Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (29)

Глава 2
Роханските конници

Здрачът се сгъсти. Долу, сред дърветата зад тях, мъглите тегнеха и обгръщаха бледите брегове на Андуин, ала небето бе ясно. Изгряха звезди. Нарастващата луна плуваше по западния небосвод и канарите хвърляха черни сенки. Бяха стигнали подножието на скалисти хълмове и се движеха по-бавно, защото вече не бе лесно да откриват следата. Тук възвишенията на Емин Муил се простираха от север на юг като два дълги, безредно начупени хребета. Западните им склонове бяха стръмни и тежки за изкачване, но източните бяха по-полегати, набраздени с безброй дерета и тесни клисури. Цяла нощ тримата другари се катериха из тая костелива местност, достигнаха билото на първия по-висок хребет и отново се спуснаха в мрака на дълбока, лъкатушна долина от другата страна.

Тук си починаха за малко в безмълвния хладен час преди разсъмване. Луната отдавна бе залязла пред тях, отгоре премигваха звездите; над черните хълмове отзад още не бяха долетели първите лъчи на новия ден. Засега Арагорн бе объркан — дирята на орките слизаше в долината, но там изчезваше.

— Как мислиш, накъде ще завият? — запита Леголас. — На север, по правия път към Исенгард или Ветроклин, ако това е целта им, както предполагаш? Или на юг, към Ентомил?

— Каквато и да е целта им, няма да тръгнат към Реката — каза Арагорн. — И ще поемат по най-прекия път, който могат да открият през полята на Рохиримите, освен ако всичко не се е объркало в Рохан и властта на Саруман не е нараснала неимоверно. Да търсим на север!

 

 

Долината се простираше като каменно корито между двата хребета, а сред скалите по дъното й се процеждаше плитък поток. Отдясно се въсеха канари; отляво, неясни и сенчести в отминаващата нощ, се надигаха сиви склонове. Изминаха още около миля на север. Приведен към земята, Арагорн диреше из падините и деретата, водещи нагоре по западния склон, Леголас бе малко по-напред. Внезапно елфът нададе вик и другите дотичаха към него.

— Вече настигнахме неколцина от ония, които преследваме — каза той. — Вижте!

Посочи напред и другите видяха, че онова, което бяха помислили за камъни, проснати в Подножието на склона, всъщност е купчина трупове. Пред тях лежаха петима орки, посечени на много места с жестоки удари, а двама бяха обезглавени. Земята бе пропита от тъмната им кръв.

— Още една гатанка! — каза Гимли. — Но ще я проясни само дневната светлина, а ние не можем да чакаме.

— Както и да я отгатваш, в нея като че има надежда — рече Леголас. — Враговете на орките навярно са наши приятели. Живее ли някой народ из тия хълмове?

— Не — каза Арагорн. — Рохиримите рядко идват насам, а Минас Тирит е далече. Може би група хора са ловували тук по незнайни за нас причини. Ала не ми се вярва.

— Какво мислиш? — запита Гимли.

— Мисля, че врагът сам е довел собствения си враг — отвърна Арагорн. — Това са Северни орки, дошли отдалече. Сред убитите няма ни един от големите орки със странните емблеми. Предполагам, че са се скарали — това не е рядкост за гнусния им род. Може би са спорили за пътя.

— Или за пленниците — каза Гимли. — Да се надяваме, че поне техният край не е настъпил тук.

 

 

Арагорн претърси почвата в широк кръг, но не успя да открие други следи от битката. Продължиха. Небето на изток вече избледняваше; звездите помръкваха и наоколо бавно се разливаше сива светлина. Малко по-нататък стигнаха до низина, в която, лъкатушейки и подскачайки, един малък поток бе издълбал каменна пътека надолу към долината. По бреговете му растяха редки храсти и тук-там се мяркаха туфи трева.

— Най-сетне! — каза Арагорн. — Ето следите, които търсим! Нагоре по това русло — натам са поели орките след спора.

Преследвачите завиха и забързаха по новия път. Сякаш освежени от дълъг нощен отдих, те скачаха от камък на камък. Накрая стигнаха хребета на сивия хълм и внезапен ветрец повя в косите им и разлюля плащовете им — хладният утринен полъх.

Обърнаха се и видяха как пламват далечните хълмове отвъд Реката. Над плещите на мрачните земи се показа червеният крайчец на слънцето. Пред тях, на запад, светът лежеше неподвижен, безформен и сив; но пред очите им нощните сенки взеха да се топят, завърнаха се цветовете на разбудената земя — зеленина се разля по просторните пасища на Рохан; белите мъгли заискриха из речните долини; а далече наляво, на тридесет и повече левги, се извисяваха мраморно черните върхове на Белите планини, облени в синьо и пурпурно, увенчани с блестящи снегове, поруменели от лъчите на зората.

— Гондор! Гондор! — извика Арагорн. — Дано те видя отново в по-щастлив час! Не води все още пътят ми на юг, към ясните ти реки.

Гондор! Гондор, между Море и Планини!

От запад вятър вее в теб, а в древни дни

Дърво сребристо гря под твоя небосклон.

О, бели кули! О, корона със криле и златен трон!

Гондор! Гондор! Ще видим ли да грей Дървото пак

и да повее вятър нов от Планини до Морски бряг.

— А сега да вървим! — добави той, откъсна очи от юга и се взря на северозапад, към пътя, по който трябваше да тръгнат.

 

 

Хребетът, на който стояха тримата другари, се спускаше стръмно под нозете им. Двадесетина фатома по-долу имаше широка неравна издатина, завършваща внезапно с ръба на отвесна скала — Източната стена на Рохан. Тук свършваше Емин Муил и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се простираха зелените степи на Рохиримите.

— Гледайте! — извика Леголас, сочейки нагоре към бледото небе. — Пак орелът! Много е високо. Изглежда, че напуска тая страна и лети обратно на север. Движи се много бързо. Гледайте!

— Не, дори и моите очи не могат да го съзрат, добри ми Леголас — каза Арагорн. — Трябва наистина да е далеч във висините. Питам се какво ли дири, ако е същата птица, която видях преди. Но вижте! Забелязвам нещо по-близко и по-важно; някой се движи из равнината!

— Не едно, а много неща — каза Леголас. — Голям отряд пехотинци, но не мога да различа повече, нито да видя що за народ може да са. Дотам има много левги — сигурно десетина-дванадесет, ала е трудно да се прецени с точност из тая равна степ.

— Въпреки това мисля, че вече няма нужда следата да ни подсказва накъде да вървим — каза Гимли. — Час по-скоро да намерим пътека към полето.

— Не вярвам да намериш по-пряка пътека от оная, която са избрали орките — отвърна Арагорн.

Сега преследваха враговете под лъчите на ясния ден. Изглежда, орките бяха бързали напред с всички сили. От време на време преследвачите откриваха изтървани или захвърлени вещи — торби за провизия, къшеи и корички корав сив хляб, скъсан черен плащ, тежка, подкована с желязо обувка, разпрана по камънаците. Пътеката ги водеше на север по билото и най-сетне стигнаха до дълбока цепнатина, прорязана в скалата от поток, който шумно се плискаше надолу. Из тясната клисура като стръмна стълба се спускаше груба пътека към равнината.

Накрая те някак изведнъж излязоха сред тревата на Рохан. Тя прииждаше като зелено море до самото подножие на Емин Муил. Устременият поток изчезваше сред гъсталак от водолюбиви растения и само се чуваше как пее из зеления тунел, побягнал по дългото, полегато надолнище към далечните мочурища на Ентомилската долина. Като че бяха изоставили вятъра зад себе си, по хълмовете. Тук въздухът бе по-спокоен и по-топъл, изпълнен с лек аромат, сякаш пролетта вече се разбуждаше и сокът отново се разливаше из листа и треви. Леголас си пое дълбоко дъх като човек, който отпива живителна влага след дълга жажда из голата пустиня.

