Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (74)

II
Родът на Еорл

„Еорл Млади бил владетел на людете от Еотеода. Тази земя лежи близо до изворите на Андуин, между най-далечните масиви на Мъгливите планини и най-северните части на Мраколес. Еотеодът се бил преместил по тези краища в дните на крал Еарнил II от земи в долините на Андуин между Каррок и Перуникови поля и по произход те били сродници на Беорнингите и хората от западните покрайнини на гората. Прадедите на Еорл твърдели, че произхождат от кралете на Рованион, чието царство било разположено отвъд Мраколес преди нашествията на Колесничарите, и тъй те се смятали за сродници на Гондорските крале, потомци на Елдакар. Обичали най-много равнините и се наслаждавали на конете и всички постижения на ездаческото изкуство, ала много били людете в средните долини на Андуин в онези дни, пък и сянката на Дол Гулдур се удължавала. Та когато те чули за разгрома на Краля-чародей, те видели повече простор на север и отблъснали останките от народа на Ангмар на изток от Планините. Ала в дните на Леод, бащата на Еорл, били станали многоброен народ и отново били притеснени в земята си.

В година две хиляди петстотин и десета от Третата епоха нова опасност заплашила Гондор. Голяма войска диви хора от Североизтока заляла Рованион, минала през Кафявите земи и прекосила Андуин на салове. По същото време — случайно или по план, орките (които тогава — преди войната им с джуджетата, били много силни) слезли на набег от Планините. Нашествениците опустошили Каленардон и Кирион — Наместник на Гондор, проводил на север за помощ, защото имало отколешно приятелство между хората от Андуинската долина и народа на Гондор. Ала в долината на Реката хората тогава били малко и разпръснати, и бавни в оказването на каквато помощ можели. Най-сетне до Еорл достигнали вести за нуждата на Гондор и ако и да изглеждало късно, той потеглил с голяма конна войска.

Тъй стигнал той до битката на Полята на Келебрант, защото това било името на зелената земя, що лежи между Сребропът и Липосвет. Там северната армия на Гондор била в голяма опасност. Разгромена в Откритите равнини и отрязана от юг, тя била изтласкана през Липосвет и била внезапно атакувана от оркската войска, която я притиснала към Андуин. Бойците били загубили всяка надежда, когато Ездачите — неочаквани, дошли от север и се врязали в гърба на неприятеля. Бойното щастие се обърнало и врагът бил покосен отвъд Липосвет. Еорл повел хората си в преследване и толкова голям бил страхът, който вървял пред конниците от Севера, че нашествениците в Откритите равнини също били хвърлени в паника и като дивеч ги гонели Ездачите из равнините на Каленардон.“

Народът на този край станал малоброен след Чумата и повечето от тези, които останали, били изклани от дивите Източни нашественици. В отплата за помощта Кирион дал Каленардон между Андуин и Исен на Еорл и народа му и те изпратили хора на север да доведат съпругите и децата им, и имуществото им, и се заселили в тази земя. Дали й ново име — Предели на Ездачите, и се нарекли Еорлинги, но в Гондор тяхната земя била наречена Рохан, а народът й — Рохирим (що значи „Повелители на конете“). Тъй Еорл станал първи крал на Пределите и избрал за свое обиталище зелен хълм в полите на Белите планини, които били южната стена на земите му. Там Рохиримите живеели като свободни хора под управлението на собствените си крале и закони, ала във вечен съюз с Гондор.

„Много владетели и воини и много прекрасни и храбри жени са споменати в Роханските песни, които все още помнят Севера. Фрумгар, казват те, било името на вожда, що отвел народа си в Еотеод. За сина му Фрам казват, че убил Ската — дракона от Еред Митрин, и сетне земята била мирна. Тъй Фрам спечелил голямо богатство, ала бил в кръвна вражда с джуджетата, които предявили претенции към съкровището на Ската. Фрам не им отстъпил ни грош, а вместо това им изпратил зъбите на Ската, направени на огърлица, с думите: «Скъпоценности като тези няма да подобават на съкровищниците ви, че трудно е сдобиването с тях.» Някои казват, че джуджетата убили Фрам заради това оскърбление. Не се обичали много Еотеода и джуджетата.

