Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (54)

Глава 6
Битката на Пеленорските поля

Но не оркски главатар, не разбойник водеше щурма срещу Гондор. Мракът се разкъсваше не навреме, далеч преди часа, определен от господаря му. Засега съдбата му изменяше и светът се обръщаше против него; тъкмо когато протягаше ръка да я сграбчи, победата се изплъзваше от ноктите му. Ала ръката му бе дълга. Все още командваше, все още обладаваше огромна сила. Крал, Дух на Пръстена, Повелител на Назгулите, владеещ не едно оръжие. Той напусна Портата и изчезна.

 

 

Теоден крал от Пределите бе достигнал пътя от Портата към Реката и зави към Града, до който оставаше по-малко от миля. Търсейки нови врагове, той забави ход, рицарите го застигнаха и Храброшлем беше сред тях. Отсреща, край стената, хората на Елфошлем бяха нахлули сред обсадните машини и сечаха, мушкаха, изблъскваха врага в огнените ями. Бяха прелетели почти през цялата северна половина на Пеленор и зад тях горяха лагери, орки бягаха към Реката като стада пред ловеца, а Рохиримите препускаха сред тях накъдето си искат. Но още не бяха разкъсали обсадата, не бяха овладели Портата. Вражески пълчища се тълпяха пред нея, а из другата половина на равнината имаше нови армии. Основните сили на Харадримите бяха южно от пътя и конниците им се сбираха около знамето на своя главатар. А той погледна напред и сред разгарящата се зора забеляза флага на краля, избързал далече в боя само с неколцина придружители. Люта злоба го изпълни, той изкрещя и като развя знамето с черна змия на ален фон, препусна против белия кон на зелено поле. Подир него се втурнаха огромни тълпи и ятаганите на Южняците излетяха от ножниците като падащи звезди.

Тогава Теоден го зърна и вместо да изчака набега му, подвикна на Снежногрив и стремглаво връхлетя насреща. С оглушителен трясък се сблъскаха. Но по-буйно кипеше бялата ярост на Северняците, по-майсторски владееха те страшните си копия. Малцина бяха, ала профучаха покрай Южняците като горски пожар. Сред най-лютата битка летеше Теоден и копието му се разтресе, когато повали главатаря им. Пришпори Снежногрив напред, към знамето, мечът му изсвистя и посече дръжка и знаменосец; черната змия се сгромоляса. Оцелялата вражеска конница обърна гръб и побягна надалеч.

Но гледай ти! Сред славата на краля златният му щит изведнъж помръкна. Младото утро изгасна в небето. Наоколо падна тъма. Конете заритаха, зацвилиха. Излетели от седлата мъже се търкаляха по земята.

— Към мен! Към мен! — викна Теоден. — Насам, Еорлинги! Не бойте се от мрака!

Ала обезумял от ужас, Снежногрив се изправи на задни крака, сякаш се бореше с въздуха, и със страшен писък се стовари на хълбок. Беше го пронизало черно копие. Кралят падна под него.

Огромната сянка се спусна като връхлитащ облак. И всички съзряха, че това е крилата твар — може би птица, ала невиждана по размери, при това гола, без пух или пера, а мощните криле приличаха на кожеста мрежа между костеливите пръсти; от нея се носеше непоносима смрад. Навярно бе създание на древния свят, чийто род доживяваше сетните си дни из забравени хладни планини под Луната и в гнусно гнездо бе излюпил това последно изчадие на злото. А Мрачният владетел го бе взел и отхранил със скверни отрови, докато израсне неимоверно над всички крилати създания; а сетне го бе пратил да носи слугата му. Надолу, надолу се спусна то, сгъна мрежести криле, нададе грак и кацна върху трупа на Снежногрив, забило нокти в него и проточило дълга гола шия.

Върху му седеше огромна и заплашителна фигура в черна мантия. Стоманена корона носеше, ала между нея и одеждите не се виждаше нищо освен смъртоносния блясък на очите — това бе Повелителят на Назгулите. Преди да се разсее мракът, той бе повикал крилатата твар и бе излетял, а сега се завръщаше да донесе гибел, да превърне надеждата в отчаяние и победата в смърт. В ръката си стискаше грамаден черен боздуган.

