Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (73)

(IV)
Гондор и наследниците на Анарион

След Анарион, който бил убит пред Барад-дур, в Гондор имало тридесет и един крале. Макар войната по границите им да не стихвала, за повече от хиляда години Дунедаините от Юга увеличавали богатството и силата си по суша и море, додето дошло царстването на Атанатар II, който бил наречен Алкарин — Славния. Все пак тогава признаците на западане вече се били появили; високопоставените хора от Юга се женели късно и децата им били малко. Първият бездетен крал бил Фаластур, а вторият Нармакил II — синът на Атанатар Алкарин.

Остохер, седмият крал, бил тоя, що построил наново Минас Анор, който по-сетне кралете предпочитали пред Осгилиат за свое местообитание през лятото. По негово време Гондор бил за пръв път нападнат от диви люде, идещи от Изтока. Ала Таростар — синът му, ги разгромил и прогонил, и взел името Ромендакил „Източен победител“. Той обаче бил убит по-късно от нови орди на Източните нашественици. Турамбар — синът му, отмъстил за него и спечелил много територия на изток.

С Тараннон — дванадесетия крал, започнала поредицата Корабни крале, що построили флоти и увеличили властта на Гондор по крайбрежията на запад и юг от устието на Андуин. В памет на победите си като Капитан на Войските, Тараннон взел короната под името Фаластур — „Владетел на Крайбрежията“.

Еарнил I — племенникът му, който го наследил, поправил древния пристан на Пеларгир и построил голяма флота. Поставил Умбар под обсада по море и суша, превзел го и той станал голямо пристанище и крепост на гондорската мощ^[1]. Ала Еарнил не надживял триумфа си задълго — загубен бил с много кораби и хора в голяма буря на тръгване от Умбар. Синът му Кириандил продължил строенето на кораби, ала людете от Харад, предвождани от владетелите, що били изтласкани от Умбар, дошли нагоре с голяма военна сила срещу тази твърдина и Кириандил паднал в битка в Харадваит.

Много години бил обсаждан Умбар, ала не можел да бъде превзет, заради морската сила на Гондор. Кириахер, син на Кириандил, почувствал, че е дошло времето му и най-сетне, като сбрал сили, слязъл от севера по суша и море, пресякъл река Харнен и армиите му разбили хората от Харад, а кралете им били принудени да признаят Върховното господство на Гондор (1050). Кириахер тогава взел името Хиармендакил — „Южен победител“.

Нямало неприятел, който да оспори мощта на Хиармендакил през остатъка от дългото му царуване. Той бил крал сто тридесет и четири години — най-дългото царуване от родовата линия на Анарион освен едно.

 

 

По негово време Гондор достигнал връхната точка на силата си. Царството се разпростряло на север до Келебрант и южната страна на Мраколес, на запад до Сивите заливи; на изток до вътрешното море на Рун, южно до река Харнен и оттам по протежението на брега — до Умбарския полуостров и залив.^[2] Хората от Долините на Андуин признавали властта му. Кралете на Харад отдавали почит на Гондор, а синовете им живеели като заложници в двора на краля. Мордор бил опустошен, но наблюдаван от големите крепости, които пазели проходите.

Тъй приключила поредицата Корабни крале. Атанатар Алкарин — син на Хиармендакил, живял в голям разкош, та людете казвали „скъпоценните камъни са речни камъчета в Гондор, да си играят с тях децата“. Ала Атанатар обичал леснината и нищо не направил, за да поддържа властта, която бил наследил, а и синовете му били с подобен нрав. Преди той да умре вече било започнало западането на Гондор и без съмнение било наблюдавано от враговете му. Занемарено било наблюдението връз Мордор. Независимо от това чак в дните на Валакар връз Гондор се стоварило първото голямо зло — гражданската война на Роднинското претендентство, в която големи загуби и разрушения били причинени и никога напълно поправени.

 

 

Миналкар, син на Кадмакил, бил много енергичен човек и през 1240 Нармакил — за да се избави от всички грижи, го направил Регент на царството. Оттогава той управлявал Гондор от името на краля, додето не наследил баща си. Неговата главна грижа били Северняците.

Те се били увеличили изключително много в донесения от гондорската сила мир. Кралете им показвали своето благоволение, тъй като те били най-близките по род на Дунедаините (бидейки в по-голямата си част потомци на ония хора, от които били дошли Едаините от древността) и им дали обширни земи отвъд Андуин, южно от Зеленогор Велики, та да им бъдат защита срещу хората от Изтока. Защото в миналото нападенията на Източните нашественици били идвали най-вече през равнините между Вътрешното море и Пепелните планини.

В дните на Нармакил I нападенията им започнали отново, ако и изпървом с малка сила, но до регента стигнало, че Северните хора невинаги остават верни на Гондор и някои биха присъединили силите си към Източните нашественици — било от алчност за плячка, или в подпомагането на кръвни вражди между своите принцове. И така, през 1248 Миналкар извел голяма военна сила и разгромил между Рованион и Вътрешното море многочислена армия на Източните нашественици и разрушил всички техни лагери и поселения източно от Морето. Взел той тогава името Ромендакил.

