Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Do It with Mirrors, (Пълни авторски права)
Превод от
,
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Агата Кристи. Илюзия с огледала

ИК „Абагар“, София, 1993

Редактор: Вихра Василева

ISBN: 954–584–045–5

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Луис Сероколд влезе в кабинета и изведнъж привлече вниманието към себе си. Той се обърна и затвори вратата като човек, който е сам. Прекоси стаята и седна, но не на стола, който мис Марпъл току-що бе освободила, а на собствения си стол зад бюрото. Мис Белъвър бе настанила инспектор Къри встрани, сякаш за да запази мястото на мистър Сероколд за него самия.

Луис Сероколд изгледа двамата полицай замислено. Лицето му имаше уморен и посърнал вид. Беше лице на човек, който преживява тежко изпитание, и това изненада немалко инспектор Къри, защото макар и да бе невъзможно смъртта на Кристиян Гулбрандсен да не му се отрази зле, все пак не му беше близък приятел или роднина, а само далечен сродник по съребрена линия.

По някакъв странен начин ролите изглеждаха разменени. Сякаш Луис Сероколд не бе дошъл в стаята, за да отговаря на въпросите на полицая, а по-скоро за да оглави някакво съдебно разследване. Това раздразни инспектор Къри.

— Мистър Сероколд… — започна той веднага. Луис Сероколд все още бе потънал в мисли.

— Колко трудно е да прецениш коя е правилната постъпка… — въздъхна той.

— Струва ми се, че ние ще преценяваме това, мистър Сероколд. Така. Доколкото разбрах мистър Гулбрандсен е пристигнал неочаквано?

— Съвсем вярно.

— Вие не знаехте, че ще дойде?

— И през ум не ми беше минавало…

— А имате ли представа защо дойде?

— О, да. Знам защо. Каза ми — отговори Луис Сероколд тихо.

— Кога?

— Слязох от колата и прекосих градината пеша. Той е видял и излезе да ме посрещне. Тогава ми обясни защо е тук.

— Предполагам, свързано е с института „Гулбрандсен“?

— Не, нещо съвсем друго.

— Мис Белъвър предположи, че е било за това.

— Естествено. Всеки би го помислил. А Гулбрандсен не направи нищо, за да заличи това впечатление. Нито пък аз.

— А защо, мистър Сероколд?

— Защото и двамата смятахме, че е много важно да не се разбере истинската цел на посещението му — обясни Луис бавно.

— Каква беше истинската цел?

Мистър Сероколд остана замислен в продължение на известно време. Въздъхна.

— Гулбрандсен идваше тук два пъти в годината за редовното събрание на попечителите. Последната ни среща беше едва преди месец. Следващото му посещение се очакваше след пет месеца. Следователно всеки би направил заключението, че причината да дойде сега е много важна, но въпреки всичко е свързана с работата… с Института. Доколкото ми е известно, Гулбрандсен не се е опитал да промени това впечатление… Или си е мислил, че не е. Може би това е по-близо до истината… Мислел е, че не е.

— Мистър Сероколд, боя се, че не ви разбирам напълно!

Луис Сероколд не отговори веднага. След малко продължи мрачно:

— Напълно си давам сметка, че след смъртта на Гулбрандсен… а става дума за убийство, без съмнение… ще трябва да изложа всички факти пред вас. Но, честно казано, безпокоя се за щастието и душевното спокойствие на жена си. Зная, че не е моя работа, но ако сте в състояние да скриете някои неща от нея, доколкото е възможно, разбира се, ще ви бъда извънредно благодарен. Инспектор Къри, Кристиян Гулбрандсен дойде неочаквано при нас единствено, за да ми съобщи, че според него някой хладнокръвно и бавно отравя жена ми.

— Какво?

Къри се наведе напред изненадано.

Сероколд кимна.

— Да. Както можете да предположите, това бе голям удар за мен. Аз самият нямах подобни подозрения, но след като Кристиян ми каза, си дадох сметка, че някои неща, от които жена ми се оплакваше напоследък напълно подкрепят едно такова твърдение. Това, което според нея беше ревматизъм, изтръпване на крайниците, болки и прилошавания, всичко това са симптоми на отравяне с арсеник.

— Мис Марпъл ни уведоми, че я е питал в какво състояние е сърцето на мисис Сероколд.

— Така ли? Това е интересно. Може би си е мислил, че е по-логично да се използва отрова, действаща на сърцето, защото така лесно може да се обясни внезапна смърт, без да се събуждат подозрения. Аз смятам, че е по-вероятно да е било арсеник.

— Значи сте убеден, че подозренията на Кристиян Гулбрандсен са обосновани?

— О, да. Убеден съм. На първо място, защото Кристиян Гулбрандсен никога не би дошъл чак дотук, ако не е бил сигурен във фактите. Той беше предпазлив и упорит човек. Беше трудно да го убедиш в нещо и бе много умен.

— Какви доказателства е притежавал?

— Нямахме време да стигнем до това. Поговорихме съвсем малко и набързо. Успя само да ми обясни целта на посещението си. Споразумяхме се да не казваме нищо на жена ми, докато не сме абсолютно сигурни.

