Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (36)

Глава 9
Плаващи отломки

Гандалф и кралският отряд се отдалечиха и завиха на изток, за да заобиколят разрушените стени на Исенгард. Но Арагорн, Гимли и Леголас останаха. Като пуснаха Арод и Азуфел да търсят трева, те дойдоха и седнаха до хобитите.

— Добре, добре! Гонитбата свърши и най-сетне отново се срещаме там, където никой от нас не е и мислил да идва — каза Арагорн.

— И след като големите отидоха да разискват важни въпроси — добави Леголас, — може би ловците ще узнаят отговорите на малките си загадки. Проследихме ви до гората, но има още много неща, за които бих искал да знам истината.

— И ние имаме за какво да ви поразпитаме — каза Мери. — Научихме туй-онуй от Дървобрад, стария ент, но то вече не е достатъчно.

— Всичко с времето си — възрази Леголас. — Ние бяхме ловците, значи вие трябва да разкажете за себе си най-напред.

— Може и после — обади се Гимли. — След похапване по-добре се слуша. Ранен съм в главата, а пладне отмина. Вие, кръшкачи, бихте могли да се сдобрите с нас, като ни намерите нещичко от трофеите, за които споменахте. Малко хапване и пийване ще заличат част от вината ви спрямо мен.

— Ще ги имаш, щом е тъй — каза Пипин. — Тук ли ги искаш, или предпочиташ да се настаниш по-удобно в каквото е останало от караулката на Саруман — ей там, под арката? Ние трябваше да си устроим пикника навън, та да хвърляме по едно око към пътя.

— И по едно не хвърляхте! — отвърна Гимли. — Но аз не бих влязъл в оркски дом, нито пък ще пипна храна на орки или нещо друго, осквернено от тях.

— Няма и да ти предлагаме подобно нещо — каза Мери. — Каквото видяхме от орките, ни стига за цял живот. Но в Исенгард е имало и много други люде. На Саруман му е оставала мъничко мъдрост, та не се доверявал на орките си. За стражи на портата слагал хора — някои от верните му слуги, предполагам. Така или иначе, те били привилегировани и се запасявали добре.

— И с пушилист между другото — подхвърли Гимли.

— Не, не мисля — разсмя се Мери. — Но това е друга история и може да изчака, докато похапнем.

— Е, да вървим да хапнем, щом е тъй! — рече джуджето.

Хобитите ги поведоха; минаха под арката и стигнаха до широка врата отляво, от която се спускаше стълба. Оттатък имаше просторна зала с по-малки вратички в дъното и с огнище и камина от едната страна. Залата беше изсечена в скалата и навярно някога тук бе царувал мрак, защото всички прозорци гледаха към тунела. Но сега през разбития покрив нахлуваше светлина. В огнището пламтеше куп дърва.

— Запалих малко огънче — каза Пипин — да ни поразтуши сред мъглите. Тъдява имаше само няколко наръча съчки, а колкото дърва намерихме, бяха все мокри. Но коминът има голяма тяга — изглежда, че се издига нагоре през скалата и за щастие не е бил запушен. И тъй, огънят ни е подръка. Ще ви препека филийки. Боя се, че хлябът е от три-четири дни.

Арагорн и спътниците му се настаниха в единия край на дългата маса, а хобитите изчезнаха през една от вътрешните врати.

— Там има склад и за наш късмет е останал над потопа — обясни Пипин, когато двамата се върнаха, натоварени с блюда, бокали, чашки, ножове и всевъзможни провизии.

— И няма защо да се мръщиш на трапезата, уважаеми Гимли — каза Мери. — Това не са оркски гнусотии, а човешка храна, както казва Дървобрад. Вино ли предпочиташ, или бира? Вътре има една бъчонка — бива си я, между нас казано. А това е първокласно свинско. Или ако предпочиташ, мога да отрежа и да ти изпека малко пушена сланина. Съжалявам, че няма зеленчуци — доставките напоследък комай са били прекъснати! В допълнение към хляба мога да ти предложа само мед и масло. Доволен ли си?

— Честно казано, да — отвърна Гимли. — Сметките ни значително се разчистват.

Скоро тримата се заеха усърдно с трапезата, а хобитите невъзмутимо се настаниха да похапнат повторно.

— Трябва да правим компания на гостите — заявиха те.

— Тая сутрин сте самата любезност — разсмя се Леголас. — Но ако не бяхме дошли, може би вече щяхте да си правите компания взаимно.

— Може би и защо пък не? — каза Пипин. — Пътуването с орките беше отвратително, а и много дни преди това все стягахме коланите. Струва ми се, че доста отдавна не сме похапвали до насита.

— Не виждам да ви се е отразило зле — каза Арагорн. — Направо пращите от здраве.

— Вярно, вярно — обади се Гимли, като ги огледа от глава до пети над ръба на чашата си. — Ами че косите ви са станали двойно по-гъсти и къдрави, откакто се разделихме; ако не беше невъзможно за хобити на вашата възраст, бих се заклел, че и двамата сте пораснали. Каквото и да е било, тоя Дървобрад поне не ви е държал гладни.

— Така си беше — потвърди Мери. — Но ентите само пият, а напитката стомах не пълни. Може и да са хранителни питиетата на Дървобрад, обаче все си е нужно и нещичко по-солидно. Пък и лембас омръзва, та е хубаво да има разнообразие.

— Пили сте от водата на ентите, така ли? — възкликна Леголас. — Е, тогава мисля, че Гимли може да повярва на очите си. Странни песни се пеят за еликсирите на Ветроклин.

