Агата Кристи
Илюзия с огледала (28)

I.

— Мис, вярно ли се е появил страшен отровител?

Джина подскочи и махна косата от челото си, когато до ушите й достигна дрезгавият шепот. По бузите и панталоните й имаше боя. Тя и подбраните й помощници се трудеха над декора „Нил при залез“ за следващата театрална постановка.

Въпросът зададе именно един от тях. Беше Ърни — момчето, което й бе дало такъв ценен урок по боравене с ключалки. Пръстите му бяха също толкова ловки и при дърводелската работа и той беше един от най-запалените й помощници в театъра.

Очите му сега светеха ококорени от радостно очакване.

Затвори едното.

— Всички в общежитието говорят — каза той. — Но слушайте, мис, не е бил някой от нас. Няма такова нещо. И никой няма да направи нищо лошо на мисис Сероколд. Дори и Дженкинс не би й ударил кроше. Не е като да е старата кучка. Нея как ми се иска да отровя!

— Не говори така за мис Белъвър.

— Съжалявам, мис, изтървах се. К’ва беше отровата, мис? Стрихнин ли? От него гърбът ти се извива назад и умираш в гърчове, знам. Или цианкалий?

— Нямам представа за какво приказваш, Ърни.

Хлапакът отново намигна.

— Ами! Мистър Алекс го бил направил, така чувам. Донесъл някакви бонбони от Лондон. Ама т’ва е лъжа. Мистър Алекс не би сторил такова нещо, нали, мис?

— Разбира се, че не — отговори Джина.

— По ми се струва вероятно да е мистър Баумгартен. Когато ни преподава физическо, прави такива ужасни физиономии, че с Дон си мислим, че е чалнат.

— Махни терпентина оттам, за да не пречи.

Ърни се подчини, но продължи да мърмори под нос:

— Не виждам как ще се живее тука! Стария Гулбрандсен му видяха сметката, сега и отровител… Мислите ли, че е същият човек? К’во ще кажете, мис, ако знам кой му е видял сметката?

— Няма как да знаеш.

— Айде бе! Ами ако снощи съм излизал и съм видял туй-онуй?

— А как си могъл да излезеш? След вечерната проверка в седем колежът се заключва.

— Вечерна проверка… Глупости, мога да се измъкна когат’ си поискам, мис. Ключалките за мене са нищо. Излизам ей така, само за да се поразходя.

— Ще ми се да беше престанал да лъжеш, Ърни — смъмри го Джина.

— Че кой лъже?

— Ти. Лъжеш и се хвалиш за неща, които никога не си правил.

— Вие си мислите така, мис. Чакайте докат’ дойдат ченгетата да ме питат к’во съм видял снощи.

— Е, и какво си видял?

— Ха, ха, много ви се ще да ви кажа, нали?

Джина се втурна към него и Ърни се скри на стратегическо място.

От другата страна на сцената се приближи Стивън. Поговориха за някои технически подробности и после един до друг тръгнаха към къщата.

— Изглежда всички са научили за баба ми и шоколадовите бонбони — обърна се към него Джина. — Момчетата, искам да кажа. Откъде ли са разбрали?

— Някаква местна партенка, предполагам.

— Научили са и за визитката на Алекс. Стивън, не е ли ужасно глупаво да сложат в кутията неговата картичка, след като той пристига?

— Глупаво е. Само че кой е предполагал, че ще пристигне? Решил е да го направи в последния момент и е телеграфирал. Вероятно кутията вече е пътувала. Ако не беше дошъл, картичката би свършила добра работа. Понеже той наистина изпраща бонбони на Карълайн от време на време.

Стивън продължи бавно:

— Това, което не мога да разбера, е…

— … защо на някой му е притрябвало да трови баба — прекъсна го Джина. — Знам, това звучи невероятно. Тя е толкова добра и мила… Всички просто я обожават!

Той не отговори. Джина го изгледа косо.

— Знам какво мислиш, Стив.

— Чудя се.

— Мислиш, че Уоли… не я обича. Но той не би посегнал на ничий живот. Тази идея е просто смешна.

— Вярната съпруга.

— Не говори толкова подигравателно.

— Не се подигравам. Мисля, че наистина си му вярна. Възхищавам ти се заради това. Но, скъпа, не можеш да продължаваш вечно.

— Какво искаш да кажеш, Стив?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Ти и Уоли не сте един за друг. Връзката ви просто не може да просъществува. И той е наясно. Съвсем скоро ще се разделите и когато това стане, и двамата ще сте по-щастливи.

— Не бъди идиот — сряза го Джина. Стивън се засмя.

— Хайде, хайде. Не можеш да твърдиш, че си подхождате или пък, че Уоли се чувства добре тук.

— Наистина не знам какво става с него — възкликна Джина. — Непрекъснато се цупи. Почти не говори. Аз… просто не знам какво да направя. Защо да не му е добре тук? На времето толкова се забавлявахме двамата! С всичко. А сега… Сякаш е друг човек. Защо хората се променят така?

— Аз променям ли се?

— Не, Стив, скъпи. Ти вечно си Стив. Помниш ли как се мъкнех след теб през ваканциите?

— И за каква досадница те мислех! Отвратителното малко хлапе Джина! Е, сега нещата се обърнаха наопаки. Сега съм готов да направя каквото ми заповядаш!

— Ненормален! — възкликна Джина усмихнато. — Мислиш ли, че Ърни лъже? Каза, че снощи се разхождал из мъглата и че можел да каже нещо за убийството. Смяташ ли, че е вярно?

— Да е вярно? Разбира се, че не. Знаеш как обича да се хвали. Готов е да измисли какво ли не, само и само да си придаде важност.

— Да, зная. Но се питах…

Продължиха нататък мълчаливо.