Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
filthy (2013)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Джон Р. Р. Толкин. Властелинът на пръстените

Английска. Първо издание

Коректор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2001

ISBN: 954-585-066-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Глава 3
Съдбовният връх

Сам подложи дрипавия си оркски плащ под главата на господаря, сгуши се до него и метна отгоре сивото наметало от Лориен; щом го стори, мислите му се устремиха към оная прекрасна страна, към елфите, и го стопли надеждата, че платът, изтъкан от ръцете им, може да има вълшебното свойство да ги укрие въпреки всичко сред тая страховита пустош. Чу как боричкането и крясъците затихват — частите минаваха през Исенмаут. Изглежда, в суматохата и стълпотворението на най-различни отряди никой не бе усетил липсата им, поне засега.

Сам отпи глътка вода, но настоя и Фродо да пие, а когато господарят му се опомни, даде му цяла питка от скъпоценния пътен хляб и го накара да я изяде. После, прекалено изтощени, за да се боят от нещо, двамата се проснаха на земята. Поспаха прекъслечно и неспокойно; потта изстиваше по телата им, а камъните убиваха и ги караха да се въртят. От север, през Черната порта и Кирит Горгор, ниско по земята долиташе с шепот пронизващ ветрец.

Призори отново се разля мътна светлина, защото горе продължаваше да духа западният вятър, но долу, по камъните зад стените на Черната страна, въздухът бе като в гробница — леден и в същото време задушен. Сам надникна от ямата. Местността наоколо беше пустинна, плоска и сивкава. По околните пътища вече нямаше жива душа; ала Сам се боеше от бдителните очи по стената на Исенмаут, която стърчеше само на един фурлонг северно. На югоизток в далечината се мержелееше високата мрачна сянка на Планината. От нея извираха пушеци. Една част се издигаше нагоре и отлиташе на изток, но в същото време огромни бухлати облаци се търкаляха по склоновете и се разстилаха из равнината. На няколко мили североизточно като зловещ сив призрак се извисяваха предвестниците на Пепелявите планини, зад които като далечна облачна ивица се възправяха мъгливите северни възвишения, почти неотделими от навъсеното небе.

Сам се помъчи да прецени разстоянията и да реши накъде да поемат.

— Изглежда ми към петдесет мили, ни повече, ни по-малко — мрачно промърмори той, загледан към заплашителната планина, — тъй че както е закъсал господин Фродо, не ни мърда една седмица.

Той поклати глава, осъзна положението и в главата му изплува нова мрачна мисъл. Надеждата никога не бе помръквала във вярното му сърце и досега винаги бе мислил за завръщането. Но в края на краищата откриваше горчивата истина — в най-добрия случай запасите щяха да им стигнат, докато се доберат до целта; а щом изпълнеха задачата си, щяха да загинат — сами, без дом, без храна сред страшната пустиня. Завръщане нямаше да има.

„Значи тая работа съм предчувствал, като тръгнахме — помисли Сам, — да помагам на господин Фродо до последната крачка и сетне да загина с него? Е, щом е така, значи трябва да я свърша. Но как бих желал да видя Крайречкино и Рози Памуксън с братята й, и Старика, и Златоцвет и прочие. Някак не ми се побира в ума, че Гандалф би пратил господин Фродо с тая задача, ако не е имало надежда да се върне. Всичко се обърка, когато той падна в Мория. Ех, ако не беше така! Той щеше да направи нещо.“

Но точно когато надеждата чезнеше в сърцето на Сам или поне така изглеждаше, от отчаянието избликна нова сила. Откритото му хобитово лице стана сурово, почти зловещо, волята в гърдите му укрепна и той усети в ръцете и нозете си тръпки, сякаш се превръщаше в създание от камък и стомана, неподвластно нито на отчаянието, нито на умората и безкрайните пустинни мили.

С ново чувство на отговорност той сведе поглед към близката местност, обмисляйки предстоящия път. Когато попросветля, Сам с изненада откри, че онова, което отдалече изглеждаше просторна и гладка равнина, всъщност бе пресечена и неравна област. От край до край равнината Горгорот бе осеяна с огромни ями, сякаш някога е била необятно тресавище, обсипано с дъжд от мълнии и каменна градушка. Валове от натрошена скала обкръжаваха най-големите ями и от тях във всички посоки се разбягваха широки пукнатини. В тая местност биха могли да се прокрадват от прикритие до прикритие, невидими за когото и да било, освен може би за най-зоркия наблюдател — биха могли, ако имаха сили и не се налагаше да бързат. Ала гледката бе злокобна за гладните и изнурени хобити, които трябваше да стигнат надалеч, преди животът да ги напусне.

Мислейки за всичко това, Сам се върна към господаря си. Не се наложи да го буди. Фродо лежеше по гръб с отворени очи и гледаше облачното небе.

— Е, господин Фродо — каза Сам. — Хвърлих един поглед наоколо и пообмислих нещата. Никой не се мярка по пътищата и ще е добре да се махаме, докато имаме възможност. Ще се справите ли?

— Ще се справя — каза Фродо. — Трябва.

