Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (40)

Глава 2
Път през блатата

Ам-гъл се движеше бързо, изпънал шия напред, и често пролазваше на четири крака. Фродо и Сам едва смогваха да го догонят; но той, изглежда, вече и не мислеше за бягство — щом изоставаха, спираше да ги изчака. След известно време ги доведе до ръба на тясното дере, което ги бе спряло преди; ала сега бяха настрани от хълмовете.

— Ето го! — провикна се той. — Прикрит път надолу, да. Сега по него ще вървим — напред, напред, хей натам. — Той посочи на югоизток, към Блатата. До ноздрите им долетя воня, тежка и гнусна дори сред прохладния нощен въздух.

Ам-гъл затърча напред-назад покрай ръба и накрая ги повика:

— Насам! Тук можем да слезем. Някога Смеагол мина по тоя път, аз минах по тоя път — криех се от орките.

Той ги поведе и хобитите се спуснаха подир него в мрака. Не бе трудно, защото тук пукнатината беше дълбока само петдесетина фута, а широка около десет. По дъното струеше вода — всъщност това бе руслото на една от безбройните рекички, които бликаха от хълмовете, за да се влеят в застоялите езерца и блата по-надолу. Ам-гъл зави надясно, приблизително в южна посока, и зашляпа с нозе из плиткия каменист поток. Изглежда, му доставяше огромно удоволствие да усеща водата и той тихичко се смееше, дори от време на време грачеше нещо като песен:

Твърдите полета

хапят ни ръцете,

        глозгат ни краката.

Каменни камари —

те са кости стари,

        няма им месата.

Но поток и локва

най-чудесно пльоква,

        гали ни краката!

А сега що щем?…

— Ха-ха! Що ще той? — възкликна Ам-гъл и се озърна към хобитите. — Ще ви кажем — изграчи той. — Позна го едно време, Торбинс го позна.

Очите му заблещукаха и в мрака тия светлинки се сториха на Сам не твърде приятни.

То без дъх живее;

хладно леденее;

и без жажда пие,

в ризница се крие.

Смърт му е земята,

островчето смята

за баир висок;

бистрия поток

смята за ветрец.

Гладък хубавец!

        Ех, че радост рядка!

А сега що щем?

Рибка да ядем,

        сочничка и сладка!

Тия думи само още по-настоятелно напомниха на Сам въпроса, който го мъчеше, откакто бе разбрал, че господарят му ще вземе Ам-гъл за водач: въпроса за храната. Не му и минаваше през ума, че господарят може да е помислил за това, ала предполагаше, че Ам-гъл не е забравил. Всъщност с какво се бе подкрепял през дългото самотно скиталчество? „Лоша работа — помисли си Сам. — Съвсем е изпосталял. Не е толкоз придирчив, че ако няма риба, да не опита хобитовото месо. Само да му паднем както спинкаме. Е, тая няма да я бъде — ще си има работа със Сам Майтапер.“

 

 

Дълго се препъваха из мрачното, криволичещо дере — поне така го усещаха морните нозе на Фродо и Сам. Пукнатината зави на изток, и постепенно взе да става по-широка и плитка. Накрая небето над тях просветля от първите утринни лъчи. Ам-гъл не проявяваше признаци на умора, ала сега се огледа нагоре и спря.

— Денят наближава — прошепна той, сякаш Денят бе нещо, което може да го подслуша и да връхлети отгоре му. — Смеагол ще стои тук… аз ще стоя тук и Жълтото лице няма да ме види.

— Бихме се радвали да видим Слънцето — каза Фродо, — но ще останем тук; вече сме тъй морни, че не можем да продължим.

— Не сте мъдри вие, щом се радвате на Жълтото лице — възрази Ам-гъл. — То ви издава. Милите умни хобити стоят със Смеагол. Орки и други гнусотии скитосват наоколо. Те виждат надалеч. Стойте и се крийте с мен!

Тримата се настаниха да починат под скалната стена на дерето. Тук тя вече едва надхвърляше човешки ръст и в подножието й имаше широки и сухи каменни площадки; водата течеше по канал от другата страна. Ам-гъл взе да шляпа и тършува из потока.

— Трябва да похапнем — каза Фродо. — Гладен ли си, Смеагол? Съвсем малко ни е останало, но ще ти отделим каквото можем.

При думата „гладен“ в бледите очи на Ам-гъл пламна зелена светлина и те сякаш изхвръкнаха пред болнавото, мършаво лице. За миг се завърнаха предишните му, ам-гълски обичаи.

— Изпосссталяхме, да, изпосссталяхме, безценни — избъбри той. — Какво ядат те? Имат ли сссладки рибки?

Езикът му провисна през острите жълти зъби и облиза безцветните устни.

— Не, нямаме риба — отвърна Фродо. — Имаме само това — той му подаде питка лембас — и вода, ако тукашната вода е добра за пиене.

— Да, да, сссладка вода — възкликна Ам-гъл. — Пийте, пийте докато може! Но какво имат те, безценни? Става ли за дъвкане? Вкусно ли е?

Фродо отчупи къшей от питката и я подаде заедно с обвивката от листа. Ам-гъл подуши листото и лицето му се измени — по него пробягаха тръпки на отвращение и следи от прежната злоба.

