Агата Кристи
Илюзия с огледала (24)

III.

— Това обяснява нещата много добре.

Инспектор Къри беше при рояла. Сержант Лейк седеше на един стол до прозореца, гледащ към езерото.

Къри продължи:

— Ако се обърна леко назад към вратата на кабинета, не мога да те видя.

Сержант Лейк стана и тихо се промъкна към вратата към библиотеката.

— Тази страна на салона е била тъмна. Светели са единствено лампите до вратата на кабинета. Не, Лейк. Не те видях, като излезе. След като веднъж влезеш в библиотеката, вече спокойно можеш да минеш през другата врата, да тръгнеш по коридора… Две минути, за да изтичаш до стаята на Гулбрандсен, да го застреляш и да се върнеш отново до стола край прозореца. Жените край камината са били с гръб. Мисис Сероколд е седяла там вдясно, близо до кабинета. Всички са съгласни, че не е ставала от мястото си, и тя е единствената, която е на линията на пряката видимост. Мис Марпъл е била тук. Гледала е към кабинета, покрай мисис Сероколд. Мисис Стрет е била вляво от камината, близо до вратата, която води навън към стълбите, и този ъгъл е много тъмен. Би могла да излезе и да се върне. Да… Възможно е.

Къри неочаквано се засмя.

— Аз също бих могъл да изляза. — Той се измъкна от стола на рояла и покрай стената стигна до вратата. — Единствено Джина Хъд би забелязала, че ме няма. Помниш ли какво каза тя? „Най-напред Стивън свиреше на рояла. Не знам къде отиде после.“

— Значи смятате, че е Стивън?

— Не знам кой е бил — отговори Къри. — Знам, че не е бил Едгар Лоусън, Луис Сероколд, мисис Сероколд или мис Джейн Марпъл. А за останалите… — Той въздъхна. — Може би наистина е американецът. Тези изгорели бушони ми се струват твърде удобно съвпадение. И въпреки всичко, това момче ми харесва. А и нямаме истински улики срещу него. — Той се вгледа замислено в нотите. — Хиндемит? Кой е този? Никога не съм чувал за него. Шостакович! Какви имена имат тези хора! — Стана и погледна старинния стол пред рояла. Вдигна капака му. — Ето ти старите неща. Хендел, Черни. Повечето от тези ноти трябва да са от времето на стария Гулбрандсен. „Знам една приказна градина“. Жената на викария я пееше, когато бях малък…

Той млъкна с пожълтелите страници в ръка. Под тях върху прелюдиите на Шопен лежеше малък автоматичен пистолет.

— Стивън Рестарик! — възкликна Лейк щастливо.

— Не бързай със заключенията — предупреди го Къри. — Обзалагам се десет срещу едно, че искат да си помислим точно това.