— Ах, зеленият аромат! — възкликна той. — По-хубав е от дълъг сън. Да тичаме!

— Леките нозе могат бързо да тичат тук — каза Арагорн. — По-бързо може би от подкованите с желязо орки. Сега имаме надежда да намалим преднината им.

 

 

Те тичаха в колона като хрътки по прясна диря и в очите им пламтеше нетърпелив блясък. Като широко окосена ивица, грозно утъпканата диря на орките отиваше почти право на запад; нежната трева на Рохан бе смачкана и почерняла под краката им. Изведнъж Арагорн нададе вик и зави настрани.

— Стойте! — изкрещя той. — Не идвайте засега!

Бързо изтича надясно, настрани от главната диря; бе видял натам да се отклоняват отпечатъци от дребни неподковани нозе. Те обаче не стигаха далече, пресичаха ги стъпки на орки, които също се отклоняваха от тълпата малко по-напред и по-назад, после рязко се връщаха обратно и се губеха сред утъпканата трева. В най-далечната точка Арагорн се приведе и вдигна нещо; после изтича назад.

— Да — каза той, — всичко е съвсем ясно: следи от хобит. Пипин, мисля, който е по-дребен от другия. И вижте това!

Протегна напред блестящ под слънчевите лъчи предмет. Приличаше на млад буков лист, красив и странен сред тая гола равнина.

— Брошка от елфически плащ! — викнаха в хор Леголас и Гимли.

— Ненапразно се ронят листата на Лориен — каза Арагорн. — Това не е изтървано случайно — захвърлено е като знак за всеки, който би могъл да ги преследва. Мисля, че с тази цел Пипин е избягал от тълпата.

— Значи поне той е бил жив — каза Гимли. — И е владеел както главата, така и краката си. Това ме обнадеждава. Ненапразно ги преследваме.

— Да се надяваме, че не е платил прекалено скъпо за дързостта си — каза Леголас. — Хайде! Да продължаваме! Сърцето ми изгаря при мисълта за тези весели младежи, подкарани като добитък.

 

 

Слънцето превали пладне и бавно взе да слиза по небето. Откъм далечния морски Юг долетяха леки облачета и отминаха с ветреца. Слънцето залезе. Сенките се надигнаха зад тях и протегнаха дългите си ръце откъм Изтока. Преследвачите продължаваха, без да спрат. Отминал бе един ден от гибелта на Боромир, а орките още бяха далеч напред. Вече не ги видяха нито веднъж из гладката равнина.

Когато наоколо се сгъстиха нощните сенки, Арагорн спря. През целия ден само два пъти бяха прекъснали своя бяг за кратка почивка и сега дванадесет левги ги деляха от източната стена, където бяха стояли на разсъмване.

— Ето че стигнахме до труден избор — каза той. — Да почиваме ли нощем, или да продължаваме, додето ни остават воля и сили?

— Спрем ли, за да спим, враговете ще ни изоставят далеч назад, освен ако и те не си почиват — каза Леголас.

— Не трябва ли и орките да спират по пътя? — запита Гимли.

— Орките рядко пътуват на открито под слънцето, ала тия го сториха — отвърна Леголас. — Едва ли ще почиват през нощта.

— Но ако вървим нощем, не можем да проследим дирите им — възрази Гимли.

— Доколкото виждат очите ми, дирите са прави и не завиват нито наляво, нито надясно — каза Леголас.

— Навярно бих успял да ви водя по усет из мрака, и да поддържам посоката — каза Арагорн, — но ако се залутаме или те се отклонят, тогава на разсъмване може дълго да се бавим, преди отново да намерим следата.

— А има и още нещо: само денем можем да видим дали някоя диря не води настрани — допълни Гимли. — Ако някой пленник избяга или бъде подкаран в друга посока, да речем към Великата река и Мордор, може да отминем следите, без изобщо да разберем.

— Вярно е — каза Арагорн. — Но ако добре съм разчел дирята, орките на Бялата ръка са надделели и сега целият отряд е на път към Исенгард. Посоката, в която вървят, подкрепя догадките ми.

— Ала би било прибързано да сме сигурни в решенията им — каза Гимли. — Ами бягството? В мрака бихме отминали следата, която те доведе до брошката.

— Подир този случай орките ще бъдат двойно по-бдителни, а пленниците още по-изморени — каза Леголас. — Вече не ще има бягство, ако ние не помогнем. Нямам представа как ще го направим, но първо трябва да ги догоним.

— И все пак дори аз, джудже, предприело много пътешествия и не последно по издръжливост сред своя народ, не мога да тичам безспирно чак до Исенгард — каза Гимли. — И моето сърце изгаря, и аз бих тръгнал веднага, но сега трябва да си почина малко, за да тичам по-добре. А ако ще почиваме, то непрогледната нощ е най-подходяща за това.

— Казвах ви, че изборът е труден — рече Арагорн. — Как да приключим този спор?

— Ти си наш водач и изкусен ловец — каза Гимли. — Решавай ти.

— Сърцето ми жадува да продължим — каза Леголас. — Но не бива да се разделяме. Ще послушам решението ви.

— На неудачник отстъпвате избора — каза Арагорн. — Откакто минахме през Аргонат, решенията ми са все погрешни. — Той замълча и дълго гледа на северозапад из прииждащата нощ. Накрая каза: — Няма да вървим в тъмнината. Твърде голям ми се струва рискът да пропуснем нови дири, които се присъединяват или се откъсват от главната. Ако луната светеше достатъчно, щяхме да я използваме, но, уви, тя залязва рано и още е млада и бледа.

— А тая вечер и без това я закриват облаци — промърмори Гимли. — Ех, ако Владетелката ни беше подарила светлина като на Фродо!

— Светлината ще е по-нужна там, където я дариха — каза Арагорн. — Нему се пада истинската Задача. Нашата е само дреболия сред великите подвизи на тия времена. Може би от самото начало това е напразна гонитба и никакъв избор не би успял да я промени към успех или провал. Е, аз реших. Тъй че да използваме времето по най-добрия начин!

 

 

Той се просна на земята и тутакси заспа, защото не бе мигвал от онази нощ в сянката на Тол Брандир. Преди небето да се развидели, той се събуди и стана. Гимли още спеше непробудно, но Леголас бе на крак и гледаше през мрака на север, замислен и безмълвен като младо дърво в безветрена нощ.

— Далече са — печално се обърна той към Арагорн. — Сърцето ми усеща, че не са почивали тази нощ. Само орел може да ги настигне сега.

— Въпреки това ще продължим да ги преследваме както можем — каза Арагорн, наведе се и събуди джуджето. — Хайде! Трябва да вървим. Дирята изстива.

— Но все още е тъмно — каза Гимли. — Дори Леголас да се изкачи на някой хълм, пак няма да ги види преди слънцето да изгрее.

— Боя се, че вече не ще ги видя ни от хълм, ни от равнина, независимо дали грее слънце или луна — каза Леголас.

— Там, където зрението не достига, земята може да помогне с долитащите звуци — каза Арагорн. — Равнините трябва да стенат под омразните им крака.

Той се изпъна на земята и притисна ухо сред тревата. Толкова дълго лежа, неподвижен, че Гимли се запита дали не е изгубил съзнание, или не е заспал отново. Надигна се искряща зора и наоколо бавно се разля сива светлина. Най-сетне той се изправи и другарите видяха лицето му — бледо и обтегнато, със смутен взор.