— И кого подозираше той?

— Не ми каза, но и не мисля, че знаеше кой е давал отровата. Може би е подозирал някого. Изглежда действително е подозирал когото трябва, защото иначе нямаше да го убият.

— Но не спомена име пред вас?

— Не. Разбрахме се да проучим въпроса изцяло и той предложи да поискаме съвет от доктор Голбрайт, епископа на Кроумър. Той е стар приятел на семейство Гулбрандсен и също е попечител на Института. Невероятно мъдър и опитен човек е и би помогнал много на жена ми, ако… ако се наложеше да споделим с нея подозренията си. Щяхме да се посъветваме с него дали да уведомим полицията.

— Доста странно — поклати глава инспектор Къри.

— След вечеря Гулбрандсен отиде да напише писмо на доктор Голбрайт. Застреляли са го, когато го е пишел.

— Откъде знаете?

Луис отговори спокойно:

— Аз го взех от машината. Ето го.

Той извади от джоба на сакото си сгънат лист и го подаде на инспектора.

— Не трябваше да пипате каквото и да било — каза Къри рязко.

— Не съм пипал нищо друго. Знам, че това, което съм направил, във вашите очи изглежда непростимо, но имаше много сериозна причина. Бях сигурен, че жена ми ще поиска да влезе в стаята, и се боях, че може да го прочете. Признавам вината си, но не съжалявам за постъпката си. Готов съм да направя всичко — абсолютно всичко, — за да спестя страданието на съпругата си.

Инспектор Къри не каза нищо повече и зачете писмото:

Скъпи доктор Голбрайт,

Моля ви, ако не ви затруднява, да дойдете в Стонигейтс колкото се може по-бързо. Възникна много сериозен проблем и не зная как да реагирам. Зная колко дълбока е привързаността ви към нашата мила Кари Луиз и колко бихте се разтревожили, ако нещо й причини страдание. Доколко трябва да й кажем? Колко можем да скрием от нея? Ето това са въпросите, на които ми е трудно да отговоря.

Казано накратко, имам причини да смятам някой бавно отравя тази мила и добра жена. За първи път се усъмних в това, когато…

Тук писмото прекъсваше.

— И когато е стигнал дотук, Кристиян Гулбрандсен е бил прострелян, така ли? — попита Къри.

— Да.

— Но защо, по дяволите, писмото е останало пишещата машина?

— Мога да си представя две причини. Първата е, че убиецът не е знаел на кого пише Гулбрандсен и за какво става дума в писмото му. Втората е, че може би не е имал време. Ако е чул, че някой приближава, се е наложило веднага да избяга, за да не го забележат.

— Значи Гулбрандсен не ви е казал кого подозира?

Последва кратка пауза и Луис Сероколд отговори:

— Не. Кристиян беше извънредно коректен човек.

— А как според вас е била давана тази отрова… арсеник, или каквото и да било друго?

— Мислих за това докато се преобличах за вечеря и ми се стори, че най-удобният начин е с някакво лекарство. Жена ми взима едно тонизиращо средство… Не допуснах да става с храната, защото всички ядем едно и също. За Карълайн не се приготвя нищо отделно. Всеки би могъл да добави арсеник в шишенце с лекарство.

— Трябва да се изследва това лекарство.

— Вече взех проба от него — кимна Луис. — Малко преди вечеря.

Той извади от чекмеджето на бюрото малко шишенце, запушено с коркова тапа, в което имаше червеникава течност.

— Съобразили сте всичко, мистър Сероколд. — Къри го изгледа с любопитство.

— Всичко трябва да се прави навреме. Попречих на съпругата си да изпие обичайната доза. Чашата все още е в големия салон. Шишенцето с оставалото лекарство е в трапезарията.

Къри се наведе напред и заговори тихо, изоставяйки официалния тон:

— Извинете ме, мистър Сероколд, но не мога да схвана защо толкова държите да скриете всичко това от жена си. Боите се, не ще се изплаши? Не е ли по-добре за нея, ако я предупредите?

— Да, да. Може би сте прав. Но ми се струва, че не разбирате… Би било трудно, ако не познавате Карълайн. Тя, инспектор Къри, е идеалист, абсолютно доверчив човек. За нея може да се каже, че не вижда злото, не чува злото, не говори за злото. За нея би било немислимо, някой да се опитва да я убие. Но трябва да отидем и по-далеч. Не става дума за „някой“. В този случай… разбирате, нали? Вероятно става дума за човек, който й е много скъп и близък…

— Значи така смятате?

— Трябва да погледнем фактите такива, каквито са. Съвсем наблизо живеят двеста осакатени личности, които често са изразявали себе си чрез жестоко и безсмислено насилие. Но никое от момчетата не може да бъде заподозряно в този случай. Това бавно отравяне би могъл да осъществи само човек, който непрекъснато е със семейството. Става дума за хората, които са в тази къща — съпругът й, дъщеря й, внучката й, съпругът на внучката й, доведеният й син, когото тя смята за свой собствен, мис Белъвър — преданата й прислужница и приятелка от много години. Всички те са й много близки и тя ги обича… И въпреки това подозрението пада върху тях. Нима наистина е така?