— Смеагол надушва! — рече той. — Листа от елфическата страна, пфу! Вонят. Той се изкатери по ония дървета и после не можеше да отмие вонята от ръцете си, хубавичките ми ръце.

Като захвърли листото, той захапа къшея лембас. Веднага го изплю и се разтърси от кашлица.

— Ах! Не! — запелтечи той, пръскайки слюнки. — Искате да задавите горкия Смеагол. Прах и пепел, не може той да яде това. Ще трябва да пукне от глад. Но Смеагол не се плаши. Ще гладува. Не може да яде хобитова храна. Ще гладува. Горкият мършав Смеагол!

— Съжалявам, но не мога да ти помогна — каза Фродо. — Мисля, че ако се постараеш, тая храна ще ти се отрази добре. Ала може би не ти е по силите и да опиташ, поне засега.

 

 

Хобитите мълчаливо гризяха лембас. Сам си помисли, че вкусът отдавна не му се е струвал толкова приятен — държанието на Ам-гъл сякаш подслаждаше елфическите питки. Но не можеше да се отпусне. Ам-гъл дебнеше всяко залче от дланта до устата като гладно куче край богата трапеза. Едва когато свършиха и се приготвиха за почивка, той явно се убеди, че не крият лакомства, които би могъл да сподели. Тогава седна на няколко крачки встрани и захленчи.

— Отваряйте си очите — прошепна Сам на Фродо, без особено да снишава глас; всъщност не го интересуваше дали Ам-гъл чува, или не. — Ще трябва да поспим, но не едновременно, докато наоколо се мотае този гладен негодник. Каквото и да обещава, бил той Ам-гъл или Смеагол, не вярвам да промени нрава си. Вие спете, господин Фродо, а аз ще ви събудя, като вземат да ми се затварят очите. Додето той е на свобода, ще се редуваме както по-рано.

— Може би си прав, Сам — отвърна Фродо на висок глас. — Той наистина се е променил, ала още не знам как и доколко. Но честно казано, не мисля, че трябва да се боим… поне засега. Бди, щом си решил. Остави ме да дремна два часа, не повече, после ме събуди.

Фродо беше толкова изтощен, че едва изрекъл тези думи, главата му клюмна на гърдите и той заспа. Ам-гъл, изглежда, вече не се боеше от нищо. Бързо се сгуши и невъзмутимо задряма. Скоро дъхът му тихичко засъска през стиснатите зъби. Лежеше неподвижно като камък. От страх да не задреме, като слуша дъха на двамата си спътници, Сам се изправи и лекичко сръга Ам-гъл. Съществото трепна и разпери ръце, сетне отново се отпусна. Сам се приведе към ухото му и прошепна: „сссладка рибка“, но не получи отговор; Ам-гъл дишаше все тъй равномерно.

Сам се почеса по тила.

— Комай наистина спи — промърмори той. — И ако бях като него, вече нямаше да се събуди.

Той отпъди налетелите мисли за меч и въже, после се върна и седна до господаря си.

 

 

Когато се събуди, небето беше мътно, по-здрачно, отколкото по време на закуската. Сам рипна на крака. Чувстваше се отпочинал и гладен и това най-вече му подсказа, че е проспал целия ден — поне девет часа. Проснат на една страна, Фродо продължаваше да спи. Ам-гъл не се виждаше никъде. В главата на Сам изплуваха разни оскърбителни прозвища, извлечени от необятната бащина словесна съкровищница; сетне му хрумна, че господарят е бил прав — засега нямаше от какво да се пазят. Във всеки случай и двамата бяха живи, с невредими гърла.

— Горката отрепка! — изрече той с леко угризение. — Чудя се къде ли е отишъл!

— Не е далеч, не е далеч! — обади се един глас отгоре. Той вдигна очи и съзря голямата глава и широките уши на Ам-гъл на фона на вечерното небе.

— Хей, какво правиш там? — викна Сам. Щом зърна тая фигура, подозренията му тутакси се възвърнаха.

— Смеагол е гладен — отвърна Ам-гъл. — Скоро ще се върне.

— Връщай се веднага! — кресна Сам. — Хей! Връщай се!

Но Ам-гъл бе изчезнал.

От крясъка на Сам Фродо се събуди и седна, разтривайки очи.

— Здрасти! — каза той. — Наред ли е всичко? Колко е часът?

— Не знам — отвърна Сам. — Подир залез, предполагам. А пък онзи избяга. Казва, че бил гладен.

— Не се тревожи! Гладен приказки не слуша. Но ще видиш, че ще се върне. Засега обещанието го държи. А и за нищо на света не би напуснал Безценното си.

Фродо се зарадва, когато узна, че с часове са спали непробудно, а Ам-гъл — прегладнял! — свободно е бродил наоколо.

— Недей да си припомняш ругатните на Старика — каза той. — Ти беше грохнал и всичко стана за добро — сега и двамата си починахме. Тежък път ни чака, най-страшният от всички пътища.

— Ами храната? — обади се Сам. — Докога ще я караме така? Какво ще правим, като свърши? Тия питки са вълшебни, вливат сили в нозете, ама, дето се вика, не пълнят корема — поне аз така го усещам, да ме прощават ония, дето са ги пекли. Както и да ги дъвчем всеки ден, а пък нови няма отде да вземем. По моя сметка ще ни стигнат, да речем, за към три седмици, и то ако стягаме коланите и не даваме воля на зъбите, тъй да знаете. Много си угаждахме напоследък.