Но Теоден не бе изоставен от всички. Рицарите от свитата му лежаха посечени наоколо или пък безумието, овладяло конете им, бе ги отнесло надалеч. Ала един бе останал — младият Храброшлем, верен и безстрашен; той ридаеше, защото бе обичал като баща стария крал. А зад гърба му Мери бе минал невредим през цялата атака чак додето не долетя Сянката; после ужасеният Вихрогон ги бе хвърлил и сега диво препускаше из равнината. Заслепен и изнемощял от уплаха, Мери пълзеше на четири крака като замаяно животно.

— Кралски боецо! Кралски боецо! — крещеше сърцето му. — Трябва да останеш до него. Като баща ще ми бъдеш, нали тъй каза.

Но волята му не се подчиняваше и тялото му трепереше. Не смееше да отвори очи и да погледне нагоре.

Ненадейно сред чернилката, обвила съзнанието му, сякаш дочу гласа на Храброшлем, ала сега този глас звучеше странно, напомняше нечии познати слова.

— Махни се, скверен дуимерлайк, повелител на лешоядите! Остави мъртвия в покой!

Леден глас му отвърна:

— Не заставай между Назгула и плячката му! Инак не ще те убие, когато ти дойде редът. Ще те отнесе надалеч, в дома на страданията отвъд мрака, където мъчители ще разкъсат плътта ти, а изнуреното съзнание ще оставят голо пред Окото без клепачи.

Звънлив меч излетя от ножницата.

— Прави каквото щеш, но ако мога, ще ти попреча.

— Да ми попречиш? Безумецо! Не ще ме спре мъж простосмъртен!

И тогава Мери чу най-странния от всички звуци в този час. Храброшлем сякаш се разсмя и ясният му глас зазвънтя като стомана.

— Но аз не съм мъж простосмъртен! Жена стои пред теб. Еовин съм, щерка на Еомунд. Застанал си между мен и моя повелител и сродник. Махни се, ако не си безсмъртен! Все едно дали си жив, или пришълец от гроба, ще те посека, щом го докоснеш.

Крилатата твар изпищя срещу нея, ала Духът на призрака не отговори, а замълча, сякаш обзет от внезапно съмнение. Изумлението за миг прокуди страха на Мери. Той отвори очи и чернилката се разсея. Огромният звяр бе кацнал на няколко крачки от него и наоколо му тегнеше мрак, ала отгоре като сянка на отчаянието се извисяваше Повелителят на Назгулите. Малко наляво, с лице срещу тях, стоеше онази, която бе наричал Храброшлем. Но шлемът, потулил тайната, сега бе паднал и русата коса волно блестеше по раменете й като бледо злато. Морскосивите й очи бяха студени и зли, ала по бузите се стичаха сълзи. Стиснала меч в десницата, тя надигна щита срещу ужаса, излитащ от очите на врага.

Тя бе Еовин и в същото време Храброшлем. В спомените на Мери се мярна лицето, което бе зърнал, преди да напуснат Черноден — лице на човек, който вече няма надежда и дири смъртта. Жал и безкрайно изумление изпълниха сърцето му и внезапно се пробуди бавно пламващата храброст на неговия род. Той сви юмрук. Тя не биваше да загине — тъй красива, тъй отчаяна! Или поне нямаше да загине сама, без подкрепа.

Лицето на врага не гледаше към него, но той не смееше да помръдне от страх да не привлече мъртвешкия взор. Бавно, бавно запълзя настрани; но вторачен със съмнение и злоба в жената пред себе си, Черния капитан не го забелязваше, все едно, че бе червей в калта.

Внезапно огромният звяр плесна с грозните си криле и откъм тях долетя скверен вихър. Отново рипна във въздуха, сетне с крясък налетя над Еовин, удряйки с човка и нокти.