— Не една странна легенда се разказва за тази област — каза Арагорн. — Никога не съм навлизал в нея. Хайде, разправете ми повече за гората и за ентите!

— Ентите — започна Пипин, — ентите са… е, ентите са най-различни, това първо. Но очите им значи, очите им са много странни. — Той потърси думи и замълча. — Добре де — продължи той, — вече зърнахте неколцина отдалече — във всеки случай те ви видяха и съобщиха, че идвате по пътя — а предполагам, че ще видите още мнозина, преди да си заминете оттук. Трябва сами да си оформите представата.

— Хайде, хайде! — обади се Гимли. — Започваме историята от средата. Бих искал да чуя разказа както си му е редът, от онзи странен ден, когато задругата ни се разпадна.

— Ще го чуеш, ако има време — каза Мери. — Но най-напред, ако сте се нахранили, напълнете лулите и ги запалете. А после ще можем за малко да си въобразим, че всички сме се завърнали живи и здрави в Брее или в Ломидол.

Той измъкна кожена торбичка, натъпкана с тютюн.

— Имаме цели камари от тая стока и като вземем да си тръгваме, можете да отнесете колкото си щете. Двамата с Пипин тая сутрин извършихме някои спасителни работи. Сума ти неща плават наоколо. Пипин намери две малки бъчонки, изплавали от някое мазе или склад, предполагам. Когато ги отворихме, открихме, че са пълни с това — чудесен пушилист за най-изтънчения вкус, при това съвършено незасегнат.

Гимли взе няколко листа, стри ги между дланите си и помириса.

— Добро е на пипане и приятно мирише — каза той.

— Добро! — възкликна Мери. — Драги ми Гимли, та това е Дългодолски лист! На бъчонките черно на бяло си личеше знакът на Рогосвирците. Нямам представа как са попаднали тук. Сигурно за личните нужди на Саруман, тъй ми се чини. Не бяха чувал, че стига чак толкова далече. Но сега е добре дошъл, нали?

— Щеше — отвърна Гимли, — ако имах и лула за него. Уви, изгубих я в Мория или още по-рано. Не се ли намира някоя лула сред плячката ви?

— Не, боя се — каза Мери. — Не намерихме нито една, дори тук, в караулката. Изглежда, че Саруман е пазел тоя разкош единствено за себе си. И мисля, че ще е безполезно да чукаш на вратата на Ортанк да го молиш за лула! Ще трябва да си услужваме — приятел в нужда се познава.

— Секундичка! — обади се Пипин. Той пъхна ръка под якето си и измъкна мека торбичка на канапче. — Имам едно-две съкровища, дето са ми скъпи като Пръстени и си ги пазя до сърцето. Ето едно от тях — неизползвано. Дълго го носих, без да знам защо. Всъщност не се и надявах да открия пушилист по пътя, след като свърша запаса си. Но ето че имало полза в края на краищата. — Той размаха малка луличка с широка плоска чашка и я подаде на Гимли. — Това ще ни разчисти ли сметките?

— Да ги разчисти! — провикна се Гимли. — Най-благородни хобите, подир това сам аз съм ти дълбоко задължен.

— Е, аз се връщам на открито да видя как са вятърът и небето — каза Леголас.

— Ще дойдем с теб — рече Арагорн.

Излязоха навън и насядаха по каменната купчина пред портата. Сега виждаха много по-надалеч из дъното на долината; мъглите се надигаха и се носеха по вятъра.

— Хайде сега да си поотдъхнем малко тук! — каза Арагорн. — Ще седнем на ръба на разрухата, както казва Гандалф, и ще си побъбрим, докато той е зает другаде. Налегнала ме е умора, каквато рядко съм усещал преди.

Той се омота в сивия си плащ, закривайки ризницата, и изпружи дългите си нозе. После полегна назад и над устните му се издигна тънка струйка дим.

— Гледайте! — рече Пипин. — Бързоход Скиталеца се завръща!

— Той никога не ви е напускал — отвърна Арагорн. — Аз съм и Бързоход, и Дунадан, мястото ми е и в Гондор, и сред Севера.

 

 

Известно време те пушеха мълчаливо; огряваха ги слънчевите лъчи, падащи косо в долината измежду високите бели облаци на запад. Легнал неподвижно, Леголас бе втренчил поглед към слънцето и небето и тихичко си тананикаше. Накрая се надигна и седна.

— Хайде! — каза той. — Времето напредва и мъглите се разсейват или поне щяха да се разсеят, ако вие, чудаци, не се обвивахте в пушилка. Какво става с разказа?

— Е, моят разказ започва с това, че се събудих в мрака, цял омотан с въжета, и открих, че съм в лагера на орките — каза Пипин. — Чакай да видя, какъв ден сме днес?

— Пети март по Летоброенето на Графството — отвърна Арагорн.

Пипин пресметна на пръсти.

— Само преди девет дни! — възкликна той. — А ми се струва, че е минала цяла година, откакто ни плениха. Е, макар че половината време беше като кошмарен сън, мисля, че последваха три ужасяващи дни. Ако пропусна нещо важно, Мери ще ме поправи — няма да навлизам в подробности: камшиците, мръсотията, вонята и прочие; то не е за разправяне.

И той се впусна в разказ за сетното сражение на Боромир и похода на орките от Емин Муил към Гората. Останалите кимаха, когато някоя подробност съвпадаше с догадките им.