На връщане Ромендакил укрепил западния бряг на Андуин до мястото, дето се вливала Липосвет, и забранил непознати да минават надолу по Реката отвъд Емин Муил. Той бил тоя, що построил колоните Аргонат при входа към Нен Хитоел. Ала тъй като се нуждаел от хора и желаел да заздрави връзката между Гондор и Северняците, взел много от тях на служба при себе си и дал на някои висок ранг в армиите си.

Ромендакил показвал специално благоволение към Видугавия, който му бил помогнал във войната. Той наричал себе си крал на Рованион и бил наистина най-могъщият от Северните принцове — владенията му се простирали между Зеленогор Велики и река Келдуин^[3]. През 1250 Ромендакил изпратил сина си Валакар да пребивава известно време при Видугавия и да се запознае с езика, обноските и политиката на Северняците. Ала Валакар далеч надминал бащините си намерения. Покълнала в него обич към Северните земи и народ и той се оженил за Видумави, дъщеря на Видугавия. Туй станало няколко години преди да се върне. От този брак дошла по-късно войната на Роднинското претендентство.

„Защото високопоставените гондорци вече гледали накриво Северняците между тях, а и било нещо нечувано наследникът на короната или който и да е син на краля да сключи брак с някого от по-нископоставена и чужда раса. Когато крал Валакар остарял, в южните провинции вече имало бунт. Неговата кралица била прекрасна и благородна дама, ала с къс живот, съгласно участта на обикновените хора, и Дунедаините се страхували да не би да се окажат същите потомците й и величието на кралете да западне. А и не желаели да приемат като владетел нейния син, който макар да се наричал сега Елдакар, бил роден в чужда страна и бил наречен в младостта си Винитария — име от майчиния му народ.

И така, когато Елдакар наследил баща си, в Гондор настъпила война. Ала Елдакар не бил човек, що е лесно да бъде отблъснат от наследството си. Към родословието на Гондор той добавил безстрашния дух на Северняците. Бил красив и доблестен и не показвал никакъв знак да остарява по-бързо от баща си. Когато съюзниците, водени от потомци на кралете, се вдигнали срещу му, той им се противопоставил до края на силите си. Най-сетне бил обсаден в Осгилиат и дълго го удържал, додето гладът и превъзхождащите сили на бунтовниците не го изкарали навън, оставяйки града в пламъци. В тази обсада и опожарение бил разрушен Куполът на Осгилиат и палантирът бил изгубен във водите.

Ала Елдакар се измъкнал от враговете си и отишъл на Север, при народа на сродниците си в Рованион. Мнозина се сбрали при него там — и от Северняците на служба в Гондор, и от Дунедаините от северните части на царството. Защото много от вторите се били научили да го ценят и много още стигнали дотам да мразят узурпатора. Той бил Кастамир — внук на Калимехтар, — по-млад брат на Ромендакил II. Бил не само един от най-близките по кръв до короната, но и най-следваният сред бунтовниците, защото бил Капитан на Корабите и го поддържали хората по крайбрежията и от огромните пристани Пеларгир и Умбар.

Не минало много време, откак седнал на трона Кастамир, и вече се показал високомерен и невеликодушен. Бил жесток човек, както показал отпърво при превземането на Осгилиат. Сторил тъй, че Орнендил, син на Елдакар, който бил пленен, да бъде умъртвен, а клането и разрушението, извършени в града по негова повеля, далеч надвишавали нуждите на войната. Това се помнело в Минас Анор и в Итилиен; и там любовта към Кастамир намаляла още повече, когато станало видно, че малко го било грижа за земята, а мислел само за флотилиите и възнамерявал да премести кралското седалище в Пеларгир.

Тъй той бил крал само десет години, когато Елдакар, виждайки, че е настъпил мигът му, дошъл от север с огромна армия и народ се стичал към него от Каленардон и Анориен, и Итилиен. Имало голяма битка в Лебеннин, при Бродовете на Еруй, в която била проляна много от най-добрата кръв на Гондор. Самият Елдакар повалил Кастамир в схватка и тъй било отмъстено за Орнендил, ала Кастамировите синове избягали и с други от своя род и много хора от флотилиите издържали дълго в Пеларгир.

Когато събрали там всичката военна сила, която могли (защото Елдакар нямал кораби, с които да прегради пътя им по море), те отплавали и се установили в Умбар. Там направили убежище за всички неприятели на краля и владение независимо от короната му. Умбар останал във война с Гондор за много човешки животи, заплаха за неговите крайбрежия и за всяко движение по морето. Никога не бил отново напълно покорен, чак до дните на Елесар, а областта Южен Гондор станала оспорвана земя между Пиратите и краля.“

 

 