— Земните шумове са неясни и объркани — каза той. — Нищо не помръдва на много мили от нас. Глухи и далечни са стъпките на враговете. Но гръмко отекват конски копита. Сега се сещам, че ги чувах, докато лежах заспал, и те смутиха съня ми — коне, препускащи към запада. Но сега ездачите отиват на север, все по-далеч от нас. Питам се какво ли става из тия земи!

— Да вървим! — рече Леголас.

Така започна третият ден от преследването. През дългите му облачни часове, прояснени от редки проблясъци на слънцето, те почти не спряха: ту крачеха, ту бягаха, сякаш никаква умора не можеше да изгаси пламтящия в тях огън. Преминаваха през необятната пустош и елфическите им плащове чезнеха на фона на сиво-зелените поля; малцина освен елфите биха ги съзрели отдалече дори под хладните обедни лъчи. В мислите си те често благодаряха на Владетелката на Лориен за подарените питки лембас, защото можеха да се хранят тичешком и да намират нови сили.

През целия ден следата на враговете водеше право на североизток, без прекъсване или завой. Когато отново наближи краят на деня, те стигнаха до дълги голи склонове, където равнината се надигаше, устремена напред към очертанията на ниски гърбави ридове. Дирята на орките зави на север към тях и избледня, защото теренът ставаше по-твърд, а тревата по-ниска. Далече наляво река Ентомил се виеше като сребърна нишка върху зелен под. Не се забелязваше никакво движение. Арагорн често се питаше защо не виждат ни животни, ни хора. Основните области, обитавани от Рохиримите, бяха на много левги по-южно, под гористата стряха на Белите планини, които сега се криеха в мъгли и облаци; ала по-рано Повелителите на конете изкарваха много хергелета в тази Източна област на кралството им, наречена Източен Емнет, и конярите дълго бродеха тук, като се подслоняваха в шатри и палатки дори и през зимата. Но сега земите бяха пусти и тегнещата над тях тишина не напомняше покоя на мирните дни.

 

 

По мръкнало спряха отново. Вече бяха изминали два пъти по дванадесет левги през степите на Рохан и стената на Емин Муил се губеше в сенките на Изтока. Младата луна проблясваше сред мъгливото небе, ала почти не светеше, а звездите бяха забулени.

— Сега най-много съжалявам за почивките и всяко прекъсване на гонитбата — каза Леголас. — Орките бягаха пред нас, сякаш камшиците на Саурон бяха по петите им. Боя се, че вече са стигнали до гората и мрачните хълмове и в този миг навлизат сред сенките на дърветата.

— Горчив край за нашата надежда и всичките ни мъки! — изскърца със зъби Гимли.

— За надеждата може би, но не и за мъките — каза Арагорн. — Няма да се връщаме обратно. Ала съм изморен. — Той погледна назад, откъдето бяха дошли и където нощта се сбираше над Изтока. — Нещо странно става из този край. Не вярвам на тишината. Не вярвам дори на бледата луна. Звездите едва греят; а аз съм изморен както никога преди, изморен както не би трябвало да се чувства един Скиталец, изправен пред ясна диря. Нечия воля придава бързина на враговете и изправя пред нас невидима преграда — умора, тегнеща по-скоро в сърцето, отколкото в нозете.

— Вярно! — каза Леголас. — Разбрах го още когато се спуснахме от Емин Муил. Защото волята не е отзад, а пред нас.

И той посочи отвъд земите на Рохан към Запада, тъмнеещ под лунния сърп.

— Саруман! — промърмори Арагорн. — Но той не ще ни застави да се върнем! Отново трябва да спрем; вижте, дори луната чезне сред прииждащите облаци. Но дойде ли новият ден, пътят ни ще е на север сред ридове и блата.

 

 

Както и преди Леголас бе пръв на крак, ако изобщо бе спал.

— Събудете се! Събудете се! — викна той. — Зората червенее. Странни неща ни чакат край горската стряха. Добри ли, зли ли, не знам, но ни зоват. Събудете се!

Другите скочиха и почти незабавно поеха отново на път. Ридовете бавно наближаваха. Още преди пладне стигнаха до тях — зелените склонове се преливаха в голи хребети, протегнати право на север. В подножието им земята бе суха и тревата ниска, но просторна низина, широка десетина мили, се простираше между тях и реката, която течеше из дълбокото си корито, обрасло с мъгливи тръстикови гъсталаци. Точно на запад от най-южния склон тревата бе оскубана и утъпкана в широк кръг от грубите стъпки на многобройни нозе. От това място отново продължаваше следата на орките, завиваща на север покрай сухите дипли на хълмовете. Арагорн спря и огледа дирята по-внимателно.

— Почивали са за малко тук — каза той, — но дори и външната следа вече е стара. Боя се, че сърцето ти е усетило истината, Леголас — мисля, че са минали три пъти по дванадесет часа, откакто орките са били тук. Ако са бързали все така, значи снощи са стигнали покрайнините на Ветроклин.

— На север и на запад не виждам нищо освен треви, които бавно се преливат в мъгла — каза Гимли. — Ще можем ли да зърнем гората, ако се изкачим на хълмовете?

— Още е далече дотам — каза Арагорн. — Ако си спомням добре, тия ридове се простират повече от осем левги на север, а после на северозапад има широка равнина, може би още петнадесет левги до мястото, където Ентомил излиза от гората.

— Е, да вървим — каза Гимли. — Нозете ми трябва да забравят за милите. И биха тичали по-охотно, ако сърцето ми не бе тъй натежало.

 

 

Слънцето залязваше, когато най-сетне наближиха края на ридовете. Дълги часове бяха крачили без отдих. Сега вървяха бавно и Гимли се бе прегърбил. Каменно твърди са джуджетата и в труд, и в път, но когато и последната надежда изгасна в сърцето му, безкрайната гонитба взе да му натежава. Суров и безмълвен, Арагорн крачеше след него и от време на време се привеждаше да разгледа някой отпечатък или друга следа по земята. Само Леголас стъпваше все тъй леко, както винаги, нозете му сякаш едва притискаха тревата, без да оставят отпечатъци; но за него пътният хляб на елфите бе достатъчно препитание, а и можеше да спи, макар че хората не биха нарекли това сън, изпращайки съзнанието си да отпочине по странните пътеки на елфическите сънища, докато той крачеше с отворени очи под слънцето на реалния свят.

— Да се изкачим на този зелен хълм! — каза той.

Другарите му морно го последваха по дългия склон, докато излязоха на върха. Кръглият, гладък и гол хълм стоеше отделно, на север от останалите ридове. Слънцето залезе и вечерните сенки паднаха като завеса. Бяха сами сред сивия безформен свят без мярка и белези. Само далече на северозапад, на фона на гаснещата светлина, се очертаваше по-плътен мрак — Мъгливите планини и гората в подножието им.

— Тук нищо не ще може да ни упъти — каза Гимли. — Е, сега пак трябва да спрем и да изчакаме края на нощта. Застудява!

— Вятърът духа откъм северните снегове — каза Арагорн.

— А преди разсъмване ще повее от Изтока — добави Леголас. — Но почивайте, щом трябва. И все пак не губете надежда докрай. Не знаем що ни носи утрешният ден. Утрото често е по-мъдро от вечерта.

— Откакто започнахме гонитбата, изгряха вече три утрини, а не сме станали по-мъдри — отвърна Гимли.

 

 

Нощта ставаше все по-студена. Арагорн и Гимли дремеха на пресекулки и при всяко събуждане виждаха Леголас да стои край тях или да крачи напред-назад, напявайки тихичко на родния си език и с тази песен сякаш разцъфваха звездите по твърдия черен небосвод. Тъй отмина нощта. Тримата заедно видяха как зората бавно се разгаря в чистото и безоблачно сега небе, докато най-сетне настана изгревът. Той бе блед и ясен. Вятърът духаше от Изтока и всички мъгли се бяха оттеглили; под хладните лъчи наоколо се простираше необятна пустош.