— Ето нещо скъпо, което сте изтървали — каза Арагорн. — Ще се радвате да го получите отново.

Той бръкна под плаща, разкопча пояса си и измъкна два кинжала в кожени ножници.

— Добре! — каза Мери. — Вече не се надявах някога да ги видя пак! Аз нашарих с моя неколцина от орките, но Углук ни отне оръжието. Как гледаше само! Отначало помислих, че се кани да ме намушка, но той захвърли кинжалите, сякаш го пареха.

— Ето и брошката ти, Пипин — добави Арагорн. — Пазих я грижливо, защото е много ценна.

— Знам — каза Пипин. — Мъка ми беше да я хвърлям, но какво друго можех да сторя?

— Нищо — отвърна Арагорн. — Не можеш ли да го захвърлиш при нужда, съкровището се превръща в окови. Правилно си постъпил.

— Добре си се изхитрил да срежеш ремъците около китките си! — каза Гимли. — Случаят ти е помогнал, но може да се каже, че си сграбчил късмета и с двете ръце.

— И при това ни зададе хубава гатанка — добави Леголас. — Питах се дали не са ти порасли криле!

— За жалост не — отвърна Пипин. — Но вие не знаете за Гришнах.

Той потръпна и замълча, оставяйки Мери да разправи за тия ужасни мигове — опипващите длани, горещия дъх и страхотната сила в косматите ръце на Гришнах.

— Смущава ме цялата тая история за орките от Барад-дур, Лугбурз, както го наричат те — каза Арагорн. — Мрачният владетел вече знае прекалено много, слугите му също; а след свадата Гришнах очевидно е изпратил някаква вест отвъд Реката. Червеното око ще гледа към Исенгард. Но Саруман във всеки случай сам падна в ямата, която копаеше другиму.

— Да, лошо му се пише, която и страна да победи — потвърди Мери.

— Откакто неговите орки стъпиха в Рохан, всичко му потръгна наопаки.

— Ние зърнахме за малко тоя дърт негодник, поне така намекна Гандалф — Каза Гимли. — В покрайнините на Гората.

— Кога беше това? — заинтересува се Пипин.

— Преди пет нощи — каза Арагорн.

— Чакай да видя — каза Мери, — преди пет нощи… сега навлизаме в една част от историята, за която не знаете нищо. През оная сутрин след битката ние срещнахме Дървобрад, а нощта прекарахме в Бликнидом, една от ентическите му къщи. На следващото утро отидохме до Ентосбор, тоест събранието на ентите — най-странното нещо, което съм виждал през живота си. То продължи целия ден, че и следващия, а нощите прекарвахме с един ент на име Бързолъч. Късно следобед на третия ден от събранието им ентите изведнъж избухнаха. Беше поразително. Усещахме как Гората се напряга, сякаш в нея назрява буря — и сетне изведнъж се взриви. Само да бяхте чули с каква песен маршируваха.

— Ако Саруман я бе чул, вече щеше да е на сто мили оттук, та дори и да трябваше да тича на собствените си нозе — каза Пипин.

Та бил макар на Исенгард градът по-як и от гранит,

вървим, вървим, вървим на рат да срутим каменния град!

— Имаше още много, все от тоя сорт — добави Пипин. — Но често песента беше без думи и напомняше музика на тръби и барабани. Беше много вълнуващо. Мислех си, че е само маршова мелодия и нищо повече, просто песен… докато не попаднах тук. Сега вече знам как стоят нещата.

— Нощта бе паднала, когато прехвърлихме последния хребет и се спуснахме в Нан Курунир — продължи Мери. — Тогава за пръв път изпитах чувството, че самата Гора приижда подир нас. Помислих, че сънувам някакъв ентически сън, но и Пипин бе забелязал същото. Двамата се изплашихме, ала едва по-късно открихме истината. Това бяха Хуорни, тъй ги наричат ентите на „кратък език“. Дървобрад не ни разказа много за тях. Но мисля, че са енти, които са станали почти като дървета, поне на пръв поглед. Те стоят тук-там из горите или по възвишенията, мълчат и бдят безспир над дърветата; ала мисля, че в дълбините на най-мрачните долини са се събрали стотици и стотици като тях. Огромна мощ се крие в стъблата им и, изглежда, имат дарбата да се обвиват в сянка — трудно е да ги види човек как се движат. Но го правят. Ако се ядосат, могат да се движат много бързо. Както си стоиш кротко и зяпаш небето или се вслушваш в шепота на вятъра, изведнъж се озоваваш обкръжен от всички страни с гора от грамадни крачещи дървета. Те все още имат дар-слово и могат да разговарят с ентите — Дървобрад казва, че затова ги наричали Хуорни, — но са станали своенравни и диви. Опасни. Ужасява ме мисълта да ги срещна, ако нямаше истински енти да ги наглеждат. И тъй, по мръкнало се спуснахме по един дълъг пролом към горния край на Долината на магьосника — първо ентите, а подир тях безброй Хуорни с шушнещи листа. Разбира се, не можехме да ги видим, но въздухът бе изпълнен от тих пукот. Беше много мрачна, облачна нощ. Щом излязоха от хълмовете, те се втурнаха с все сила и зашумяха като нахлуващ ураган. Луната не се показваше иззад облаците и едва бе отминала полунощ, по цялата северна граница на Исенгард израсна могъща гора. Не се виждаше нито враг, нито съпротива. Само на един прозорец високо в кулата блещукаше светлинка, и толкоз. По обиколен път Дървобрад и още неколцина енти се промъкнаха да видят голямата порта. Аз и Пипин бяхме с тях. Седяхме на раменете на Дървобрад и усещахме как тръпне от напрежение. Но дори когато са разгневени, ентите умеят да бъдат много предпазливи и търпеливи. Стояха неподвижни като каменни статуи, само дишаха и слушаха. И изведнъж се надигна страхотна врява. Загърмяха тръби и ехото им отвърна от всички стени на Исенгард. Помислихме, че са ни открили и след малко ще започне битката. Обаче нищо подобно. Цялата армия на Саруман потегляше на поход. Не знам много за тази война, нито пък за роханските конници, но Саруман, изглежда, е възнамерявал да унищожи краля и всичките му хора с един последен удар. Той изпразваше Исенгард. Видях как неприятелят се отдалечава — безкрайни колони маршируващи орки, пеш или възседнали грамадни вълци. А имаше и човешки батальони. Мнозина носеха факли и в светлината на пламъците виждах лицата им. Повечето бяха обикновени хора, дългунести, чернокоси и свирепи, но не изглеждаха особено зли. Ала някои от другите бяха ужасяващи — с човешки ръст, но с лица на гоблини, жълтеникави, злобни, кривогледи. Знаете ли, те веднага ми напомниха за онзи южняк в Брее, само че той не приличаше чак толкоз явно на орк.