„Загубата на Умбар била тежка за Гондор не само защото царството изгубило земи на юг и влиянието му върху хората от Харад отслабнало, ала и защото там именно Ар-Фаразон Златния, последен крал на Нуменор, бил унижил мощта на Саурон. Макар и голямо зло да дошло след това, дори последователите на Елендил с гордост си спомняли идването на огромната войска на Ар-Фаразон от Морските простори и на най-високия хълм на носа над Пристана поставили за паметник голяма бяла колона. Тя била увенчана с кълбо от кристал, що поемало лъчите на Слънцето и Луната и греело като ярка звезда, която била видима в ясно време дори от крайбрежията на Гондор и далеч навътре в западното море. Тъй стояла тя, додето след второто надигане на Саурон, което сега наближавало, Умбар не паднал под господството на слугите му и не бил повален паметникът на неговото унижение.“

 

 

След завръщането на Елдакар кръвта на кралския му род и други родове на Дунедаините се смесила още повече с тази на обикновените хора. Защото много от великите били убити в Роднинското претендентство и докато Елдакар засвидетелствал благоволението си на Северните хора, с чиято помощ си бил върнал короната, народът на Гондор бил попълнен с голям брой люде, дошли от Рованион.

Това смесване изпървом не ускорило западането на Дунедаините, както се опасявали, ала западането продължавало — малко по малко, както било и преди. Защото без съмнение то се дължало преди всичко на самата Средна земя и на бавното отдръпване на даровете на Нуменорците след падението на Земята на Звездата. Елдакар доживял до двеста тридесет и петата си година и бил крал за петдесет и осем години, от които десет били прекарани в изгнание.

 

 

Второто и най-голямо зло се стоварило над Гондор през царуването на Телемнар, двадесет и шестия крал, чийто баща Минардил, син на Елдакар, бил убит при Пеларгир от умбарските пирати. (Те били предвождани от Ангамаите и Сангахяндо — правнуците на Кастамир.) Скоро след това смъртоносна чума дошла с тъмни ветрове от Изтока. Кралят и всичките му деца умрели, както и голям брой от народа на Гондор, особено ония, що живеели в Осгилиат. Тогава поради умора и малобройност на хората, стражата по границите на Мордор престанала и не били поддържани крепостите, които пазели проходите.

По-късно било отбелязано, че тези неща се случили, докато Сянката ставала по-дълбока в Зеленогор и много злини се появили отново — знаци за надигането на Саурон. Истина е, че неприятелите на Гондор също пострадали или може би са я превъзмогнали, додето била слаба, ала Саурон можел да чака и отварянето на Мордор спокойно би могло да е онуй, що желаел най-вече.

Когато крал Телемнар починал, Белите Дървета в Минас Анор също изсъхнали и умрели. Ала Тарондор — наследилият го негов племенник, отново засадил издънка в цитаделата. Той бил този, който преместил кралския Дом за постоянно в Минас Анор, защото Осгилиат бил отчасти напуснат и започнал да се руши. Малцина от ония, що избягали от чумата в Итилиен или в западните долини, били склонни да се завърнат.

Тарондор дошъл млад на трона и царувал най-дълго от всички крале на Гондор, ала не можел да направи почти нищо повече, освен отново да въведе вътрешен ред в царството си, и то бавно. Ала синът му Теллумехтар, помнейки смъртта на Минардил и бидейки разтревожен от дързостта на Пиратите, които нападали бреговете му чак до Анфалас, събрал силите си и през 1810 превзел Умбар с щурм. В тази война загинали последните потомци на Кастамир и за известно време Умбар пак бил държан от кралете. Теллумехтар добавил към името си титлата Умбардакил. Ала в новите злини, които скоро сполетели Гондор, Умбар бил отново загубен и паднал в ръцете на хората от Харад.

 

 

Третото зло било нахлуването на Колесничарите, които изсмукали чезнещата сила на Гондор във войни, продължили почти сто години. Колесничарите били народ или обединение на много народи, дошло от Изтока, ала били по-силни и по-добре въоръжени от всички, що се били появявали дотогава. Те пътували в големи коли, а вождовете им се сражавали в колесници. Подбудени — както станало видно след това, от пратеници на Саурон, те внезапно нападнали Гондор и крал Нармакил II бил убит в битка с тях отвъд Андуин през 1856. Хората от източен и южен Рованион били поробени, а границите на Гондор били отдръпнати до Андуин и Емин Муил. (Смята се, че по това време Духовете на Пръстена отново влезли в Мордор.)

Калимехтар — син на Нармакил II, подпомогнат от бунт в Рованион, отмъстил за баща си с голяма победа над Източните нашественици върху Дагорлад през 1899 и за известно време опасността била отстранена. През царуването на Арафант в Севера и на Ондохер — син на Калимехтар, в Юга, двете кралства отново почнали да се съветват едно с друго след дълго мълчание и отчуждаване. Защото заподозрели те най-сетне, че една-единствена сила и воля насочва от много страни атаките срещу оцелелите от Нуменор. По това време станало тъй, че Арведуи, наследник на Арафант, сключил брак с Фириел, дъщеря на Ондохер (1940). Ала никое от кралствата не било способно да изпрати помощ на другото, защото Ангмар подновил нападението си срещу Артедаин по същото време, когато Колесничарите се появили отново с по-голяма военна сила.

