Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (27)

Глава 10
Краят на задругата

Арагорн ги поведе към десния ръкав на Реката. Тук, на западния бряг, под сянката на Тол Брандир, от подножието на Амон Хен към водата се спускаше зелена морава. Зад нея се издигаха първите полегати склонове на хълма, покрити с горички, и дърветата се простираха на запад покрай извитите езерни брегове. Едно поточе подскачаше надолу да напои тревата.

— Тук ще почиваме тази нощ — каза Арагорн. — Това е поляната Парт Гален — прекрасно място в някогашните летни дни. Да се надяваме, че злото още не е стигнало дотук.

Изтеглиха лодките на зеления бряг и устроиха бивака си край тях. Оставиха часови, но нито видяха, нито чуха враговете. Ако Ам-гъл бе успял да ги проследи, във всеки случай оставаше невидим и безмълвен. Въпреки това с напредването на нощта Арагорн ставаше все по-неспокоен, често се мяташе насън и се будеше. В малките часове той стана и се приближи до Фродо, който бе на стража.

— Защо не спиш? — запита Фродо. — Не ти е дошъл ред да пазиш.

— Не знам — отвърна Арагорн, — но в съня ми прииждат сянка и заплаха. Добре ще е да извадиш меча си.

— Защо? — учуди се Фродо. — Врагове ли има наблизо?

— Да видим какво ще ни покаже Жилото — отговори Арагорн.

Тогава Фродо измъкна от ножницата елфическия меч. За негов ужас ръбовете неясно заблестяха в нощта.

— Орки! — каза той. — Не много близо, но, изглежда, и не достатъчно далеч.

— От това се боях — каза Арагорн. — Но може би не са отсам Реката. Жилото свети слабо и навярно само подсказва, че съгледвачи на Мордор скитат по склоновете на Амон Лав. Досега не съм чувал за орки по Амон Хен. Ала кой знае що може да се случи в тия злокобни дни, когато Минас Тирит вече не удържа бреговете на Андуин. Утре трябва да бъдем предпазливи.

 

 

Денят настъпи сякаш с огън и дим. Ниско над изтока се стелеха дълги черни облаци като пушек от пожарище. Изгряващото слънце ги обливаше отдолу с мрачни черни пламъци, но скоро то се издигна в ясното тебе над тях. Лъчите му позлатиха върха на Тол Брандир. Фродо се взря на изток, към високия остров. Склоновете му се изправяха отвесно над течението. Високо над скалните стени се издигаха стръмнини, по които корона подир корона се катереха дърветата, а още по-високо тъмнееха лицата на непристъпни зъбери, увенчани с огромно каменно острие. Наоколо му кръжаха безброй птици, но не се виждаше никакъв друг признак на живот.

Когато закусиха, Арагорн свика Отряда.

— Най-сетне дойде денят каза той, — денят на дълго отлагания избор. Какво ще стане с нашия Отряд, който досега пътуваше задружно? Дали да завием с Боромир на запад, към сраженията в Гондор, или да завием на изток, към Страха на Сянката, или да сложим край на задругата и всеки да избере пътя си както реши? Каквото и да е, трябва да го сторим бързо. Не можем да се бавим тук. Знаем, че Врагът е на източния бряг, ала се боя, че орките може вече да са отсам водата.

Настъпи дълго мълчание, никой не помръдна, никой не заговори.

— Е, Фродо — каза накрая Арагорн. — Боя се, че товарът се пада на теб. Ти си определен от Съвета за Носител. Само ти можеш да избереш пътя си. Не мога да те съветвам по този въпрос. Не съм Гандалф и макар че опитах да играя неговата роля, не знам какъв замисъл, каква надежда е имал за този час, ако изобщо се е надявал. По-вероятно ми се струва, че и да бе тук, изборът пак щеше да чака теб. Такава е съдбата ти.

Фродо не отговори веднага. После бавно изрече:

— Знам, че трябва да бързаме, ала не мога да реша. Товарът е тежък. Дайте ми още час и тогава ще говоря. Оставете ме сам!

Арагорн го изгледа с дружеска жал.

— Много добре, Фродо, сине Дрогов — каза той. — Ще имаш час и ще бъдеш сам. Ние ще останем тук. Но не отивай далече, откъдето не би могъл да ни извикаш.