Тя не трепна — девойка от рода на Рохиримите, кралска рожба, стройна и яка като стоманен меч, прекрасна и страховита. Бързо замахна с изкусен и смъртоносен удар. Разсече проточената шия и главата отхвръкна като камък. Сетне отскочи назад, а чудовищната твар рухна поразена и необятните разперени криле се сбръчкаха на земята; и с гибелта й сянката изчезна. Светлина обля Еовин и косата й засия в изгрева.

От разрухата се възправи Черния конник, надвисна над нея висок и заплашителен. С ненавистен крясък, впиващ в ушите отровно жило, той стовари боздугана си. Щитът й се пръсна на парчета, ръката се пречупи; тя падна на колене. Той се приведе над нея като облак и очите му заблестяха; вдигна боздугана за смъртен удар.

Ала внезапно и той се стовари напред с вик на люта болка и отклоненият удар разтърси земята. Мечът на Мери го бе пронизал изотзад, като проряза черната мантия, мина под ризницата и разкъса сухожилието зад могъщото коляно.

— Еовин! Еовин! — изкрещя Мери.

С последни усилия тя мъчително се изправи на нозе и заби меча си между короната и мантията над склонените пред нея огромни плещи. Мечът се пръсна на искрящи отломки. Короната се търкулна със звън. Еовин рухна върху поваления враг. Но виж ти! Мантия и ризница бяха празни. Лежаха на земята безформени, разкъсани и смачкани; крясък се надигна из тръпнещия въздух и заглъхна по вятъра с пронизителен вой. Безплътният тънък глас замря, тишината го погълна и вече никога не отекна на този свят.

 

 

Мериадок хобитът стоеше сред труповете и мигаше като бухал на светло — сълзите го заслепяваха; като през мъгла виждаше прекрасната коса на проснатата неподвижно Еовин; гледаше лицето на краля, повален в славния си час. В агонията Снежногрив се бе търкулнал настрани, ала преди това бе донесъл гибелта на господаря си.

Мери се приведе и вдигна ръката му да я целуне. О, чудо! Теоден отвори ясните си очи и заговори спокойно, макар и с усилие:

— Сбогом, скъпи ми холбитла! — изрече той. — Тялото ми е смазано. Отивам при дедите си. Не ще се срамувам в славния им отряд. Аз посякох черната змия. Мрачно утро, радостен ден и златен залез!

Мери нямаше сили да отговори и отново зарида.

— Прости ми, господарю — промълви той най-сетне, — че наруших заповедта ти, а не можах да ти помогна с нищо, освен да плача на раздяла.

Старият крал се усмихна.

— Не скърби! Прощавам. Не се отблъсква благородно сърце. Сега бъди благословен и живей; а седнеш ли спокойно с лулата си, мисли за мен! Вече не ще изпълня обещанието си да седна с теб в Медуселд и да послушам премъдрите ти разкази за треви и билки. — Той затвори очи и Мери склони чело. След малко отново заговори: — Къде е Еомер? Взорът ми помръква, а искам да го видя, преди да си отида. След мен той трябва да стане крал. Бих искал да пратя вест и на Еовин. Тя… тя не искаше да я изоставям, а сега вече няма да я видя милата, по-мила от щерка.

— Господарю, господарю — избъбри Мери на пресекулки, — тя е…

Но в този миг отекна мощен рев и от всички страни засвириха рогове и тръби. Мери се озърна. Беше забравил войната и целия свят, струваше му се, че са минали часове, откакто кралят препусна към гибелта си, макар всъщност да бяха само минути. Но сега видя, че ги грози заплахата да попаднат насред многохилядното сражение, което скоро щеше да избухне.

Нови вражески сили бързаха нагоре по пътя откъм Реката; от подножието на стените се задаваха моргулските легиони; откъм южните поля идеше харадската пехота, предвождана от конници, а зад тях се извисяваха кули върху чудовищните гърбове на мумаците. Ала от севера белият шлем на Еомер водеше мощната колона на Рохиримите, които отново бе събрал под своя команда; а през Портата се задаваше цялата армия на Града, сребърният лебед на Дол Амрот се вееше над колесниците, подгонили врага.