Напред, на изток, видяха ветровитите възвишения на Роханското плато, които вече бяха зърнали преди много дни от брега на Великата река. На северозапад се ширеше мрачната гора Ветроклин; до сенчестата й стряха все още имаше десет левги, а по-нататъшните склонове чезнеха в далечната синева. Отвъд, сякаш заплувала върху сив облак, блещукаше побелялата глава на Метедрас, последния връх на Мъгливите планини. От гората насреща извираше Ентомил — тук течението му бе бързо и тясно, а бреговете — дълбоко нарязани. Дирята на орките напускаше ридовете и се отклоняваше натам.

Като проследи с острия си взор стъпките им към реката, а после от реката към гората, Арагорн зърна в далечната зеленина сянка, някакво бързо движещо се неясно петно. Отново се хвърли на земята и напрегнато се вслуша. Но Леголас застана до него, засенчил с дълга, изящна ръка зорките си елфически очи, и видя не сянка, не петно, а дребни фигурки на многобройни конници и проблясъкът на утрото по върховете на копията им бе като премигването на ситни звездици, недостъпни за простосмъртно око. Далече зад тях се виеха черни ивици дим.

Над пустите поля тегнеше тишина и Гимли чу как вятърът се носи из тревата.

— Конници! — извика Арагорн, скачайки на крака. — Много конници на бързи жребци се задават към нас!

— Да — каза Леголас, — те са сто и пет. Руса е косата им и бляскави копията им. Водачът им е много висок.

— Зорки очи имат елфите — усмихна се Арагорн.

— Не! Конниците са само на малко повече от пет левги — отвърна Леголас.

— Дали са пет левги, или една — каза Гимли, — не можем да им избягаме из тия голи земи. Да ги чакаме ли тук, или да продължим пътя си?

— Ще чакаме — каза Арагорн. — Уморен съм и ловът ни се провали. Или поне други са ни изпреварили; тия конници се връщат по дирята на орките. Може да ни донесат вести.

— Или копия — обади се Гимли.

— Има три празни седла, ала не виждам хобити — каза Леголас.

— Не казах, че ще чуем добри вести — рече Арагорн. — Но добри или зли, ще ги изчакаме тук.

Тримата другари напуснаха върха на хълма, където лесно можеха да ги забележат на фона на бледото небе, и бавно се спуснаха по северния склон. Спряха малко над подножието и като се омотаха в плащовете, насядаха сгушени един до друг на повехналата трева. Времето се влачеше бавно и тежко. Вятърът беше пронизващо хладен. Гимли бе неспокоен.

— Какво знаеш за тия конници, Арагорн? — запита той. — Не сме ли седнали тук в очакване на внезапната гибел?

— Бил съм сред тях — отвърна Арагорн. — Те са горди и своенравни, ала са и верни, щедри в мисли и в дела; храбри, но не жестоки; мъдри, ала неуки, защото не пишат книги, а пеят безброй песни, както са правили чедата човешки преди Мрачните години. Но не знам какво е ставало тук напоследък, нито пък как може да са настроени днес Рохиримите между предателя Саруман и заплахата на Саурон. Те дълго дружаха с народа на Гондор, макар да нямат кръвна връзка. В отдавна забравени години Еорл Млади ги довел от Севера и родството им е по-скоро с Бардингите от Дейл и Беорнингите от Мраколес, сред които и до днес се срещат мнозина високи и красиви мъже като Роханските конници. Във всеки случай те не обичат орките.

— Но Гандалф спомена за слух, че плащат данък на Мордор — каза Гимли.

— Боромир не вярваше на това и аз също не вярвам — отвърна Арагорн.

— Скоро ще узнаете истината — каза Леголас. — Те вече наближават.

Най-после дори Гимли дочу далечния тропот на препускащи копита. Следвайки дирята, конниците се бяха отклонили от реката и наближаваха ридовете. Конете им се носеха като вятъра.

Скоро над полята отекнаха звънки, мощни гласове. Внезапно налетя гръмотевичен грохот и първият конник сви край подножието на хълма, повел отряда на юг под западните дипли на ридовете. След него яздеше дълга колона от мъже в ризници — бързи, сияйни, прекрасни и безпощадни.

Конете им бяха високи и силни, със стройни нозе; сивият им косъм блестеше, дългите им опашки се развяваха на вятъра, по гордите им шии гривите бяха сплетени на плитки. Мъжете в седлата приличаха на конете си — високи, с дълги ръце и нозе; лененорусите им коси излизаха изпод леките шлемове и се развяваха назад на дълги плитки; лицата им бяха строги и проницателни. В ръцете си стискаха дълги копия от ясеново дърво, по гърбовете им висяха пъстри щитове, излъсканите ризници се спускаха до коленете им.

Те препускаха край хълма двама по двама и макар че от време на време някой от тях се надигаше на стремената и се оглеждаше настрани, изглежда, не усещаха тримата чужденци, които седяха безмълвно и ги наблюдаваха. Войнството почти бе отминало, когато Арагорн внезапно се изправи и извика с мощен глас:

— Какви вести носите от Севера, Рохански конници?

 

 

С изумителна бързина и умение те спряха жребците, завиха и налетяха обратно. Скоро тримата другари се озоваха в пръстен от конници, препускащи в кръг по склона зад тях, сетне надолу, наоколо и все по-близо. Арагорн стоеше мълчаливо, а другите двама седяха, без да помръдват, и се питаха какво ли ще последва.

Без вик, без команда Конниците изведнъж спряха. Към чужденците се насочи гора от копия; някои Конници държаха лъкове, с вече положена на тетивата стрела. После напред излезе висок мъж, по-едър от останалите; вместо пера на шлема му се вееше бяла конска опашка. Той се приближи, докато между гръдта на Арагорн и острието на копието му не остана само педя. Арагорн не трепна.

— Кой си ти и какво правиш в тази страна? — запита Конникът на западняшкия Общ език — тонът и произношението му напомняха речта на гондореца Боромир.

— Наричат ме Бързоход — отвърна Арагорн. — Дойдох от Севера. Преследвам орки.

Конникът скочи от седлото. Като подаде копието си на друг мъж, който се бе приближил и слязъл до него, той изтегли меча си и застанал лице срещу лице с Арагорн, го огледа проницателно и не без удивление. Накрая отново заговори:

— Отначало помислих, че самите вие сте орки, ала сега виждам, че не е тъй. Наистина малко знаете за орките, щом сте тръгнали да ги преследвате по тоя начин. Те бяха много, бързи и добре въоръжени. От ловци щяхте да се превърнете в дивеч, ако изобщо бяхте успели да ги догоните. Но в тебе, Бързоход, има нещо странно. — Той изгледа отвисоко Скиталеца с ясния си светъл поглед. — Не е име за човек това, с което се представяш. А и одеянието ти е странно. От тревата ли изникна? Как убягна от взора ни? От елфическия род ли си?

— Не — каза Арагорн. — Само един от нас е елф, Леголас от Горското царство в далечен Мраколес. Но минахме през Лотлориен и носим даровете и благосклонността на Владетелката.

Конникът ги изгледа с подновено изумление, но очите му охладняха.

— Значи в Златната гора наистина има Владетелка, както разказват старите приказки! — рече той. — Говори се, че малцина се изкопчват от мрежите й. Удивителни времена! Но ако имате нейната благосклонност, значи и вие плетете коварни мрежи, а може би сте и магьосници. — Студеният му поглед изведнъж се обърна към Леголас и Гимли. — Вие защо не говорите, мълчаливци?

Гимли се изправи и здраво стъпи на разкрачените си нозе; ръката му се вкопчи в дръжката на секирата и тъмните му очи проблеснаха.