— Има и външни хора — отбеляза Къри бавно.

— Да, така е. Доктор Мавърик, няколко души от персонала, с които почти непрекъснато сме заедно, прислугата… Но какъв би могъл да е мотивът им?

— И онзи младеж — каза Къри, — как му беше името? Едгар Лоусън?

— Да. Но той е тук съвсем отскоро. Освен това няма причина да го прави. Едгар е дълбоко привързан към Карълайн… както и всички останали.

— Но е неуравновесен. Как ще обясните нахвърлянето му върху вас?

Сероколд махна нетърпеливо с ръка.

— Чиста детинщина. Не смяташе да ми причини зло.

— Казвате го при тези две дупки от куршуми стената? Той стреля по вас, нали?

— Не е искал да ме улучи. Играеше роля, нищо повече.

— Доста опасна роля, мистър Сероколд.

— Не разбирате. Трябва да поговорите с нашия психиатър доктор Мавърик. Едгар е незаконороден. За да компенсира комплекса си заради бедния си произход и липсата на баща, той е измислил версията, че е син на велик човек. Това явление е добре известно, уверявам ви. Напоследък имаше подобрение. Значително. След това, не знам защо, отново се влоши. Обяви ме за негов „баща“ и се нахвърли върху мен мелодраматично, размахвайки оръжие и крещейки заплахи. Не се обезпокоих ни най-малко. Когато стреля, той сякаш рухна. Разплака се и доктор Мавърик го отведе, за да му даде успокоително. Утре сутринта вероятно ще е съвсем нормален.

— Не желаете ли да предявите обвинения срещу него?

— Това би било възможно най-лошото решение… За него, имам предвид.

— Честно казано, мистър Сероколд, мисля, че това момче трябва да бъде поставено под наблюдение. Човек, който стреля с револвер, защото страда от комплекси… Трябва да мислим и за обществото, нали?

— Поговорете за това с доктор Мавърик — настоя Луис Сероколд. — Той ще ви даде професионално мнение по въпроса. Във всеки случай със сигурност не Едгар е убил Кристиян Гулбрандсен. Беше в този кабинет и заплашваше мен.

— Точно за това щеше да стане дума, мистър Сероколд. Досега говорихме за вън. Изглежда всеки би могъл да влезе отвън, защото вратата към терасата не е била заключена. Но вътре съществува едно по-тясно поле и предвид на това, което ми казахте, мисля че трябва да му обърнем много сериозно внимание. Вероятно никой, с изключение на възрастната мис… да, мис Марпъл, която случайно е погледнала през прозореца на стаята си. Никой не е знаел, че сте успели да разговаряте насаме с мистър Гулбрандсен. Ако е така, може би той е бил убит, за да не успее да ви предаде подозренията си. Разбира се, твърде рано е да се каже какви други мотиви съществуват. Мистър Гулбрандсен е бил богат човек, нали?

— Да, беше много богат. Има синове, дъщери, внуци… Предполагам, че всички те ще получат материални облаги вследствие на смъртта му, но не мисля, че някой от семейството му е в Англия, а освен това всички те са много почтени хора. Доколкото ми е известно, сред тях няма черна овца.

— Имаше ли някакви врагове?

— Струва ми се невероятно да е имал. Той просто не беше такъв човек.

— Значи нещата опират до тази къща и обитателите й, нали? Кой от хората вътре би могъл да го е убил?

Луис Сероколд отговори бавно:

— Трудно мога да преценя. Някой от персонала, членовете на домакинството ми, гостите. Предполагам, че за вас всички те са възможни извършители. Доколкото си спомням само служителите не бяха в големия салон, когато Кристиян се прибра в стаята си. Докато аз бях там, никой не е излизал.

— Никой?

— Мисля… — Луис се намръщи от усилието да си припомни. — О, да. Изгоряха някакви бушони и лампите угаснаха. Уолтър Хъд отиде да ги поправи.

— Това е младият американец, нали?

— Да… Естествено не знам какво е станало, след като аз и Едгар влязохме тук.

— Значи не можете да ми кажете нищо по-определено, мистър Сероколд?

Луис Сероколд поклати глава.

— Не, боя се, че не съм в състояние да ви помогна. Всичко това е просто невъобразимо!

Инспектор Къри въздъхна.

— Мистър Гулбрандсен е бил застрелян с малък автоматичен пистолет. Знаете ли дали някой в къщата има такова оръжие?

— Нямам представа. Струва ми се много невероятно.

Инспектор Къри отново въздъхна.

— Моля ви, предайте на всички, че вече могат да си лягат. Ще разговарям с тях утре.

Когато Луис Сероколд излезе от стаята, инспектор Къри погледна Лейк:

— Е, какво ще кажеш?

— Знае… или мисли, че знае кой е убиецът — отвърна Лейк.

— Да. Съгласен съм с теб. И това никак не му харесва…