За миг през ума на Мери прелетя мисъл: „Къде е Гандалф? Няма ли го? Не можеше ли да спаси краля и Еовин?“ Но в това време долетя Еомер, а подир него препускаха оцелелите рицари от свитата, които бяха овладели конете си. Смаяно изгледаха те проснатия леш на гнусния звяр, а конете им не посмяха да го доближат. Ала Еомер скочи от седлото и го обзеха скръб и отчаяние, когато безмълвно застана до краля.

Един от рицарите пое знамето от ръката на загиналия знаменосец Гутлаф и го издигна високо. Теоден бавно отвори очи. Като видя знамето, направи знак да го подадат на Еомер.

— Привет на теб, кралю на Пределите! — промълви той. — Препускай към победа! Предай на Еовин последно сбогом!

И той издъхна, без да знае, че Еовин лежи край него. А бойците наоколо заридаха с викове: „Теоден крал! Теоден крал!“.

Но Еомер им каза:

Скръбта смирете! Славен мъж загина

с достойна смърт. Щом вдигнеме могила,

жените ще ридаят. Бой ни чака!

Ала и той ридаеше, изричайки тия думи.

— Нека рицарите останат тук — заръча той — и с почести да отнесат тялото му от бойното поле, та да не го прегази битката! Да, отнесете и всички кралски бойци, паднали тук.

Той се загледа към мъртвите, като си припомняше имената им. И изведнъж разпозна сестра си Еовин, просната сред тях. За миг застина като човек, пронизан от стрела насред крясък; лицето му мъртвешки пребледня и хладен гняв задави гласа му. Обзе го безумие.

— Еовин, Еовин! — провикна се той най-после. — Еовин, как се озова тук? Лудост ли е това, безумие ли? Смърт, смърт, смърт! Смърт е дошла за всички ни!

И без да мисли, без да чака идването на бойците от Града, той препусна стремглаво към челните редици на многохилядната армия, изсвири с рог и гръмогласно заповяда да атакуват. Над полята зазвъня зовът на ясния му глас:

— Смърт! Препускайте, препускайте към гибелта и края на света!

С тия думи армията пое напред. Но Рохиримите вече не пееха. Смърт! — крещяха те в един гръмовен и страховит глас и набирайки скорост като мощен прилив, битката профуча край падналия крал и отмина с рев на юг.

 

 

А Мериадок хобитът все тъй стоеше, мигаше през сълзи и никой не го заговори, всъщност не го и забелязваха. Той избърса сълзите, наведе се да вдигне подарения от Еовин зелен щит и го метна на гръб. После се озърна за изтървания меч; откакто нанесе удара си, десницата му бе изтръпнала и сега владееше само лявата си ръка. Чудо! Оръжието му се търкаляше наблизо, ала острието димеше като сух клон сред жарава: пред очите му стоманата се сгърчи, смали се и изгоря.

Тъй изчезна мечът от Могилните ридове, изкован в Задмория. Но с каква радост биха узнали съдбата му ония, що дълго го бяха ковали в Северното кралство през древната епоха, когато Дунеданците бяха млади и техен пръв враг бе Ангмарското кралство с неговия властелин-магьосник. Дори и в по-мощни ръце никое друго острие не би нанесло на подобен враг тъй люта рана, разсичайки неживата му плът и унищожавайки заклинанията, що свързваха невидимите сухожилия в една обща воля.

 

 

Неколцина мъже вдигнаха краля и от плащове и пречупени копия направиха носилка за сетния му път към Града; други внимателно поеха Еовин и я понесоха подир него. Но засега не можеха да отнесат бойците от кралската свита — седмина рицари бяха загинали тук начело с командира си Деорвине. Положиха ги настрани от враговете и гнусния звяр, после забиха наоколо копия. А когато всичко свърши, завърнаха се и изгориха на клада трупа на чудовището; ала за Снежногрив издълбаха гроб и положиха отгоре камък с изсечен надпис на езиците на Гондор и Пределите:

Достойно служи той, дорде бе жив,

но смърт в смъртта донесе Снежногрив.

Никога не повехна тревата над гроба на Снежногрив, но там, където изгориха звяра, земята завинаги остана безплодна и черна.

