Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (67)

Глава 9
Сивите заливи

Не ще и дума, разчистването погълна доста труд, но стана по-бързо, отколкото предполагаше Сам. На следващия ден подир битката Фродо препусна до Голям Дълбалник и освободи затворниците от Тъмните дупки. Сред първите срещнати там беше горкият Фредегар Болгер, който вече не заслужаваше прякора Шишко. Разбойниците го бяха пленили заедно с предвождания от него отряд бунтовници, опушвайки скривалищата им в Язови дупки, близо до Белязана рътлина.

— Общо взето, май щеше да сториш по-добре, ако бе дошъл с нас, бедни ми Фредегар! — каза Пипин и го изнесе, защото той нямаше сили да върви.

Фредегар отвори едното си око и направи усилие да се усмихне любезно.

— Кой е тоя млад великан с гръмовен глас? — попита той. — Да не е малкият Пипин? Кой номер шапка носиш сега?

После дойде ред на Лобелия. Горката изглеждаше престаряла и мършава, когато я намериха в тясна мрачна килия. Настоя да изкуцука навън на собствените си нозе; когато излезе, подпряна на ръката на Фродо, но без да изпуска чадъра, тя бе посрещната с такива овации, че си тръгна просълзена. Никога през живота си не бе срещала обич. Но вестта за убийството на Лото я съкруши и тя отказа да се върне в Торбодън. Подари имота на Фродо и се настани при роднини — Вържиколановци от Яка стомна.

Когато клетницата почина през следващата пролет — в края на краищата беше надхвърлила стоте, — Фродо с изненада и затрогване узна, че му е завещала цялото си богатство и имота на Лото, за да помага на хобитите, останали без покрив след размириците. Тъй свърши семейната вражда.

Старият Уил Белоног бе престоял най-дълго в Тъмните дупки и макар да не се бяха отнасяли с него тъй грубо, както с някои други, наложи се дълго да го охранват, та да заприлича отново на кмет. Докато си възвърне старата форма, Фродо се съгласи да поеме задълженията на негов заместник. Единственото, което извърши като заместник-кмет, бе да ограничи ширифите до необходимия брой и предишните функции. Задачата по преследването на последните разбойници бе поверена на Мери и Пипин, които скоро се справиха с нея. След вестта за Крайречкинската битка южните шайки избягаха от страната почти без да окажат съпротива на Тана. До края на годината последните от тях бяха обкръжени в горите и онези, които се предадоха, бяха отведени под конвой до границата.

Междувременно възстановителните работи вървяха с пълен ход и Сам беше извънредно зает. При нужда хобитите могат да се трудят като пчели, стига да имат настроение. Явиха се хиляди доброволци от всички възрасти и работата закипя под ръцете им — от малките, но чевръсти длани на хобитчетата до морните мазолести ръце на престарелите дядовци и бабички. По Коледа вече не бе останал и камък върху камък от новите ширифски домове и останалите сгради на „хората на Шарки“; тухлите обаче отидоха за ремонт на много от старите дупки, та да станат по-уютни и сухи. Бяха намерени огромни запаси от стоки, храна и бира, укрити от разбойниците в бараки, хамбари, запустели дупки и особено из тунелите на Голям Дълбалник и старите Каменоломни по Белязана рътлина; тъй че всички отпразнуваха Коледа много по-весело, отколкото бяха очаквали.

Една от първите задачи на хобитовчани, още преди да съборят новата мелница, бе разчистването на Хълма и Торбодън и възстановяването на улица „Торбаланска“. Срутиха от единия край новата пясъчна кариера и я превърнаха в широка закътана градина, а по южния склон издълбаха в хълма нови дупки, облицовани с тухли. Старика отново бе настанен в номер три и честичко повтаряше, без да се интересува дали някой го слуша:

— Лош е вятърът, щом никому не носи полза, винаги съм го казвал. Но всичко е добро, щом свършва добре.

Имаше известни спорове как да нарекат новата улица. Някои предлагаха „Бойните градини“, други — „Разхубавените смялове“. Но не след дълго, с типично хобитово благоразумие, я нарекоха просто „Новата улица“. Само зевзеците от Крайречкино сегиз-тогиз я наричаха „Шаркиев край“.

 

 

Най-тежката загуба бяха дърветата. По заповед на Шарки ги бяха изсекли надлъж и шир из цялото Графство; за тях Сам скърбеше най-много. Бавно щеше да заздравее тази рана и той си мислеше, че едва правнуците му ще видят Графството такова, каквото трябва да бъде.