— Кажи ми името си, конски повелителю, и ще получиш моето, а ако искаш — и още нещичко — каза той.

— Колкото до това — заяви Конникът, свеждайки поглед към джуджето, — чужденецът е длъжен да се представи пръв. И все пак — наричам се Еомер, син на Еомунд, и заемам поста Трети войвода на Ездитните предели.

— Тогава, Еомер, син на Еомунд, Трети войводо на Ездитните предели, разреши на джуджето Гимли, син на Глоин, да те предпази от глупави слова. Говориш зло за онази, що е недостъпно прекрасна за мислите ти, и само липсата на разсъдък може да те извини.

Погледът на Еомер пламна като жарава, роханците гневно замърмориха и стегнаха пръстена с насочени напред копия.

— Бих ти отсякъл главата с брадвата и прочие, уважаемо джудже, ако се издигаше малко по-високо над земята — рече Еомер.

— Той не е сам — каза Леголас, изопвайки лъка и полагайки стрела на тетивата с ръце, които се движеха по-бързо от погледа. — Ще умреш, преди да удариш.

Еомер вдигна меча и нещата щяха да тръгнат зле, но Арагорн се хвърли между тях с протегната ръка.

— Прости им, Еомер! — извика той. — Когато узнаеш повече, ще разбереш защо разгневи спътниците ми. Не замисляме зло на Рохан, нито на някой от обитателите му, бил той човек или кон. Няма ли да изслушаш разказа ни, преди да замахнеш?

— Ще ви изслушам — каза Еомер и отпусна меча си. — Но за скитници из Ездитните предели би било разумно да не са тъй надменни в тия изпълнени със съмнение дни. Кажи ми най-напред истинското си име.

— Кажи ми най-напред кому служиш — рече Арагорн. — Приятел ли си, или враг на Саурон, Мрачния владетел на Мордор?

— Служа само на Владетеля на Пределите, Теоден крал, син на Тенгел — отвърна Еомер. — Далеч не сме в услуга на Властта на Черната страна, ала и не воюваме открито с нея; ако бягате оттам, най-добре напуснете тези земи. Днес по всичките ни граници избухват вълнения, дебне ни заплаха; но ние желаем само да бъдем свободни и да живеем както сме живели, да си запазим своето, без да служим на чужд владетел, бил той добър или зъл. В по-добри дни посрещахме гостите любезно, но в днешни времена неканените чужденци откриват, че пипаме бързо и твърдо. Хайде! Кои сте? Кому служите вие? И по чия заповед преследвате орки на нашата земя?

— Не служа никому — каза Арагорн, — но преследвам слугите на Саурон, по чиято и земя да стъпват. Малцина сред простосмъртните знаят за орките повече от мен; и не по своя воля ги гоня така. Орките, които преследваме, плениха двама мои другари. Човек, изпаднал в такава нужда, ще върви пеша, щом няма кон, и не ще иска разрешение да последва дирята. Нито пък ще броим главите на враговете другояче освен с меч. А аз не съм обезоръжен.

Арагорн отметна плаща си. Елфическата ножица проблесна в ръката му и светлото острие на Андурил избухна с внезапен пламък, когато го изтегли навън.

— Елендил — извика той. — Аз съм Арагорн, син на Араторн, наричан Елесар, Елфическия камък, Дунадан, наследник на Исилдур, сина на Елендил Гондорски. Ето Меча, що бе строшен и изкован наново! Ще ми помогнеш ли, или ще ми попречиш? Решавай бързо!

Гимли и Леголас изумено гледаха спътника си — досега не го бяха виждали такъв. Той сякаш бе израснал, а Еомер като че се бе смалил; и в живото му лице мимолетно зърнаха мощта и величието на каменните крале. За миг на Леголас му се стори, че пред очите му по челото на Арагорн заиграват бели пламъци като сияйна корона.

С благоговейно изражение Еомер отстъпи, приведе горделивия си взор и промърмори:

— Наистина странни дни настанаха. Оживели сънища и легенди изникват от тревата. Кажи ми, владетелю — обърна се той към Арагорн, — що те води насам? И какъв бе смисълът на загадъчните слова? Отдавна замина да търси отговор Боромир, син на Денетор, а конят, който му дадохме, се върна без ездач. Каква съдба ни носиш от Севера?

— Съдбата на избора — каза Арагорн. — Ето що можеш да предадеш на Теоден, син на Тенгел: очаква го война, за Саурон или против него. Днес никой не може да живее както е живял и малцина ще запазят онова, което наричат свое. Но по тия важни въпроси ще говорим по-късно. Ако съдбата не ми попречи, сам ще се явя при краля. Сега съм изпаднал в крайна нужда и моля за помощ или поне за вести. Вече чу, че преследваме отряд орки, които отвлякоха нашите приятели. Какво можеш да ни кажеш?

— Че сега няма нужда да ги преследвате — отвърна Еомер. — Орките са изтребени.

— А приятелите ни?

— Открихме само орки.

— Но това наистина е странно — промълви Арагорн. — Претърсихте ли убитите? Нямаше ли трупове, различни от тия на орките? Те биха били дребни, за вас — просто деца, босоноги и облечени в сиво.

— Нямаше нито джуджета, нито деца — каза Еомер. — Преброихме всички убити и събрахме оръжията им, после струпахме телата накуп и ги изгорихме, както повелява нашият обичай. Пепелта още дими.

— Не говорим за джуджета или деца — каза Гимли. — Нашите приятели бяха хобити.

— Хобити? — учуди се Еомер. — Какво ли е пък това? Странно име.

— Странно име за странен народ — каза Гимли. — Но тия бяха много скъпи за нас. Изглежда, че и в Рохан сте чули словата, които смутиха Минас Тирит. В тях се говореше за полуръстове. Тия хобити са полуръстове.

— Полуръстове — изсмя се Конникът, застанал до Еомер. — Полуръстове! Ами че те са просто дребосъци от старите северни песни и детски приказки. В легенда ли сме попаднали, или крачим посред бял ден по зелената земя?

— Едното не пречи на другото — каза Арагорн. — Не ние, а дошлите подир нас ще сътворят легенди за нашето време. Зелена земя, казваш? Добра тема за легенда, макар сега да стъпваш по нея посред бял ден!

— Времето не чака — каза Конникът, без да обръща внимание на Арагорн. — Трябва да бързаме на юг, предводителю. Да оставим тия диви странници да вършат каквото им хрумне. Или пък да ги вържем и да ги отведем пред краля.

— Спокойно, Еотен! — отвърна Еомер на своя език. — Остави ме за малко. Кажи на еоредите да се съберат на пътеката и да се приготвят за потегляне към Ентоброд.

 

 

Мърморейки тихичко, Еотен се оттегли и заговори с останалите. Скоро те се отдалечиха и оставиха Еомер насаме с тримата другари.

— Странно е всичко, което говориш, Арагорн — каза той. — Ала е ясно, че изричаш самата истина — мъжете от Пределите не лъжат и затова е трудно да бъдат измамени. Но ти не разкри всичко. Няма ли сега да разкажеш по-подробно за задачата си, та да преценя що да сторя?

— Преди много седмици потеглих от Имладрис, както го наричаше онзи стих — отвърна Арагорн. — С мен беше и Боромир от Минас Тирит. Задачата ми бе заедно със сина на Денетор да стигна до този град и да помогна на народа му във войната против Саурон. Но Отрядът, с който пътувах, имаше друга задача. Сега не мога да говоря за нея. Водеше ни Гандалф Сивия.

