Агата Кристи
Илюзия с огледала (9)

I.

На пръв поглед следващият ден, мина без особени събития, но на мис Марпъл й се струваше, че долавя признаци на вътрешно напрежение. Кристиян Гулбрандсен прекара сутринта с доктор Мавърик, с когото обикаляха Института и обсъждаха резултатите от дейността му. В ранния следобед Джина взе госта, за да се разходят с колата, а след това мис Марпъл забеляза как той накара Джули Белъвър да му покаже нещо в градината. Стори й се, че това е претекст, за да може да поговори насаме с тази мрачна жена. Ако наистина бе дошъл по работа, защо му беше компанията на мис Белъвър, която се занимаваше само с домакинството на Стонигейтс?

Но на всичко това мис Марпъл би могла и да не обърне кой знае какво внимание. Единственият смущаващ инцидент се случи към четири часа. Тя бе прибрала плетивото си и бе излязла да се поразходи в градината преди чая. Когато зави зад един рододендрон, попадна на Едгар Лоусън, който крачеше забързано, мърморейки си нещо под нос, и едва не я блъсна.

— Извинете — смотолеви той, но мис Марпъл се стресна от странния му втренчен поглед.

— Не се ли чувствате добре, мистър Лоусън?

— Да се чувствам добре? Как да се чувствам добре? Преживях ужасно сътресение. Ужасно!

— Какво сътресение?

Младежът погледна бързо зад нея, а след това се озърна с безпокойство. Това събуди у мис Марпъл някакво тревожно чувство.

— Да ви кажа ли? — Той я изгледа недоверчиво. — Не знам. Наистина не знам. Непрекъснато ме следят.

Мис Марпъл взе решение. Улови го здраво за ръката.

— Ако тръгнем надолу по тази алея… Така, тук няма храсти и дървета, никой не може да ни подслуша.

— Да, права сте. — Едгар Лоусън пое дълбоко въздух, наведе глава и изрече почти шепнешком: — Направих едно разкритие. Ужасно разкритие!

Младежът започна да се тресе, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Да имаш доверие на някого… Да му вярваш… И всичко да излезе лъжа! Всичко! Лъжа, за да не открия истината! Не мога да го понеса! Твърде тежко е! Виждате ли, той беше единственият човек, на когото имах доверие, и сега се оказа, че през цялото време е бил в дъното на цялото ми нещастие! Той е бил моят враг! Той ме е следял и ме е наблюдавал! Само че повече няма да може! Аз ще проговоря! Ще му кажа в очите, че знам с какво се занимава!

— Кой е той? — попита мис Марпъл.

Едгар Лоусън се изпъна в целия си ръст. Би могъл да изглежда прочувствен и достолепен, но всъщност видът му бе нелеп.

— Имам предвид баща си.

— Виконт Монтгомъри, или Уинстън Чърчил?

Едгар я погледна с презрение.

— Те ме накараха да мисля това, за да не мога да открия истината. Но сега я знам… Имам приятел… Верен приятел. Приятел, който ми каза истината и ми показа колко измамен съм бил. Е, баща ми ще трябва да се съобрази с мен. Ще хвърля всичките тези лъжи в лицето му! Ще го предизвикам с истината! Да видим какво ще отговори след всичко това!

Изведнъж Едгар Лоусън се обърна и побягна навън от градината. С мрачно лице мис Марпъл се върна в къщата.

„Всички сме малко луди“ — бе казал доктор Мавърик.

Но на нея й се струваше, че в случая с Едгар Лоусън нещата стигат по-далеч.