— И аз си мислех за него — каза Арагорн. — В Шлемово усое си имахме работа с мнозина от тия полуорки. Сега изглежда несъмнено, че онзи южняк е бил шпионин на Саруман, но дали е действал заедно с Черните конници или само за Саруман — това не знам. С тия зли същества е трудно да се разбере кога са в съюз, кога се надлъгват един друг.

— Та казвам, имаше ги от всякакъв чешит и трябва да са били към десет хиляди от първия до последния — продължи Мери. — Трябваше им цял час, за да се изнижат през портата. Някои се спуснаха по шосето към Бродовете, други завиха и потеглиха на изток. На около миля оттук реката тече по много дълбок канал и там е изграден мост. Ако станете, можете да го видите. Всички пееха с дрезгави гласове, кикотеха се и вдигаха отвратителна гюрултия. Помислих си, че на роханци лошо им се пише. Но Дървобрад не помръдна. Рече: „С Исенгард ще си разчиствам сметките тази вечер, със скалите и камъните.“ И макар че в тъмното не можех да видя какво става, мисля, че Хуорните взеха да се придвижват на юг още щом се захлопнаха портите. Те пък си имаха сметки за разчистване с орките, предполагам. Призори бяха далече надолу из долината; във всеки случай натам тегнеше непроницаема сянка. А щом Саруман бе отпратил цялата си армия, дойде и нашият ред. Дървобрад ни свали на земята и като се приближи до входа, взе да блъска по портите и да вика Саруман. Вместо отговор от стените долетяха само камъни и стрели. Но против ентите стрелите са безполезни. Разбира се, причиняват им болка и ги вбесяват като ужилване от пчела. Но един ент може да е надупчен със стрели като игленик и пак нищо да му няма. Първо на първо, отрова не ги хваща; второ, кожата им комай е много дебела и по-яка от дървесна кора. За по-сериозна рана е нужен мощен удар със секира. Те не обичат секирите. Но срещу един ент трябва да застанат доста дървари — който веднъж посече ент, не доживява да повтори. Юмруците им с един удар мачкат желязото като тенекия. Като го нанизаха с няколко стрели, Дървобрад взе да се разгорещява, стана явно „припрян“, както би казал сам. Изрева едно мощно: „Хуум хом“, и дотърчаха още десетина енти. Страшно нещо е разгневеният ент. Пръстите на ръцете и краката им направо се вкопчват в скалата и я трошат като прясна погача. Все едно, че гледахме за няколко минути онова, което правят за сто години корените на огромни дървета. Те бутаха, дърпаха, цепеха, тръскаха, блъскаха — и дрън-бум, тряс-прас, след пет минути тия огромни порти се разпаднаха на парчета; други пък вече бяха взели да гризат стените като зайци из песъчлив дол. Не знам какво си е помислил Саруман, но както и да е, явно не знаеше що да стори. Не ще и дума, напоследък магията му може да е позападнала, но мисля, че той изобщо не е имал кой знае колко твърдост, нито пък чиста смелост да остане сам, заклещен натясно без хиляди роби, машини и прочие, нали ме разбирате. Изобщо не може да се сравнява с нашия стар Гандалф. Чудя се дали цялата му древна слава не се е дължала само на това, че се е изхитрил да заеме Исенгард.

— Не — каза Арагорн. — Някога той бе велик и славата е вярна. Надарен бе с дълбоки познания, тънка мисъл и вълшебно изкусни ръце; а имаше и власт над умовете на хората. Мъдрите можеше да убеди, по-дребния народ — да сплаши. Тая сила навярно е съхранил и до днес. Бих казал, че само малцина от цялата Средна земя ще са в безопасност, ако останат да поговорят насаме с него дори сега, когато е разгромен. Гандалф, Елронд и Галадриел може би, след като вече се разкри цялото му лукавство, ала освен тях почти никой друг.