 

 

Отново поеха напред. Пълзяха от яма до яма, шмугваха се зад всяко срещнато прикритие, ала през цялото време се движеха косо спрямо предпланините на северната верига. Отначало в същата посока отиваше и най-източният път, сетне кривна настрани, прилепи се в планинското подножие и изчезна напред в непроницаема черна сянка. По гладката сива повърхност не се мяркаше ни орк, ни човек; Мрачният владетел почти напълно бе придвижил силите си и дори сред собствената си укрепена територия предпочиташе потайната нощ от страх пред ветровете на света, които се бяха обърнали против него, разкъсвайки димното було. Тревожеха го и вести за дръзки шпиони, проникнали през планинските прегради.

След като изминаха няколко мъчителни мили, хобитите спряха. Фродо изглеждаше смазан от умора. Сам разбра, че той не ще стигне далеч по този начин — с пълзене и приклякване, ту бавно и нерешително, ту в немощен бяг.

— Връщаме се на пътя, докато още е светло, господин Фродо — каза той. — Доверете се пак на късмета! Напоследък той почти ни изостави, но не изчезна докрай. Бързичко да минем още няколко мили, после ще почиваме.

Не знаеше колко голям риск поема; но Фродо бе прекалено измъчен от товара и духовната си борба, за да възразява, а и бе толкова отчаян, че не се боеше от нищо. Изкатериха се на шосето по жестокия път, водещ право към Черната кула. Но късметът не им изневери и до края на деня не срещнаха жива душа, нищо не помръдна наоколо; падна нощ и те изчезнаха сред мрака на Мордор. Цялата местност бе затихнала като пред страшна буря — пълководците на Запада бяха минали Кръстопътя и пламъци покриваха мъртвешките поля на Имлад Моргул.

Тъй продължи отчаяното пътешествие. Пръстенът отиваше на юг, а кралските знамена бързаха на север. Всеки нов ден, всяка нова миля носеше нови мъки на хобитите, силите им чезнеха, а страната ставаше все по-ужасна. Денем не срещаха врагове. Понякога нощем, дремейки неспокойно в някое крайпътно прикритие, дочуваха крясъци и тропот на множество нозе или бързия галоп на жестоко пришпорван кон. Но тия страхове не бяха нищо пред непрестанно наближаващата заплаха, тегнеща над всяка нова крачка — страхотната угроза на Силата, която чакаше стаена в дълбок размисъл и недремеща злоба зад мрачния воал около Трона. Тя идваше все по-близо, извисяваше се все по-черна, сякаш се задаваше стената на нощта, готова да прибули свършека на света.

Накрая се спусна страховит мрак; и докато пълководците на Запада достигаха границите на живите земи, за двамата бродници настана час на безсилно отчаяние. Четири дни бяха минали, откакто избягаха от орките, но времето лежеше зад тях като бързо помръкващ сън. През целия ден Фродо не бе изрекъл нито дума, само крачеше прегърбен и често се препъваше, като че очите му вече не виждаха пътя под нозете. Сам се досещаше, че сред всичките им мъки той е поел най-страшната, растящата тежест на Пръстена — товар за тялото и мъчение за ума. С тревога забелязваше, че господарят често надига лявата си ръка, като да се защити от удар или да закрие присвитите си очи от чудовищното Око, което ги диреше. А понякога десницата му пропълзяваше към гърдите, вкопчваше се там, сетне волята надделяваше и тя бавно се отпускаше.

Със завръщането на нощта Фродо седна, главата му клюмна между коленете, ръцете му безсилно увиснаха към земята и само пръстите леко помръдваха. Сам го гледа дълго, докато мракът не ги обгърна и не ги раздели един от друг. Вече нямаше какво да каже и се унесе в собствените си мрачни мисли. Колкото до него — макар и изтощен, потиснат от сянката на страха, той все още имаше сили. Без достойнствата на лембас отдавна щяха да се проснат и да загинат. Вярно, не утоляваше глада и понякога мислите на Сам гъмжаха от спомени за храна и копнеж за простичък хляб и месо. Ала в елфическия пътен хляб имаше сила, която нарастваше, когато пътниците разчитаха само на него и не го смесваха с други храни. Той укрепваше волята, даваше издръжливост и недостъпна за простосмъртните власт над жили и мишци. Ала сега трябваше да вземат ново решение. Вече не можеха да продължават по този път — той отиваше на изток, към чудовищната Сянка, а Планината се мержелееше отдясно, почти право на юг, и трябваше да завият към нея. Но отпреде й се простираше обширна гола местност, покрита с изпарения и пепелища.

— Вода, вода! — избъбри Сам.

Беше се ограничавал безмилостно и в пресъхналата му уста езикът изглеждаше твърд и подут; но въпреки тая пестеливост вече им оставаше съвсем малко, може би половин манерка, а навярно ги чакаха още дълги дни път. Отдавна нямаше да имат и капка, ако не бяха дръзнали да минат по оркския път. На редки промеждутъци по шосето бяха изградени цистерни за частите, прехвърляни набързо към безводни области. В една от тях Сам бе открил остатъци от вода — застояла, замърсена от орките, но все пак поносима в отчаяното им положение. Ала това бе преди ден. Нямаше надежда да открият нови запаси.