— Гандалф! — възкликна Еомер. — Гандалф Сиводомни е известен в Пределите, но ще ви предупредя, че името му вече не е ключ за кралското благоволение. Откакто се помним, той неведнъж е гостувал из тия земи, пристигайки когато пожелае — всеки сезон или подир много години. Той винаги е вестоносец на странни събития — спътник на бедите, твърдят днес някои. И наистина, всичко се обърка след последното му идване през лятото. По това време започнаха неприятностите ни със Саруман. Дотогава го считахме за наш приятел, но Гандалф дойде и ни предупреди, че в Исенгард се готвят за внезапна война. Помоли за помощ, като каза, че сам той е бил пленник в Ортанк и едва успял да избяга. Но Теоден не пожела да го послуша и Гандалф си замина. Не изричайте гласно пред Теоден името му! Гневен е кралят. Гандалф взе коня на име Сенкогрив, най-скъпоценния от всички кралски жребци, водач на Меарасите, които само Владетелят на Пределите може да язди. Защото праотец на тяхната порода е бил огромният кон на Еорл, който можел да говори на човешки език. Преди седем нощи Сенкогрив се завърна; ала кралският гняв не отслабва — неукротим е сега Сенкогрив и никому не позволява да го докосне.

— Значи Сенкогрив сам е намерил пътя си дотук от далечния Север, защото там се разделиха с Гандалф — каза Арагорн. — Уви! Не ще го язди вече Гандалф. Той потъна в мрака на Морийските мини и няма да се върне.

— Тежка вест — каза Еомер. — Поне за мен и мнозина други, макар и не за всички ни, както ще разбереш, ако дойдеш при краля.

— Вестта е по-скръбна, отколкото може да разбере който и да било в тази страна, въпреки че навярно ще ви засегне болезнено още преди годината да е напреднала — отвърна Арагорн. — Но когато паднат великите, по-дребните трябва да водят вместо тях. На мен бе отредено да водя нашия Отряд по дългия път след Мория. Минахме през Лориен — за която би било добре да узнаеш истината, преди да говориш отново, — после се спуснахме по дългите левги на Великата река до водопада Раурос. Там Боромир бе убит от орките, които сте унищожили.

— Злочеста е всяка твоя вест! — викна Еомер, обзет от смут. — Велика беда е тази гибел за Минас Тирит и за всички нас. Той бе достоен мъж. Всички го възхваляваха. Рядко идваше в Пределите, защото непрестанно воюваше по източните граници; но съм го виждал. Приличаше ми повече на бързите синове на Еорл, отколкото на сериозните гондорски мъже и когато му дойдеше времето, навярно щеше да стане велик предводител на своя народ. Но от Гондор не сме чули нито дума за тая скръб. Кога загина?

— Вече четири дни, откакто го убиха — отговори Арагорн. — И същата вечер потеглихме насам от сянката на Тол Брандир.

— Пеша?! — възкликна Еомер.

— Да, както ни виждаш.

Безкрайно изумление изпълни погледа на Еомер.

— Бързоход е твърде слабо име, сине на Араторн — каза той. — Крилоног те назовавам аз. Из не един дворец ще възпяват този подвиг на тримата другари. Отмерили сте четиридесет и пет левги преди края на четвъртия ден! Жилави са потомците на Елендил! Ала сега, господарю, що ще заповядаш да сторя? Трябва спешно да се върна при Теоден. Пред хората си говорих предпазливо. Вярно е, че още не сме обявили война на Черната страна и някои приближени до царското ухо нашепват малодушни съвети, ала войната наближава. Не ще нарушим древния си съюз с Гондор и докато те се сражават, ние ще им помагаме — тъй казвам аз и всички, що ме подкрепят. Източните предели са поверени на мен, Третия воевода, и аз изтеглих всички хергелета и коняри отвъд Ентомил, а тук оставих само стражи и бързи разузнавачи.

— Значи не плащате данък на Саурон? — обади се Гимли.

— Не плащаме и никога не ще го сторим — рече Еомер с гневно блеснали очи, — макар че тая лъжа долетя и до моите уши. Преди няколко години Владетелят на Черната страна пожела да купи от нас коне скъпо и прескъпо, но ние отказахме, защото ги използва за зли цели. Оттогава той праща орките да плячкосват и те отмъкват каквото могат, избирайки винаги черните коне — вече ни останаха малко от тях. Това породи и жестоката ни вражда с орките. Но сега главната ни грижа е Саруман. Той се обяви за владетел на цялата страна и вече много месеци воюваме с него. Наел е на служба орки, вълкоездачи и зли хора и е затворил Пролома, тъй че навярно ще бъдем обсадени както от изток, така и от запад. Тежко е да се бориш с такъв враг — той е лукав и могъщ магьосник с безброй маски. Казват, че бродел насам-натам, преоблечен като старец с качулка и плащ, досущ като Гандалф, както си го припомнят мнозина. Никаква мрежа не може да удържи шпионите му, а злокобните му птици летят надлъж и шир. Не знам как ще свърши всичко и предчувствам беда; струва ми се, че той има приятели и извън Исенгард. Но ако дойдеш в кралския дворец, ще се убедиш сам. Няма ли да дойдеш? Напразно ли се надявам, че съдбата те изпраща да ми помогнеш в съмнения и беди?

— Ще дойда когато мога — каза Арагорн.

— Ела сега! — настоя Еомер. — Наследникът на Елендил ще бъде истинска подкрепа за Синовете на Еорл в прииждащото зло. Докато разговаряме тук, в Западен Емнет се води сражение и се боя, че то може да завърши зле за нас. Всъщност аз предприех този поход на север без кралско разрешение, защото в мое отсъствие дворецът му остава почти без охрана. Но преди три нощи разузнавачите ме предупредиха, че през Източната стена е минала банда орки и някои измежду тях носят белите емблеми на Саруман. Подозирайки онова, от което най-много се боя, съюз между Ортанк и Черната кула, аз поведох своите еореди, мъже от собствения ми род; преди два дни привечер догонихме орките близо до границите на Ентолес. Там ги обсадихме и вчера по изгрев-слънце влязохме в бой. Петнадесет бойци изгубих и двадесет коня, уви! Орките бяха повече, отколкото очаквахме. Към тях се бяха присъединили и други, дошли от Изтока през Великата река — следата им се вижда ясно малко по-северно оттук. А трети изскочиха от гората. Бяха едри орки, също с емблемата на Бялата ръка от Исенгард — тяхната порода е по-силна и зла от останалите. Въпреки всичко ги изтребихме. Но се отлъчихме за много дълго. На югозапад се нуждаят от нас. Няма ли да дойдеш? Както виждаш, имаме свободни коне. Има работа и за Меча. Да, ще намерим работа и за секирата на Гимли и лъка на Леголас, ако простят прибързаните ми слова за Горската Владетелка. Изрекох само онова, що говорят всички в моя роден край, и ако не е вярно, с радост бих изслушал истината.

— Благодаря ти за хубавите думи — каза Арагорн — и сърцето ми копнее да тръгнем с теб, но докато има надежда, не мога да изоставя приятелите си.

— Няма надежда — каза Еомер. — Не ще откриеш приятелите си на Северната граница.

— И все пак приятелите ми не са назад. Недалеч от Източната стена открихме ясен знак, че поне един от тях все още е бил жив по онова време. Ала от стената до ридовете не намерихме друга следа от тях и никой не се е отклонявал нито наляво, нито надясно, освен ако окончателно не съм изгубил умението си на следотърсач.

— Тогава какво мислиш, че им се е случило?

— Не знам. Може да са убити и изгорени заедно с орките, но ти ще кажеш, че е невъзможно, затова не се страхувам. Мога само да мисля, че са били отнесени в гората преди битката, вероятно още преди да обкръжите неприятелите си. Можеш ли да се закълнеш, че никой не се е измъкнал от мрежата ви по този начин?

— Бих се заклел, че нито един орк не е избягал, след като ги съзряхме — каза Еомер. — Ние достигнахме горските покрайнини преди тях и ако след това някое живо същество е минало през нашия обръч, значи не е било орк и е било надарено с елфическа мощ.