— Ентите са в безопасност — каза Пипин. — Изглежда, че едно време е успял да ги преметне, но вече няма да може. Така или иначе, не ги е разбрал и е допуснал грубата грешка да не ги включи в сметките си. Нямаше готов план за тях, а когато те се развихриха, вече беше късно за планиране. Щом започнахме атаката, през всяка пробита от ентите дупка започнаха да изскачат малкото плъхове, останали в Исенгард. След кратък разпит ентите пускаха хората — от тая страна бяха само две-три дузини. Не вярвам да са се спасили много орки от какъвто и да било размер. От хуорните бягане няма, а по това време те бяха опасали Исенгард като същинска гора, други пък се бяха спуснали в долината.

Когато ентите направиха на дреб почти цялата южна стена, а колкото хора бяха останали, търтиха на бяг и изчезнаха, Саруман изпадна в паника. Изглежда, че е бил на портата, когато пристигнахме — дошъл е, мисля, да погледа как потегля великолепната му армия. Щом ентите нахлуха вътре, той побърза да изчезне. Отначало те не го забелязаха. Ала нощта се бе прояснила и ярката звездна светлина бе напълно достатъчна за ентите. Изведнъж Бързолъч нададе вик: „Дървоубиецът, дървоубиецът!“ Бързолъч е кротко създание, но тъкмо затова още по-люто мрази Саруман — народът му е пострадал жестоко от оркските брадви. Той рипна през вътрешната порта и се втурна надолу по пътеката като вихър — неудържим е, когато се ядоса. В далечината една бледа фигурка търчеше през сенките на клоните и почти бе достигнала стъпалата към вратата на кулата. Отърва се на косъм. Бързолъч така се беше разгорещил, че само още една-две крачки — и щеше да спипа магьосника и да го удуши, преди да се шмугне през вратата.

Щом Саруман се завърна невредим в Ортанк, не му трябваше много време, за да задейства някои от безценните си машинарии. В тоя момент мнозина от ентите бяха нахлули в Исенгард — някои последваха Бързолъч, други нападаха от север и изток; бродеха насам-натам и вършеха големи поразии. Внезапно избухнаха огньове и зловонни пушеци — бълваха ги кладенците и шахтите, осеяли цялата равнина. Неколцина енти бяха обгорени и опърлени. Един от тях, мисля, че се казваше Букоствол, много висок и красив, попадна под струя от течен огън и изгоря като факла — ужасна гледка.

Това ги подлуди. Дотогава мислех, че са наистина ядосани, но съм грешал. Най-после видях какви са. Беше Потресаващо. Взеха да реват, да думкат и да тръбят, докато камъните почнаха да се пукат и да падат от самия звук. Ние двамата с Мери се проснахме на земята и затулихме уши с плащовете си. А ентите все се въртяха и въртяха устремно около скалата на Ортанк и бушуваха като ураган — трошаха колони, срутваха каменни лавини в шахтите, запокитваха нагоре като листа грамадни скални късове. Кулата сякаш бе попаднала сред бясна вихрушка. Видях как железни пръти и парчета от стени изхвърчат на стотици стъпки и се разбиват в прозорците на Ортанк. Но Дървобрад запази хладнокръвие. За щастие огънят не го бе засегнал. Той не искаше приятелите му да се наранят в яростта си, нито пък Саруман да се измъкне в бъркотията през някоя дупка. Мнозина от ентите се нахвърляха върху скалата на Ортанк, ала безуспешно. Тя е много гладка и твърда. Може би в нея се крие някаква магия — по-древна и по-могъща от Сарумановата. Както и да е, не можеха нито да се вкопчат в нея, нито да я пропукат; вместо това само се нараняваха с ударите.

И тъй, Дървобрад навлезе в кръга и нададе вик. Исполинският му глас заглуши останалата гюрултия. Изведнъж настана мъртвешка тишина. Сред нея откъм един висок прозорец на кулата дочухме писклив смях. И това повлия на ентите удивително. Допреди малко кипяха от гняв; сега станаха хладни, ледено сурови и спокойни. Те напуснаха равнината, струпаха се около Дървобрад и застанаха напълно неподвижно. Известно време той им говори на техния език; мисля, че споделяше плана, съзрял отдавна в старческата му глава. После те просто изчезнаха без шум сред дрезгавината. По това време бе взело да се развиделява.

Мисля, че оставиха стража край кулата, но пазачите бяха тъй неподвижни и тъй добре прикрити в сенките, че не ги забелязвах. Останалите потеглиха на север. Не видяхме какво правят, но до края на деня бяха заети. А ние почти през цялото време стояхме сами. Денят бе отегчителен; побродихме малко насам-натам, но се прикривахме, доколкото можехме, от прозорците на Ортанк — толкова заплашително ни гледаха. Доста време изгубихме да търсим нещо за похапване. Освен това седяхме, разговаряхме и се чудехме какво ли става на юг в Рохан и какво се е случило с останалите от Отряда. От време на време дочувахме в далечината да громолят и падат камъни, а тътенът отекваше из хълмовете.

След пладне се разходихме около скалния пръстен отидохме да надникнем какво става. Край входа на долината тъмнееше огромна сенчеста гора от хуорни, други се бяха струпали около северната стена. Не посмяхме да навлезем навътре. Но бесният, пронизителен шум издаваше, че вътре се върши нещо. Енти и хуорни дълбаеха огромни кладенци и канали, създаваха езера и бентове, събираха водите на Исен и всички останали извори и потоци, които им паднеха подръка. Оставихме ги да си работят.

Привечер Дървобрад се върна към портата. Нещо си тананикаше и боботеше и изглеждаше доволен. Спря, протегна огромните си ръце и крака и дълбоко си пое дъх. Попитах дали е изморен.