Изтощен от грижи, Сам най-сетне задряма и остави утрешния ден сам да решава нещата; нищо повече не можеше да стори. Бодърстване и неспокойни сънища се смесиха. Той виждаше светлинки като злорадстващи очи и мрачни пълзящи фигури, чуваше шумолене на диви зверове и страховити крясъци на измъчвани създания; събуждаше се стреснат и откриваше, че светът е мрачен, наоколо се простира тъмна пустош. Само веднъж, както се бе изправил и трескаво се оглеждаше, му се стори, че и наяве вижда бледи светещи очи, но те скоро премигаха и изчезнаха.

 

 

Омразната нощ отмина бавно и неохотно. Последва навъсен ден; тук, край Планината, царуваше вечен здрач, а откъм Черната кула пълзяха сенчести воали, които Саурон тъчеше около себе си. Фродо лежеше неподвижно по гръб. Сам стоеше до него и се колебаеше дали да заговори, но знаеше, че сега той има думата — трябваше да разбуди волята на господаря си за ново усилие. Накрая се наведе, погали челото на Фродо и прошепна в ухото му:

— Събудете се, господарю! Време е да тръгваме пак.

Сякаш стреснат от камбанен звън, Фродо бързо се изправи и погледна на юг; но щом съзря Планината и пустинята, отново падна духом.

— Няма да се справя, Сам — промълви той. — Такъв товар мъкна, такъв товар.

Още преди да заговори, Сам знаеше, че е безсмислено и че подобни думи могат да донесат повече вреда, отколкото полза, ала не можеше да мълчи в жалостта си.

— Дайте тогава да ви го понося, господарю — каза той. — Знаете, че с радост ще ви помагам, додето имам сили.

В очите на Фродо пламна безумен блясък.

— Стой настрани! Не ме пипай! — викна той. — Мое е, казвам ти! Махай се!

Ръката му се плъзна към дръжката на меча. Но след това гласът му бързо се промени.

— Не, не, Сам — печално добави той. — Но трябва да разбереш. Товарът е мой и никой друг не може да го носи. Вече е твърде късно, скъпи Сам. Не можеш повторно да ми помогнеш по този начин. Почти изцяло съм в неговата власт. Не мога да го дам, а опиташ ли да ми го отнемеш, ще полудея.

— Разбирам — кимна Сам. — Но си мислих, господин Фродо, че можем да минем без някои вещи. Защо да не си облекчим багажа? Сега отиваме нататък по най-правия път, който открием. — Той посочи към Планината. — Няма смисъл да вземаме неща, за които не сме сигурни, че ще ни потрябват.

Фродо погледна Планината.

— Не — каза той, — няма да ни трябва много по тоя път. А накрая не ни е нужно нищо.

Вдигна оркския си щит, метна го настрани и запокити шлема подир него. Свали тежкия колан и го пусна на земята заедно с ножницата и меча. Разкъса дрипавия черен плащ и пръсна парцалите наоколо.

— Край, вече няма да се правя на орк — извика той — и не ще нося оръжие, било то скверно или доблестно. Нека ме хванат, ако искат!

Сам последва примера му и захвърли оркското снаряжение; извади и всички вещи от раницата си. Всяка от тях му бе станала някак скъпа, та макар и само защото с толкова труд ги бе мъкнал отдалеч. Най-мъчно се раздели с кухненските си прибори. Просълзи се при мисълта, че ще трябва да ги изостави.

— Помните ли онова заешко, господин Фродо? — запита той. — И бивака ни на припек под склона, в страната на Военачалника Фарамир в онзи ден, когато видях земеслон?

— Не, боя се, че не помня, Сам — отвърна Фродо. — Знам, че се е случило, но не мога да го видя. Вече не ми остава ни вкусът на храната, ни допирът на водата, ни песента на вятъра, ни спомен за дърво, трева или цвете, ни образът на луна и звезди. Сега съм гол сред мрака, Сам, и вече нищо не ме закриля от огненото колело. Започвам да, го виждам дори наяве и всичко друго избледнява.

Сам се приближи и целуна ръката му.

— Значи колкото по-скоро се отървете от него, толкова по-скоро ще почивате — колебливо каза той, като не намери по-добри думи. — Приказките не променят нищо — промърмори си той, докато събираше вещите, които бяха решили да захвърлят. Не искаше да лежат сред пущинака, открити за погледа на всеки минувач. — Смръдльо, изглежда, е прибрал оная оркска ризница, но не ще му позволя да прибави меч към нея. И с празни ръце е опасен. А в тенджерите ми няма да бърника!

С тия думи той отнесе всички вещи към една от безбройните пукнатини, браздящи равнината, и ги хвърли вътре. В сърцето му като погребален звън отекна дрънченето на скъпоценните тенджери, политнали надолу в мрака.

Върна се при Фродо, отряза късо парче от елфическото въже за препаска на господаря си и плътно стегна сивия плащ около кръста му. Остатъка нави грижливо и го прибра в раницата си. Освен него запази само остатъците от пътния хляб, манерката и Жилото, което все тъй висеше на пояса му; а до сърцето си, в джоба на туниката, криеше стъкленицата на Галадриел и кутийката, която бе получил от нея.

 

 

Най-после обърнаха очи към Планината и поеха напред, без повече да мислят за укриване, покорили умората и слабеещата си воля на една цел — да продължат. Дори и в тази страна на вечна бдителност никоя твар не би ги забелязала сред сумрака на навъсения ден, освен ако не дойдеше съвсем близо. От всички роби на Мрачния владетел единствено Назгулите можеха да го предупредят за дребната, но несломима заплаха, която пълзеше в сърцето на охраняваното му царство. Ала Назгулите и черните им птици бяха заминали надалеч с друга заръка — събираха се да засенчат похода на западните пълководци. Натам се стремеше и мисълта на Черната кула.