Леод било името на Еорловия баща. Той бил укротител на диви коне — такива имало много по това време. Уловил едно бяло жребче и то бързо израснало кон силен, и прекрасен, и горд. Нямало човек, който да може да го укроти. Когато Леод дръзнал да го яхне, конят го отнесъл надалеч и го хвърлил, и главата на Леод се ударила в камък и тъй умрял той. Годините му били едва четиридесет и две, а синът му бил юноша на шестнайсет.

Еорл дал обет, че ще отмъсти за баща си. Дълго преследвал коня, додето най-сетне го мярнал, и другарите му очаквали, че ще се опита да стигне на изстрел с лък разстояние от него и да го убие. Ала когато доближили, Еорл се изправил и извикал с висок глас:

— Приближи се, Проклятие човешко, и се сдобий с ново име!

За тяхна почуда конят погледнал Еорл и дошъл, и застанал пред него, и Еорл рекъл:

— Фелароф те наричам. Ти обичаше свободата си и не те укорявам за това. Ала сега ми дължиш голям кръвен откуп. И свободата си ще дадеш на мен, додето животът ти не свърши.

Тогава Еорл го яхнал и Фелароф се покорил; и Еорл го яздил към къщи без юзда, и тъй правел винаги след това. Конят разбирал всичко, що казвали хората, но не допускал да го язди никой освен Еорл. Именно Фелароф бил конят, на който Еорл препускал към Полята на Келебрант; защото този кон се оказал тъй дълголетен, колкото и хората, и такива били и потомците му. Те били меарасите, които не биха носили никой друг освен краля на Пределите или синовете му, до времето на Сенкогрив. Хората казвали за тях, че Бема (когото Елдарите наричат Ороме) трябва да е довел благородния им праотец от Запада отвъд Морето.

За кралете на Пределите между Еорл и Теоден най-много е казано за Шлем Тежкоръки. Той бил мрачен човек с голяма сила. Имало по това време човек на име Фрека, който заявявал, че е потомък на крал Фреавине, ако и да бил, думали людете, човек с много дуноземска кръв и бил тъмнокос. Станал той богат и властен и имал обширни земи от двете страни на Адорн^[1]. Близо до извора й той си направил твърдина и обръщал малко внимание на краля. Шлем не му вярвал, но го викал на съветите си и той идвал, когато му харесвало.

На един от тези съвети Фрека дошъл с много конници и поискал ръката на Шлемовата дъщеря за сина си Вулф. Ала Шлем казал:

— Станал си по-голям, откак последно беше тук, ала дебел най-вече. — И хората се изсмели на това, защото широк бил коланът на Фрека.

Тогава Фрека изпаднал в ярост и похулил краля, а накрая рекъл тъй:

— Старите крале, дето отказват предложена тояга, могат да паднат на колене.

Шлем отвърнал:

— Стига! Бракът на сина ти е дреболия. Нека Шлем и Фрека се занимават с него по-късно. Междувременно кралят и неговият съвет имат по-належащи работи.

Когато съветът приключил, Шлем станал и сложил голямата си ръка — на рамото на Фрека, и рекъл:

— Кралят не позволява кавги в дома си, но хората са по-свободни вън. — И принудил Фрека да върви пред него извън Едорас, в полето. На хората на Фрека, що ги последвали, рекъл: — Махнете се! Не ни трябват слушатели. Отиваме да разговаряме по лична работа. Идете при хората ми! — Те погледнали и видели, че броят на людете на краля и приятелите му далеч надминава техния, и се отдръпнали.

— Сега, Дуноземецо — рекъл кралят, — имаш да се разправяш единствено с Шлем — сам и невъоръжен. Ала ти вече каза много и е мой ред да говоря. Фрека, безумието ти е порасло ведно с корема ти. Говориш за тояга! Ако на Шлем не му се нрави кривата тояга, дето му е натрапена, той я чупи. Тъй! — С тези думи той халосал Фрека с такъв удар на юмрука си, че той паднал поразен и скоро след това умрял.

Тогава Шлем обявил сина на Фрека и близките му сродници за кралски врагове и те избягали, защото Шлем на часа изпратил много хора да яздят към западните предели.“

Четири години по-късно (2758) големи беди сполетели Рохан и помощ не можела да бъде изпратена от Гондор, защото три флотилии на Пиратите го нападнали и имало сражения по всичките му брегове. По същото време Рохан отново бил нападнат от изток и Дуноземците, като видели сгоден случай, преминали Исен и слезли откъм Исенгард. Скоро се разбрало, че водачът им е Вулф. Били много силни, защото към тях се присъединили врагове на Гондор, които акостирали в устията на Лефнуи и Исен.