Фродо поседя с наведена глава. Сам, който наблюдаваше господаря си загрижено, поклати глава и промърмори:

— Всичко е ясно като бял ден, но не ти е работа да се бъркаш сега, Сам Майтапер.

След малко Фродо се надигна и се отдалечи; Сам забеляза, че докато другите се удържаха и не поглеждаха към него, взорът на Боромир напрегнато следеше Фродо, докато не се изгуби сред дърветата в подножието на Амон Хен.

 

 

Бродейки отначало безцелно из гората, Фродо усети, че краката му го водят нагоре по склоновете на хълма. Откри пътека — полуизтрити останки от древен път. На стръмните места бяха изсечени каменни стъпала, сега изронени, пропукани и разцепени от дървесни корени. Известно време той се катери, без да се интересува накъде отива, докато не достигна тревиста площадка. Наоколо растяха калини, а в средата имаше широк плосък камък. Откъм изток високата полянка бе открита и сега я изпълваха първите слънчеви лъчи. Фродо спря и над останалата далече долу река се загледа към Тол Брандир и към птиците, кръжащи из въздушната бездна, която го делеше от непристъпния остров. Чуваше гласа на Раурос — могъщ рев, примесен с дълбок, тътнещ бумтеж.

Седна на камъка, подпря брада в шепите си и се загледа на изток, ала очите му не виждаха нищо. През ума му минаваше всичко, което бе станало, откакто Билбо напусна Графството, припомняше си и обмисляше всяка дума на Гандалф. Времето течеше, а той все още не стигаше до решение.

Внезапно се сепна от мислите — обзе го странното чувство, че отзад има някой, че го оглеждат недружелюбни очи. Скочи и се обърна, но за своя изненада видя само Боромир с усмихнато любезно лице.

— Боях се за теб, Фродо — каза той и пристъпи напред. — Ако Арагорн е прав и наблизо има орки, тогава никой от нас не би трябвало да броди сам, най-малко ти — толкова неща зависят от теб. А и сърцето ми нещо е натежало. Щом съм те намерил, може ли да постоя и да поприказваме? Това ще ме облекчи. Където са мнозина, всеки разговор се превръща в безконечен спор. Но двамина може би ще съумеят да открият мъдростта.

— Любезен си — отвърна Фродо. — Но не вярвам слова да ми помогнат. Защото знам какво трябва да направя, но се боя да го сторя, Боромире — боя се.

Боромир стоеше безмълвно. Ехтеше вечният рев на Раурос. Вятърът шепнеше в дървесните клони. Фродо потръпна.

Изведнъж Боромир прекрачи и седна до него.

— Сигурен ли си, че не страдаш излишно? — запита той. — Искам да ти помогна. Нужен ти е съвет в тежкия избор. Защо не приемеш моя?

— Мисля, че вече знам какъв съвет ще ми дадеш, Боромире — каза Фродо. — И той би изглеждал мъдър, ако не бе предупреждението на сърцето ми.

— Предупреждение? Против какво? — рязко запита Боромир.

— Против отсрочките. Против пътя, който изглежда по-лек. Против отказа от товара, който лежи на плещите ми. Против… е, щом трябва да го кажа, против вярата в силата и верността на Големите хора.

— Ала макар и да не сте знаели, тази сила дълго защитаваше далечната ви малка държавица.

— Не се съмнявам в доблестта на твоя народ. Но светът се променя. Стените на Минас Тирит може да са яки, ала това не стига. Ако рухнат — тогава?

— Ще паднем храбро в боя. Но все още има надежда стените да устоят.

— Няма надежда, докато Пръстенът съществува.

— А! Пръстенът! — каза Боромир и очите му светнаха. — Пръстенът! Не е ли странна съдба да се мъчим от толкова страхове и съмнения заради тъй дребен предмет! Тъй дребен! А аз го зърнах само за миг в Дома на Елронд. Не може ли пак да го видя?

Фродо вдигна очи. Сърцето му изведнъж изстина. Забеляза странен блясък в погледа на Боромир, ала лицето му бе все тъй любезно и приятелско.

— По-добре да стои скрит — отвърна той.

— Както искаш. Не ме интересува — каза Боромир. — Нямам ли право поне да говоря за него? Ти, изглежда, непрестанно мислиш само за силата му в ръцете на Врага — не как ще се използва за добро, а само за злото. Светът се променя, казваш. Ако не изчезне Пръстенът, Минас Тирит ще рухне. Но защо? Несъмнено, ако Пръстенът е у Врага. Но защо, ако той е у нас?