През този ден Сам имаше чувството, че господарят му е намерил нови сили — много повече, отколкото би могло да обясни незначителното олекване на товара. Първите преходи бяха по-бързи и по-дълги, отколкото бе очаквал. Местността беше груба и неприветлива, ала двамата напреднаха значително и Планината идваше все по-близо. Но денят напредна, мракът се спусна преждевременно и Фродо пак се изгърби и взе да залита, сякаш подновените усилия бяха изчерпали сетните му сили.

В края на последния преход той се свлече на земята и промълви:

— Жаден съм, Сам.

Повече не изрече нито дума. Сам му даде глътка вода; оставаше още глътка. Отказа се от нея и докато нощта на Мордор се сключваше наоколо, в мислите му нахлуха спомени за вода; пред заслепените му очи мъчително танцуваха и се плискаха всички ручеи, потоци и извори, които бе виждал в живота си под зелени върбови сенки или под слънчеви лъчи. Усети как под пръстите на нозете му се плъзва хладна тиня, докато джапа из Крайречкинското езеро заедно с Веселан Памуксън, с Том, с Гиздан и сестра им Рози.

— Но това бе преди години и далеч оттук — въздъхна той. — Ако има път назад, той минава през Планината.

Не можеше да заспи и спореше сам със себе си.

— Е, хайде сега, справихме се по-добре, отколкото очакваше — упорито заяви той. — За начало е добре във всеки случай. По моя преценка сме минали половината разстояние, преди да спрем. Още ден, и сме там.

Той помълча.

— Не ставай глупак, Сам Майтапер — отвърна собственият му глас. — Ако изобщо помръдне, той няма да издържи още един такъв ден. А и ти няма да стигнеш далече, както му даваш всичката си вода и повечето храна.

— Обаче мога да мина още доста и ще го сторя.

— Накъде?

— Към Планината, разбира се.

— А после какво, Сам Майтапер, после какво? Какво ще правиш, като стигнеш там? Той не ще може да свърши нищо.

Сам с отчаяние осъзна, че няма отговор за този въпрос. Изобщо нямаше представа. Фродо почти не му бе говорил за задачата си и той само смътно предполагаше, че трябва някак да хвърлят Пръстена в огъня.

— Съдбовните пукнатини — промърмори той древното име, което бе изплувало в ума му. — Е, господарят може и да знае как да ги намери, но аз не знам.

— Туйто! — долетя отговорът. — Всичко е съвършено безполезно. Той сам го каза. Ти си глупакът, дето само се надява и бъхти път. Ако не беше такъв инат, още преди много дни можеше да легнете и да заспите заедно. Но все едно, ще си умреш, а може и по-лошо да те чака. Най-добре лягай и зарязвай всичко. Тъй или иначе, няма да се добереш до върха.

— Ще се добера, та ако ще и месата ми да окапят по пътя — каза Сам. — И ще изнеса господин Фродо догоре, пък нека ми се строши гърбът, нека ми се пръсне сърцето. Млъквай сега!

В този момент Сам усети почвата под себе си да трепери и чу или по-скоро долови далечен глух грохот, сякаш под земята тътнеха пленени гръмотевици. За миг ален пламък проблесна под облаците и изгасна. И Планината спеше неспокойно.

 

 

Настана последният етап от пътуването им към Ородруин. Сам никога не си бе представял, че може да издържи подобни мъки. Пронизваха го болки, а спеченото му гърло не можеше да поеме нито залък. Продължаваше да е тъмно не само заради пушеците на Планината — изглежда, се задаваше буря и далече на югоизток в черното небе просветваха мълнии. И най-лошото — въздухът бе наситен с изпарения; дишаха мъчително трудно, обземаше ги шемет, та често залитаха и падаха. Но въпреки всичко волята им не отстъпваше и те се бореха за всяка крачка.

Планината наближаваше; щом вдигнеха натегнали глави, необятният склон се извисяваше пред тях и изпълваше погледите им — чудовищна маса от пепел, шлака и обгорени камъни, над които се издигаше към облаците стръмен конус. Преди да отмине дневният здрач и да настъпи истинската нощ, хобитите се бяха добрали с пълзене и препъване до подножието й.

Запъхтян, Фродо се просна на земята. Сам седна до него. За своя изненада се чувстваше изморен, но олекнал, и главата му сякаш отново се избистряше. Вече никакви спорове не смущаваха мислите му. Знаеше всички доводи на отчаянието и не желаеше да ги слуша. Волята му се бе устремила напред и само смъртта можеше да я пречупи. Не усещаше нито нужда, нито желание за сън, по-скоро го бе обхванала бдителност. Знаеше, че сега всички случайности и рискове се събират в една точка — идният ден щеше да е ден са съдбата, ден на окончателно усилие или катастрофа, на последния дъх.

Но кога щеше да дойде? Нощта изглеждаше безконечна и безмерна, минутите умираха една след друга, без да се сбират в часове, без да носят промяна. Сам взе да се пита дали не е настъпил нов мрак, в който вече не ще изгрее зора. Накрая пипнешком подири ръката на Фродо. Господарят му трепереше.