Седмици наред той бе прекалено зает, за да мисли за приключенията си, но един ден внезапно си припомни подаръка на Галадриел. Извади кутийката, показа я на останалите Пътешественици (вече всички ги наричаха така) и помоли за съвет.

— Чудех се кога ли ще се сетиш — каза Фродо. — Отвори я!

Вътре имаше мек и фин сив прах, сред който лежеше семе, напомнящо лешниче със сребърна черупка.

— Какво да правя с това? — запита Сам.

— Хвърли го във въздуха през някой ветровит ден и чакай да подейства! — посъветва го Пипин.

— Къде? — пак запита Сам.

— Избери някое местенце за опитно поле и виж какво ще стане с растенията — каза Мери.

— Сигурен съм, че Владетелката не би искала да го стискам само за моята градина, когато е пострадал толкова народ — възрази Сам.

— Имаш си и ум, и знания, Сам — каза Фродо. — Довери се на тях, а подаръка използвай, за да ти помогне в труда и да го обогати. Бъди пестелив. Нямаш голям запас, а подозирам, че всяка прашинка е безценна.

И тъй, Сам засади фиданки навсякъде, където бяха отсечени особено красиви или обичани дървета. В земята край корените на всяка сложи по една безценна прашинка. Зает с този труд, прекоси Графството от край до край, но особени грижи положи за Хобитово и Крайречкино и никой не го осъди за това. Накрая откри, че все още му е останало мъничко от праха; тогава отиде до Камъка на трите околии, разположен почти в центъра на Графството, и с благословия хвърли остатъка нагоре. Сребърното лешниче засади на Празничната ливада, където някога бе расло голямото дърво; питаше се какво ли ще изникне от него. Докато траеше зимата, той призова на помощ цялото си търпение и с голяма мъка се удържаше да не обикаля непрестанно нататък.

 

 

Пролетта надмина и най-безумните му мечти. Дърветата напълваха и растяха тъй, сякаш времето бе хукнало да свърши в една година работата за цели двадесет. Сред Празничната ливада изникна прекрасна млада фиданка със сребърна кора и дълги листа, а през април я обсипа златен цвят. Това бе истински малорн, за чудо на цялата околност. През следващите години той ставаше все по-красив и изящен, прочу се надлъж и шир и мнозина тръгваха на дълъг път само и само да го видят — единствения малорн западно от Планините и източно от Морето, при това един от най-красивите в света.

За цялото Графство 1420 година бе великолепна. Не само че бе богата на чудесно слънце и благодатен дъжд — точно когато и колкото трябва, — но сякаш имаше и още нещо; някакъв дъх на изобилие и растеж, някаква лъчезарна красота, недостъпна за другите лета, които примигват и отминават над простосмъртните в Средната земя. Всички деца, родени или заченати през тази година (а те не бяха малко), се отличаваха с красота, сила и много от тях бяха надарени с рядко срещана сред хобитите яркозлатиста коса. Настана такова плодородие, че хобитчетата буквално се къпеха в ягоди със сметана; през по-късните месеци седяха в ливадите под сливовите дръвчета и се тъпчеха, докато не натрупат пирамиди от костилки. Никой не боледуваше и всички бяха доволни освен ония, на които се налагаше да косят тревата.

В Южната околия лозите се превиваха от плод, а урожаят от пушилист бе изумителен; навсякъде имаше толкова пшеница, че по жътва хамбарите се натъпкаха до пръсване. А в Северната околия чудесният ечемик породи незабравимата бира от 1420 година, която за дълго остана в пословиците. Дори цяло поколение след това в ханчетата още можеше да се чуе как някой старик, след като пресуши достойно заслужената пинта бира, въздиша, оставяйки халбата:

— Ах! Това е то, същинска двадесетица!

 

 

Отначало Сам остана заедно с Фродо у Памуксънови; но след построяването на Новата улица се засели при Старика. Покрай всички други работи трябваше да ръководи и разчистването и възстановяването на Торбодън. Ала често обикаляше да залесява из Графството. Така стана и в началото на март — не беше у дома и не разбра, че господарят му е заболял. На тринадесети този месец чифликчията Памуксън завари Фродо в леглото; изглеждаше унесен в полудрямка и стискаше бяла перла, закачена на верижка около врата му.