— Не знам колко ни остава… до края — каза Фродо. — Ужасно се забавихме из хълмовете. Но слушай, Самознай Майтапер, скъпи мой хобит… слушай, Сам, най-скъп от хобитите, другар над другарите… смятам, че не бива да мислим какво ще се случи по-нататък. Да свършим работата, както казваш — но можем ли изобщо да се надяваме на това? И ако да, кой знае какво ще ни сполети? Ами ако Единственият полети в Огъня, а ние сме наблизо? Питам те, Сам, вярваш ли, че някога може пак да ни потрябва хляб? Аз не. Можем само едно — да придумаме някак нозете си да ни отведат до Съдбовната планина. Но вече ми се струва, че и това не ми е по силите.

Сам кимна безмълвно. Стисна ръката на господаря си и се приведе над нея. Не я целуна, ала сълзите му капнаха върху нея. После се извърна, избърса носа си с ръкав и тромаво закрачи насам-натам, като се мъчеше да подсвирква и повтаряше час по час: „Къде се затри пустата му твар?“

Не след дълго Ам-гъл се завърна; стъпваше толкова тихичко, че го чуха едва когато изникна пред тях. Пръстите и лицето му бяха оплескани с черна кал. Все още дъвчеше и се лигавеше. Не запитаха какво е ял, не искаха и да си помислят.

„Бръмбари, червеи или нещо лигаво, измъкнато от дупките — рече си Сам. — Брр! Гнусна твар; окаян несретник!“

Ам-гъл не им каза нищо, докато не се нагълта с вода и не изми лицето си в потока. После се изкачи към тях и се облиза.

— Сега е по-добре — каза той. — Починахме ли си? Готови ли сме да продължим? Милите хобити, прекрасно спят. Вярват ли вече на Смеагол? Много, много добре.

 

 

Новият преход бе почти като предишния. Продължаваха напред, а дерето ставаше все по-плитко и наклонът му намаляваше. Дъното не бе тъй каменисто, появи се пръст и склоновете постепенно се превърнаха в обикновени брегове. Реката взе да се вие и лъкатуши. Нощта наближи към края си, но облаци бяха забулили луната и пътниците усетиха идващия ден само по бавно прииждащата дрезгавина.

В мразовития утринен час стигнаха края на потока. Бреговете се превърнаха в могили, обрасли с мъх. Течението бълбукаше над последния праг от разнебитен камък и се губеше в кафявото блато. Не сещаха вятър, но сухите тръстики наоколо съскаха и пукаха.

 

 

Безкрайни мочурища и блата се простираха отпред и от двете им страни и се губеха на юг и на изток сред мътния полумрак. Изпарения се виеха и плуваха над черни смрадливи локви. Задушливата им воня изпълваше неподвижния въздух. В далечината, почти право на юг, се извисяваха планинските стени на Мордор — сякаш черна ивица от назъбени облаци надвисваше над коварно, мъгливо море.

 

 

Сега хобитите бяха изцяло в ръцете на Ам-гъл. Те не знаеха, а и не можеха да се досетят в мътния здрач, че всъщност са досами северния край на Блатата, които се разливаха главно на юг. Ако познаваха местността, биха могли с цената на нова отсрочка да се върнат малко назад и като завият на изток, да заобиколят по каменистите пътеки към голата равнина Дагорлад — някогашното бойно поле пред вратите на Мордор. Не че имаше кой знае каква надежда по този път. Сред скалистата равнина нямаше прикритие, а я пресичаха шосетата на орките и ратниците на Врага. Дори елфическите плащове не биха ги потулили там.

— Какъв път ще поемем сега, Смеагол? — запита Фродо. — Трябва ли да пресечем тия зловонни мочурища?

— Няма нужда, никаква нужда — каза Ам-гъл. — Стига да искат, хобитите могат бързичко да стигнат черните планини и да видят Оногова. Мъничко назад, мъничко настрани — костеливата му ръка се люшна на североизток — и по хладните корави пътища ще стигнете чак до портите на Неговата страна. Мнозина от Неговия народ ще са там, те чакат гости и с велика радост ще ви отмъкнат право при Него. О, да. Окото му неспирно бди над онзи път. То хвана и Смеагол там, много-много отдавна. — Ам-гъл потрепери. — Но оттогава Смеагол си отваря очите на четири, да, да — отварях си очите на четири оттогава, а и носът ми не дремеше, и нозете. Знам други пътища. По-трудни, не тъй бързи, но по-добри, ако не искаме Онзи да ни види. Следвайте Смеагол! Той може да ви преведе през блатата, през мъглите, милите гъсти мъгли. Следвайте Смеагол много предпазливо и можете да минете дълъг път, много дълъг път, преди Онзи да ви хване, да, може би.

 

 

Вече бе настъпило безветрено, навъсено утро и блатните изпарения се струпаха на тежки камари. Нито лъч не пронизваше ниските облаци и, изглежда, Ам-гъл държеше незабавно да продължат пътешествието. И тъй, след кратка почивка тримата отново потеглиха и скоро се изгубиха сред сенчест безмълвен свят, откъснати от всички околни земи — не виждаха нито хълмовете, които бяха напуснали, нито планините, към които се стремяха. Крачеха бавно, в колона: Ам-гъл, Сам, Фродо.