— Не трябваше да зарязвам одеялото — промълви Сам; легна до Фродо и се опита да го стопли с ръце и тяло. После сънят го обори и мътната зора на последния ден от похода им ги завари един до друг. Предния ден, след като се отклони от запада, вятърът бе стихнал, а сега вееше откъм север и се засилваше; светлината на забуленото Слънце бавно се процеди към сянката, където лежаха хобитите.

 

 

— Сега напред! До последен дъх! — каза Сам и с усилие се изправи на крака.

Наведе се над Фродо и лекичко го разтърси. Фродо изстена, но, с огромно усилие на волята се надигна; после падна на колене. Мъчително бавно вдигна очи към надвисналите мрачни склонове на Съдбовния връх, след това безпомощно запълзя напред.

Сам го гледаше и сърцето му зарида, но нито сълза не бликна от сухите му възпалени очи.

— Казах, че ще го нося, ако ще да си строша гръбнака — промърмори той. — И ще го сторя! Хайде, господин Фродо! — провикна се той. — Не мога да ви облекча товара, но вас мога да нося заедно с него. Тъй че ставайте! Хайде, господин Фродо, скъпи! Сам ще ви поноси. Кажете само накъде да върви и ще видите.

Фродо се покатери на гърба му и безсилно отпусна ръце край врата му. Здраво подхванал краката на господаря, Сам успя да се изправи и с изумление откри, че товарът е лек. Беше се страхувал; че едва ли ще има сила да го вдигне, а освен това очакваше да поеме страховитата смазваща тежест на проклетия Пръстен. Но не бе така. Може би защото Фродо бе измършавял от дългите мъки, кинжалната рана, отровното жило, скръбта, страха и бездомното скитане, а може би просто надарен с някаква последна сила, Сам го вдигна без затруднения, сякаш носеше на конче малко хобитче във весела игра сред ливадите и полята на Графството. Пое си дъх и закрачи напред.

Бяха достигнали подножието на Планината малко на запад от северната й страна; тук дългите склонове, макар и неравни, не бяха отвесни. Фродо мълчеше, а Сам се бореше юначно, воден само от стремежа да се изкатери колкото може по-високо, преди да изгуби сили и воля. Тътреше се все нагоре и нагоре, завиваше ту насам, ту натам, за да подбере по-полегат път, често залиташе напред и накрая запълзя като змия с тежкия товар на гърба си. Когато волята отказа да го движи напред и крайниците му се подгънаха, той спря и внимателно остави господаря си на земята.

Фродо отвори очи и въздъхна. По-леко се дишаше тук, над изпаренията, които се виеха и провлачваха долу.

— Благодаря ти, Сам — дрезгаво прошепна той. — Колко остана?

— Не знам — отвърна Сам, — защото не знам къде отиваме.

 

 

Той се озърна назад, после погледна нагоре; смая се, като разбра колко далече ги е довело последното му усилие. Докато се възправяше в зловеща самота, Планината изглеждаше по-висока, отколкото бе в действителност. Сега Сам виждаше, че е по-ниска от прохода Ефел Дуат, по който се бяха изкачили с Фродо. Хаотично разхвърляните скални склонове на могъщата й основа се издигаха може би на три хиляди фута над равнината, а върху тях стърчеше с още половината от тая височина централният конус като гигантска пещ или комин, увенчан с назъбен кратер. Но Сам вече бе отминал средата на основата и под него равнината Горгорот се губеше сред пушеци и сенки. Гледайки нагоре, той би изкрещял, ако му позволеше пресъхналото гърло; над себе си, сред каменистите издатини и ръбове, ясно съзря пътека или път. Той идваше от запад към планината като изпънат нагоре колан, виеше се като змия по склоновете и преди да изчезне от поглед, достигаше източното подножие на конуса.

Сам не виждаше най-близката му част, защото я закриваше стръмен откос, ала се досещаше, че ако намери сили да се изкатери още малко нагоре, ще се озове на пътеката. В душата му отново проблесна надежда. Все още можеха да покорят Планината.

— Какво пък, може и нарочно да са я прокарали тук! — каза си той. — Ако я нямаше, трябваше най-сетне да се призная за победен.

Пътеката не беше прокарана специално заради Сам. Той не знаеше, че гледа към Сауроновия път от Барад-дур до Самат Наур, Огнените зали. От огромната западна порта на Черната кула той минаваше по широк железен мост над дълбока пропаст, после пресичаше около една левга от равнината между две димящи пукнатини и стигаше до дългото стръмно шосе, което водеше нагоре по източния склон на Планината. Оттам завиваше на север, правеше пълна обиколка и накрая се изкатерваше високо по горния конус — ала все още далеч от димящия връх, там, където мрачен отвор се взираше на изток, право срещу Прозореца на Окото в обгърнатата от сянка крепост на Саурон. Макар и често затрупван или унищожаван от тласъците на подземни пещи, този път биваше непрестанно подновяван и разчистван с труда на безброй орки.

