Агата Кристи
Илюзия с огледала (15)

I.

Когато на следващата сутрин мис Марпъл слезе на закуска, Джина я посрещна с водопад от думи:

— Полицаите пак са тук. Този път са в библиотеката. Уоли е сащисан от тях. Не разбира как може да са толкова тихи и спокойни. Мисля, ме цялата история му доставя удоволствие. А на мен никак не ми харесва. Мразя всичко това! Защо мислите, че съм толкова разстроена? Защото съм наполовина италианка ли?

— Възможно е. Това най-малкото може да обясни защо за вас не е проблем да покажете какво чувствате.

Старата дама се усмихна леко.

— Джули е ужасно ядосана — продължи Джина, увисна на ръката на мис Марпъл и я поведе. — Полицаите са поели всичко в свои ръце и тя просто не може да ги командва както прави с всички останали. Алекс и Стивън — каза го точно когато влязоха в трапезарията, където двамата братя закусваха — просто не се интересуват.

— Джина, скъпа — обади се Алекс, — колко си нелюбезна! Добро утро, мис Марпъл. Интересувам се и още как. Освен факта, че почти не познавах чичо ти Кристиян, трябва да знаеш, че аз съм първият заподозрян. Разбираш това, надявам се?

— Защо?

— Изглежда съм се приближил до сградата с колата си точно по време на убийството. Проверяваха как стоят нещата и изглежда съм се забавил прекалено много между портиера и къщата… Достатъчно, за да мога да изляза от колата, да заобиколя, да застрелям Кристиян и да се върна обратно.

— А ти какво всъщност прави през това време?

— Убеден бях, че малките момичета ги учат да не задават неделикатни въпроси. Стоях в продължение на няколко минути и като идиот гледах ефекта на фаровете в мъглата. Мислех си, че ще мога да използвам нещо такова на сцената. За новия ми балет.

— Можеш да им го обясниш.

— Естествено. Само че знаеш какви са полицаите. Казват ти много учтиво „благодаря“ и си записват прилежно, само дето нямаш представа какво се върти в главите им и чувстваш как се съмняват във всичко.

— Ще ми е забавно да те видя как се потиш, Алекс — обади се Стивън с доста жестока усмивка. — Аз пък нямам никакви проблеми, защото снощи изобщо не съм излизал от салона.

— Но нима е възможно да мислят, че го е направил някой от нас! — извика Джина. Тъмните й очи се разшириха и изпълниха с тревога.

— Не казвай само, че е бил скитник, скъпа — Алекс обилно намаза филията си с мармалад. — Много е банално.

Мис Белъвър надникна през вратата.

— Мис Марпъл, моля ви, след като свършите със закуската да отидете в библиотеката.

— Пак вие — възкликна Джина. — Преди всички нас!

Изглеждаше малко обидена.

— Ей, какво беше това? — сепна се Алекс.

— Не чух нищо.

— Пистолетен изстрел!

— Стреляха в стаята, в която беше убит чичо Кристиян — обясни Джина. Също и навън. Не знам защо.

Вратата се отвори и влезе Милдред Стрет, облечена в черно. Носеше огърлица от оникс. Промърмори „добро утро“, без да погледне никого, и седна.

— Моля чай, Джина — каза тя след това. — Не ми се яде много. Само препечена филийка.

Милдред Стрет докосна деликатно носа и очите си с носната кърпа, която държеше в едната си ръка, после вдигна невиждащи очи към двамата братя. Алекс Стивън се почувстваха неловко. Гласовете им стихнаха почти до шепот и след малко двамата станаха и излязоха.

— Дори не са сложили черни вратовръзки.

Милдред, без да е ясно дали се обръща към Вселената или към мис Марпъл.

— Предполагам — отвърна мис Марпъл, — че не са знаели предварително какво ще се случи тук.

Джина помръдна и Милдред Стрет я изгледа строго.

— Къде е Уолтър тази сутрин?

Джина се изчерви.

— Не знам. Не съм го виждала.

Седеше неловко като гузно дете.

Мис Марпъл се надигна.

— Ще отида в библиотеката.