От тримата Фродо изглеждаше най-изморен и честичко изоставаше, колкото и бавно да вървяха. Скоро хобитите откриха, че онова, което изглеждаше отдалече като едно безкрайно мочурище, всъщност е безкраен лабиринт от блата, тресавища и лъкатушни полузатлачени потоци. Опитни очи и нозе можеха да подберат сред тях криволичещи пътеки. Ам-гъл несъмнено имаше нужния опит и се налагаше да го използва докрай. Главата му непрестанно се въртеше на дългата шия насам-натам, той душеше и все си мърмореше нещо. Понякога вдигаше ръка, за да ги спре, избързваше малко напред, приклякваше, опипваше терена с длани и ходила или просто се ослушваше с ухо до земята.

Морен безрадостен край. Студената, лепкава зима още се вкопчваше в тия запустели земи. Единствената зеленина бе налепът от болнава растителност по черната мазна повърхност на злокобните води. Сухи треви и прогнили тръстики се надигаха из мъглите като парцаливи сенки на отдавна забравени лета.

С напредването на деня стана малко по-светло и мъглите се повдигнаха, оредяха и станаха по-прозрачни. Далече над тлена и изпаренията на света Слънцето възвисяваше златното си сияние сред необятни ведри зали с под от ослепителна пяна, ала само мимолетният й призрак се виждаше тук долу — мътен, блед, без цвят и топлина. Но дори от този неясен намек за нейното присъствие Ам-гъл се чумереше и трепереше. Той прекъсна похода и тримата клекнаха да си починат като подгонени животинки в покрайнините на един кафяв тръстиков гъсталак. Тук царуваше плътна тишина, едва нарушавана от неясния трепет на раздърпани пухести връхчета и прекършени стъбла, полюшвани от недоловим за пътниците полъх.

— Нито една птица! — унило изрече Сам.

— Не, няма птици — потвърди Ам-гъл. — Сладки птички! — Той се облиза. — Няма птици тук. Има змиища, черволаци, разни работи из локвите. Много работи, много гнусни работи. Няма птици — печално заключи той.

Сам го изгледа с отвращение.

 

 

Тъй отмина третият ден от пътешествието им с Ам-гъл. Още преди вечерните сенки да се протегнат към по-честити земи, тримата отново потеглиха, все напред и напред, спирайки само за кратки почивки. Всъщност дори не толкова за почивки, колкото за да облекчат Ам-гъл — сега даже и той трябваше да напредва крайно предпазливо и понякога за дълго губеше посока. Бяха стигнали насред Мъртвите блата и наоколо тегнеше мрак.

Приведени, те бавно крачеха в плътна колона и внимателно следяха всяко движение на Ам-гъл. Мочурищата ставаха все по-влажни, разливаха се в широки застояли блата, сред които все по-трудно се намираха твърди места, където кракът да стъпи, без да затъне в бълбукаща кал. За щастие пътниците бяха леки, иначе може би ни един от тях нямаше да си пробие път.

Скоро стана съвсем тъмно — самият въздух изглеждаше черен и едва се дишаше. Когато се появиха светлинките, Сам разтърка очи — помисли, че разсъдъкът му се е помътил. Отначало зърна една с крайчеца на лявото си око — снопче бледи лъчи потрепна и изгасна; ала скоро се появиха нови — едни като неясно просветващи пушеци, други като мъгливи пламъчета, бавно примигващи над невидими свещи; тук-там се въртяха като призрачни савани, развени от тайнствени ръце. Но никой от спътниците му не изрече нито дума.

Най-после Сам не издържа.

— Какво е всичко това, Ам-гъл? — прошепна той. — Тия светлини? Обграждат ни отвсякъде. В капан ли сме? Кои са те?

Ам-гъл вдигна очи. Пред него тъмнееха блатни води и неуверен в пътя, той пълзеше насам-натам.

— Да, обграждат ни отвсякъде — прошепна той. — Измамни светлини. Свещи на покойниковците, да, да. Не им обръщайте внимание! Не гледайте! Не ги следвайте! Къде е господарят?

Сам се озърна и откри, че Фродо пак е изостанал. Не го виждаше. Върна се няколко крачки из мрака, без да смее да се отдалечи или да извиси зов, по-висок от дрезгав шепот. Внезапно се сблъска с Фродо, който стоеше в размисъл и се взираше в бледите светлинки. Вдървените му ръце висяха неподвижно; от тях струяха вода и тиня.

— Хайде, господин Фродо! — каза Сам. — Не ги гледайте! Ам-гъл казва, че не бива. Да вървим с него и да се махаме от това проклето място колкото можем по-бързо… ако можем!

— Добре — изрече Фродо, сякаш се пробуждаше от сън. — Идвам. Давай нататък!

Бързайки отново напред, Сам се препъна в някакъв стар корен или туфа. Тежко се стовари и протегнатите му ръце потънаха дълбоко в лепкавата тиня, тъй че лицето му се доближи до мрачната блатна повърхност. Раздаде се тихо съскане, зловоние изпълни въздуха, светлинките мигаха, танцуваха и се въртяха. За миг водата под него заприлича на прозорец със зацапано стъкло, през което можеше да надникне отвъд. Сам изтръгна ръце от калта и с вик отскочи назад.

— Във водата има мъртви твари, мъртви лица — ужасено изрече той. — Мъртви лица!

Ам-гъл се изсмя.