— Не беше ли на Съвета? — отвърна Фродо. — Защото не можем да го използваме и защото всичко, сторено с него, се превръща в зло.

Боромир се изправи и нетърпеливо закрачи наоколо.

— Само това знаеш — извика той. — Гандалф, Елронд… всички са те научили да го казваш. За себе си може и да са прави. Тия елфи, полуелфи и вълшебници навярно биха се провалили. Ала често се питам дали са мъдри или просто боязливи. Всеки с обичаите си. Нищо не може да поквари хората с честни сърца. Ние от Минас Тирит останахме предани през дългите години на изпитания. Не желаем могъществото на великите вълшебници, искаме само сила, за да се защитим, сила за правото дело. И виж ти! Тъкмо когато се нуждаем, случаят извежда на бял свят Всевластния Пръстен. Това е дар, казвам аз, дар за враговете на Мордор. Безумие е да не го използваме, да не обърнем силата на Врага против самия него. Безстрашните, безмилостните, само те ще постигнат победа. Какво ли не би могъл да извърши в този час един воин, един велик водач? Какво ли не би могъл да извърши Арагорн? Или ако той откаже, защо не Боромир? Пръстенът ще ми даде Повелителната сила. Как бих подгонил войските на Мордор и всички хора биха се сбрали под моето знаме!

Боромир крачеше напред-назад и говореше все по-силно. Той сякаш почти бе забравил за Фродо, а в речта му се мяркаха крепости, оръжия и военни сборове; той кроеше планове за бъдни велики съюзи и славни победи; поваляше Мордор и сам ставаше могъщ крал, благ и мъдър. Изведнъж спря и размаха ръце:

— И те ни казват да го захвърлим! — извика той. — Не казвам да го унищожим. Това би могло да е добро, ако разумът виждаше някаква надежда да го постигнем. Няма надежда. Единственият план, който ни предлагат, е някакъв си полуръст да тръгне слепешком към Мордор и да даде на Врага чудесна възможност да си го възвърне. Безумие! Ти сигурно го разбираш, приятелю — добави той, обръщайки се изведнъж към Фродо. — Казваш, че се боиш. И най-храбрите биха ти простили, ако бе тъй. Но не се ли бунтува всъщност здравият ти разум?

— Не, боя се — каза Фродо. — Просто се боя. Но се радвам, че те чух да говориш открито. Сега мислите ми се проясниха.

— Значи ще дойдеш в Минас Тирит? — викна Боромир. Очите му грейнаха, лицето му пламна от страст.

— Не ме разбра — каза Фродо.

— Но нали ще дойдеш, поне за малко? — настоя Боромир. — Моят град вече е наблизо; оттам до Мордор е почти толкова път, колкото и оттук. Дълго бродихме из Пущинака и преди да потеглиш, трябва да чуеш новини за делата на Врага. Ела с мен, Фродо. Щом ще тръгваш, нужна ти е почивка преди рискования поход.

Той дружески положи ръка върху рамото на хобита, но Фродо усети как дланта му трепери от потисната възбуда. Бързо отстъпи настрани и тревожно огледа едрия човек, почти двойно по-висок от него и многократно по-силен.

— Защо си толкова недружелюбен? — запита Боромир. — Аз съм честен мъж, не съм крадец или грабител. Пръстенът ми трябва — знаеш това, но ти давам честна дума, че не желая да го задържа. Няма ли поне да ме оставиш да изпробвам плана си? Дай ми Пръстена на заем!

— Не! Не! — извика Фродо. — Съветът нареди аз да го нося.

— Врагът ще ни победи заради глупост — кресна Боромир. — Как ме ядосваш! Глупак! Упорит глупак! Доброволно бягаш към смъртта и проваляш делото ни. Ако някои сред простосмъртните имат право над Пръстена, това са хората от Нуменор, а не полуръстовете. Само нещастната случайност го е поставила в ръцете ти. Той би могъл да бъде мой. Мой ще бъде. Дай ми го!

Без да отговори, Фродо се отдръпна, докато големият плосък камък не остана помежду им.