Мнозина от Колесничарите преминали тогава южно от Мордор и сключили съюз с хората от Ханд и от Долен Харад; и в това голямо нападение от север и юг унищожението едва не застигнало Гондор. През 1944 крал Ондохер и неговите двама синове — Артамир и Фарамир, паднали в битка северно от Мораннон и неприятелят нахлул в Итилиен. Ала Еарнил — Капитан на Южната Армия, спечелил голяма победа в Южен Итилиен и разбил Харадската армия, която била пресякла река Порос. Той забързал на север, събрал всичко, що могъл, от оттеглящата се Северна армия и настъпил срещу главния лагер на Колесничарите, докато те пирували и се веселели, вярвайки, че Гондор е сломен и друго не остава, освен да приберат плячката. Еарнил щурмувал лагера и подпалил колите, и изтласкал неприятеля в безредно отстъпление извън Итилиен. Голяма част от ония, що побягнали, загинали в Мъртвите блата.

 

 

„След смъртта на Ондохер и синовете му Арведуи от Северното кралство предявил искане за короната на Гондор, като пряк потомък на Исилдур и като съпруг на Фириел — единственото оцеляло дете на Ондохер. Искането било отхвърлено. В това главната роля изиграл Пелендур — Наместника на крал Ондохер.

Съветът на Гондор отговорил: «Короната и царстването над Гондор принадлежат единствено на наследниците на Менелдил, син на Анарион, комуто Исилдур отстъпил това царство. В Гондор това наследство се признава само чрез синовете и ние не сме чули да е друг законът в Арнор.»

На това Арведуи отвърнал: «Елендил имаше двама синове, от който Исилдур беше по-големият и наследникът на баща си. Чули сме, че името на Елендил и до ден-днешен стои начело на поредицата на кралете на Гондор, тъй като е бил считан за върховен крал на всички земи на Дунедаините. Додето Елендил живеел, обединеното управление в Юга било поверено на синовете му, ала когато Елендил паднал, Исилдур отпътувал да поеме Върховното кралстване на баща си и поверил управлението в Юга по подобен начин на сина на брат си. Той не се е отказал от царстването си в Гондор, нито възнамерявал царството на Елендил да бъде завинаги разделено.

Още повече че в някогашен Нуменор скиптърът преминавал в наследство към най-голямото дете на краля, било то мъж или жена. Истина е, че този закон не е бил съблюдаван в изгнание сред все тревожените от война земи, ала такъв беше законът на народа ни, на който сега се позоваваме, виждайки, че синовете на Ондохер умряха бездетни^[4].»

На това Гондор не отговорил. За короната било предявено искане от Еарнил — победоносния капитан, и тя му била дадена с одобрението на всички Дунедаини в Гондор, защото имал кралско потекло. Той бил син на Сириондил, син на Калиммакил, син на Аркириас — брат на Нармакил II. Арведуи не настоял с искането си; той нямал нито силата, нито волята да се противопостави на избора на гондорските Дунедаини, и все пак искането никога не било забравено от потомците му. Защото наближавало времето, когато край щял да дойде за Северното кралство.

Арведуи бил наистина последен крал, както показвало името му. Казано е, че това име му било дадено при неговото раждане от Малбет Ясновидеца, който рекъл на баща му:

— Арведуи ще го наречете, защото ще бъде последният в Артедаин. Ала все пак време за избор ще дойде за Дунедаините и ако изберат онова, което им изглежда по-малко надеждно, тогаз синът ти ще промени името си и ще стане крал на голямо царство. Ако не — тогава много тъга и много човешки животи ще минат, докато Дунедаините се въздигнат и бъдат обединени отново.

В Гондор също само един крал последвал Еарнил. Може би ако короната и скиптърът били обединени, кралстването щяло да бъде поддържано и много зло — предотвратено. Ала Еарнил бил мъдър мъж, не бил надменен, дори и на повечето хора в Гондор царството в Артедаин да изглеждало нещо дребно въпреки родословието на неговите владетели.

Той изпратил послание на Арведуи, съобщавайки му, че е получил короната на Гондор според законите и нуждите на Южното кралство, «но не забравям царското достойнство на Арнор, нито отричам родството ни, нито желая царствата на Елендил да бъдат отчуждени едно от друго. Ще ти изпратя помощ, когато имаш нужда, дотолкова, доколкото съм способен».

Минало обаче много време преди Еарнил да се почувства достатъчно сигурен, за да стори, както бил обещал. Крал Арафант продължил с чезнещи сили да удържа атаките на Ангмар и когато го наследил, Арведуи правел същото, ала най-сетне през есента на 1973 до Гондор дошли съобщения, че Артедаин е в голямо затруднение и че Кралят-чародей подготвя последен удар срещу него. Тогава Еарнил изпратил сина си Еарнур с флота на север, толкова бързо, колкото могъл, и с толкова голяма сила, колкото могъл да отдели. Твърде късно. Преди Еарнур да достигне пристаните на Линдон, Кралят-чародей бил завладял Артедаин и Арведуи бил загинал.