— Мъртвите блата, да, да, тъй им е името — изграка той. — Не бива да надничаш вътре, щом пламнат свещите.

— Кои са те? Какво са? — обърна се разтрепераният Сам към Фродо, който бе застанал зад него.

— Не знам — отвърна Фродо като насън. — Но и аз ги видях. В блатата, когато горят свещи. Те лежат във всички блата, бледи лица, дълбоко-дълбоко под мрачните води. Видях ги — жестоки и зловещи лица, благородни и печални лица. Безброй горди и прекрасни лица, а водораслите оплитат сребристите им коси. Но всички са затрупани, прогнили, мъртви. Злокобна светлина грее в тях. — Фродо закри очите си с длани. — Не знам кои са; но ми се стори, че виждам хора и елфи, а край тях — орки.

— Да, да — потвърди Ам-гъл. — Всички мъртви, всички прогнили. Елфи, хора и орки. Мъртвите блата. Много-много отдавна тук е имало велика битка, да, тъй му разправяха на Смеагол, когато бе млад, когато бях млад, преди да дойде Безценното. Велика битка. Високи мъже с дълги мечове и страховити елфи, и оркищата пищели. Много дни и месеци се сражавали из равнината пред Черната порта. Но оттогава насетне блатата се разраснали и погълнали гробовете; все пълзят водите, пълзят.

— Но това е било преди цяла епоха — каза Сам. — Невъзможно е Мъртвите наистина да са тук! Това е някаква дяволия, измайсторена в Мрачната страна, нали?

— Кой знае? Смеагол не знае — отвърна Ам-гъл. — Не можеш да ги стигнеш, не можеш да ги пипнеш. Ние опитахме веднъж, да, безценни. Аз опитах веднъж, но не можеш да ги стигнеш. Само фигури за гледане, може би, не за пипане. Не, безценни! Всички са мъртви.

Сам мрачно го изгледа и отново потръпна — стори му се, че се досеща защо Ам-гъл е опитвал да ги пипне.

— Е, аз не искам да ги виждам — каза той. — Никога вече! Не можем ли да продължим, та да се махнем оттук?

— Да, да — съгласи се Ам-гъл. — Но бавно, много бавно. Много предпазливо! Инак хобитите отиват долу при мъртвите да палнат мънички свещици. Следвайте Смеагол! Не гледайте светлинките!

 

 

Той пропълзя надясно да търси пътека около блатото. Прегърбени, хобитите го следваха плътно и често си помагаха с ръце досущ като него. „Ако продължим така, скоро ще станем три чудесни Ам-гълчета в редичка“ — помисли Сам.

Най-сетне стигнаха до края на черното блато и го пресякоха с много рискове, пълзейки и подскачайки между стърчащите над тинята туфи. Често нагазваха или падаха с протегнати ръце в зловонната клоака, докато се оплескаха до шия в тиня и гнилоч и всеки усещаше вонята на останалите.

Накрая, късно през нощта, отново достигнаха твърда земя. Ам-гъл съскаше и си шепнеше нещо, но явно бе доволен — изглежда, по някакъв загадъчен начин, обединил осезание, нюх и тайнствени спомени за фигурките в мрака, сега знаеше къде е излязъл и какъв път го чака.

— Напред! — каза той. — Мили хобити! Юначни хобити! Много, много изморени, разбира се; и ние сме тъй, безценни, всички сме тъй. Но трябва да отведем господаря надалеч от лошите светлини, да, да, трябва.

С тия думи Ам-гъл отново потегли, почти затича по дълга пътека сред високите тръстики и хобитите се запрепъваха подир него, доколкото им позволяваха силите. Но след малко той спря и подозрително задуши, съскайки, сякаш нещо пак го тревожеше или дразнеше.

— Какво има? — изръмжа Сам, който бе изтълкувал погрешно това поведение. — Каква полза да душиш? Запушвам си носа и вонята пак може да ме повали. И ти вониш, и господарят вони, цялото това място вони.

— Да, да, и Сам вони! — отвърна Ам-гъл. — Горкият Смеагол усеща, но добрият Смеагол търпи. Помага на милия господар. Но това не е важно. Въздухът се раздвижва, задава се промяна. Смеагол се чуди какво ли е това; Смеагол е нещастен.

 

 

Той пак пое напред, но безпокойството му растеше; от време на време се изправяше в цял ръст и проточваше шия ту на изток, ту на юг. Отначало хобитите нито чуваха, нито усещаха какво го тревожи. Сетне тримата изведнъж спряха вцепенени и се ослушаха. На Фродо и Сам им се стори, че дочуват в далечината протяжен стенещ крясък, пронизващо тънък и жесток. Потръпнаха. В същия миг усетиха раздвижването на въздуха; стана много студено. Стояха, напрегнали слух, и нейде като че забуча вятър. Мъгливите светлинки примигаха, избледняха и изгаснаха.

Ам-гъл не помръдваше. Само стоеше разтреперан и си бъбреше нещо, докато съскащ, ръмжащ вихър не ги връхлетя откъм блатата. Нощта се разреди, стана достатъчно светло, за да виждат или поне да зърнат как безформени ивици мъгла се вият и премятат, изтъркалват се отгоре и отминават. Като вдигнаха очи, забелязаха, че облаците се разкъсват на парцали; сетне високо на юг заблестя луната, възседнала летящите тъмни грамади.

