Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
filthy (2013)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Джон Р. Р. Толкин. Властелинът на пръстените

Английска. Първо издание

Коректор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2001

ISBN: 954-585-066-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

(I)
Феанорските букви

Таблицата показва — в официално за книжния ръкопис начертание, всички букви, които били общоизползвани в Западните земи в Третата епоха. Подредбата е най-обичайната за времето.

Тази писменост по произход не е „азбука“, което ще рече — случаен набор от букви, всяка с независима собствена стойност, изреждани в традиционен ред, който няма отношение нито към начертанието им, нито към службата им[1]. По-скоро била система от знаци за съгласни със сходни начертания, която може да бъде пригодена по избор или удобство да представя съгласните на езиците, съблюдавани (или измислени) от Елдарите. Никоя от буквите не съдържала в себе си фиксирана стойност, но постепенно се разпознавали постоянни отношения помежду им.

Системата съдържала двадесет и четири първични букви — 1–24, подредени в четири те-мар (серии), всяка от които имала шест тиеллер (степени). Имало също „допълнителни букви“, примери за които са 25–36. От тях 27 и 29 са единствените строго независими букви, останалите са разновидности на други букви. Имало също известен брой техтар (знаци) с променлива употреба. Те не са дадени в таблицата[2].

Всяка една от първичните букви била образувана от телко (стебло) и лува (дъга). Формите, които се виждат от 1–4, били разглеждани като нормални. Стеблото може да е издигнато — като в 9–16, или скъсено — като 17–24. Дъгата може да бъде отворена, като в серии I и III, или затворена, като в II и IV, а във всички случаи може да е удвоена, като в 5–8.

През Третата епоха навикът изменил теоретичната свобода на приложение до такава степен, че серия I била прилагана главно за денталните или била t-серия (тинкотема), а II — за лабиалните или била n-серия (парматема). Приложението на серии III и IV варирало според изискванията на различните езици.

В езици като Западняшкия, в които съгласни[3] като нашите ч, дж, ш били широко използвани, серия III обикновено била прилагана към тях; в този случай серия IV била прилагана към нормалната k-серия (калматема). В куеня, който разполагал освен с калматема и с палатална серия (тиелпетема), и с лабиализирана серия (куессетема), палаталите били представени от Феанорски диакритичен знак, означаващ „следващо й“ (обикновено две точки, поставени отдолу), докато серия IV била kw-серия.

В рамките на тези общи насоки при употребата обикновено били наблюдавани следните съотношения. Нормалните букви — степен 1, били прилагани за „беззвучните преградни“ — т, п, к и др. Удвояването на дъгата показвало добавянето на „звук“ — тъй че ако 1, 2, 3, 4 = т, п, ч, к (или т, п, к, кв/ку), тогава 5, 6, 7, 8 = д, б, дж, г (или д, б, г, гв/гу). Издигането на стеблото показвало отварянето на съгласната към „придихание“ — тъй че приемайки горните стойности за Степен 1, Степен 3 (9–12) = тх, ф, ш, ч (или тх, ф, кх, кхв/кху) и степен 4 (13–16) = дх, в, ж, гх (или дх, в, гх, гхв/гху).

Оригиналната Феанорска система разполагала също тъй със степен с разширени стебла — и нагоре, и надолу от реда. Обикновено те представяли придихателни съгласни (т.е. т+х, п+х, к+х), ала можели да представят и други съгласни комбинации. Те не били нужни в езиците от Третата епоха, които използвали тази писменост, но увеличените форми били много използвани като варианти (по-ясно различавани от степен 1) на степени 3 и 4.

Степен 5 (17–20) обикновено била прилагана към носовите съгласни — тъй 17 и 18 били най-познатите знаци за н и м. Според съблюдавания по-горе принцип, Степен 6 би трябвало да е представяла беззвучните назали, ала тъй като такива звуци (пример за които е уелското nh или староанглийското hn) се срещали много рядко в езиците, за които става дума, степен 6 (21–24) най-често била използвана за най-слабите или „полугласните“ съгласни от всяка серия. Тя се състояла от най-малките и прости начертания сред основните букви. Тъй 21 често било използвано за слабо (невибрантно) р, първоначално срещащо се в куеня и на което в системата на този език се гледало като на най-слабия съгласен звук от тинкотемата; 22 било широко използвано за w, а където серия III била използвана като палатална, 23 обикновено било използвано като съгласно й.

Тъй като някои от съгласните в Степен 4 били склонни да стават по-слаби по произношение и да се доближават до границата с онези от Степен 6 (както са описани по-горе), много от вторите престанали да имат ясна функция в Елдаринните езици; и от тези именно букви често произлизали буквите, изразяващи гласни.