Рохиримите били разбити и земята им била опустошена, а тия, що не били погубени или заробени, избягали към планинските долини. Шлем бил отблъснат с големи загуби от Бродовете на Исен и намерил убежище в Рогоскал и клисурата зад него (която след това била позната като Шлемово, усое). Там бил обсаден. Вулф превзел Едорас, настанил се в Медуселд и се провъзгласил за крал. Там паднал Халет, Шлемов син — последен от всички, защитавайки вратите.

„Скоро след това започнала Дългата зима и Рохан бил затрупан от снеговете пет месеца (от ноември до март, 2758–2759). И Рохиримите, и техните врагове пострадали тежко от студа и оскъдицата. В Шлемово усое след Юле настанал голям глад и бидейки в отчаяние, противно на кралския съвет, по-малкият му син Хама повел хората навън за нападение, ала се загубили в снега. От глад и скръб Шлем станал свиреп и изпит и дори само страхът от него се равнявал на много от защитниците. Той излизал сам, облечен в бяло, дебнел като снежен трол в лагерите на враговете си и с ръцете си сразил много мъже. Вярвало се, че ако не носел оръжие, оръжие не би го засегнало. Дуноземците казвали, че ако не можел да намери храна, ядял хора. Това предание просъществувало дълго в страната Дун. Шлем имал голям рог и скоро забелязали, че преди да се хвърли напред, мощно изсвирвал с него, та Усоето прокънтявало. Тъй голям страх падал тогава връз враговете му, че те, наместо да се съберат и да го заловят или убият, бягали надолу в котловината.

Една нощ хората чули рога, ала Шлем не се върнал. На сутринта долетял слънчев проблясък — първият от дълги дни, и те видели бяла фигура да стои неподвижно на Вала, сама, защото никой от Дуноземците не дръзвал да се приближи. Там стоял Шлем — мъртъв като камък, ала не се били прегънали коленете му. При все това людете казвали, че рогът все още се чувал понякога в Усоето и че духът на Шлем ще крачи сред враговете на Рохан и ще убива.

Скоро след това зимата превалила. Тогава Фреалаф, син на Хилд — Шлемова сестра, се спуснал от Черноден, към който били побягнали мнозина, и с малък отряд отчаяни мъже изненадал Вулф в Медуселд и го убил, и си върнал Едорас. След снеговете имало големи наводнения и долината на Ентомил станала широко мочурище. Източните нашественици погинали или се оттеглили и дошла най-сетне помощ от Гондор — по пътища и източно, и западно от планините. Преди да е изтекла годината (2759) Дуноземците били изгонени — дори от Исенгард, и тогава Фреалаф станал крал.

Шлем бил донесен от Рогоскал и положен в деветнадесетата могила. Оттогава белите цветчета симбелмине растели най-плътно там, тъй че могилата изглеждала сякаш покрита със сняг. Когато умрял Фреалаф, била започната нова редица от могили.“

Броят на Рохиримите бил печално намален от войната, недоимъка и загубата на добитък и коне. И добре било, че много години не ги заплашила отново голяма опасност, защото възстановили предишната си сила чак по времето на крал Фолквине.

Саруман се появил на короноването на Фреалаф — носел дарове и възхвалявал храбростта на Рохиримите. Всички го сметнали за желан гост. Скоро след това той се настанил в Исенгард. За това позволение му дал Берен — Наместник на Гондор, защото Гондор още претендирал, че Исенгард е крепост от неговото царство, а не част от Рохан. Берен също тъй дал на Саруман да пази ключовете от Ортанк. Нямало враг, способен да повреди тази кула или да влезе в нея.

Ето как Саруман почнал да се държи като владетел човешки, защото отпървом той държал Исенгард като лейтенант на Наместника и пазач на кулата. Ала Фреалаф бил също толкова доволен, колкото и Берен, това да е така и да знае, че Исенгард е в ръцете на силен приятел. Дълго изглеждал приятел той и може би в началото бил наистина такъв. Макар по-сетне почти да не останало съмнение в умовете на хората, че Саруман е отишъл в Исенгард с надежда да намери Камъка все още там и с намерението да изгради собствена сила. Със сигурност след последния Бял Съвет (2953) плановете му за Рохан, ако и да ги криел, били зли. Той взел тогава Исенгард за свое собствено владение и започнал да го прави място на сдържани сила и страх, като съперник на Барад-дур. Приятелите и слугите си оттогава взимал измежду всички, що мразели Гондор и Рохан — било хора, или същества по-зли.