Гледката облекчи за малко душите на хобитите, но Ам-гъл се захлупи по очи с неясни проклятия към Бялото лице. Фродо и Сам гледаха небето, дълбоко дишаха освежения въздух и изведнъж го видяха да се задава — откъм прокълнатите хълмове долиташе облаче; черна сянка, пусната от Мордор, огромен и зловещ крилат силует. Той се плъзна пред луната, изпреварвайки вятъра в страховития си бяг, и с мъртвешки трясък отмина на запад.

Обезумели, хобитите паднаха и запълзяха по студената земя. Но сянката на ужаса възви и се завърна, този път по-ниско, право над тях, помитайки блатните изпарения с призрачните си криле. После отмина, отлетя назад към Мордор със скоростта на Сауроновия гняв; а подир него вятърът изрева и заглъхна, изоставяйки голите и пусти Мъртви блата. Докъдето стигаше поглед, чак до далечната заплаха на планините, колебливата лунна светлина изпъстри разголения пущинак.

Фродо и Сам се надигнаха, разтривайки очи като деца, които се събуждат от кошмар и откриват, че познатата тиха нощ още забулва света. Но Ам-гъл лежеше на земята като зашеметен. С мъка го надигнаха, ала той дълго не посмя да изправи глава — лежеше на колене и лакти, прикрил тила си с широките си плоски длани.

— Призраци! — виеше той. — Крилати призраци! Безценното им е господар. Те виждат всичко, всичко. Нищо не остава скрито. Проклето да е Бялото лице! И те му казват всичко. Той вижда. Той знае. Ах, ам-гъл, ам-гъл, ам-гъл!

Едва когато луната залезе на запад зад далечния Тол Брандир, той успя да се надигне и да се раздвижи.

 

 

От този момент нататък Сам като че отново усети промяна у Ам-гъл. Той все по-често се умилкваше и натрапваше дружелюбието си, но понякога Сам засичаше странен израз в очите му, особено когато гледаше Фродо; постепенно се завръщаше и предишният му език. Впрочем Сам имаше и друга, все по-голяма грижа. Фродо изглеждаше изморен до пълно изтощение. Не казваше нищо, всъщност почти не обелваше дума; не се оплакваше, но крачеше, като че го потискаше безмерно растящ товар, креташе все по-бавно и по-бавно, тъй че Сам често трябваше да моли Ам-гъл да почака, та да не изоставят господаря.

И наистина с всяка стъпка към портите на Мордор Фродо усещаше как Пръстенът тегне все по-силно на верижката около шията му. Вече го чувстваше като истински товар, който го дърпа към земята. Но още повече го тревожеше Окото — тази дума използваше в мислите си. Не само Пръстенът го караше да се отпуска и натежава. Окото — това растящо ужасно усещане за враждебната воля, която се бори с цялата си огромна мощ да проникне през сенките на облаците, през земя и плът, за да го види, да го прикове гол и неподвижен под смъртоносния си взор. Колко тънки, колко крехки и тънки бяха вече завесите, които все още го удържаха. Фродо знаеше точно къде е сега сърцето и обиталището на тази воля — усещаше го както би усетил със затворени очи откъде грее слънцето. Крачеше с лице натам и могъщата воля блъскаше в челото му.

Ам-гъл навярно усещаше нещо подобно. Но хобитите не можеха да се досетят какво изпитва злочестата му душа между натиска на Окото, страстта към Пръстена, който бе тъй близо, и раболепното обещание, дадено най-вече от страх пред хладната стомана. Сам се тревожеше главно за господаря си и едва забелязваше тъмния облак, прииждащ в собствената му душа. Сега караше Фродо да върви отпред и зорко следеше всяко негово движение, подкрепяше го, колчем се препънеше, неумело се опитваше да го окуражи.

 

 

Когато най-сетне изгря денят, хобитите с изненада откриха колко са наближили зловещите планини. Сега въздухът бе по-чист и прохладен; макар и далечни все още, стените на Мордор вече не бяха мъглива заплаха на ръба на хоризонта, а се чумереха като зловещи черни кули над унилата пустош. Блатата привършваха, пресъхваха сред мъртви торфища и просторни равнини от напукана суха кал. Земите напред се издигаха на дълги, голи и безмилостни полегати склонове, за да достигнат пустинята пред Сауроновата порта.

Преди здрачът да се разсее, те намериха прикритие под един черен камък и се свиха отдолу като червеи, да не би крилатият ужас да долети и да ги открие с жестокия си поглед. Остатъкът от деня тънеше в сянката на нарастващ страх, сред който паметта не намираше какво да съхрани. Още две нощи се влачиха без път през морните земи. Струваше им се, че самият въздух загрубява и се изпълва с горчива смрад, която спира дъха и пресушава устните.