Ала когато Еарнур стигнал до Сивите пристани, радост и голяма почуда настанала едновременно между елфи и хора. Тъй дълго следвали един подир друг и тъй много били корабите, че едва могли да намерят пристан, въпреки че били пълни също и Харлонд, и Форлонд. И мощна армия слязла от тях, с боеприпаси и продоволствие като за война на велики крале. Или тъй изглеждало това на народа от Севера, ако и да било само малка спешно изпратена сила от цялото могъщество на Гондор. Най-много от всичко били ценени конете — защото много от тях били докарани от долините на Андуин и с тях дошли ездачи високи и прекрасни и горди принцове на Рованион.

Тогаз Кирдан призовал всички, що биха дошли при него — от Линдон или Арнор, и когато всичко било готово, войската прекосила Лун и потеглила на север да предизвика Краля-чародей на Ангмар. Казват, тогава той бил във Форност, който напълнил със зъл народ, узурпирайки дома и управлението на кралете. В гордостта си не изчакал нападението на своите врагове в твърдината си, а излязъл да ги посрещне, мислейки да ги помете, както други преди това, къмто Лун.

Ала Войската на Запада се спуснала върху му от Хълмовете на Вечерноздрач и имало голяма битка в равнината между Ненуиал и Северните ридове. Силите на Ангмар вече се оттегляли и отстъпвали към Форност, когато главната част от конниците, що били минали покрай хълмовете, се спуснала от север и ги разпръснала в безредно бягство. Тогава Кралят-чародей с всички, които могъл да събере от крушението, побягнал на изток, към собствената си Ангмарска земя. Преди да е успял да стигне до убежището на Карн Дум, гондорската конница го пресрещнала. Еарнур яздел начело. По същото време военна сила под командването на Глорфиндел Елфическия владетел дошла от Ломидол. И тъй напълно бил разгромен Ангмар, че западно от Планините не останал ни човек, ни орк от това царство.

Ала е казано, че когато всичко било загубено, внезапно се появил самият Крал-чародей — с черна роба и черна маска, възседнал черен кон. Страх паднал върху всички, що го съзрели, ала цялата си омраза той насочил срещу Капитана на Гондор и подкарал коня си право срещу му с ужасен вик.

 

 

Еарнур щял да устои, ала конят не могъл да издържи тази атака, побягнал настрани и го отнесъл далеч, преди ездачът да го овладее.

Кралят-чародей се изсмял високо и ни един от чулите го не забравил ужаса от този вик. Ала тогава напред тръгнал Глорфиндел на белия си кон и насред смеха си Кралят-чародей се обърнал в бягство и преминал в сенките. Защото нощ се спуснала над бойното поле, та го изгубили от очите си, и никой не видял де е отишъл.

Еарнур понечила да тръгне след него, ала Глорфиндел казал:

— Не го преследвай! Няма да се върне в тази земя. Далеч е още участта му и не от ръката на мъж ще падне. — Тези думи мнозина запомнили, ала Еарнур бил разгневен и желаел единствено да бъде отмъстено за позора му.

Тъй дошъл краят на злото Ангмарско царство; и тъй Еарнур, Капитан на Гондор, си навлякъл омразата на Краля-чародей, ала имало да изминат още много години, преди това да се разкрие.“

 

 

Ето как през царстването на крал Еарнил, както по-късно станало ясно, Кралят-чародей, бягайки от Севера, дошъл в Мордор и там събрал другите Духове на Пръстена, на които бил главатар. Ала чак през 2000 излезли те от Мордор през прохода Кирит Унгол и обсадили Минас Итил. Нея превзели през 2002 и пленили палантира на кулата. Не били прогонени, додето траела Третата епоха, а Минас Итил станала място, будещо страх, и била преименувана Минас Моргул. Много от народа, който оставал все още в Итилиен, го напуснал.

 

 

„По доблест Еарнур бил като баща си, но не и по мъдрост. Той бил човек със силно тяло и горещ нрав, ала не си взел жена, защото единственото му удоволствие идвало от боя или от упражненията с оръжия. Такова било необикновеното му умение, че никой в Гондор не можел да му противостои в онези оръжейни спортове, що му носели наслада, и той изглеждал по-скоро като победител в игри, отколкото капитан или крал. Запазил силата и умението си до по-напреднала възраст, отколкото било обичайно тогава.“

Когато през 2043 Еарнур получил короната, кралят на Минас Моргул го предизвикал на двубой, като му се подиграл, че не се бил осмелил да застане срещу него в битката на Север. Наместникът Мардил обуздал гнева на краля. Минас Анор, която от дните на крал Телемнар била станала главния град на царството и седалище на кралете, сега била преименувана на Минас Тирит, сиреч градът винаги на стража срещу злото на Моргул.

Еарнур бил държал короната само седем години, когато Владетелят на Моргул повторил предизвикателството си, присмивайки се на краля, че към плахото сърце от младостта си е добавил и слабостта на годините. Мардил не можел повече да го удържа и кралят тръгнал с малка свита от рицари към портата на Минас Моргул. Нищо не се чуло вече за някой от тази група. Вярвало се в Гондор, че неверният враг е хванал краля в капан и че той умрял в мъчение в Минас Моргул, ала тъй като нямало свидетелство за смъртта му, Мардил Добрия наместник управлявал Гондор от негово име много години.