Бележка

Стандартният правопис на куеня се отклонявал от прилагането на гореописаните букви. Степен 2 била използвана за nd, mb, ng, ngw, които били често употребявани, тъй като b, g, gw се появявали само в тези комбинации, докато за рд и лд били използвани специалните букви 26, 28. (За lv, не за lw, много говорещи — особено елфите, използвали lb — то се пишело с 27+6, тъй като lmb не можело да се срещне.) По сходен начин Степен 4 била използвана за изключително честите комбинации нт, мп, нк, нку, тъй като куеня не разполагал с dh, gh, ghw, а за v използвали 22-pa буква. Куенийските имена на буквите са дадени по-долу.

 

 

Допълнителните букви. Ном. 27 била повсеместно използвана за л. Ном. 25 (по произход изменение от 21) била използвана за „пълно“ вибрантно р. 26, 28 били техни видоизменения. Те били използвани често за, съответно — беззвучни r (rh) и l (lh). Ала в куеня били използвани за рд и лд. Ном. 29 представяла с, а 31 (с удвоена извивка) з в онези езици, които го изисквали. Обърнатите наопаки форми — 30 и 32, макар и достъпни за употреба като отделни знаци, най-често били използвани просто като варианти на 29 и 31, според както било удобно при писане, т.е. те били използвани много, когато били придружавани от поставен отгоре им техтар.

Ном. 33 по произход била вариант, представящ някаква (по-слаба) разновидност на 11; най-честата й употреба през Третата епоха била за h. 34 била използвана най-вече (ако въобще била използвана) за беззвучно w (hw). Когато били използвани като съгласни, 35 и 36 били прилагани най-вече съответно за y и w.

 

 

В много случаи гласните били представени от техтар, поставени обикновено над буква за съгласен звук. В езици като куеня, в които повечето думи завършвали на гласна, техта-тът бил поставян над предшестващата съгласна; в такива като Синдарин, в които повечето думи завършвали на съгласна, бил слаган над следващата съгласна. Когато нямало налице съгласна в нужната позиция, техта-тът бил поставян над „къс носител“, чиято обичайна форма била като на i без точка. Актуалните техтар, използвани в различни езици като знаци за гласни звуци, били многобройни. Най-обичайните, прилагани обикновено за (разновидности на) е, и, а, о, у са изложени в дадените примери. Трите точки — най-често за а, били писани различно в по-бързите стилове, като често била използвана подредбата във форма на сложно ударение[4]. Единичната точка и „острото ударение“ били често използвани за и и е (в някои случаи — за е и и). Извивките били използвани за о и у. В надписа на Пръстена извивката, отворена надясно, е използвана за у, но на заглавната страница тя стои за о, а извивката, отворена наляво — за у. Извивката надясно била предпочитана и приложението й зависело от езика — в Черния език о се срещало рядко.

Дългите гласни обикновено били представяни чрез поставяне на техта-та върху „дълъг носител“, чиято обичайна форма била като на j без точка. Ала със същата цел техтар можели да бъдат удвоени. Това обаче било често правено само с извивките и понякога — с „ударението“. Двете точки били по-често използвани като знак за следващо й.

Надписът от Западната порта дава представа за метод на „пълно писане“ — където гласните са представени от отделни букви. Показани са всички букви за гласни, използвани в синдарин. Може да се забележи употребата на 30 като знак за гласно й, също така изразяването на двугласните чрез поставяне на техта за следващо й над буква за гласен звук. Знакът за следващо w (нужен за изразяването на au, aw) в този метод бил и извивката или нейна модификация — ~. Ала двугласните често били изписвани изцяло, както в транскрипцията. В този метод дължината на гласната била изразявана обикновено чрез „острото ударение“, наречено в този случай андайт — „дълъг знак“.

Покрай вече споменатите техтар имало известен брой други, използвани главно да се съкращава писането, особено когато били изразявани чести съгласни комбинации, без да са изписвани напълно. Сред тях хоризонтална черта (или знак като испанското тилде), поставена над съгласната, често била използвана, за да показва, че същата е предшествана от носов звук от същата серия (като при нт, мп, нк). Обаче подобен знак, поставен отдолу, бил използван главно за да показва, че съгласният звук е дълъг или удвоен. Обърната надолу кукичка, прикачена към дъгата (като в hobbits) била използвана да сочи, че следва с, особено в съчетанията ts, ps, ks (x), които били особено предпочитани в куеня.

