Агата Кристи
Илюзия с огледала (29)

II.

Залязващото слънце огряваше фасадата на къщата. Инспектор Къри спря.

— Това ли е мястото, на което бяхте с колата снощи? — попита той.

Алекс Рестарик направи крачка назад, сякаш за да помисли.

— Горе-долу — отговори той. — Трудно ми е да определя точно, защото имаше мъгла. Да, тук някъде беше.

Инспекторът се огледа замислено.

Чакълената алея правеше плавен завой и оттук над рододендроните се виждаше западната фасада с живия плет и стъпалата към градината. След това алеята продължаваше да завива, минаваше през пояс от дървета, между езерото и къщата и стигаше до голяма площадка в източния й край.

— Доджет! — извика Къри.

Полицаят, който до този момент очакваше в готовност, изведнъж хукна. Насочи се към къщата по диагонал през моравата, стигна до терасата и влезе през страничната врата. Миг по-късно пердето на една от стаите се разлюля силно. После полицай Доджет се появи на вратата и дотича до тях, запъхтян като парен локомотив.

— Две минути и четиридесет и две секунди — отбеляза инспектор Къри, след като спря хронометъра, с който бе засякъл опита. — Тези неща не отнемат много време, нали?

Тонът му беше приятен и дружелюбен.

— Не мога да тичам толкова бързо — възрази Алекс. — Струва ми се, че засичате продължителността на предполагаемите ми действия?

— Просто демонстрирам факта, че сте имали възможност да извършите убийството. Това е всичко, мистър Рестарик. Засега не повдигам никакви обвинения. Засега.

Алекс Рестарик погледна полицай Доджет, който още не можеше да си поеме дъх.

— Наистина не мога да бягам бързо, колкото вас, но ми се струва, че съм в далеч по-добра форма.

— Това е откакто изкарах бронхита миналата зима — изпухтя Доджет.

Алекс отново се обърна към инспектора.

— Да си говорим сериозно… Въпреки че се опитвате да ме поставите натясно и да наблюдавате реакциите ми… А не трябва да забравяте, че ние хората на изкуството сме… О! Толкова чувствителни, толкова нежни цветя! — гласът му стана подигравателен. — Вярвате ли наистина, че имам нещо общо с това? Бих ли изпратил кутия с отровни шоколадови бонбони на мисис Сероколд заедно с визитната си картичка?

— Не забравяйте, че има и двоен блъф, мистър Рестарик. Може би е трябвало да си помислим тъкмо това.

— Да, естествено. Колко умно подхождате! Между другото, тези бонбони наистина ли бяха отровени?

— Шестте с вишнев пълнеж — да. Съдържаха аконитин.

— Това не е любимата ми отрова, инспекторе. Имам особена слабост към кураре.

— Кураре трябва да се вкара в кръвообращението, мистър Рестарик. Не действа през стомаха.

— Колко много знаят хората от полицията! — каза Алекс с възхищение.

Инспектор Къри му хвърли спокоен поглед изпод вежди. Забеляза леко щръкналите уши, малко монголоидното, неанглийско лице. Очите, в които блестеше дяволита насмешка. Човек трудно би могъл да се досети за какво мисли Алекс Рестарик. Сатир? Или по-скоро фавън? „Прехранен фавън“ — каза си инспектор Къри и някак си мисълта му се стори неприятна.

Въжеиграч с ум — ето така би определил Алекс Рестарик. По-умен от брат си. Майка им била рускиня, поне така бе дочул. „Руснаци“ за инспектор Къри бе същото, каквото е „хуни“ за повечето хора сега и каквото е било „шваби“ за англичаните в началото на века. Всичко, свързано с Русия, за него беше лошо и ако Алекс Рестарик наистина бе убил Кристиян Гулбрандсен, той би бил много доволен. Но за жалост Къри никак не бе убеден, че е така. Полицай Доджет, който най-накрая успя да си поеме дъх, се обади:

— Раздвижих пердето, както ми казахте, сър, и преброих до тридесет. Забелязах, че една от куките му е откачена. Има процеп и нощем навън ще се вижда светлина.

— Забелязахте ли дали прозорецът светеше, мистър Рестарик? — попита инспектор Къри.

— Къщата беше скрита в мъглата — отговори Алекс. — Казах ви вече.

— Мъглата не е еднакво гъста. На места има пролуки.

— Да, но пред мен нямаше. Не видях къщата… Тоест главната сграда. Гимнастическият салон край нея прозираше по фантастичен, призрачен начин. Създаваше удивителна илюзия за докове и пристанище. Както ви казах, поставям нов балет, в който мога да използвам това…

— Казахте ми — съгласи се инспектор Къри.

— Постепенно човек придобива навика да гледа на нещата като на театрална сцена, а не като на реалност.

— Не се и съмнявам. И въпреки всичко, мистър Рестарик, нима театралната сцена не е реалност?

— Какво имате предвид?

— Ами това, че е направена от истински материали — брезент, дърво, боя, картон… Илюзията е в очите на зрителите, самата сцена не е илюзорна. Тя е достатъчно истинска както отпред, така и отзад.

Алекс се втренчи в него.

— Това, което казахте, е много умно, инспекторе. То ми дава една идея…

— За друг балет?

— Не, не за друг балет… Боже мой! Дали всички ние не сме твърде глупави?