— Хайде, хайде, приятелю! — каза Боромир с по-мек глас. — Защо да не се отървеш от него? Защо да не се освободиш от съмнения и страх? Ако искаш, можеш да стовариш вината върху мен. Можеш да кажеш, че съм бил много силен и съм го отнел против волята ти. Защото аз съм прекалено силен за теб, полуръст — извика той, изведнъж скочи над камъка и се хвърли върху Фродо. Красивото му любезно лице бе отвратително изменено; в очите му пламтеше ярост.

Фродо се изплъзна настрани и пак мина зад прикритието на камъка. Само едно можеше да стори — треперейки, той дръпна верижката на Пръстена и бързо го надяна на пръста си в мига, когато Боромир отново скочи към него. Човекът ахна, спря, замаяно се вгледа в пустотата, сетне бясно затърча наоколо, търсейки насам-натам сред скалите и дърветата.

— Жалък мошеник! — изрева той. — Само да те спипам! Сега те разбрах. Искаш да отнесеш Пръстена на Саурон и да продадеш всички ни. Само изчакваше възможност да ни зарежеш в беда. Проклет да си ти и всички полуръстове, смърт и мрак за вас!

Кракът му се закачи за камък и той се просна по очи. Дълго лежа неподвижен, сякаш поразен от собственото си проклятие; после изведнъж заплака.

Надигна се, избърса с длан сълзите от очите си и извика:

— Какво казах? Какво направих? Фродо, Фродо! Върни се! Бях обезумял, но всичко мина! Върни се!

 

 

Никой не отговори. Фродо дори не чу виковете му. Той вече бе надалеч и слепешком подскачаше по пътеката към върха. Разтърсваха го ужас и скръб, пред мисления му взор още се мяркаше безумно яростното лице на Боромир с пламнали очи.

Скоро излезе сам на върха на Амон Хен и спря задъхан. Сякаш през мъгла видя широк плосък кръг, покрит с грамадни плочи; в средата върху четири гравирани колони се издигаше висок трон, до който се стигаше по дълга стълба. Изкачи се нагоре и седна на древното каменно кресло, тръпнейки като изгубено дете, което се е изкатерило на трона на планинските крале.

Отначало не видя почти нищо. Като че бе попаднал в мъглив свят, където имаше само сенки — Пръстенът бе на ръката му. После тук-там мъглата отстъпи и той зърна множество видения — дребни и ясни, сякаш на длан пред очите му, и все пак далечни. Нямаше звук, само ярки живи образи. Светът изглеждаше смален и безмълвен. Фродо седеше на Трона на Погледа над Амон Хен, Хълма на Окото, както го наричаха хората на Нуменор. На изток виждаше просторни неизследвани земи, безименни равнини и неизбродни гори. Погледна на север и Великата река се простря като панделка под него. Мъгливите планини стърчаха дребни и твърди като строшени зъби. Погледна на запад и видя необятните пасища на Рохан; зад тях като черен шип се издигаше Ортанк, кулата на Исенгард. Погледна на юг — под самите му нозе Великата река се къдреше като политнала вълна и рухваше в пенестата бездна на водопада Раурос; искряща дъга танцуваше над димящата мъгла. Видя и Етир Андуин, величествената делта на Реката, с безброй морски птици, кръжащи като бял прах в слънчевите лъчи, а под тях безконечните талази на сребристозеленото море.

Но накъдето и да погледнеше, виждаше признаците на войната. Мъгливите планини гъмжаха като мравуняци — орки излизаха от хиляди дупки. Под клоните на Мраколес хора и елфи се биеха на живот и смърт с хищни зверове. Земята на Беорнингите гореше; облак висеше над Мория; дим се издигаше от границите на Лориен.

Конници препускаха по тревата на Рохан; вълци изскачаха от Исенгард. От пристанищата на Харад потегляха бойни кораби; от изток непрестанно идеха хора — мечоносци, копиеносци, конни стрелци, колесници на вождове и товарни каруци. Раздвижваше се цялото войнство на Мрачния владетел. После, поглеждайки пак на юг, той съзра Минас Тирит. Далечен и красив изглеждаше градът — с бели стени, с множество кули, горд и чист на планинския си трон; стомана блестеше по бойниците му, флагове пъстрееха по кулите. Надежда трепна в сърцето на Фродо. Ала срещу Минас Тирит бе застанала друга крепост, по-грамадна и по-могъща. Погледът му неохотно се отправи натам, на изток. Мина над рухналите мостове на Осгилиат, над озъбените порти на Минас Моргул, над пълните с призраци Планини и се взря към Горгорот, долината на ужаса в страната Мордор. Мрак тегнеше там под ясното Слънце. Огън пламтеше сред пушека. Върхът на Съдбата гореше под огромни зловонни облаци. И най-сетне взорът му спря — стена над стена, бойница над бойница, черна, неизмеримо могъща, желязна планина, стоманена порта, елмазна кула, съзря я — Барад-дур, Крепостта на Саурон. Надеждата му изгасна.