 

 

Разбира се, нямало метод за представянето на английския. От Феанорската система може да бъде развит един звуково съответен такъв. Краткият пример на заглавната страница не се опитва да представи това. По-скоро е пример за това какво би могъл да направи човек от Гондор, колебаейки се между познатите му стойности на буквите в своя „метод“ и традиционното произнасяне на английски. Може да се забележи, че точката отдолу (една от употребите на която била да представя слаби потъмнени гласни) тук е използвана в представянето на неударено and, но също така е използвана и в here за нямо крайно e; the, of и of the са представени чрез съкращения (разширено дх, разширено в и същото — с под-черта).

 

 

Имената на буквите. Във всички методи всяка буква и знак имали име, но тези имена били измислени да подхождат или описват звуковите употреби на всеки отделен метод. Често обаче било желателно, особено в описването на употребите на буквите в други методи, да има име за всяка буква сама за себе си, като начертание. За тази цел обикновено били използвани куенийските „пълни имена“, дори когато се отнасяли за употреби, специфични за куеня. Всяко „пълно име“ било действителна дума на куеня, която съдържала въпросната буква. На места било възможно да е първият звук на думата, ала там, дето изразяваният звук или съчетание не се срещал в началото, той следвал незабавно след началната гласна. Имената на буквите в таблицата били (1) тинко — метал, парма — книга, калма — лампа, куессе — перо; (2) андо — порта, умбар — предопределение, анга — желязо, ungwe — паяжина; (3) thúle (súle) — дух, формен — север, харма — съкровище (или аха — ярост), hwesta — бриз; (4) анто — уста, ампа — кука, анка — челюсти, ункуе — хралупа, кухина; (5) нумен — запад, малта — злато, нолдо (остар. нголдо) — един от рода на Нолдорите, nwalme (остар. ngwalme) — мъчение; (6) уре — сърце (вътрешен ум/усет), вала — ангелска сила, анна — дар, vilya — въздух, небе (остар. wilya); румен — изток, арда — област, ламбе — наречие/език, алда — дърво; силме — светлина, силме нукуерна (с преобърнато), бре — слънчева светлина (или ессе — име), бре нукуерна; хярмен — юг, hwesta sindarinwa, янта — мост, уре — жега. Където има варианти — дължи се на това, че имената са дадени преди някои промени да повлияят на куеня, както бил говорен от Изгнаниците. Тъй ном. 11 бил наречен harma, когато е представял придихателното ch във всички позиции, ала когато в началото този звук станал х-дихание[5] (ако и да се запазил в средата), било отредено името аха. Бре по произход било бзе, ала когато з започнало да бъде обозначавано с 21, в куеня знакът бил използван за много често срещаното в този език сс и му било дадено името ессе. Хвеста синдаринва или „сивоелфическо хв“ бил наречен тъй, защото в куеня 12 имал звука hw и този език не изисквал отделни знаци за chw и hw. Най-широко известните и използвани имена на букви били 17 — n, 33 — hy, 25 — r, 9 — fнумен, хярмен, румен, формен = запад, юг, изток, север (синдаринното дун или аннун, харад_, rhun_ или amrum, фород). Тези букви обикновено сочели посоките З, Ю, И, С дори на езиците, които използвали съвсем различни названия. В този ред били казвани имената им в Западните земи, започвайки и стигайки до запад; хярмен и формен в действителност означавали зоната откъм лявата ръка и зоната откъм дясната ръка (обратно на подредбата в много хорски езици).

Бележки

[1] Единственото отношение в нашата азбука, което би изглеждало разбираемо за Елдарите, е това между P и B, а отделянето им една от друга и от F, M, V би им изглеждало абсурдно.

[2] Много от тях се появяват в примери от заглавната страница и в надписа на стр. 52, транскрибиран на стр. 244. Те били използвани главно за да изразят гласни звуци, в куеня обикновено разглеждани като изменения на придружаващия ги съгласен, или за да изразят по-кратко някои от най-честите комбинации на съгласни.

[3] Представянето на звуците тук е същото като използваното в транскрипция и описано по-горе, с изключение на това, че тук ch представя ch-то в английската church; j представя звука на английския j, а zh — звука, който може да бъде чут в azure и occasion.

[4] В куеня, където а се срещало много често, гласният му знак често изобщо бил пропускан. Тъй вместо калма — „лампа“, можело да се напише клм. Това щяло да се прочете естествено като калма, тъй като в куеня кл не било възможно начално съчетание, а м никога не се срещало в края. Възможно било четене калама, но такава дума не съществувала.

[5] За издишано х куеня първоначално използвал обикновено издигнато стебло без дъга, наречено халла — „висок“. То можело да бъде поставяно пред съгласен, за да означи, че е беззвучен и издишан; беззвучните р и л обикновено били изразявани така и били транскрибирани хр, хл. По-късно 33 било използвано за самостоятелно х и стойността на хй (старата му стойност) била представяна чрез добавяне на техта за следващо й.