Кралете на пределите

Първа родословна линия

Година^[2] 2485–2545 1. Еорл Млади. Бил наречен тъй, защото наследил баща си, додето бил млад, и останал златокос и румен до края на дните си. Те били съкратени от подновено нападение на Източните нашественици. Еорл паднал в битка в Откритите равнини и била издигната първата могила. Фелароф също бил положен там.

2512–2570 2. Брего. Той прогонил неприятеля от Откритите равнини и много години Рохан не бил нападан. През 2569 той завършил големия чертог на Медуселд. На пира синът му Балдор се зарекъл, че ще стъпи на „Пътеките на Мъртвите“ и не се завърнал^[3]. Брего се споминал от скръб на следващата година.

2544–2645 3. Алдор Стари. Той бил втори син на Брего. Станал известен като Стария, тъй като доживял много напреднала възраст и бил крал 75 години. По негово време Рохиримите се увеличили и изтласкали или подчинили последните от дуноземския народ, които пребивавали на изток от Исен. Заселени били Зли дол и други планински долини. За следващите трима крале е казано малко, защото по тяхно време Рохан бил в мир и процъфтявал.

2570–2659 4. Фреа. Най-голям син, но четвърто дете на Алдор; бил вече стар, когато станал крал.

2594–2680 5. Фреавине.

2619–2699 6. Голдвине.

2644–2718 7. Деор. По негово време Дуноземците често провеждали набези през Исен. През 2710 те заели безлюдния пръстен на Исенгард и не можело да бъдат изтласкани оттам.

2668–2759 9. Шлем Тежкоръки. В края на неговото царуване Рохан понесъл тежка загуба — от нашествието и Дългата зима. Шлем и синовете му Халет и Хама загинали. Фреалаф, Шлемов сестриник станал крал.

Втора родословна линия

2726–2798 10. Фреалаф Хилдесон. По негово време Саруман дошъл в Исенгард, от който дуноземците били изтласкани. Рохиримите изпървом се възползвали от приятелството му в дните на оскъдица и слабост, що последвали.

2752–2842 11. Бритта. Бил наречен от народа си Леофа, защото бил обичан от всички; широко отворени били ръцете му и помагал на всички нуждаещи се. По негово време имало война с орките, които, изтласкани от Севера, търсели убежища в Белите планини^[4]. Когато умрял, мислели, че всички са били прогонени, ала не било така.

2780–2851 12. Валда. Той бил крал само девет години. Бил убит заедно с всичките си спътници, когато попаднали в клопка на орки, докато яздели по планински пътеки от Черноден.

2804–2864 13. Фолка. Той бил голям ловец, но се зарекъл да не преследва никакъв горски звяр, додето не останел в Рохан ни един орк. Когато последното оркско свърталище било открито и унищожено, отишъл на лов за големия глиган от Вечнолес в гората Фириен. Убил глигана, но починал от раните, които му нанесли бивните му.

2830–2903 14. Фолквине. Когато станал крал, Рохиримите били възвърнали силата си. Той завладял отново западния предел (между Адорн и Исен), който били заели дуноземци. Рохан получил голяма помощ от Гондор в лошите дни, тъй че когато чул, че Харадримите атакуват Гондор с голяма сила, изпратил много хора на помощ на Наместника. Желаел да ги поведе самият той, но бил разубеден и вместо него отишли близнаците му синове Фолкред и Фастред (родени 2858). Те паднали рамо до рамо в битка в Итилиен (2885). Турин II Гондорски изпратил на Фолквине богат кръвен откуп в злато.

2870–2953 15. Фенгел. Той бил трети син и четвърто дете на Фолквине. Не е запомнен с възхвала. Бил лаком и алчен за злато, препирал се с военачалниците си и с децата си. Тенгел — негово трето дете и единствен син, напуснал Рохан, когато възмъжал, и дълго живял в Гондор, и спечелил почит на служба при Тургон.