И изведнъж усети Окото. В Черната кула имаше недремещо око. Знаеше, че то е доловило погледа му. Неудържима, свирепа воля имаше там. То се устреми към него; усети го почти като търсещ пръст. Съвсем скоро то щеше да го прикове, да разбере точно къде се намира. Ето, докосна Амон Лав. Взря се в Тол Брандир… той скочи от трона, сгуши се, прикрил глава със сивата си качулка.

Чу собствения си глас да крещи: Никога, никога? Или може би: Наистина ида, ида към теб! Не знаеше. После като мълния от някакво друго могъщо място в главата му нахлу нова мисъл: Свали го! Свали го! Безумецо, свали го! Свали Пръстена!

Двете сили се бореха в него. Увиснал за миг в съвършено равновесие между пронизващите им остриета, той се сгърчи от болка. Внезапно отново се осъзна. Не Гласът, не Окото, а Фродо — свободен да избира и само с един-единствен миг, за да го стори. Той свали Пръстена от ръката си. Бе коленичил под ясното слънце пред високия трон. Сякаш черна сянка мина като ръка над него; тя не улучи Амон Хен, протегна се на запад и се разсея. А после цялото небе бе чисто и синьо и по всяко дърво пееха птици.

Фродо се изправи на крака. Изпълваше го тежка умора, но волята му бе твърда и сърцето му леко. Сам си заговори на глас:

— Сега ще сторя каквото трябва. Поне едно е ясно: злото на Пръстена вече разяжда дори Отряда и трябва да го откъсна от тях, преди да е сторил нещо по-лошо. Ще тръгна сам. На едни не мога да вярвам, а тия, на които мога да се доверя, са ми прекалено скъпи — горкият Сам, Мери и Пипин. Бързоход също — сърцето му копнее за Минас Тирит и там ще е по-нужен сега, когато Боромир се поддаде на злото. Ще тръгна сам. Веднага.

Той бързо се спусна по пътеката до полянката, където го бе заварил Боромир. Там спря и се ослуша. Стори му се, че чува викове някъде долу, из крайбрежните гори.

— Навярно ме търсят — рече си той. — Питам се колко ли съм отсъствал. Сигурно часове. — Той се поколеба, после промърмори: — Какво мога да направя? Трябва да тръгна сега или никога. Втора възможност няма да имам. Непоносимо е да ги напусна така, без никакво обяснение. Но те сигурно ще разберат! Сам ще разбере. Пък и какво друго мога да направя?

Той бавно измъкна Пръстена и отново го надяна. Изчезна и се спусна по хълма, по-тих от шепота на вятъра.

Другарите му дълго стояха край брега. Известно време мълчаха и неспокойно се въртяха наоколо; сетне насядаха в кръг и заговориха. От време на време се мъчеха да приказват за други неща, за дългия път и многото приключения; разпитваха Арагорн за Гондорското кралство и древната му история, за останките от великите му дела, които още личаха из странните гранични области на Емин Муил — каменните крале, троновете Лав и Хен, огромната Стълба край водопада Раурос. Но мислите и словата им все се връщаха към Фродо и Пръстена. Какво щеше да избере Фродо? Защо се колебаеше?

— Мисля, че се пита кой път е по-отчаян — каза Арагорн. — И има защо. За Отряда пътят на изток сега е по-безнадежден от когато и да било, след като сме проследени от Ам-гъл и можем да се боим, че тайната на пътешествието ни вече е издадена. Но Минас Тирит не е по-близо до Огъня и до унищожаването на Товара. Бихме могли да се задържим там и храбро да се борим, ала няма надежда Владетелят Денетор и неговите хора да постигнат онова, което дори Елронд призна, че не е по силите му — завинаги да скрият Товара или да отблъснат цялата мощ на Врага, когато той дойде да го вземе. Кой път би избрал някой от нас на мястото на Фродо? Не знам. Сега наистина най-много ни липсва Гандалф.