Сам дълбоко си пое дъх. Пътека имаше, ала не знаеше как ще се добере до нея по нагорнището. Първо трябваше да го поотпуснат болките в гърба. Просна се за малко край Фродо. Не си казаха нито дума. Наоколо бавно просветля. Изведнъж непонятно чувство за неотложност обхвана Сам. Сякаш нещо го зовеше: „Сега, сега, инак ще стане късно!“ Той се напъна и стана. Като че дочул същия зов, Фродо мъчително се надигна на колене.

— Ще пълзя, Сам — изпъшка той.

И тъй, стъпка по стъпка, като дребни сиви насекоми, двамата запълзяха по склона. Стигнаха до пътя и откриха, че е широк, покрит с чакъл и утъпкана пепел. Фродо се изкатери горе, сетне сякаш нещо го тласна да обърне бавно лице към Изтока. В далечината висяха сенките на Саурон; ала разпокъсани от напора на волния вятър или раздвижени от могъщо вътрешно безпокойство, надвисналите облаци се завихриха и за миг се разгърнаха; и той видя — извисени и черни, по-черни и мрачни от необятните сенки наоколо, жестоките зъбери и желязната корона на най-горната кула на Барад-дур. Само за миг надникна тя, но сякаш от някакъв огромен, неизмеримо висок прозорец на север се стрелна червен пламък — пронизващият взор на Окото; а после сенките пак се склопиха и страшното видение изчезна. Окото не бе обърнато към тях — гледаше на север, където отчаяно се отбраняваха пълководците на Запада. И натам бе насочило цялата си злоба. Силата се надигаше за смъртоносен удар; ала от страховитата гледка Фродо рухна поразен. Ръцете му подириха верижката.

Сам коленичи до него. Чу слабия, почти недоловим шепот на Фродо:

— Помогни ми, Сам! Помогни ми! Задръж ми ръката! Не мога да я спра.

Сам събра ръцете на господаря си длан до длан и ги целуна; после предпазливо ги стисна. Обзе го внезапна мисъл: „Той ни е открил! Всичко е свършено или скоро ще свърши. Сега, Сам Майтапер, идва истинският край.“

Отново вдигна Фродо на гръб и придърпа ръцете му към гърдите си, оставяйки краката да се люшкат отзад. После сведе глава и се затътри по стръмния път. Не беше толкова леко, колкото изглеждаше отначало. За щастие огньовете, които се лееха в мощното изригване, докато Сам гледаше от Кирит Унгол, бяха протекли главно по южния и западния склон. От тази страна пътят беше свободен. Ала на много места платното бе рухнало или прорязано от зейналите пукнатини. След изкачването на изток пътят рязко завиваше и продължаваше на запад. Завоят прорязваше дълбоко един зъбер от стар, изтъркан камък, избълван някога из пещите на Планината. Задъхан от товара, Сам мина по него; и в този миг с крайчеца на окото си зърна нещо да пада от канарата, сякаш стъпките му бяха съборили къс от черния камък.

Внезапна тежест се стовари върху му и той рухна напред, разранявайки китките си, с които още стискаше ръцете на господаря. После разбра какво е станало — както лежеше, чу над себе си омразния глас:

— Зъл госссподар! — съскаше гласът. — Зъл госссподар, мами ни; мами Смеагол, ам-гъл. Да не е посссмял да ходи натам. Да не е посссмял да ссстори нещо на Безценното. Дай го на Смеагол, да, дай го на нассс! Дай го на нассс!

Сам се изправи с яростен напън. Мигом извади меча си, но нищо не можеше да стори. Ам-гъл и Фродо се бяха вкопчили гуша за гуша. Ам-гъл късаше дрехите на господаря му, мъчеше се да докопа верижката и Пръстена. Навярно единствено това можеше да раздуха гаснещата жарава в сърцето на Фродо — нападение, опит насила да му изтръгнат съкровището. Той се отбраняваше с неочаквана ярост, която изуми и Сам, и Ам-гъл. Дори и така нещата можеха да завършат печално, ако самият Ам-гъл не се бе променил; но кой знае по какви злокобни пътеки бе бродил, самотен, гладен и жаден, тласкан от алчни копнежи и гибелен страх — и тия пътеки го бяха съсипали. Сега бе мършаво, прегладняло, измъчено създание, само кости и обтегната прежълтяла кожа. Фродо го отхвърли и залитайки, се изправи на крака.

— Долу, долу! — изпъшка той, вкопчил ръка в гърдите си, за да стисне Пръстена под прикритието на кожената риза. — Долу, пълзяща твар, и се махай от пътя ми! Времето ти свършва. Вече не можеш нито да ме предадеш, нито да ме убиеш.

И внезапно, както вече се бе случило на склона на Емин Муил, Сам съзря тия двама съперници с някакъв друг поглед. От едната страна — сгушена фигурка, почти сянка на живо създание, вече напълно съсипана и победена, ала изпълнена с отвратителна алчност и ярост; а пред нея се възправяше сурова, вече недосегаема за жалостта фигура в бяло, стиснала на гърдите си огнено колело. От огъня заговори заповеден глас:

— Махни се и повече не ме смущавай! Докоснеш ли ме пак, сам ще се хвърлиш в Съдбовния огън. — Приклекналата фигура запълзя назад, ужас изпълни премигващите й очи, ала към него се примесваше и неутолима страст.

После видението отмина и Сам видя Фродо да стои с ръка на гърдите, тежко задъхан, а в нозете му бе коленичил Ам-гъл, широко разперил ръце по земята.