 

 

Без повече да се интересува от сражението, Мери бавно и скръбно закрачи след погребалното шествие. Мъчеха го умора и болка, крайниците му трепереха като в треска. Откъм Морето долетя порой, сякаш целият свят ридаеше за Теоден и Еовин, гасейки със сиви сълзи пожарищата из Града. Скоро през мъглата се показа гондорска колесница. Имрахил, Принц на Дол Амрот, наближи и дръпна юздите пред тях.

— Какъв товар носите, рохански мъже? — провикна се той.

— Теоден крал — отвърнаха те. — Мъртъв е. Но Еомер крал препуска в боя — ще го познаете по развяната грива на шлема.

Тогава принцът слезе от коня и коленичи пред смъртното ложе да почете краля и великата му храброст; сълзи се стичаха по лицето му. Когато се изправи, погледна Еовин и изумен изрече:

— Не е ли жена това? Нима жените на Рохиримите ни се притичат на помощ в битката?

— Не! Една е само — отвърнаха околните. — Лейди Еовин, сестра на Еомер; до този час не знаехме, че е препускала с войската, и безмерно скърбим.

Виждайки колко е красива, макар лицето й да бе бледо и хладно, принцът стисна ръката й и се приведе да я погледне отблизо.

— Мъже рохански! — възкликна той. — Няма ли изцелители сред вас? Тя е ранена, смъртно може би, ала ми се струва, че още диша.

Той приближи излъскания си налакътник към хладните устни и — гледай ти! — металът се замъгли едва забележимо.

— Не губете нито миг — каза той и прати бърз конник към Града да дири помощ. Поклони се пред падналите, сбогува се с тях и препусна към битката.

 

 

Яростни сражения забушуваха из Пеленорските поля и оръжеен звън се издигна на възбог, смесен с виковете на хора и конско цвилене. Рогове свиреха, деряха се тръби, ревяха подкарани към боя мумаци. По южните стени на Града гондорската пехота връхлетя срещу моргулските легиони, които още удържаха позициите си. А на изток в помощ на Еомер препуснаха конници — Хурин Високи, Пазител на ключовете и Владетел на Лосарнах, Хирлуин от Зелените хълмове и Принц Имрахил Прекрасни със своите рицари.

Пристигнаха тъкмо навреме; съдбата се бе обърнала против Еомер, а яростта предателски го бе заслепила. Мощният гняв на атаката му бе разбил напълно челните вражески отряди и множество Конници се бяха вклинили в редиците на Южняците, посичайки кавалерия и пехота. Ала където дойдеха мумаците, конете не смееха да продължат и бягаха настрани; огромните чудовища оставаха извън боя и стърчаха като отбранителни кули, а Харадримите се струпваха около тях. И ако в началото на набега Рохиримите бяха тройно по-малко от Харадримите, скоро положението им стана още по-лошо; откъм Осгилиат в полята нахлуваха нови сили. Там се бяха събрали и чакаха сигнала на Капитана си да плячкосат Града и да изтребят всичко живо в Гондор. Сега Капитанът бе загинал, ала заместникът му Готмог ги хвърли в боя; безброй бяха те — диваци от изтока с тежки секири и варяги от Ханд, Южняци в алени одежди и черни мъже от Далечен Харад, същински тролове с бели очи и червени езици. Някои се втурнаха подир Рохиримите, други поеха на запад да задържат войската на Гондор и да й попречат да се съедини с Рохан.

Беше средата на утрото, мощен вятър бе подгонил пороя на север и огряваше слънце, а съдбата тъкмо се обръщаше против надеждата на Гондор, когато горе из Града проехтя нов вик. През избистрения въздух съгледвачите по стените виждаха отдалеч нова страховита гледка и последната надежда ги напускаше.

След завоя край Харлонд много левги от течението на Андуин се виждаха от Града и зорките наблюдатели можеха да забележат всеки приближаващ кораб. Гледайки натам, те крещяха от отчаяние; бяха съзрели цял флот, понесен от вятъра по искрящите вълни — дромунди и тежки кораби с множество гребла и издути черни платна.