— Горестна е загубата ни — каза Леголас. — И все пак трябва да решим без негова помощ. Защо да не изберем и тъй да помогнем на Фродо? Да го повикаме и да гласуваме! Аз ще гласувам за Минас Тирит.

— И аз — каза Гимли. — Разбира се, ние бяхме изпратени само да помагаме на Носителя по пътя — дотам, докъдето желаем; ни клетва, ни заръка задължава някой от нас да дири Върха на Съдбата. Тежка бе за мен раздялата с Лотлориен. Ала дойдох дотук и ето какво ще кажа: сега, когато заставаме пред сетния избор, за мен е ясно, че не мога да напусна Фродо. Бих избрал Минас Тирит, но ако той реши другояче, ще го последвам.

— И аз ще тръгна с него — каза Леголас. — Нечестно би било сега да кажа сбогом.

— Наистина би било предателство да го изоставим — каза Арагорн. — Но ако тръгнем на изток, не е нужно всички да тръгваме с него; даже мисля, че не бива. Рискът е отчаян — както за осмина, така и за трима, двама или един самотен пътник. Ако ме оставите да избирам, бих посочил трима спътници — Сам, който не би могъл другояче, Гимли и аз. Боромир ще се върне в своя град, където баща му и целият народ се нуждаят от него; натам би трябвало да тръгнат и останалите или поне Мериадок и Перегрин, ако Леголас не иска да ни напусне.

— Тая няма да стане! — викна Мери. — Не можем да оставим Фродо! Пипин и аз винаги сме имали намерение да вървим с него, където и да отиде, и още не сме се отказали. Досега не разбирахме какво значи това. Далеч оттук, в Графството или Ломидол, нещата изглеждаха другояче. Безумно и жестоко би било да пуснем Фродо в Мордор. Защо да не го спрем?

— Трябва да го спрем — каза Пипин. — Точно от това се бои той, сигурен съм. Знае, че няма да се съгласим да тръгне на изток. И не му харесва мисълта да покани със себе си някой от нас, горкият. Представете си: да тръгне сам към Мордор! — Пипин потръпна. — Но милият смешен стар хобит би трябвало да знае, че не е нужно да ни кани. Би трябвало да знае, че ако не можем да го спрем, то поне няма да го изоставим.

— Да ме прощавате — каза Сам. — Мисля, че изобщо не разбирате господаря ми. Той не се колебае накъде да тръгне. Естествено, не! Пък и каква полза от Минас Тирит? За него, искам да кажа, да ме прощавате, господин Боромир — добави той и се обърна.

Едва тогава откриха, че Боромир, който отначало седеше безмълвно извън кръга, сега е изчезнал.

— Ама къде е отишъл? — разтревожено извика Сам. — Напоследък ми изглеждаше малко странен. Но, така или иначе, тоя въпрос не го засяга. Както винаги казваше, той си отива у дома; не можем да го осъждаме. Но господин Фродо знае, че трябва да намери Пукнатините на Съдбата, ако може. Само че се бои. Сега, когато ножът опря в кокала, той е направо ужасен. Това го мъчи. Разбира се, той понаучи туй-онуй, тъй да се каже — а и всички ние, — откакто напуснахме родния край, иначе щеше тъй да се изплаши, че да запокити Пръстена в Реката и да си плюе на петите. Но все още прекалено се страхува, за да потегли. И не се тревожи за нас дали ще тръгнем с него, или не. Знае, че сме готови. И това е другото, което го безпокои. Ако се навие да потегли, ще иска да е сам. Помнете ми думата! Големи разправии ще паднат, като се върне. Защото той ще се навие яко или името му няма да е Торбинс.

— Вярвам, че говориш по-мъдро от всички нас, Сам — каза Арагорн. — И какво да правим, ако се окажеш прав?

— Да го спрем! Да не го пускаме! — викна Пипин.

— Дали? — промълви Арагорн. — Той е Носителят и съдбата на Товара тегне на плещите му. Не мисля, че имаме власт да го тласкаме в една или друга посока. А и не мисля, че ще успеем, ако опитаме. Други, далеч по-могъщи сили се намесват тук.

— Е, ще ми се Фродо да се „навие“, да се върне и да приключваме — каза Пипин. — Това чакане е ужасно! Времето сигурно е свършило?

— Да — каза Арагорн. — Часът отдавна отмина. Наближава пладне. Трябва да го повикаме.