— Внимавайте! — викна Сам и пристъпи напред с вдигнат меч. — Ще скочи! Бързо, господарю! — изпъшка той. — Вървете! Вървете! Няма време за губене. Аз ще се заема с него. Вървете!

Фродо го изгледа сякаш от безкрайно разстояние.

— Да, трябва да вървя — каза той. — Сбогом, Сам! Най-сетне идва краят. Съдбовен час удари над Съдбовния връх. Сбогом!

Той се обърна и бавно, но гордо изправен, закрачи по стръмната пътека.

 

 

— Ха сега! — каза Сам. — Най-после ще ти видя сметката!

Хвърли се напред с гол меч, готов за битка. Но Ам-гъл не го нападна. Просна се на земята и захленчи.

— Не ни убивайте — изплака той. — Не ни мъчете с мръсссната жестока стомана! Оставете ни да живеем, да, само да поживеем още мъничко. Загубени, загубени! Загубени сме! А като изчезне Безценното, ще умрем, да, ще умрем и ще станем на прах. — Дългите му костеливи пръсти сграбчиха шепа пепел от пътя. — Праххх! — изсъска той.

Ръката на Сам трепна. Умът му бе пламнал от гняв и спомени за злодеянията. Справедливо бе да съсече вероломната, престъпна гад — справедливо и хилядократно заслужено; а и само тъй щяха да бъдат в безопасност. Но нещо в дъното на сърцето му го удържа — не можеше да удари тая загубена, съсипана, пределно окаяна твар, просната сред праха. Макар и за малко, той сам бе носил Пръстена и сега смътно се досещаше за страданията на съсухрения телом и духом Ам-гъл, поробен от Пръстена, неспособен вече да открие в живота покой и утеха. Но Сам нямаше думи, за да изрази чувствата си.

— О, проклета да си, воняща гад! — рече той. — Махай се! Изчезвай! Не ти вярвам даже колкото да те ритна; но изчезвай. Инак непременно ще те измъча, да, с мръсната жестока стомана.

Ам-гъл се надигна на четири крака, отстъпи малко назад, после се обърна и като усети, че Сам надига крак, хукна надолу по пътеката. Сам вече не се интересуваше от него. Внезапно си бе припомнил за господаря. Погледна нагоре по пътя и не го видя. Завтече се напред колкото можеше по-бързо. Ако се бе озърнал, можеше да види как малко по-долу Ам-гъл отново се обръща, в очите му диво припламва безумна светлина и той бързо, но предпазливо започва да се прокрадва изотзад като потайна сянка сред камънака.

 

 

Пътят продължаваше да се изкачва. Скоро отново зави и с последен устрем на изток пресече дълбок процеп в склона на конуса, за да излезе пред мрачния отвор в Планината — вратата на Самат Наур. Пронизвайки пушеци и мъгли, в далечината възхождаше към Юга зловещо пламтящо слънце, замътен червеникав диск; но целият Мордор се бе проснал като мъртъв около Планината — притихнал, сенчест, в очакване на някакъв страхотен удар.

Сам стигна до зейналата паст и надникна вътре. Там бе тъмно и горещо, дълбок грохот тресеше въздуха.

— Фродо! Господарю! — подвикна той.

Никакъв отговор. Сам постоя за миг, усещайки как сърцето му тръпне от безумни страхове, после се хвърли навътре. Сянката го обгърна.

Отначало не видя нищо. От немай-къде извади пак стъкленицата на Галадриел, но в треперещата му десница тя бе бледа и хладна, не хвърляше нито лъч в задушливия мрак. Бе стигнал до сърцето на Сауроновото царство, до ковачницата на древната му мощ, по-силна от всичко в Средната земя; всяко друго вълшебство бе безсилно тук. Боязливо направи няколко неуверени крачки из мрака. Изведнъж червен отблясък избликна нагоре и блъсна високия черен свод. Сам разбра, че се намира в дълга пещера или тунел, пронизващ димящия конус на Планината. Ала малко по-напред подът и стените от двете страни бяха прерязани от широка пукнатина, в която ту бликваше, ту помръкваше червено зарево; и през цялото време далече долу се раздаваше тътен и грохот, сякаш огромни машини тръпнеха в тежкия си труд.

 

 

Светлината отново избликна и там, на ръба на бездната, досами Съдбовната пукнатина, бе застанал Фродо — черен на фона на заревото, напрегнат, изпънат, ала неподвижен като вкаменен.

— Господарю! — викна Сам.

Тогава Фродо се раздвижи и заговори с ясен глас — Сам никога не го бе чувал тъй ясен и мощен — и звукът му се надигна над тътнещия хаос на съдбовния връх, отекна между свода и стените.

— Дойдох — изрече той. — Но сега решавам да не върша онова, за което дойдох. Не ще го сторя. Пръстенът е мой!

Той го надяна на пръста си и внезапно изчезна от погледа на Сам. Сам ахна, но нямаше време да изкрещи, защото в този момент станаха няколко събития едновременно.

Нещо жестокото блъсна в гърба, нозете му се подкосиха, той отлетя настрани и удари глава в каменния под, а отгоре прелетя черна фигурка. Отпусна се безсилно и за миг потъна в мрак.