Накрая, на петото утро, откакто бяха поели на път с Ам-гъл, те спряха — за кой ли път вече. Отпред, на фона на зората, мрачно се извисяваха огромни планини под свод от облаци и дим. Край подножието им бяха разхвърляни огромни канари и назъбени хълмове; до най-близките оставаха едва десетина мили. Фродо се огледа с ужас. Страховита като Мъртвите блата и безплодните бърда на Ничиите земи, ала и много по-гнусна бе областта, която пълзящият ден бавно разбулваше пред присвитите му очи. Дори и в Блатото на Мъртвите лица рано или късно щеше да настъпи някакъв хилав призрак на зелената пролет; но тук вече нямаше да се завърнат ни пролет, ни лято. Нищо не живееше тук, дори болнавата растителност, подхранвана от блатния тлен. Блатата издъхваха, задръстени с пепел и нездраво белезникава или сива кал, сякаш планините бяха избълвали жлъчката от утробата си към околните земи. В колебливата светлина бавно се разкриваха високи могили от разбита, стрита на прах скала; грамадни конуси от пръст, опалена с огън и зацапана с отрова, стърчаха в безконечни редици като някакво нечестиво гробище.

Бяха достигнали опустошението пред Мордор — вечен паметник на зловещия труд на неговите роби, който щеше да изтрае и след осуетяването на всички техни цели; осквернена, неизлечимо болна земя… освен ако Великото море не нахлуеше насам, та да я измие със забрава.

— Призлява ми — каза Сам.

Фродо премълча.

Постояха така, както в преддверието на сън, сред който се спотайва кошмар, макар да знаеха, че само през сенките могат да достигнат утрото. Зората се разля и укрепна. Зейналите шахти и отровните могили се очертаха ясно с цялата си грозота. Слънцето изгря сред облаци и дълги струи дим, но дори и неговите лъчи бяха осквернени. Хобитите не намериха добра дума да посрещнат тая светлина; враждебна им се струваше тя, разкриваше цялата им безпомощност — дребни, пискливи призрачета, залутани сред пепелните грамади на Мрачния владетел.

 

 

Твърде изтощени, за да продължат напред, те потърсиха място за почивка. Отначало приседнаха безмълвно в сянката на една камара сгурия, но бликащите отвътре смрадни пушеци стягаха гърлата им и ги задавяха. Ам-гъл стана пръв. Като плюеше и кълнеше, той се надигна и без да каже дума, без дори да погледне хобитите, запълзя на четири крака. Фродо и Сам пропълзяха подир него до широка, почти кръгла шахта, обградена откъм запад с висок насип. Тя бе хладна и мъртва; зловонна клоака от многоцветна мазна тиня покриваше дъното. Укриха се в тая злокобна дупка с надеждата да убегнат от вниманието на Окото.

Денят отминаваше бавно. Измъчваше ги непоносима жажда, но те отпиваха само по няколко капки от манерките си — напълнени за последен път в дерето, което сега им се струваше спокоен и прекрасен кът, колчем мислено се озърнеха назад. Хобитите се редуваха на стража. Отначало бяха толкова изморени, че не можеха и да заспят, но когато далечното слънце взе да се спуска в лениво пламващите облаци, Сам се унесе. Беше ред на Фродо да пази. Той се изтегна в подножието на насипа, но това не облекчи чувството за тежест. Взря се в прошареното от дим небе и видя странни призраци, мрачни препускащи силуети и лица, изплували от миналото. Увиснал между съня и бодърстването, той изгуби представа за времето, докато накрая не потъна в забрава.

 

 

Сам се събуди внезапно: бе му се сторило, че господарят го вика. Свечеряваше се. Фродо не би могъл да извика, защото спеше и се бе търкулнал почти до дъното на ямата. Ам-гъл седеше край него. За миг Сам помисли, че той се опитва да събуди Фродо, сетне разбра, че греши. Ам-гъл си приказваше сам. Смеагол водеше спор с нечия чужда мисъл, която си служеше със същия глас, ала го караше да пищи и да съска. Докато говореше, в очите му проблясваше ту бледа, ту зелена светлина.

— Смеагол обеща — изрече първата мисъл.

— Да, да, безценни — долетя отговорът, — обещахме: да спасим нашето Безценно, да не позволим Онзи да го вземе — никога. Но то отива към Него, да, всяка стъпка го приближава. Какво ли ще направи хобитът с него, питаме се, да, питаме се.

— Не знам. Нищо не мога да сторя. То е у господаря. Смеагол обеща да помага на господаря.

— Да, да. Да помагаме на господаря — господаря на Безценното. Но ако ние бяхме господар, тогава щяхме сами да си помагаме, да, и пак да си държим на думата.

— Но Смеагол каза, че ще бъде много, много добър. Мил хобит! Той махна жестокото въже от крака на Смеагол. Той ми говори с мил глас.

— Много, много добър, а, безценни? Нека да сме добри, добри като рибка, сладка рибка, но за себе си. Разбира се, няма да сторим зло на милия хобит, не, не.

— Но Безценното е господар на обещанието — възрази гласът на Смеагол.

— Вземи го тогава — отвърна другият — и ние ще станем господари. Да, господари, ам-гъл! Накарай другия хобит, мръсния подозрителен хобит, накарай го да пълзи в нозете ни, да, ам-гъл!

— Но не и милия хобит, нали?

— О, не, ако не ни е приятно. И все пак той е Торбинс, безценни, да, Торбинс. Торбинс го открадна. Той го намери и не каза нищо, нищичко. Мразим Торбинсите.

— Не, не този Торбинс.

— Да, всеки Торбинс. Всички, които пазят Безценното. Трябва да го вземем!

— Но Той ще види. Той ще узнае. Ще ни го отнеме!

— Той вижда. Той знае. Той ни чу да обещаваме глупости — въпреки заповедите му, да. Трябва да го вземем. Духовете търсят. Трябва да го вземем.