— Изчезна завинаги — изрече той — и сега всичко е мрачно и пусто.

Но пристъпът отмина. Когато Сам се върна на двадесет и пети, Фродо бе оздравял и не спомена нищо. Междувременно работата в Торбодън бе приключила. Мери и Пипин пристигнаха от Щурчов дол с всички стари мебели и вещи и дупката скоро изглеждаше точно както преди.

Когато най-сетне всичко бе готово, Фродо каза:

— Кога ще се преселиш при мен, Сам?

Сам се посмути.

— Засега няма нужда да бързаш — добави Фродо. — Но нали знаеш, Старика е наблизо, пък и вдовицата Мърморкис ще го наглежда най-старателно.

— Не е там работата, господин Фродо — рече Сам и се изчерви като домат.

— Добре де, какво има?

— Ами… Рози, Рози Памуксън — обясни Сам. — На горкото момиче, изглежда, никак не му е харесало, дето заминах за чужбина; но нали не бяхме говорили, та не е могла да ми го каже. А пък аз не споменавах нищо, защото първо трябваше да си свърша работата. Но сега подметнах туй-онуй, а тя рече: „Е, цяла година съсипа, дай да не чакаме повече.“ — „Съсипал ли съм я? — викам аз. — Не бих го рекъл.“ Но ми е ясно какво искаше да каже. И сега, дето се вика, сърцето ми се къса на две.

— Разбирам — каза Фродо. — Искаш да се ожениш, но искаш и да живееш с мене в Торбодън. Драги ми Сам, какво по-лесно от това! Ожени се час по-скоро и се заселвай тук с Рози. Колкото и челяд да народите, в Торбодън пак ще има място.

 

 

И тъй, всичко се уреди. Сам се ожени за Рози Памуксън през пролетта на 1420 година (прославена и по броя на сватбите) и двамата се заселиха в Торбодън. И ако Сам се смяташе за щастлив, Фродо бе твърдо убеден, че нему е отредено още по-голямо щастие; нито един хобит в Графството не бе обкръжен с тъй нежни грижи. След като приключи планирането и започнаха възстановителните работи, той се оттегли на спокойствие да пише и да преглежда записките си. На Свободния панаир в средата на лятото той се отказа и от задълженията на заместник-кмет и милият стар Уил Белоног си осигури за още седем години почетното място на банкетите.

Известно време Мери и Пипин живяха заедно в Щурчов дол и непрестанно шетаха от Фуков край до Торбодън. Двамата млади Пътешественици се прославиха из цялото Графство както с песните и разказите си, така и с изящните си обноски и чудесните празненства, които устройваха. Народът добродушно ги наричаше „големци“; всяко сърце се сгряваше, щом те препускаха наоколо с лъскави ризници и великолепни щитове, с весел смях и песни от далечни краища; макар сега да бяха едри и величествени, по душа си оставаха непроменени, само дето бяха по-сладкодумни, сърдечни и весели от когато и да било.

Фродо и Сам обаче се върнаха към привичното ежедневие, ако не се брои това, че когато захладнееше, намятаха дълги сиви плащове от фин плат, закопчани на шията с красиви брошки; Фродо често попипваше своята бяла перла на тънка верижка.

Вече всичко вървеше добре, с надежда за още по-хубави дни; Сам непрестанно търчеше по работа и беше необичайно радостен. През цялата година нищо не помрачи щастието му освен някаква неясна тревога за господаря. Фродо спокойно се бе оттеглил от делата на Графството и Сам с болка отбелязваше колко малко почести му оказва родният край. Малцина знаеха за подвизите и премеждията му, малцина се интересуваха от тях; цялата почит и възхита на народа бе отправена към господин Мериадок, господин Перегрин и (без Сам да знае) към самия него. А наесен отново се мярна сянката на прежните тревоги.

Една вечер Сам влезе в кабинета и откри, че господарят му изглежда твърде странно. Беше пребледнял като платно и сякаш следеше с поглед нещо в далечината.

— Какво има, господин Фродо? — запита Сам.

— Ранен съм, ранен — отвърна той, — и никога не ще се изцеля.

Но после стана и сякаш всичко отмина, а на следващия ден изглеждаше съвсем като преди. Едва след време Сам си припомни датата — шести октомври. Мрак бе тегнал на този ден преди две години в долчинката под Бурния връх.