2905–2980 16. Тенгел. Късно се оженил той, чак през 2943, в Гондор, и взел за съпруга Морвен от Лосарнах, ако и да била седемнадесет години по-млада. Родила му три деца в Гондор, от които второто — Теоден, било единственият му син. Когато Фенгел умрял, Рохиримите го повикали и той се върнал неохотно. Оказал се обаче добър и мъдър крал, макар в дома му да се използвала гондорската реч, а не всички люде намирали това за добро. Морвен му родила още две дъщери в Рохан; последната — Теодвин, била най-прекрасната, макар че дошла късно (2963) — дете на неговата старост. Брат й много я обичал.

Скоро след завръщането на Тенгел Саруман се обявил за Владетел на Исенгард и започнал да създава неприятности на Рохан, посягайки на границите му и поддържайки неприятелите му.

2948–3019 17. Теоден. Наречен е Теоден Славни в Роханознанието, защото попаднал под чаровете на Саруман и се подвел по тях, но бил изцерен от Гандалф и в последната година на живота си се въздигнал и повел людете си към победа при Рогоскал и скоро след това към Пеленорските поля — най-великата битка на Епохата. Паднал пред портите на Мундбург. Почивал за малко в страната, където се е родил, сред мъртвите крале на Гондор, но бил отнесен обратно и положен в единадесетата могила на родовата си линия в Едорас. Нова линия била започната тогава.

Трета родословна линия

През 2989 Теодвин се омъжила за Еомунд от Източния предел, главен Воевода на Пределите. Синът й Еомер се родил през 2991, а дъщеря й Еовин — през 2995. По това време Саурон се бил въздигнал отново и Мордорската сянка достигнала до Рохан. Орки почнали да извършват набези в източните области и да избиват или крадат коне. Слезли и други от Мъгливите планини: много от тях били големи уруки на служба при Саруман — това отдавна било подозирано. Еомундовата главна грижа била свързана с Източните предели; той обичал силно конете и люто мразел орките. Дойдела ли до него вест за нападение, често яздел срещу тях, обзет от горещ гняв — непредпазливо и с малко хора. Тъй се стигнало дотам, че бил убит през 3002 — преследвал малък отряд до границите на Емин Муил и там бил изненадан от по-голяма сила, която го причаквала сред скалите.

Не след дълго Теодвин се разболяла и за голяма печал на краля починала. Той взел децата й и ги нарекъл син и дъщеря. Имал само едно свое собствено дете — сина си Теодред, тогава на двадесет и четири години, защото кралица Елфхилд била умряла при раждането и Теоден не се оженил отново. Еомер и Еовин израснали в Едорас и видели тъмната сянка да пада върху чертозите на Теоден. Еомер бил като предците си, ала Еовин била тънка и висока, с изящество и гордост, които дошли до нея от Юга, от Морвен Лосарнахска, която Рохиримите били наричали Стоманен блясък.

2991 Четв. еп. 63 (3084) Еомер Еадиг. Докато бил все още млад, станал Воевода на Пределите (3017) и му били възложени бащините му задължения в Източните предели. Във Войната на Пръстена Теодред паднал в битка със Саруман при Бродовете на Исен. Преди да умре на Пеленорските поля, Теоден нарекъл Еомер свой наследник и го назовал крал. В този ден Еовин също спечелила слава, защото се сражавала в битката и по-сетне била известна в Пределите като Дамата с Нараменника^[5].

Еомер станал велик крал и бидейки млад, наследил Теоден, царувал шестдесет и пет години — по-дълго от всички крале на Пределите преди него, с изключение на Алдор Стари. Във Войната на Пръстена се сприятелил с крал Елесар и с Имрахил от Дол Амрот и често яздел до Гондор. През последната година от Третата епоха взел за съпруга Лотириел, дъщеря на Имрахил. След него управлявал техният син Елфвине Прекрасни.

В дните на Еомер в Пределите царял мир за желаещите го и броят на хората нараствал и в долините, и в равнините, и конете им се множали. В Гондор управлявал крал Елесар, в Арнор също. Крал бил той на всички земи от тия някогашни царства, само не на Рохан. Защото признал на Еомер дара на Кирион и Еомер поел отново Клетвата на Еорл. Често я изпълнявал той. Че ако и да бил отминал Саурон, омразите и злините му не били погинали и кралят на Запада имал да подчинява много врагове преди Бялото Дърво да може да расте в мир. А дето и да отивал на война крал Елесар, крал Еомер отивал с него. И отвъд Морето на Рун, и из далечните поля на Юга се чувал тътенът на конницата на Пределите и Белият кон на Зелено поле се развявал от много ветрове, додето Еомер не остарял.