 

 

В този миг се появи Боромир. Той излезе от горичката и безмълвно закрачи към тях. Лицето му изглеждаше строго и печално. Спря, сякаш броеше присъстващите, после седна настрана, забил поглед в земята.

— Къде беше, Боромире? — запита Арагорн. — Видя ли Фродо?

Боромир се поколеба за секунда.

— И да, и не — бавно отвърна той. — Да, намерих го малко по-горе на хълма и разговаряхме. Увещавах го да тръгне към Минас Тирит, а не на изток. Ядосах се и той ме напусна. Изчезна. Никога не бях виждал подобно нещо, макар да съм го чувал в приказките. Сигурно е надянал Пръстена. Повече не можах да го намеря. Мислех, че ще се върне при вас.

— Само това ли имаш да кажеш? — запита Арагорн, гледайки Боромир твърдо и не много любезно.

— Да — отвърна той. — Засега няма да кажа повече.

— Лоша работа! — викна Сам и скочи на крака. — Не знам какво е замислил тоя Голям човек. Защо ще надява господин Фродо онова чудо? Не биваше да го прави; и ако го е сторил, един господ знае какво може да се е случило!

— Но той няма да го носи дълго — каза Мери. — Само докато се отърве от неканения гост, както правеше Билбо.

— Но къде е отишъл? Къде е? — извика Пипин. — Вече от векове го няма.

— Кога видя Фродо за последен път, Боромире? — запита Арагорн.

— Преди половин час може би — отвърна той. — А може и час да е. След това побродих малко. Не знам! Не знам!

Той стисна главата си с две ръце, седнал прегърбен сякаш от скръб.

— Цял час, откакто е изчезнал! — изкрещя Сам. — Трябва веднага да го намерим. Хайде.

— Чакайте малко! — викна Арагорн. — Трябва да се разделим по двойки и да уговорим… хей, стойте! Чакайте!

Безполезно. Не му обръщаха внимание. Сам хукна пръв. Мери и Пипин го последваха и вече изчезваха на запад сред крайбрежните дървета, крещейки: „Фродо! Фродо!“ с ясни, пронизителни хобитови гласове. Леголас и Гимли също бягаха. Като че внезапна паника или лудост бе връхлетяла Отряда.

— Всички ще се пръснем и изпогубим — изръмжа Арагорн. — Боромире! Не знам каква роля си играл в тая беда, но помогни сега! Върви след тия двама млади хобити и ако не можеш да намериш Фродо, поне тях опази. Ако го намериш или откриеш следите му, върни се тук. Аз скоро ще дойда.

 

 

С бърз бяг Арагорн се устреми по дирите на Сам. Настигна го досами полянката с калините да бъхти нагоре и задъхано да зове: „Фродо!“

— Ела с мен, Сам — каза той. — Никой от нас не бива да остава самичък. Усещам го. Аз отивам към върха, към Трона на Амон Хен да видя каквото мога. И гледай! Правилно предсказваше сърцето ми. Фродо е минал оттук. Следвай ме и си отваряй очите!

Той се втурна нагоре по пътеката. Сам полагаше всички усилия, но не можеше да се мери с Бързоход Скиталеца и скоро изостана. Не след дълго Арагорн изчезна напред. Сам спря и изпухтя. Изведнъж се плесна по челото.

— Тпру, Сам Майтапер! — гласно изрече той. — Много са ти къси краката, тъй че използвай главата си! Дай да видим сега! Боромир не лъже, това не му е в характера, обаче не ни каза всичко. Нещо е изплашило до смърт господин Фродо. Той изведнъж се е навил колкото му трябваше. Най-сетне е решил… да тръгне. Накъде? На изток. Но без Сам? Да, дори без своя Сам. Това е безмилостно, жестоко!

Сам избърса с ръка сълзите от очите си и промърмори:

— Дръж се, Майтапер! Мисли, ако можеш! Той не може да прелита през реки и да скача по водопади. Няма багаж, значи трябва да се върне към лодките. Към лодките, Сам, като светкавица!

Сам се обърна и хукна надолу по пътеката. Падна и си разрани коленете. Стана и продължи да тича. Стигна края на крайбрежната морава Парт Гален, където лодките бяха изтеглени на суша. Тук нямаше никого. Отзад из гората като че се раздадоха викове, но той не им обърна внимание. За миг бе спрял като закован, ококорен и със зяпнала уста. Една лодка сама се влачеше надолу по брега. С вик Сам се втурна през тревата. Лодката се плъзна във водата.