 

 

Времето минаваше и настъпи 1421 година. През март Фродо отново заболя, но с големи усилия успя да укрие това, защото Сам си имаше други грижи. Първата рожба на Сам и Рози се роди на двадесет и пети март.

— Е, господин Фродо — каза Сам, — малко съм на зор. С Роза бяхме решили да го наречем Фродо, ако не възразявате; обаче се случи момиченце. Хубавица, да й се не надяваш, добре, че се е метнала на майка си. Та сега не знаем какво да правим.

— Е, Сам — рече Фродо, — какво лошо има в старите обичаи? Избери име на цвете, да си прилича с Роза. Половината девойчета в Графството имат такива имена, какво по-добро?

— Сигурно сте прав, господин Фродо — отвърна Сам. — Много красиви имена съм чувал по чужбината, но ми се струват попрекалени за ежедневна употреба, дето се вика. Старика казва: „Тури нещо късо, та да не го режеш за по-удобно.“ Но ако ще е име на цвете, няма да мисля за дължината: трябва да е красиво цвете, разбирате ли, защото за мен тя е най-хубавата и тепърва още ще се разхубавява.

Фродо помисли малко.

— Добре де, Сам, какво ще речеш за еланор, слънчева звезда, нали си спомняш ситното златно цвете в ливадите на Лотлориен?

— Пак сте прав, господин Фродо! — възкликна възхитеният Сам. — Точно това ми трябваше.

 

 

Малката Еланор караше шестия месец и настъпваше есента на 1421 година, когато Фродо повика Сам в кабинета.

— В четвъртък е рожденият ден на Билбо, Сам — каза той. — Сега ще надмине Стария Тук. Навършва сто тридесет и една години!

— Вярно бе! — рече Сам. — Чудесен е.

— Е, Сам — каза Фродо, — искам да питаш Роза дали ще те пусне да се разходим заедно. То се знае, вече не можеш да се отделяш за дълго — добави той с лека тъга.

— Няма как, господин Фродо.

— Разбира се. Но не се вълнувай. Можеш да ме поизпратиш. Кажи на Роза, че няма да е за повече от две седмици; ще се върнеш жив и здрав.

— Ех, ако можех да дойда с вас чак до Ломидол, господин Фродо, та да видя господин Билбо — въздъхна Сам. — И все пак само едно място ме влече, и то е тук. Сърцето ми се къса на две.

— Горкият Сам! Боя се, че ще е тъкмо така — каза Фродо. — Но сърцето заздравява. На теб ти приляга да бъдеш здрав и цял. И такъв ще бъдеш.

 

 

През следващите един-два дни Фродо с помощта на Сам прегледа документите и записките си. Сред всичко това имаше голяма книга с чиста корица от червена кожа; дългите й страници вече бяха запълнени почти докрай. В началото много листове бяха изписани от тънката, треперлива ръка на Билбо; но по-голямата част бе изпълнена с твърдия, стремителен почерк на Фродо. Текстът бе разделен на глави, но глава 80 оставаше незавършена, а подир нея имаше няколко празни листа. Титулната страница бе изпъстрена с множество заглавия, зачеркнати едно след друго:

Моят дневник. Неочакваното ми пътешествие. Дотам и обратно. И какво се случи подир това.

Приключенията на петима хобити. Разказ за Великия Пръстен, съставен от Билбо Торбинс по негови собствени наблюдения и разкази на приятелите му. Какво сторихме по време на Войната за Пръстена.

Тук Билбовият почерк свършваше и Фродо бе написал:

ПАДЕНИЕТО

НА

ВЛАСТЕЛИНА НА ПРЪСТЕНИТЕ

И

ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ

(през погледа на Малкия народ; мемоари на Билбо и Фродо от Графството, допълнени с разкази на техни приятели и поучения на Мъдреците)

Приложение: откъси от Премъдрите книги, преведени от Билбо в Ломидол

— Ама вие почти сте я завършили, господин Фродо! — възкликна Сам. — Здравата сте поработили, трябва да призная.

— Свърших окончателно, Сам — каза Фродо. — Последните страници са за теб.

 

 

На двадесет и първи септември потеглиха заедно — Фродо на понито, което го бе носило по целия път от Минас Тирит до Графството и което бе нарекъл Бързоход; Сам яздеше любимия си Бил. Беше чудесно златно утро и Сам не питаше накъде отиват — мислеше, че знае.