— Корсарите от Умбар! — викаха хората. — Корсарите от Умбар! Гледайте! Корсарите от Умбар идат! Значи са превзели Белфалас и Етир, свършено е с Лебенин. Това е сетният удар на съдбата!

И като нямаше кой да ги командва в Града, някои без заповед изтичаха да ударят камбаните за тревога; други засвириха с тръби за отстъпление. „Назад към стените! — викаха те. — Назад към стените! Върнете се в Града, преди да са ви обкръжили!“ Ала вятърът, който гонеше корабите напред, отнасяше крясъците им.

Рохиримите нямаха нужда да ги подсещат за опасността. Сами отлично виждаха черните платна. Еомер вече беше само на една миля от Харлонд и несметни вражески пълчища се тълпяха между него и пристанището, а новият неприятел се задаваше да го откъсне от Принца. Той погледна към Реката, надеждата в сърцето му погасна и от устните му излетя проклятие срещу вятъра, който бе благославял досега. А армиите на Мордор се въодушевиха и изпълнени с нова ярост и жажда за смърт, налетяха, крещейки на щурм.

Непреклонен бе сега Еомер и умът му отново се проясни. Той нареди роговете да свирят и събра под знамето си всички, които можеха да се доберат дотам; решил бе да изгради стена от щитове и да се бие до смърт сред Пеленорските поля, както се пее в песните, та дори и да не остане жив човек в Запада, който да си спомни за последния крал на Пределите. Препусна към едно зелено хълмче, заби там знамето си и Белият кон се развя по вятъра.

Към утрото, към изгрева дойдох от мрак и страх,

със песен вдигнах своя меч и слънцето видях.

Надежда свършва, рухва свят и края му познах —

напред към гняв, напред към смърт и към червена нощ!

Тия стихове изрече той, ала в гърдите му напираше смях. Отново го бе обзело опиянението на битката; още не бе ранен, беше млад, беше крал — владетел на свиреп народ. Със смеха на отчаянието погледна пак към черните кораби и предизвикателно вдигна меча си.

Тогава го обзе изумление и велика радост; той подхвърли меча си в слънчевите лъчи, улови го и запя. Очите на всички последваха погледа му — и чудо! — над челния кораб се извиси знаме и вятърът го развя, когато носът зави към Харлонд. На него бе разцъфтяло Бялото дърво, символ на Гондор; ала отгоре блестяха Седемте звезди и високата корона, емблемата на Елендил, която от безброй години не бе носил ни един владетел. Звездите пламнаха под слънчевите лъчи — със скъпоценни камъни ги бе извезала Арвен, щерка на Елронд; в утрото засия короната, покрита със злато и митрил.

Тъй се завърна Арагорн, син на Араторн, Елесар, наследник на Исилдур, от Пътя на Мъртвите и морският вятър го понесе към Гондорското кралство; веселието на Рохиримите избухна сред порой от смях и блясъка на мечове, а радостта и изумлението на Града се изля в песента на фанфари и бурния звън на камбани. А мордорските пълчища се стъписаха и решиха, че някаква мощна магия е напълнила с неприятели собствените им кораби; черен страх ги обзе, като разбраха, че приливът на съдбата се е обърнал против тях и участта им се задава.

На изток препуснаха рицарите от Дол Амрот, подгонили пред себе си врага — тролове, варяги и орки, що мразят дневните лъчи. На юг се втурна Еомер, неприятелят бягаше пред лика му и попадаше между чука и наковалнята. Защото бойците от корабите вече скачаха по кейовете на Харлонд и вихрено политаха на север. Задаваха се Леголас и Гимли със секирата, и Халбарад със знамето, и Еладан и Елрохир със звезди на челата, и тежкоръките Дунеданци, Скиталците от Севера, повели храбри мъже от Лебенин, Ламедон и южните провинции. А най-отпред се носеше Арагорн с Пламъка на Запада, Андурил, грейнал като буен пламък, наново изкован и смъртоносен както в древността, когато го наричаха Нарсил; и на челото му блестеше Звездата на Лендил.