— Нашите приятели бяха облечени като нас — каза Арагорн, — а вие ни отминахте посред бял ден.

— Бях забравил това — каза Еомер. — Трудно може да е сигурен човек в каквото и да било сред толкова много чудеса. Целият свят е станал необикновен. Елф и джудже крачат задружно по нашите слънчеви поля; хора разговарят с Горската Владетелка и остават живи; отново се връща на бран Мечът, що бе строшен в далечните епохи, преди още бащите на нашите бащи да препускат из Пределите! Как да прецени човек постъпките си в такива времена?

— Както е преценявал винаги — отвърна Арагорн. — Доброто и злото не са се променили от миналата година, нито пък са едни за елфи и джуджета, а други за хората. Човек е длъжен да ги различава — както у дома си, така и в Златната гора.

— Право думаш — каза Еомер. — Но аз не се съмнявам в теб, нито в делата, към които се стреми сърцето ми. Не съм волен обаче да сторя всичко, що пожелая. Нашият закон не позволява чужденци да бродят свободно из земите ни, докато кралят сам не разреши, а в тия тревожни дни наредбата е още по-строга. Помолих ви доброволно да се върнете с мен, а вие не желаете. Не бих искал да влизаме в бой сто против трима.

— Не мисля, че законът ви е създаден за такъв случай — каза Арагорн. — Пък и аз не съм чужденец; досега неведнъж съм бил из тези земи и съм яздил с войнството на Рохиримите, макар под друго име и в други одежди. Не съм те виждал преди, защото си млад, но съм разговарял с баща ти Еомунд и с Теоден, син на Тенгел. В стари времена нито един благородник на тая страна не би принудил някого да прекъсне поход като моя. За мен поне дългът е ясен — да продължавам. Хайде, сине Еомундов, трябва да избереш най-сетне. Помогни ни или поне ни остави да вървим на воля. Или се помъчи да изпълниш закона. Ако го сториш, малцина от вас ще се завърнат на война или при краля.

Еомер помълча, сетне заговори:

— И двамата трябва да бързаме. Моят отряд недоволства, че сме толкова далеч, а за вас надеждата се губи с всеки изминал час. Ето избора ми. Можете да продължите; нещо повече, ще ви услужа с коне. Моля само за едно: когато диренето ви се увенчае с успех или се окаже безнадеждно, върнете се с конете през Ентоброд към Медуселд, замъка в Едорас, където е Теоден сега. Така ще му докажете, че не съм сгрешил. Залагам съдбата, а може би и живота си на вашата честна дума. Не забравяйте.

— Няма — каза Арагорн.

 

 

Заповедта на Еомер да дадат резервните коне на чужденците предизвика сред неговите хора дълбоко удивление и множество мрачни, изпълнени с подозрение погледи, но само Еотен дръзна да заговори открито.

— Да речем, че всичко е наред с тоя благородник от гондорско потекло, както сам се представя — заяви той, — но къде се е чуло и видяло да подаряват на джудже кон от Пределите?

— Никъде — каза Гимли. — И не се тревожи, нито ще се чуе, нито ще се види. Предпочитам да вървя пеш, отколкото да яхна такова грамадно животно, та дори и да не го даваше тъй неохотно.

— Но сега трябва да яздиш, за да не ни бавиш — каза Арагорн.

— Хайде, ще седнеш зад мен, приятелю Гимли — каза Леголас. — Така всичко ще е нареди нито ще трябва да заемаш от някого кон, нито някой ще те смущава.

Доведоха едър тъмносив кон и Арагорн го яхна.

— Името му е Азуфел — каза Еомер. — Дано тебе носи по-леко и към по-добра участ, отколкото Гарулф, последния си стопанин.

За Леголас доведоха по-малък и пъргав, но нервен и буен кон. Името му бе Арод. Ала Леголас помоли да свалят седлото и юздите.

— Не ми трябват — каза той, възседна го с пъргав скок и за всеобщо учудване Арод изведнъж се смири и охотно запристъпва насам-натам без друга команда освен някоя тихо изречена дума — така се разбираха елфите с всички добри животни. Вдигнаха Гимли зад приятеля му и той се вкопчи в него, неспокоен като Сам Майтапер в лодката.

— Сбогом и дано намерите каквото търсите! — извика Еомер. — Върнете се колкото можете по-бързо и нека тогава мечовете ни заблестят заедно!

— Ще дойда — каза Арагорн.

— И аз ще дойда — добави Гимли. — Още не сме решили въпроса за Владетелката Галадриел. Тепърва ще трябва да те уча на любезен език.

— Ще видим — каза Еомер. — Тъй много странни неща се случиха напоследък, че не бих сметнал за особено чудо да се уча да възхвалявам една прекрасна дама под любещите удари на джуджешка секира. Сбогом!

 

 

С тези думи се разделиха. Бързоноги бяха роханските коне. Когато след малко Гимли се озърна, отрядът на Еомер вече се смаляваше в далечината. Арагорн не се огледа — докато препускаха по пътя си, той се взираше в следата, свеждайки ниско глава до шията на Азуфел. Не след дълго наближиха бреговете на Ентомил и тук се натъкнаха на другата диря, слизаща от изток, откъм Платото, за която бе говорил Еомер.

Арагорн скочи от коня и огледа земята, после пак се метна на седлото и се отдалечи на изток, като се придържаше встрани и внимаваше да не утъпче следите. След това отново слезе и проучи почвата, крачейки напред-назад.

— Малко може да се открие — каза той, когато се върна. — Минавайки по обратния път, конниците съвсем са объркали главната следа; на идване, изглежда, са се движили по-близо до реката. Но източната диря е свежа и ясна. Там не се виждат никакви стъпки, отиващи в обратна посока, към Андуин. Сега трябва да яздим по-бавно и да проверим дали наляво или надясно не се отклоняват следи. Оттук нататък орките трябва да са разбрали, че ги преследват; може би са предприели опит да измъкнат пленниците, преди преследвачите да ги догонят.

 

 

Докато яздеха напред, времето взе да се навъсва. Ниски сиви облаци се спуснаха над света. Мъгла забули слънцето. То клонеше към запад, а бавно притъмняващите гористи склонове на Ветроклин се извисяваха все по-близо. Не забелязваха отклонения от следата нито наляво, нито надясно, но тук-там минаваха край отделни орки, повалени по време на бягството, със стърчащи от гърба или гърлото сивопери стрели.

Следобедът отминаваше, когато най-сетне стигнаха до покрайнините на гората и на една поляна сред първите дървета откриха мястото на голямата клада — горещата пепел още димеше. До нея имаше огромен куп шлемове, ризници, разцепени щитове, строшени мечове, лъкове, къси копия и друго бойно снаряжение. Насред купчината бе набучена на кол главата на грамаден гоблин; върху раздробения шлем още си личеше бялата емблема. По-нататък, недалеч от мястото, където реката излизаше от гората, имаше могила. Издигната бе наскоро — прясно изрязани чимове покриваха голата пръст; около нея бяха забити петнадесет копия.

Арагорн и другарите му претърсиха бойното поле надлъж и шир, но вече притъмняваше и скоро се спусна мътна, мъглива вечер. Падна нощ, без да са открили следа от Мери и Пипин.

— Нищо повече не можем да сторим — печално каза Гимли. — Много загадки срещнахме, откакто стигнахме до Тол Брандир, но тази е най-трудна за разплитане. Предполагам, че изгорелите кости на хобитите са се смесили с тия на орките. Тежка ще е тая вест за Фродо, ако доживее да я чуе; тежка ще е и за стария хобит, който чака в Ломидол. Елронд не искаше да тръгват.

— Но не и Гандалф — каза Леголас.