А нейде далече Силата в Барад-дур се разтърси и Кулата затрепери от основата до гордата и жестока корона, когато Фродо надяна Пръстена и го обяви за свой в Самат Наур, сърцето на черното царство. Мрачният владетел внезапно разбра за него и пронизвайки всички сенки, Окото му погледна отвъд равнината, към вратата, която сам бе създал; в ослепителен блясък той осъзна степента на собственото си безумие и най-сетне разкри замислите на противника. Тогава гневът му избухна с всеизгарящ пламък, ала страхът се надигна да го задави като облак от черен дим. Разбрал бе смъртната заплаха и гибелта, надвиснала над съдбата му.

Умът му отърси всички кроежи и паяжини от страх и измяна, всички стратегии и войни; тръпка пробягна по цялото му царство, робите му изстинаха от ужас, армиите спряха, а пълководците му, останали без водач и воля, се люшнаха към отчаяние. Бяха забравени. Цялата мисъл и воля на Силата, която ги тласкаше напред, сега се бе устремила в чудовищен напор към Планината. По неин зов Назгулите, Духовете на Пръстена, завиха назад с пронизителни крясъци и сред буря от криле полетяха по-бързо от вятъра в последен отчаян напън на юг, към Съдбовния връх.

 

 

Сам се изправи. Беше зашеметен и кръв от челото се стичаше в очите му. Пипнешком пристъпи напред и зърна нещо удивително и страшно. На ръба на бездната Ам-гъл се бореше като луд с някакъв невидим враг. Люшкаше се напред-назад, ту тъй близо до ръба, че едва не политаше в пропастта, ту се отдръпваше назад, падаше на пода, ставаше, пак падаше. И през цялото време съскаше, но не изричаше нито дума.

Долу огньовете гневно се разбудиха, лумна червена светлина и изпълни цялата пещера със зарево и жар. Внезапно Сам видя как Ам-гъл придърпва дългите си ръце към устата; белите му зъби проблеснаха и с пукот захапаха нещо. Фродо нададе вик и изникна на колене край ръба на бездната. А Ам-гъл танцуваше лудешки, размахвайки високо Пръстена, все още нанизан на отхапания пръст. Сега той сияеше, сякаш наистина бе изкован от жива жарава.

— Безценно, безценно, безценно! — крещеше Ам-гъл. — Мое Безценно! О, мое Безценно!

И както бе вдигнал очи да се наслади на плячката, той отстъпи прекалено назад, залитна, поколеба се за миг на ръба и после рухна с крясък. От дълбините долетя сетния му вопъл Безценно и с него бе свършено.

Раздаде се рев и оглушителна шумотевица. Бликнали огньове лизнаха свода. Тътнежът прерасна в грохот и Планината се разтърси. Сам изтича, грабна Фродо и го понесе към изхода. И там, на мрачния праг на Самат Наур, високо над равнините на Мордор, го обзе такова изумление и ужас, че забравяйки всичко друго, застина вкаменен пред гледката.

Мимолетно зърна завихрен облак, а сред него кули и крепостни зидове, високи като хълмове, подпрени на могъщ планински трон над бездънни пропасти; огромни палати и бастиони, глухи зандани със стръмни скални стени, зейнали порти от стомана и елмаз — и сетне всичко изчезна. Кулите рухнаха и планините се разместиха; стените се срутиха и отломките им се сгромолясаха накуп; дим и бликнали изпарения литнаха с въртеливи талази нагоре, все нагоре, докато се преметнаха като прииждаща вълна, сетне върхът се закъдри и се стовари долу заливайки равнината. Едва тогава от много мили разстояние долетя тътен, прерастващ в оглушителен трясък и рев; земята се затресе, равнината се надигна и се пропука, Ородруин се люшна. Огън блъвна от разломения му връх. Гръм и мълнии раздраха небесата. Черен порой заплющя като камшик. И сред сърцето на бурята, с крясъци, които заглушаваха всички други звуци, Назгулите процепиха облаците и рухнаха като пламтящи метеори — обхванати в огнената гибел на планини и небеса, те се сгърчваха с пращене и чезнеха.

 

 

— Е, това е краят, Сам Майтапер — изрече нечий глас до него.

И ето че тук бе Фродо, блед и изтощен, ала същият както преди; в очите му вече нямаше ни напрежение, ни лудост, ни страх — само мир и покой. Товарът бе паднал. Отново се завръщаше милият господар от сладките дни в Графството.

— Господарю! — викна Сам и падна на колене. Сред цялата гибел на света, в този миг усещаше само радост, огромна радост. Товарът бе изчезнал. Господарят му беше спасен; отново беше свободен както преди. Сетне Сам забеляза осакатената кървяща ръка. — Бедната ви ръка! — възкликна той. — А нямам с какво да я превържа, да я облекча. Бих предпочел да ми отхапе цялата китка вместо вашия пръст. Но той вече изчезна, изчезна безвъзвратно, завинаги.

— Да — каза Фродо. — Но спомняш ли си словата на Гандалф: Ам-гъл тепърва може да стори още нещо? Без него, Сам, не бих могъл да унищожа Пръстена. В самия край Задачата щеше да се провали. Затуй да му простим! Задачата е изпълнена и всичко отмина. Радвам се, че си тук с мен. Тук, където всичко свършва, Сам.