— Идвам, господин Фродо! — изкрещя Сам и се хвърли от брега, готов да се вкопчи в потеглящата лодка. Не му достигнаха пет педи. С вик и плясък се просна по корем сред дълбоката бърза вода. Бълбукайки, потъна надолу и Реката се склопи над къдравата му глава.

От празната лодка долетя слисано възклицание. Едно весло се размаха и лодката зави назад. Фродо пристигна тъкмо навреме, за да сграбчи Сам за косата, когато той изплува, пускайки мехури и пляскайки с ръце. От кръглите му кафяви очи надничаше страхът.

— Измъкна се, Сам, момчето ми! — каза Фродо. — Дръж се сега за ръката ми!

— Спасете ме, господин Фродо! — изпъшка Сам. — Ударих се. Не виждам ръката ви.

— Ето я. Не стискай, момче! Няма да те изтърва. Дръж се над водата и не рипай, че ще обърнеш лодката. Хайде сега, хвани се за борда и ме остави да греба!

С няколко замаха Фродо върна лодката към брега и Сам успя да изпълзи, мокър като мишка. Фродо свали пръстена и отново стъпи на сушата.

— Ти си най-лошият от всички проклети досадници, Сам! — каза той.

— О, господин Фродо, това е жестоко! — отвърна разтрепераният Сам. — Жестоко е да се мъчите да тръгнете без мен и прочие. Ако не се бях досетил, къде щяхте да сте сега?

— Спокойно на път.

— Спокойно! — възкликна Сам. — Самичък и без мен да ви помагам? Не бих го понесъл, направо щях да си умра.

— Ще си умреш, ако тръгнеш с мен, Сам — каза Фродо, — а аз пък не бих понесъл това.

— Не е толкова сигурно, колкото ако ме бяхте изоставили — заяви Сам.

— Но аз отивам в Мордор.

— Много добре го знам, господин Фродо. Разбира се, че отивате. И аз идвам с вас.

— Хайде, Сам — каза Фродо, — не ми пречи! Другите всеки момент могат да се върнат. Ако ме заварят тук, ще трябва да споря, да обяснявам и вече няма да имам нито смелост, нито възможност да се измъкна. Трябва да тръгна веднага. Това е единственият начин.

— Разбира се, че е тъй — отвърна Сам. — Но не сам. Идвам и аз или никой няма да тръгне. Първо ще надупча всички лодки.

Фродо се разсмя. Сърцето му трепна от внезапна топлина и радост.

— Остави поне една — каза той. — Ще ни потрябва. Но не можеш да дойдеш тъй, без багаж, без храна, без нищо.

— Само минутка постойте и ще си взема нещата! — развълнувано извика Сам. — Всичко ми е готово. Мислех си, че днес ще тръгваме.

Той хукна към бивака, изрови раницата си от купчината, където я бе оставил Фродо, когато изпразваше лодката от багажа на спътниците си, грабна резервно одеяло и няколко допълнителни пакета храна и изтича назад.

— И тъй, целият ми план се провали! — каза Фродо. — Няма смисъл да се мъча да избягам от теб. Но съм доволен, Сам. Не мога да ти кажа колко съм доволен. Ела! Ясно е, че ни е писано да вървим заедно. Ще вървим, а другите дано намерят безопасен път! Бързоход ще се погрижи за тях. Не вярвам пак да се видим.

— Може би, господин Фродо. Може би — каза Сам.

 

 

Така Фродо и Сам потеглиха заедно към последния етап от Похода. Фродо заработи с веслото, отдалечиха се от брега и Реката бързо ги понесе по западния ръкав, край навъсените зъбери на Тол Брандир. Ревът на огромния водопад звучеше все по-близо. Дори с цялата помощ на Сам, трябваше много да се мъчат, докато пресекат течението под южния край на острова и докарат лодката на изток до отвъдния бряг.

Най-сетне отново слязоха на суша под южните склонове на Амон Лав. Там намериха закътан бряг, изтеглиха лодката високо над водата и старателно я скриха зад един грамаден камък. После нарамиха багажите и потеглиха, търсейки пътека, която да ги изведе по сивите хълмове Емин Муил и надолу — в Страната на Сянката.