Наследниците на краля били останали малко тогава. Броят им бил много силно намален в Роднинското претендентство, докато, от друга страна, от това време насетне кралете били станали ревниви и бдителни по отношение на близките си по род. Често онези, върху които падало подозрение, бягали в Умбар и там се присъединявали към бунтовниците, други пък се отказвали от родословието си и вземали съпруги не от Нуменорска кръв.

Та станало тъй, че не можел да бъде намерен претендент за короната, който да е от чиста кръв или чието искане биха признали всички; и всички се страхували от спомена за Роднинското претендентство, знаейки, че ако отново възникне подобно разногласие, Гондор ще загине. И така, макар и годините да минавали, Наместникът продължавал да управлява Гондор, а короната на Елендил лежала в скута на крал Еарнил в Къщите на мъртвите, където я бил оставил Еарнур.

Наместниците

Родът на Наместниците бил наричан Домът на Хурин, защото те били потомци на Наместника на крал Минардил (1621 34) — Хурин от Емин Арнен, човек от висшата Нуменорска раса. След неговото време кралете винаги били избирали наместниците си измежду неговите потомци, а след дните на Пелендур Наместничеството станало наследствено като кралстването — от баща на син или най-близък роднина.

Всеки нов Наместник наистина взимал поста с клетвата „да държи жезъла и управлението в името на краля, додето той се завърне“. Ала скоро това станали ритуални слова, на които се обръщало малко внимание, защото Наместниците упражнявали цялата власт на кралете. Все пак мнозина в Гондор все още вярвали, че крал наистина ще се завърне в някое бъдно време, и някои помнели древната родословна линия на Севера, за която се носел слух, че все още продължава да живее в сенките. Ала Управляващите Наместници укрепили сърцата си срещу такива мисли.

Независимо от това Наместниците никога не сядали на древния трон; не носели корона и не държали скиптър. Носели само бял жезъл като доказателство за службата си и флагът им бил бял, без герб; кралският бил черен и на него имало разцъфнало бяло дърво под седем звезди.

 

 

След Мардил Воронве, що бил признат за пръв от линията, следвали двадесет и четири Управляващи Наместници на Гондор, до времето на Денетор II — двадесет и шестият и последен. Изпървом те били спокойни, защото туй били дните на Бдителния мир, през който Саурон се отдръпнал пред силата на Белия Съвет, а Духовете на Пръстена стояли скрити в Моргулската долина. Ала от времето на Денетор I никога не настъпил отново пълен мир и даже когато Гондор не бил във война, границите му били под постоянна заплаха.

В последните дни на Денетор I расата на уруките — черни орки с голяма сила, за пръв път се появила от Мордор и през 2475 те нахлули през Итилиен и превзели Осгилиат. Боромир, син на Денетор (на когото бил наречен по-късно Боромир от Деветимата спътници) ги разгромил и си върнал Итилиен. Ала Осгилиат бил окончателно разрушен и срутен бил големият му каменен мост. Оттогава там не живеели хора. Боромир бил велик пълководец и дори Кралят-чародей се боял от него. Лицето му било благородно и прекрасно, той бил човек със силно тяло и воля, но в тази война получил Моргулска рана, що скъсила дните му, болката го принудила да се оттегли и той умрял дванадесет години след баща си.

След него започнало дългото управление на Кирион. Той бил бдителен и предпазлив, ала скъсил се бил обсегът на Гондор и той можел само да отбранява границите си, докато неговите неприятели (или силата, що ги движела) подготвяли срещу него удари, на които не можел да попречи. Пиратите постоянно нападали бреговете му, ала главната опасност била на север. В просторните земи на Рованион, между Мраколес и Течащата река, живеел свиреп народ, изцяло под сянката на Дол Гулдур. Често правили те набези през гората, додето долината на Андуин южно от Перуниките не била почти обезлюдена. Тези Балхот^[5] постоянно се увеличавали, от изток при тях идвали други от подобен род, а народът на Каленардон бил намалял и на Кирион му било трудно да го накара да удържа линията по Андуин.

„Предвиждайки бурята, Кирион изпратил на север за помощ, ала твърде късно. Защото в тази година (2510) Балхотите построили много лодки и салове на източните брегове на Андуин, пълчищата им минали през реката и помели защитниците. Армията от юг била отрязана и изтласкана на север през Липосвет, и там била внезапно нападната от орда орки от Планините и притисната към Андуин. Тогава от Севера дошла нечакана помощ и роговете на Рохиримите за пръв път били чути в Гондор. Еорл Млади пристигнал със своите ездачи и помел неприятеля, и преследвал Балхотите до смъртта им из полята на Каленардон. Кирион дал на Еорл тази земя за обитаване, а той се заклел пред Кирион с Клетвата на Еорл — за приятелство при нужда или при повик на гондорските Владетели.“

 

 