„Изморен? — повтори той. — Изморен? Абе не, не съм изморен, а схванат. Липсва ми живителната влага на Ентомил. Здравата поработихме днес; за един ден натрошихме камъни и изгризахме земя колкото не сме успели да свършим за ред дълги години. Но краят вече се вижда. Падне ли нощ, не се мотайте край тая порта или из стария тунел! Оттам може да нахлуе вода — и скверна ще е тая вода в началото, докато не отмие всички Саруманови нечистотии. А после Исен отново ще потече бистър.“

И той пак взе да събаря небрежно по някой камък от стените, колкото да си намира работа.

Ние тъкмо се чудехме къде ще можем да легнем и да поспим в безопасност, когато се случи най-изумителното. Откъм пътя долетя бърз конски тропот. Двамата с Мери лежахме неподвижно, а Дървобрад се скри в сянката под свода. Внезапно пред нас се появи огромен кон, препуснал като сребърна мълния. Вече бе тъмно, но аз ясно видях лицето на конника — то сякаш сияеше, а и дрехите му бяха бели. Останах си да седя със зяпнала уста и само гледах. Опитах се да извикам, но не можах.

Нямаше и нужда. Той спря досами нас и ни изгледа отвисоко. „Гандалф!“ — изрекох аз най-сетне, ала едва можех да шепна. И мислите ли, че той рече: „Здрасти, Пипин! Приятно съм изненадан!“ Нищо подобно! Рече: „Ставай, глупак такъв! В името на всичко вълшебно, къде сред тая разруха е Дървобрад? Трябва ми. Бързо!“

Дървобрад чу гласа му, веднага изскочи от сянката и срещата бе удивителна. Изненадах се, че и двамата съвсем не изглеждаха изненадани. Гандалф явно очакваше да открие Дървобрад тук, а нищо чудно и Дървобрад да се е навъртал около портата, за да го посрещне. И все пак ние бяхме разправили на стария ент всичко за станалото в Мория. Но после си припомних как странно ни бе изгледал тогава. Мога само да предполагам, че се е бил видял с Гандалф или е получил вест от него, но не е искал да говори прибързано. „Не припирайте“ — такъв му е девизът; впрочем никой, дори и елфите не говорят много за делата на Гандалф, когато го няма наоколо.

„Хуум! Гандалф! — рече Дървобрад. — Радвам се, че дойде. С дърво и вода, с греда и камък мога да се справя, ама тука си имаме работа с магьосник.“

„Дървобрад — каза Гандалф, — нужна ми е твоята помощ. Много си сторил вече, но още ще поискам. Трябва да се справя с около десет хиляди орки.“

После двамата отидоха да се съвещават в някое закътано местенце. На Дървобрад цялата работа трябва да му се е сторила крайно припряна, защото Гандалф ужасно бързаше и още преди да се отдалечат, взе да сипе порой от думи. Отделиха се само за няколко минути, може би четвърт час. После Гандалф се върна при нас и изглеждаше облекчен, почти весел. Каза, че се радвал да ни види.

„Но, Гандалф — викнах аз, — къде беше? И виждал ли си останалите?“

„Където и да съм бил, вече се върнах — отговори той в типичния си стил. — Да, видях някои от нашите приятели. Но ще трябва да изчакате новините. Нощта е съдбовна и трябва да препускам. Ала утрото навярно ще е по-светло; ако е тъй, пак ще се срещнем. Пазете се и стойте надалеч от Ортанк! Сбогом!“

След като Гандалф си замина, Дървобрад потъна в дълбок размисъл. Явно бе узнал много неща за кратко време и сега ги осмисляше. Погледна ни и рече: „Хм, такова, откривам, че не сте толкова припрени, колкото си мислех. Казали сте ми много по-малко, отколкото сте могли, и не повече, отколкото е трябвало. Хм, няма грешка, цял куп новини са това! Е, сега Дървобрад пак ще трябва да се поразмърда.“

Преди да тръгне, понаучихме нещичко от него и вестите съвсем не ни ободриха. Но по това време мислехме повече за вас тримата, отколкото за Фродо, Сам или горкия Боромир. Бяхме разбрали, че вече се води или скоро ще започне люта битка, а вие сте сред нея и може би не ще дочакате края.

„Хуорните ще помогнат“ — каза Дървобрад. После си тръгна и не го видяхме чак до тази сутрин.

Бе непрогледна нощ. Лежахме върху купчина камъни и не виждахме нищо друго. Мъгли или сенки забулваха като огромно одеяло всичко наоколо. Въздухът изглеждаше горещ и застоял; из него се носеше шушнене, попукване и шепот на отминаващи гласове. Мисля, че край нас са минавали още стотици хуорни, за да помогнат в сражението. По-късно далече на юг се раздаде мощен гръмотевичен тътен и над Рохан заиграха мълнии. Сегиз-тогиз виждахме как на много мили от нас планинските върхове внезапно изскачат черно-бели от мрака и отново чезнат. А и по хълмовете зад нас се чуваха гръмотевици, но по-други. Понякога отекваше цялата долина.

Трябва да е било към полунощ, когато ентите разрушиха бентовете и през един пролом в северната стена изсипаха всичката събрана вода в Исенгард. Мракът на хуорните бе отминал и гръмотевиците тътнеха все по-надалеч. Луната залязваше зад западните планини.