Поеха през хълмовете на Стъблинския път към Горски край. Оставиха понитата да крачат спокойно. Пренощуваха на Зелените хълмове и на двадесет и втори септември подир пладне спокойно слязоха към първите дървета.

— Обзалагам се, че тъкмо зад това дърво се прикрихте, когато за пръв път видяхме Черния конник, господин Фродо! — посочи наляво Сам. — Сякаш е било сън.

 

 

Свечеряваше се и звездите трепкаха по източния небосклон, когато двамата минаха покрай сухия дъб и завиха по надолнището между лещаците. Сам мълчеше, унесен в спомени. Изведнъж долови, че Фродо тихо си тананика старата пътна песен, ала думите не бяха съвсем същите.

Прикрил е онзи близък рът

        вратичка тайна, дълъг път.

Минавах често настрани,

        ала ще тръгна, запомни,

по път прикрит и съкровен

        на запад — в нощ, на изток — в ден.

И сякаш в отговор от далечната долина по пътя долетя песента на звънки гласове:

        А! Елберет Гилтониел!

        Силиврен пенна мириел

        о менел аглар еленат,

        Гилтониел! А, Елберет!

И тук, сред горския предел

ще помним твоя звезден плам

на запад, над Морето там.

Фродо и Сам спряха и безмълвно зачакаха в бледата сянка, докато не зърнаха сиянието над идващите пътници.

Към тях наближаваше Гилдор и още мнозина от прекрасния елфически народ; за смайване на Сам сред тях яздеха Елронд и Галадриел. Елронд бе заметнат със сива мантия, на челото му блестеше звезда, в ръка държеше сребърна арфа, а на пръста си имаше златен пръстен с голям син камък — Вилия^[1], най-могъщият от Трите. Галадриел яздеше бял жребец и цялата бе в искрящо бяло като Луната сред облаци; самата тя сякаш пръскаше наоколо меко сияние. На нейния пръст бе Нения, пръстенът от митрил, украсен с бял камък, който просветваше като заскрежена звезда. Подир нея, яхнал дребно сиво пони и като че клюмнал в дрямка, се задаваше самият Билбо.

Елронд ги поздрави тържествено и любезно, а Галадриел им се усмихна.

— Е, драги Самознай — каза тя, — и чувам, и виждам, че добре си употребил моя дар. Занапред Графството ще е по-благословено и обичано от когато и да било.

Сам се поклони, но не намери слова за отговор. Беше забравил колко прекрасна е Владетелката.

В този момент Билбо се събуди и отвори очи.

— Здрасти, Фродо! — рече той. — Готово, днес надминах Стария Тук! Свърши се и това. А сега мисля, че съм напълно готов да потегля на ново пътешествие. Идваш ли?

— Да, идвам — отвърна Фродо. — Носителите на Пръстена трябва да пътуват заедно.

— Къде отивате, господарю? — провикна се Сам, макар че най-сетне бе разбрал какво става.

— Към Заливите, Сам — каза Фродо.

— А аз не мога да дойда.

— Не, Сам. Засега поне пътят ти свършва до Заливите. Макар че и ти беше Носител за малко. Може да дойде и твоят час. Не тъгувай, Сам. Не можеш вечно да се разкъсваш на две. Още дълги години ще трябва да бъдеш твърд и цял. Толкова много неща те чакат — радости, дела, постижения.

— Но аз — промълви Сам с просълзени очи, — аз мислех, че още дълги години ще се радвате на Графството след всичко, което извършихте.

— И аз тъй мислех някога. Но раната е прекалено дълбока, Сам. Опитах се да спася Графството и ето че е спасено, но не за мен. Често се налага да бъде тъй, Сам, когато над щастието натегне заплаха — някой трябва да се откаже от него, да го загуби, за да го запазят останалите. Но ти си мой наследник, на теб оставям всичко, което съм имал или бих могъл да имам. Пък и нали си имаш Роза и Еланор; после ще се народят Фродо младши, Роза младша, Мери, Златокоска, Пипин, а може и други да има, не виждам чак докрай. Навсякъде ще търсят твоята разсъдливост и златните ти ръце. Ще бъдеш кмет, разбира се, докато не ти омръзне, ще бъдеш и най-прочутият градинар в цялата история; ще четеш на глас откъси от Червената книга и ще пазиш живи спомените за отминалата епоха, та хората да си спомнят Великата заплаха и още повече да обичат родния край. Всичко това ще те дарява с изобилие, и с грижи, и с радости, докато не свърши твоят дял от Приказката. Ела, сега ще яздиш до мен!