— Не за Него.

— Не, сладки мой. Виж какво, безценни — ако го имаме, можем да избягаме дори от Него, нали, а? Може да станем много силни, по-силни от Духовете. Властелин Смеагол? Ам-гъл Велики? Единственият Ам-гъл! Да ядем риба всеки ден, по три пъти на ден, пресничка от морето. Прескъпи, Безценни Ам-гъл! Трябва да го вземем. Искаме го, искаме го, искаме го!

— Но те са двама. Бързо ще се събудят и ще ни убият — изхленчи Смеагол с последно усилие. — Не сега. Още не.

— Искаме го! Но… — И тук настъпи дълга пауза, сякаш се бе зародила нова мисъл. — Още не, а? Навярно си прав. Онази може да помогне. Онази може, да.

— Не, не! Не по онзи път! — изплака Смеагол.

— Да! Искаме го! Искаме го!

Всеки път щом заговореше втората мисъл, дългата ръка на Ам-гъл пропълзяваше бавно, пипнешком към Фродо, сетне рязко се дръпваше, щом Смеагол вземеше думата. Накрая двете ръце с криви, треперещи пръсти посегнаха да сграбчат гърлото му.

 

 

Увлечен от този спор, Сам бе лежал неподвижно, наблюдавайки през притворените си клепки всяко движение на Ам-гъл. За простичкия му ум обикновеният глад, желанието за хобитово месо бе изглеждало главната заплаха от страна на Ам-гъл. Сега разбираше, че не е така — Ам-гъл усещаше страхотния зов на Пръстена. Разбира се, Онзи бе Мрачният владетел, ала Сам се питаше коя ли е Онази. Навярно някоя гнусна приятелка, която малкият подлец е срещнал сред дългите си лутания, предположи той. После забрави за това, защото нещата очевидно бяха стигнали твърде далече и ставаха опасни. Ръцете и краката му тегнеха от умора, но той с усилие се надигна и седна. Нещо му подсказваше да бъде предпазлив и да не разкрива, че е подслушал спора. Шумно въздъхна и се прозина широко.

— Кое време е? — сънливо запита той.

Ам-гъл протяжно изсъска през зъби. За миг се изправи напрегнат и заплашителен; сетне се сви, падна на четири крака и запълзя нагоре по насипа на ямата.

— Мили хобити! Мили Сам! — възкликна той. — Сънливци! Оставят Смеагол да пази! Но Здрачът пълзи насам. Време е за път.

„Крайно време! — помисли Сам. — И да се разделим е време.“ Ала му мина през ум въпросът дали всъщност свободният Ам-гъл няма да е също тъй опасен, както и ако го държат при себе си. „Проклет да е! Да се задави дано!“ — промърмори той и се затътри по насипа да събуди господаря си.

Колкото и да е странно, Фродо се чувстваше освежен. Бе сънувал, че сянката е отминала и сред тази болнава страна го навестява прекрасно видение. Какво точно — паметта му не бе съхранила, и все пак то вселяваше в душата му радост и облекчение. Даже товарът не тегнеше толкова силно. Ам-гъл го посрещна с кучешки възторг. Кикотеше се, бъбреше, щракаше с дългите си пръсти и прегръщаше коленете му. Фродо му се усмихна.

— Хайде! — каза той. — Ти бе верен и добър водач. Сега идва последният етап. Отведи ни до Портата и сетне няма да те моля да идваш по-нататък. Отведи ни до Портата и можеш да вървиш където пожелаеш… само не при враговете ни.

— До Портата, а? — изскимтя Ам-гъл, явно изненадан и ужасен. — До Портата, казва господарят! Да, тъй казва. И добрият Смеагол прави каквото му наредят. О, да, но като наближим, навярно ще видим, ще видим тогава. Хич няма да изглежда красиво. О, не! О, не!

— Размърдай се! — каза Сам. — Хайде да приключваме!

 

 

Под падащия здрач те изпълзяха от ямата и бавно се упътиха през мъртвите земи. Не след дълго отново усетиха страха, който ги бе обзел, когато крилатата фигура връхлетя над блатата. Спряха и се проснаха на зловонната пръст, но не видяха нищо в мътното вечерно небе и скоро заплахата отмина високо над тях, полетяла може би по някоя бърза задача на Барад-дур. След малко Ам-гъл се надигна и пак запълзя напред, без да спира да трепери и бъбри.

Около един час след полунощ страхът ги връхлетя за трети път, но сега изглеждаше по-далечен, като че минаваше високо над облаците, възхождайки със страхотна бързина към Запада. Ам-гъл обаче бе скован от ужас, убеден, че ги преследват, че знаят за приближаването им.

— Три пъти! — скимтеше той. — Трикратна е заплахата. Те ни усещат тук, усещат Безценното. Безценното им е господар. Нито крачка не можем да направим натам, не. Няма смисъл, няма смисъл!

Вече не помагаха нито обещания, нито благи думи. Чак когато Фродо гневно му заповяда и положи ръка на меча, Ам-гъл се надигна пак. Накрая се озъби, изправи се и закрачи пред тях като бито куче.

Затътриха се напред през сетните морни часове на нощта и до настъпването на новия ден вървяха мълчаливо, с приведени глави; нищо не виждаха, нищо не чуваха, само вятърът свистеше в ушите им.