Исенгард взе да се пълни с черни пълзящи потоци и езерца. Те се разливаха над равнината и проблясваха под сетните лунни лъчи. От време на време водата си пробиваше път из някоя шахта или отдушник. Съскайки, избухваха огромни облаци пара. Пушекът се въздигаше на талази. Сред взривове избликваха огнени езици. Исполинска спирала от изпарения се завихри нагоре около Ортанк, додето заприлича на върха на висок облак — огнен отдолу, огрян от луната отгоре. А водата се лееше и лееше навътре, докато Исенгард стана като грамадна плитка тенджера, в която всичко кипи и бълбука.

 

 

— Снощи, като стигнахме до входа на Нан Курунир, видяхме откъм юг облак от дим и пара — обади се Арагорн. — Бояхме се, че Саруман ни крои някаква нова дяволия.

— Не му е било до това! — каза Пипин. — Тогава вече е кашлял, вместо да се смее. Вчера призори водата бе напълнила всички дупки и имаше гъста мъгла. Ние се приютихме в ей оная караулка и доста се поизплашихме. Езерото взе да прелива през стария тунел и водата бързо се надигаше по стъпалата. Помислихме, че ще ни заклещи като орки в дупка, но в дъното на склада открихме винтова стълба, която ни изведе към върха на арката. Голям зор беше, додето се измъкнем — към върха коридорите бяха пропукани и задръстени с нападали камъни. Седнахме там, високо над потопа, и гледахме как потъва Исенгард. Ентите продължаваха да леят вода, докато не изгасиха последния огън и не напълниха последната пещера. Мъглите бавно се събраха и се източиха нагоре като грамаден облачен чадър — трябва да е бил към една миля висок. Привечер над източните хълмове заигра великолепна дъга; после над планинските склонове заръмя нагъсто и залезът се размаза. Всичко утихна. На няколко пъти в далечината жално завиха вълци. През нощта ентите спряха притока и върнаха Исен в старото корито. И това беше краят. Оттогава водата пак спада. Мисля, че някъде долу из пещерите трябва да е намерила излаз. Ако Саруман наднича през някой прозорец, сигурно вижда печална бъркотия. Чувствахме се много самотни. Сред тая пустош не се мяркаше поне някой ент да си побъбрим; нямахме и никакви вести. Прекарахме нощта горе на арката, но беше студено и влажно и не можахме да заспим. Струваше ни се, че всеки миг ще се случи нещо. Саруман все още е в кулата си. През нощта се надигна шум, сякаш по долината долиташе вятър. Мисля, че са се завръщали изчезналите енти и хуорни; но и до днес не знам къде бяха заминали. Когато отново се спуснахме долу и се огледахме, бе мъгливо, влажно утро и наоколо нямаше никого. И това комай е всичко, каквото има за разказване. Сега тук изглежда мирно и тихо след цялата бъркотия. А откакто дойде Гандалф, стана някак си по-безопасно. Вече мога да заспя!

 

 

Всички дълго мълчаха. Гимли отново напълни лулата си.

— За едно се питам — каза той, докато я палеше с огнивото, — Змийския език. Казахте на Теоден, че той е при Саруман. Как се добра дотам?

— О, да, забравих за него — каза Пипин. — Той дойде насам едва тая сутрин. Тъкмо бяхме наклали огъня и закусвахме, когато Дървобрад пак се появи. Чухме го отвън да хумка и да ни вика по имена.

„Тъкмо наминах да видя как я карате, моите момчета — рече той, — и да ви донеса новини. Хуорните се завърнаха. Всичко е наред; да-да, всичко е съвсем наред! — разсмя се той и се плесна по бедрата. — Няма вече орки в Исенгард, няма брадви! И още преди да отмине денят, откъм юг ще дойдат хора; може и да ви зарадва срещата с някои от тях.“

Още не бе привършил, и от пътя дочухме конски тропот. Изхвръкнахме през портата, спряхме и се огледахме, очаквайки едва ли не да зърнем Бързоход и Гандалф, препуснали начело на цяла армия. Но от мъглата изплува човек на стара, изтощена кранта; сам той изглеждаше някакво странно, недъгаво създание. Нямаше никой друг. Когато излезе от мъглата и изведнъж видя пред себе си цялата разруха и пустош, той спря, зяпна и лицето му направо позеленя. Беше толкова слисан, че отначало комай не ни забеляза. Щом ни видя, нададе вик и опита да обърне коня за бягство. Но Дървобрад го стигна с три разкрача, протегна дълга ръка и го вдигна от седлото. Ужасеният кон препусна и човекът се просна на земята. Каза ни, че е Грима, приятел и съветник на краля, и че Теоден го праща с важни вести за Саруман.

„Никой друг не смееше да препусне из откритите равнини, гъмжащи от гнусни орки — каза той, — тъй че пратиха мен. Минах през много опасности и съм отмалял и гладен. Подгониха ме вълци, та се наложи да бягам далеч на север, настрани от пътя си.“

Видях го как крадешком криви очи към Дървобрад и си рекох „лъжец“. Дървобрад се втренчи в него за няколко минути, какъвто си му е обичаят — дълго и бавно, докато онзи окаяник се гърчеше като червей по земята. Най-сетне каза: „Ха, хм, очаквах те, господин Змийски език.“ Като чу това име, човекът се стресна. „Гандалф дойде тук преди тебе — продължи Дървобрад. — Тъй че знам за твоя милост колкото ми трябва и знам какво да те правя. Гандалф рече да сложим всички плъхове в един капан; така и ще сторя. Сега аз съм господар на Исенгард, но Саруман е заключен в кулата си; можеш да идеш там и да му съобщиш каквито вести ти хрумнат.“

„Пуснете ме, пуснете ме! — рече Змийския език. — Знам пътя.“

„Знаел си го, не се съмнявам — отвърна Дървобрад. — Обаче тук нещата са се попроменили. Иди да видиш!“

Пусна го и гонен от нас по петите, Змийския език закуцука под арката, додето навлезе в пръстена и зърна какъв потоп го дели от Ортанк. Тогава се обърна към нас.