И тъй се срещнаха накрая сред битката Еомер и Арагорн, подпряха се на мечовете, спогледаха се и ги изпълни радост.

— Ето че пак се срещаме, макар да ни деляха всички пълчища на Мордор — каза Арагорн. — Не ти ли го предрекох в Рогоскал?

— Тъй рече — отвърна Еомер, — ала надеждата често ни мами, пък и не знаех тогава, че си бил ясновидец. Но двойно благословена е нечаканата помощ и светът не е виждал по-радостна дружеска среща.

Двамата стиснаха ръце.

— И по-навременна среща не е имало — добави Еомер. — В последния миг пристигна, приятелю. Тежки загуби ни сполетяха и много скръб.

— Да мъстим тогава, а сетне ще говорим! — каза Арагорн и рамо до рамо двамата препуснаха към битката.

 

 

Още дълго и тежко се сражаваха; Южняците бяха храбри, непреклонни и свирепи в отчаянието; пришълците от Изтока, силни и закалени в боеве, не молеха за милост. И тъй, ту тук, ту там край пепелища на чифлици и хамбари, по хълмчета и могили, под стени и сред нивя, те се събираха и прегрупираха и продължаваха да се сражават, додето не отмина денят.

После Слънцето залезе зад Миндолуин и изпълни с пожарища цялото небе, обля с кървави багри хълмове и планини; огньове запламтяха из Реката и тревата на Пеленор се разстла червена пред настъпващата нощ. И в този час привърши великата битка сред Гондорските поля; нито един жив враг не бе останал в пределите на външната стена. Всички бяха посечени освен ония, които бяха избягали да умрат в потайни кътчета или да се удавят в червената пяна на Реката. Малцина се добраха на изток до Моргул или Мордор; а до страната на Харадримите достигна само далечна вест — мълва за страховития гняв на Гондор.

 

 

Арагорн, Еомер и Имрахил яздеха назад към Градската порта; толкова бяха изтощени, че не сещаха ни радост, ни скръб. Съдбата, бойното изкуство и силата на оръжията им ги бяха запазили невредими, всъщност малцина врагове дръзваха да им се изпречат или да погледнат лицата им в часа на гнева. Ала мнозина други бяха ранени, осакатени или убити на бойното поле. Секирите посякоха Форлонг, докато се сражаваше сам и без кон; Дуилин Мортондски и брат му бяха стъпкани, когато нападнаха мумаците, водейки стрелците си да обсипят отблизо със стрели очите на чудовищата. Нямаше да се завърне ни Хирлуин Прекрасни към Пинат Гелин, ни Гримболд към Здрачнолъг, ни крепкоръкият Скиталец Халбарад към Северните земи. Мнозина бяха паднали в боя, прославени и безименни, командири и войници; велика бе тая битка и никоя легенда не е успяла да я обхване докрай. Много подир нея един рохански стихоплетец разказваше в своята песен за Могилите на Мундбург:

Дочухме в хълмовете рог да пее

и мечове блестяха в кралство южно.

Към Каменния град жребци летяха

сред утро вихрено. Войната пламна.

Там падна Теоден, синът Тенгелов,

и в златен дом и степ не се завърна

далеч на север в родните Предели

водачът наш. И там Гутлаф и Хардинг,

Гримболд могъщ, Дунхере, Деорвине,

Херфара, Херубранд и Хорн, и Фастред

загинаха във бран сред край далечен —

в Могилите Мундбургски пръст ги крие

край техните съюзници гондорски.

Ни Хирлуин Прекрасни към крайморски дюни,

ни стар Форлонг към китните долини

сред родния Арнах ще се завърне

с победа; ни стрелците му високи

Делфин и Дуилин към планините,

где на Мортонд тъмнеят езерата.

Прекрасна смърт сред утро и сред залез

ги покоси. И нека да почиват

в тревата на Гондор покрай Реката.

Като сълза е днес, и среброструйна,

а бе тогава в кървави талази;

сред залеза пламтяха планините;

червена бе в Рамас Ехор росата.