида накъдето ме поведе. Нали не искаш да бъда безчестен?

— Не — отвърна Фарамир. — Но сърцето ми подсказва друго. По-малко зло ми изглежда да посъветвам другиго да наруши думата си, отколкото сам да го сторя, особено като виждам как приятелят се е обвързал безумно със собствената си гибел. Ала не… щом иска да дойде с теб, налага се да го търпиш. Не вярвам обаче, че трябва да минеш през Кирит Унгол, за който създанието ти каза много по-малко, отколкото знае. Дотолкова поне успях да разчета мислите му. Не ходи към Кирит Унгол!

— Къде да ида тогава? — запита Фродо. — Да се върна при Черната порта и да се предам на стражата? Какво знаеш за това място, та името толкова да те плаши?

— Нищо определено — каза Фарамир. — Ние, гондорците, напоследък дори не минаваме източно от Пътя и никой от по-младите не го е правил, нито пък някой е стъпвал из Планините на Сянката. За тях сме чували само древни предания и слухове от прежни дни. Ала някакъв мрачен ужас се крие из проходите над Минас Моргул. Прозвучи ли името на Кирит Унгол, старите хора и мъдреците пребледняват и замлъкват. Много, много отдавна злото обгърна Минас Моргул и тая крепост бе за нас ужас и заплаха още когато прокуденият Враг живееше надалеч, а Итилиен почти изцяло бе в наша власт. Както знаеш, някога Минас Итил бе величав и прекрасен укрепен град, близнак на нашата столица. Но той бе превзет от злодеи, които служили на Врага през първото му царуване, а след неговото падение се скитали без дом и господар. Казват, че владетелите им били нуменорци, обхванати от най-черно зло; Врагът им бил дал всевластни пръстени и така ги погълнал — те се превърнали в живи мъртъвци, страховити и зли. След изчезването му те превзели Минас Итил, настанили се там и изпълнили с тлен града и околната долина — всичко изглежда запустяло, ала не е тъй, безформен страх царувал сред разрушените стени. Девет владетели имало там и силата им се възвърнала след идването на техния господар, комуто помагали скришом и готвели новото му възцаряване. А сетне Деветте конници излязоха от портите на ужаса и ние не можахме да устоим. Не се приближавай към крепостта им. Ще те съгледат. Онова място е пълно с недремеща злоба и немигащи очи. Не тръгвай натам!

— Но накъде ще ме упътиш? — отново запита Фродо. — Сам казваш, че не можеш да ме отведеш до планините, камо ли отвъд тях. А аз съм дал пред Съвета свещен обет да открия път или да загина в начинанието. Ако обърна гръб и се отрека преди горчивия край, то къде ще се дяна сред елфи и хора? Би ли ме взел в Гондор с този Предмет, който подлуди от страст брат ти? Каква ли зла магия ще хвърли той над Минас Тирит? Няма ли рано или късно втори Минас Моргул да се ухили срещу първия през мъртви, покрити с тлен земи?

— Не бих го пожелал — каза Фарамир.

— Тогава що би желал да сторя?

— Не знам. Само не бих искал да тръгнеш към смърт и мъчения. И не мисля, че Митрандир би избрал този път.

— Ала след като той изчезна, трябва да крача по пътеките, които намирам. А няма време за дълго търсене — каза Фродо.

— Тежка участ, безнадеждна задача — промълви Фарамир. — Но поне помни, че съм те предупредил: пази се от този водач, Смеагол. Той вече е опетнил ръцете си с кръв. Прочетох го в мислите му. — Той въздъхна. — Е, значи това ни било писано, Фродо, сине на Дрого — среща и раздяла. Не се нуждаеш от утешителни слова — не се надявам вече да те срещна под слънцето. Но където и да отидеш, моята благословия ще е с теб и с народа ти. Почини си, докато ти приготвим закуската. С удоволствие бих узнал как мизерникът Смеагол е попаднал в плен на Предмета, за който говорим, и как го е изгубил, но сега няма да те безпокоя. Ако въпреки смъртната опасност се завърнеш в земите на живите и седнем на припек под някоя стена да си припомним миналото и да се посмеем на старите несгоди, тогава ще ми разправиш. А дотогава или до някой друг миг, недостъпен дори и за всевиждащите камъни на Нуменор — сбогом!

Той стана, ниско се поклони на Фродо и като дръпна завесата, мина в пещерата.