 

 

Тогава Елронд и Галадриел поеха напред, защото бе отминала Третата епоха, свършваха Дните на Пръстените и идваше край на приказките и песните за ония времена. С тях потеглиха и мнозина от Върховните елфи, които вече не желаеха да останат в Средната земя; и сред тях, изпълнени с благословена, сладка печал, яздеха Сам, Фродо и Билбо, а елфите им оказваха най-високи почести.

Цяла вечер и цяла нощ яздиха посред Графството, ала никой освен горските твари не видя похода им; тук-там окъснели бродници из мрака зърваха мимолетни проблясъци под горския свод или сенки, литнали по тревата, докато Луната клонеше на запад. А когато напуснаха Графството край южните склонове на Белите ридове, те се изкачиха на Далечните ридове и от Кулите зърнаха Морето; и тъй, най-сетне слязоха до Митлонд — Сивите заливи край дългото устие на Лунната река.

Когато наближиха портите, Кирдан Корабостроителя излезе да ги посрещне. Висок бе той, дългобрад, побелял и стар, само очите му грееха като звезди; изгледа ги, поклони се и рече:

— Вече всичко е готово.

Сетне Кирдан ги поведе към Заливите и там бе закотвен бял кораб, а на кея, до снажен сив кон, ги чакаше висока фигура в бели одежди. Когато се обърна и тръгна към тях, Фродо видя, че сега Гандалф открито носи на ръката си Третия пръстен, Великия Нария, и камъкът върху него бе огненочервен. И тия, които трябваше да заминат, се възрадваха, защото разбраха, че и Гандалф ще отплава с тях.

Ала скръб преливаше в сърцето на Сам и му се струваше, че колкото и да е мъчителна раздялата, дваж по-печална ще е самотата по дългия път към дома. Стояха на кея, а елфите вече се качваха на кораба и всичко бе готово за отплаване, но изведнъж към залива долетяха в галоп Мери и Пипин. И Пипин се разсмя през сълзи.

— Веднъж вече опита да ни се изплъзнеш, Фродо, и не успя — каза той. — Този път без малко да успееш, но пак не ти се удаде. Обаче сега те издаде не Сам, а лично Гандалф!

— Да — каза Гандалф, — защото обратният път ще е по-лек за трима, отколкото за един. Е, скъпи приятели, тук, на морския бряг, свършва най-сетне нашата задруга. Вървете си в мир! Не ще ви кажа: не плачете; има и благодатни сълзи.

Сетне Фродо целуна Мери и Пипин, накрая целуна Сам и се качи на борда; платната се вдигнаха, вятърът повя и корабът бавно се плъзна по дългия сив залив; в ръцете на Фродо стъкленицата на Галадриел просветна и се загуби из мрака. А корабът излезе в открито Море и пое към Запада, докато най-сетне в една дъждовна нощ Фродо усети из въздуха сладък аромат и чу песни, долетели над водите. А после му се стори, че както в отдавнашния сън в дома на Бомбадил, сивата дъждовна завеса се превръща в сребърно стъкло, отстъпва и той съзира бели брегове, а отвъд тях прекрасна зелена страна под лъчите на бързо изгряващото слънце.

Ала за Сам вечерта се сгъсти и премина в мрак, докато той стоеше в Залива; взираше се в смутното море, но съзря само сянка над водите, която скоро се изгуби на Запад. До късна нощ стоя там, чувайки само въздишките и шепота на вълните по бреговете на Средната земя, и този звук се вряза дълбоко в сърцето му. Край него безмълвно стояха Мери и Пипин.

 

 

Накрая тримата другари се обърнаха и без да поглеждат назад, бавно поеха към дома; не си казаха нито дума чак до границите на Графството, ала по дългия сив път всеки от тях намираше дълбока утеха в близостта на приятелите.

Най-сетне слязоха от ридовете, поеха по Източния път и там Мери и Пипин се отклониха към Фуков край; скоро из полята се разнесе песента им. А Сам свърна към Крайречкино и тъй се върна на Хълма, когато отново се свечеряваше. Продължи напред и у дома го посрещна жълта светлина и огън в камината; вечерята беше готова, чакаха го. И Роза го въведе в стаята, настани ги на стола и сложи малката Еланор в скута му.

Той дълбоко въздъхна и рече:

— Е, върнах се.