— Ала Гандалф реши да дойде сам и пръв загина — отвърна Гимли. — Пророческата дарба не му помогна.

— Съветите на Гандалф не предричаха безопасност за него или за другите — каза Арагорн. — Има неща, които е по-добре да приемеш, отколкото да отхвърлиш, дори ако краят може да бъде мрачен. Но аз все още няма да напусна това място. Така или иначе, трябва да изчакаме зората.

 

 

Устроиха биваха си малко зад бойното поле, под едно клонесто дърво — то приличаше на кестен, но още пазеше от миналата година множество широки кафяви листа, като сухи длани с дълги изкълчени пръсти; те скръбно потропваха под нощния ветрец.

Гимли потрепери. Носеха си само по едно одеяло.

— Да запалим огън — каза той. — Вече не ме интересува опасността. А орките, ако искат, нека се трупат като летни мушици край свещ!

— Ако тия нещастни хобити се лутат из гората, огънят може да ги привлече насам — каза Леголас.

— А освен орки и хобити може да привлече и нещо друго — каза Арагорн. — Близо сме до планинските граници на предателя Саруман. Освен това сме в покрайнините на Ветроклин, а казват, че било опасно да посягаш на дърветата в тая гора.

— Но вчера Рохиримите са наклали тук голям огън — каза Гимли — и както виждам, са секли дърва. И въпреки това спокойно са прекарали нощта, след като са свършили работата.

— Били са мнозина — каза Арагорн, — а и не се боят от гнева на Ветроклин, защото рядко идват насам и не навлизат сред дърветата. Но нас пътеките навярно ще ни поведат из горските дебри. Тъй че внимавайте! Не сечете живо дърво!

— Няма нужда — каза Гимли. — Конниците са оставили сума ти трески и клони, а сухи съчки — колкото щеш.

Той отиде да събере гориво и се зае да накладе огън; Арагорн седеше безмълвно, облегнал гръб на голямото дърво, и тънеше в размисли; а Леголас, застанал сам на поляната, гледаше към дълбоките горски сенки, приведен напред, като че са вслушваше в долитащ отдалеч зов.

Когато джуджето разпали ярките пламъчета, тримата другари се събраха и насядаха наоколо, закривайки светлината с острите силуети на качулките си. Леголас вдигна поглед към клоните на дървото, протегнати над тях.

— Вижте! — каза той. — Дървото се радва на огъня!

Може би танцуващите сенки мамеха очите им, но несъмнено на всеки от спътниците му се стори, че клоните се извиват насам-натам, сякаш за да минат над пламъците, а по-горните вейки се свеждат надолу; стегнати, кафявите листа се протягаха и се потриваха едно в друго като изстинали напукани ръце, намерили облекчение в топлината.

Настъпи мълчание, защото тази тъй близка, мрачна и незнайна гора изведнъж се бе превърнала в огромно, натегнало присъствие, изпълнено с потайни замисли. След малко Леголас заговори отново:

— Келеборн ни предупреди да не навлизаме навътре из Ветроклин. Знаеш ли защо, Арагорн? Какви предания беше чувал Боромир за тая гора?

— Много приказки съм чувал и в Гондор, и другаде — каза Арагорн, — но ако не бяха словата на Келеборн, бих ги сметнал само за легенди, каквито измислят хората, когато чезне истинското знание. Мислех да питам теб каква е истината по въпроса. А щом и един горски елф не знае, то как да отговори обикновеният човек?

— Ти си пътувал по-надалеч от мен — каза Леголас. — В моя роден край не съм чувал нищо освен песни, разказващи как в древни времена тук живеели Онодримите, наричани от хората Енти; защото Ветроклин е стар, стар дори в елфическия смисъл на думата.

— Да, стар е — каза Арагорн, — стар като гората край Могилните ридове и далеч по-обширен. Елронд казва, че двете гори са сродни, последни твърдини на могъщите лесове от Старите времена, когато Първородните бродели по света, а хората още тънели в дълбок сън. Ала Ветроклин крие някаква своя тайна. Каква — не знам.

— Аз пък и не искам да знам — заяви Гимли. — Каквото и да живее из Ветроклин, нека не се бои от мен!

Хвърлиха жребий как да пазят и първата стража се падна на Гимли. Останалите си легнаха. Дрямката ги обори почти начаса.

— Гимли! — сънено изрече Арагорн. — Не забравяй, опасно е да сечеше клон или вейка от живо дърво във Ветроклин. Но не се лутай надалеч за сухи съчки. По-добре остави огъня да изгасне! Събуди ме, ако трябва!

С тези думи той заспа. Леголас вече лежеше неподвижно, кръстосал красивите си ръце, а в отворените му очи, както става с елфите, се смесваха живата нощ и дълбоката дрямка. Гимли седеше прегърбен край огъня и замислено плъзгаше палец по острието на секирата си. Дървото шумолеше. Не се чуваше никакъв друг звук.

Изведнъж Гимли вдигна очи и точно на границата на осветеното пространство зърна прегърбен старец, подпрян на тояжка и омотан в дълъг плащ; широкополата шапка бе смъкната над очите му. Гимли скочи на крака, все още прекалено смаян, за да извика, макар през ума му веднага да бе прелетяла мисълта, че Саруман ги е открил. Разбудени от внезапното му движение, Арагорн и Леголас се надигнаха и погледнаха натам. Старецът мълчеше и не помръдваше.

— Е, дядо, с какво можем да ти помогнем? — запита Арагорн, скачайки на нозе. — Ела да се стоплиш, ако ти е студено!

Той закрачи напред, но старецът бе изчезнал. Не намериха наблизо никаква следа от него, а по-надалеч не смееха да отидат. Луната бе залязла и нощта бе непрогледна.

Внезапно Леголас нададе вик:

— Конете! Конете!

Нямаше ги. Бяха изчезнали, изтръгвайки колчетата, за които бяха вързани. Известно време тримата другари стояха неподвижни и безмълвни, смутени от този нов удар на злата съдба. Намираха се под сводовете на Ветроклин и безкрайни левги ги деляха от мъжете на Рохан, единствените им приятели из тия диви и опасни земи. Както стояха, стори им се, че дочуват конско цвилене далече в мрака. После всичко отново утихна, само хладният вятър продължаваше да шушне в листата.

 

 

— Е, няма ги вече — каза Арагорн накрая. — Не можем да ги намерим, нито да ги настигнем; тъй че, ако не се завърнат доброволно, ще трябва да се справим и без тях. Нозете ни служиха вярно в началото и още ще ни послужат.

— Нозете! — промърмори Гимли. — За ходене стават, ама не можем да ги ядем.

Той подхвърли съчки в огъня и се тръшна до него.

— Само преди няколко часа не искаше да яхнеш рохански кон — разсмя се Леголас. — Ще стане конник от теб.

— Не ми се вярва да имам тая възможност — каза Гимли, помълча и след малко продължи: — Ако искате да знаете, мисля, че това беше Саруман. Кой друг? Спомнете си думите на Еомер: броди наоколо, преоблечен като старец с качулка и плащ. Това бяха думите. Той е избягал с конете ни или ги е прогонил и сега сме натясно. Още неприятности се задават, помнете ми думата!

— Ще я запомня — каза Арагорн. — Но си спомням и нещо друго — този старец имаше шапка, а не качулка. Все пак не се съмнявам, че си прав и че тук сме в опасност и денем, и нощем. Ала междувременно няма какво да правим, освен да почиваме, докато можем. Сега аз ще постоя на стража, Гимли. Нуждая се по-скоро от размисъл, отколкото от сън.

Нощта отмина бавно. Леголас смени Арагорн, Гимли смени Леголас, изтичаха стража подир стража. Но нищо не се случи. Старецът вече не се появи и конете не се завърнаха.