В дните на Берен — деветнадесетия Наместник, още по-голяма опасност сполетяла Гондор. Три големи, дълго подготвяни флотилии дошли от Умбар и Харад и нападнали бреговете на Гондор с голяма военна сила; и неприятелят слязъл на много места — на север чак до устието на Исен. По същото време Рохиримите били нападнати от запад и изток и земите им били прегазени, а те били отблъснати в долините на Белите планини. През тази година (2758) започнала Дългата зима — големи студове от Севера и Изтока, които продължили почти пет месеца. Шлем Рохански и двамата му синове загинали в тази война; нищета и смърт имало в Ериадор и в Рохан. Ала в Гондор южно от планините не било тъй зле и преди да е дошла пролетта, Берегонд, син на Берен, надделял над нашествениците. И веднага изпратил помощ на Рохан. Той бил най-великият капитан, въздигнал се в Гондор след Боромир, и когато наследил баща си (2763), Гондор наченал да възвръща силата си. Ала Рохан по-бавно се изцелявал от нараняванията, що бил получил. Тази била причината, поради която Берен приветствал с добре дошъл Саруман и му дал ключовете на Ортанк; и от тази година (2759) Саруман се настанил в Исенгард.

 

 

В дните на Берегонд настанали боевете на Войната на джуджетата и орките в Мъгливите планини (2793–2799), за която на юг долетяла само мълва, докато бягащите от Нандухирион орки не се опитали да прекосят Рохан и да се установят в Белите планини. Много години имало боеве в долините преди тази заплаха да свърши.

Когато починал Белектор II — двадесет и първи Наместник, умряло и Бялото Дърво в Минас Тирит, ала било оставено да стои „докато се завърне кралят“, защото не можела да бъде открита издънка.

В дните на Турин II неприятелите на Гондор се раздвижили отново — Саурон пак бил придобил сила и наближавал денят на новото му въздигане. Почти всички освен най-храбрите напуснали Итилиен и се изтеглили на запад, през Андуин, защото земята гъмжала от мордорски орки. Турин бил този, що построил тайни убежища за войниците си в Итилиен, от които Хеннет Аннун било най-дълго пазеното и поддържаното. Той също така отново укрепил остров Каир Андрос^[6], та да отбранява Анориен. Ала главната опасност била на юг, където Харадримите били заели Южен Гондор и имало много сражения по протежението на Порос. Когато в Итилиен нахлула по-голяма сила, крал Фолквине Рохански изпълнил Клетвата на Еорл и се отплатил за доведената от Берегонд помощ, като изпратил в Гондор много мъже. С тяхна помощ Турин спечелил победа при бродовете на Порос, ала и двамата синове на Фолквине паднали в битка. Ездачите ги погребали по обичая на народа си и те били положени в една могила, защото били близнаци. Дълго стояла тя — Хауд ин Гванур, високо над брега на реката, и враговете на Гондор се бояли да минават край нея.

Тургон последвал Турин, ала за неговото време се помни главно, че две години след кончината му Саурон се надигнал отново и открито заявил съществуването си. И пак влязъл той в отдавна приготвения за него Мордор. Тогава отново избухнал в пламъци Съдбовният връх, а последните итилиенски обитатели избягали. Когато Тургон умрял, Саруман си присвоил Исенгард и го укрепил.

 

 

„Мъдър човек бил Ектелион II, син на Тургон. С колкото сила му била останала, започнал да подсилва царството си срещу мордорската атака. Окуражил всички ценни хора от близо и далеч да постъпят на служба при него, а на тия, що се оказали достойни за доверие, дал ранг и награда. В много от делата си той получавал помощта и съвета на един капитан, що обичал повече от всички други. Торонгил го наричали хората в Гондор — Орела на Звездата, защото бил бърз и островзор, и върху плаща си носел сребърна звезда. Истинското му име обаче не знаел никой, нито в коя страна бил роден. Той дошъл при Ектелион от Рохан, дето бил служил на крал Тенгел, но не бил един от Рохиримите. Бил велик предводител — и по суша, и по море, ала заминал в сенките, отдето дошъл, преди да са свършили Ектелионовите дни.

Торонгил често убеждавал Ектелион, че силата на бунтовниците в Умбар е голяма опасност за Гондор и заплаха за владенията из юга, която може да се окаже пагубна, ако Саурон премине към открита война. Накрая получил разрешение от Наместника, събрал малка флота, дошъл нечакан в Умбар през нощта и изгорил голяма част от корабите на Пиратите. Той самият сразил Капитана на Пристана в битка на кейовете и оттеглил флотата си с малки загуби. Ала когато дошли обратно в Пеларгир, за съжаление и почуда на людете той не се върнал в Минас Тирит, дето го очаквали големи почести.

Изпратил на Ектелион прощално послание: «Други дългове ме зоват сега, владетелю, и много време и опасности трябва да минат, преди отново да дойда в Гондор, ако такава е участта ми». Ако и никой да не могъл да отгатне какви могат да бъдат тия задължения, нито що за призовавания е получил, знайно било къде отишъл. Защото взел лодка и преминал през Андуин, и там се простил със спътниците си и продължил сам. А когато бил видян за последно, лицето му било обърнато към Планините на Сянката.