„Пуснете ме да си вървя! — захленчи той. — Пуснете ме да си вървя! Вестите ми вече са ненужни.“

„Така си е — каза Дървобрад. — Но имаш само две възможности — или да стоиш при мен, докато дойдат Гандалф и господарят ти, или да прекосиш водата. Кое ще избереш?“

Като чу за господаря си, човечецът потрепери и стъпи във водата, но се дръпна и рече: „Не мога да плувам.“

„Водата не е дълбока — отвърна Дървобрад. — Мръсна е, но това не ще ти навреди, господин Змийски език. Хайде вътре!“

Без повече да чака, отрепката нагази в потока. Преди да се изгуби от погледа ми, вече беше затънал до шия. За последен път го видях вкопчен в някаква стара бъчва или парче дърво. Но Дървобрад газеше подир него и следеше как напредва.

„Е, вмъкна се вътре — каза той, когато се завърна. — Видях го да пълзи по стълбата като оплескан плъх. В кулата все още има някой — една ръка се подаде и го дръпна навътре. И тъй, вече е вътре и дано посрещането да му хареса. Сега ще вървя да се измия от тинята. Ако някой иска да ме види, аз съм нагоре по северния склон. Тук долу не е останала чиста вода за енти — нито за пиене, нито за къпане. Тъй че ще ви помоля, момчета, да наглеждате от портата кой идва. Ще дойде Владетелят на Роханските поля, тъй да знаете! Приветствайте го колкото се може по-сърдечно — хората му издържаха велика битка с орките. Навярно знаете по-добре от ентите какви човешки приказки подхождат за такъв господар. Откакто се помня, много владетели е имало из зелените поля и все не мога да науча нито езика, нито имената им. Гостите ще искат човешка храна, а вие, смятам, знаете всичко по тоя въпрос. Та намерете, ако можете, каквото подобава за кралска трапеза.“ И с това свършва историята. Макар че бих искал да знам кой е тоя Змийски език. Наистина ли беше кралски съветник?

— Беше — каза Арагорн. — Беше и Саруманов шпионин, и слуга в Рохан. Съдбата му донесе каквото заслужаваше. Стига му само наказанието да види разрухата на всичко, което е смятал за тъй могъщо и великолепно. Но се боя, че го чака и по-лошо.

— Да, не вярвам Дървобрад да го е пратил в Ортанк от душевна доброта — каза Мери. — По-скоро сякаш мрачно се наслаждаваше на цялата работа и се подсмиваше под мустак, когато замина да се напие и изкъпе. А ние след това бяхме много заети — претърсвахме плаващите отломки и се ровехме из развалините. На разни места наоколо намерихме два-три склада над нивото на водата. Но Дървобрад прати отгоре неколцина енти да отнесат голяма част от запасите. „Трябва ни човешка храна за двадесет и пет души“ — рекоха те, значи виждате, че внимателно са преброили отряда ви, преди да пристигнете. Очевидно са предвиждали вие тримата да отидете с големците. Но от това нямаше да спечелите. Уверявам ви, че каквото запазихме, не е по-зле от онова, което изпратихме. Даже по-добро, защото не пратихме напитки. „Ами напитки?“ — запитах ентите. — „Там има вода от Исен — рекоха те — и тя е добра както за енти, тъй и за хора.“ Надявам се обаче да са намерили време да сварят малко от своите изворни напитки, та да видим Гандалф с накъдрена брада, като се върне. Ентите си заминаха, а нас ни налегна умора и глад. Но не роптаехме — трудът ни бе достойно възнаграден. Докато търсехме човешка храна, Пипин откри бисера на всички находки — тия рогосвирски бъчонки. „След храна пушилистът е по-добър“ — рече Пипин; това е положението.

— Вече разбираме съвършено всичко — каза Гимли.

— Всичко освен едно — каза Арагорн, — в Исенгард да има лист от Южната околия. Колкото повече си мисля, толкова по-странно ми изглежда. Никога не съм бил в Исенгард, но съм пътувал из тия земи и добре познавам пущинаците от Рохан до Графството. От дълги години по този път не са минавали открито нито стоки, нито хора. Предполагам, че Саруман е имал тайни връзки с някого от Графството. Не само в двореца на крал Теоден се намират Змийски езици. Имаше ли дата на бъчонките?

— Да — каза Пипин. — Беше реколта от миналата, 1417 година; о, не, разбира се, вече е по-миналата — добра година беше.

— Добре де, надявам се, че каквото и зло да е зреело, с него вече е свършено; или пък е прекалено далеч за нас — заяви Арагорн. — И все пак мисля, че ще подхвърля на Гандалф за това, макар да изглежда дреболия сред великите му дела.

— Питам се какво ли прави той — обади се Мери. — Следобедът отминава. Хайде да поогледаме наоколо! Сега поне можеш да влезеш в Исенгард когато пожелаеш, Бързоход. Но гледката не е много весела.