Слисване настанало в Града при заминаването на Торонгил и на всички туй изглеждало голяма загуба, освен на Денетор — сина на Ектелион, сега човек съзрял за Наместничеството, което наследил след четири години, подир смъртта на баща си.

Денетор II бил горд човек, висок, храбър и по-царствен от всеки мъж, появявал се в Гондор от много човешки животи насам. А бил също тъй и мъдър, и надалеч стигал взорът му, и учен в премъдростите. Той действително много приличал на Торонгил — като най-близък сродник, и въпреки това винаги бил слаган втори след странника в сърцата на хората и бащиното си уважение. По това време мнозина мислели, че Торонгил е заминал преди съперникът му да му е станал господар; макар че в действителност самият Торонгил никога не се бил съревновавал с Денетор, нито се държал по-високо от служител на баща му. По един въпрос само се различавали съветите им към Наместника — Торонгил често предупреждавал Ектелион да не се доверява на Саруман Белия в Исенгард, а да търси съветите и помощта на Гандалф Сивия. Ала нямало голяма обич между Денетор и Гандалф, та след дните на Ектелион по-малко бил приветстван Сивия странник в Минас Тирит. И тъй по-късно, когато всичко се изяснило, мнозина вярвали, че Денетор, понеже бил с остър ум, прозорлив, и гледал по-надалеч и по-надълбоко от другите хора — по негово време, бил открил кой е всъщност този странник Торонгил и подозирал, че той и Митрандир планират да го изместят.

 

 

Когато Денетор станал Наместник (2984), той се оказал способен владетел и държал управлението на всичко в ръцете си. Говорел малко. Изслушвал съвета и после следвал собственото си мнение. Оженил се късно (2976), като взел за съпруга Финдуилас — дъщеря на Адрахил от Дол Амрот. Тя била владетелка с голяма красота и нежно сърце, ала не изминали и дванадесет години когато починала. Денетор я обичал посвоему, повече от всеки друг, освен от по-големия от синовете, които му родила. Ала на хората се струвало, че тя повехнала в пазения град, като цвете от гледащите към морето долини, поставено на гола скала. Сянката на изток я изпълнила с ужас и тя все обръщала погледа си на юг, към морето, което й липсвало.

След смъртта й Денетор станал по-сериозен и мълчалив отпреди и седял сам в кулата си, дълбоко замислен, — като предугаждал, че мордорската атака ще дойде по негово време. По-късно се вярвало, че той — нуждаейки се от знание, ала бидейки горд и доверявайки се на собствената си сила на волята, дръзнал да погледне в палантира на Бялата кула. Никой от Наместниците не се бил осмелявал да стори това — дори и кралете Еарнил и Еарнур, след падането на Минас Итил, когато палантирът на Исилдур попаднал в ръцете на Врага, защото Камъкът от Минас Тирит бил палантир на Анарион, най-близък по настройка до този, който Саурон притежавал.

По този начин Денетор спечелил голямото си знание за онуй, що се случвало в царството му и далеч отвъд границите му, на което хората се чудели, ала скъпо купил той знанието, състарявайки се преждевременно от борбата си с волята на Саурон. Тъй гордостта нараснала у Денетор ведно с отчаянието, додето не видял той във всички дела от това време един-едничък двубой между Владетеля на Бялата кула и Владетеля на Барад-дур и не се доверявал на другите, които се противопоставяли на Саурон, освен ако не служели на него самия.

Тъй времето наближило Войната на Пръстена и синовете на Денетор възмъжали. Боромир — пет години по-голям от брат си, любимец на баща си, бил като него в лице и гордост, но в малко друго. По-скоро бил човек като някогашния крал Еарнур — не си вземал съпруга и се наслаждавал най-вече на оръжия; безстрашен и силен, ала малко го било грижа за премъдрости, освен ако не били преданията за стари битки. Фарамир, по-малкият, на външен вид бил като него, ала друг бил умът му. Той четял сърцата на хората също тъй проникновено, като баща си, ала каквото прочитал, подбуждало го повече към жал, отколкото към презрение. Нежно било държанието му, бил любител на премъдростите и музиката и поради това мнозина в тези дни смятали, че смелостта му е по-малка от братовата му. Но не било тъй, освен че не търсел безцелно слава в опасностите. Той приветствал с добре дошъл Гандалф, когато той идвал в Града, и научил, каквото могъл, от мъдростта му; и в това, както в много други неща, не се нравел на баща си.

При все това между братята имало голяма любов още от детинство, когато Боромир бил помощник и закрилник на Фарамир. Не се били появили оттогава ревност или съперничество помежду им, заради предпочитанието на баща им или хорските възхвали. На Фарамир изглеждало невъзможно който и да е от Гондор да си съперничи с Боромир — наследник на Денетор, Капитан на Бялата кула; по сходен начин разсъждавал и Боромир. При все това изпитанието показало друго. Ала за всичко, що сполетяло тия тримата във Войната на Пръстена, другаде е казано повече. А след Войната дошъл край на Управляващите Наместници. Защото наследникът на Исилдур и Анарион се завърнал и кралстването било подновено, и знамето с Бялото Дърво се развяло пак на Кулата на Ектелион.“