Агата Кристи
Илюзия с огледала (13)

Глава 9

Когато пристигнаха, инспектор Къри и придружаващите го завариха мис Белъвър сама в големия салон.

Тя пристъпи напред със завидно самообладание.

— Аз съм Джулиет Белъвър, компаньонка и секретарка на мисис Сероколд.

— Вие ли открихте трупа и ни се обадихте?

— Да. Повечето от останалите са в библиотеката. През онази врата там. Мистър Сероколд остана в стаята на мистър Гулбрандсен, за да е сигурен, че нищо няма да бъде пипано. Доктор Мавърик, който първи прегледа тялото, ще бъде тук скоро. Наложи се да изпрати… един пациент до съседното крило. Да ви заведа ли?

— Ако обичате.

Тръгнаха по коридора.

„Оправна жена — каза си инспекторът. — Изглежда е помислила за всичко.“

През следващите двадесет минути полицаите се занимаваха с обичайните в подобни случаи процедури. Фотографът направи нужните снимки. Пристигна съдебният лекар и поговори с доктор Мавърик. Половин час по-късно линейката откара тленните останки на Кристиян Гулбрандсен и инспектор Къри започна официалните разпити.

Луис Сероколд го заведе в библиотеката и той хвърли бърз поглед на присъстващите. Възрастна дама с побеляла коса, дама на средна възраст, хубавото момиче, което бе виждал да кара колата си наоколо, и намръщеният му съпруг, американец. Двама млади мъже, които си приличаха, и оправната мис Белъвър, която се бе обадила в полицията.

Инспектор Къри вече беше подготвил кратката си реч и сега започна да я произнася, както бе намислил.

— Боя се, че случилото се е разстроило всички ви и се надявам да не ви задържам дълго тази вечер. Утре ще можем да навлезем по-дълбоко в подробностите. Убития е намерила мис Белъвър и затова бих я помолили да ми опише в общи линии ситуацията, тъй като това ще спести време. Мистър Сероколд, ако желаете, можете да отидете при съпругата си. След като свърша с мис Белъвър, бих искал да поговоря с вас. Вероятно ще се намери някоя малка стая, където…

— Кабинетът ми, Джули? — попита мистър Сероколд.

Мис Белъвър кимна:

— Тъкмо щях да го предложа, мистър Сероколд. — Тя тръгна напред през големия салон, а инспектор Къри и един сержант я последваха.

Мис Белъвър ги покани да седнат. Сякаш не инспекторът, а тя щеше да води разпитите.

Все пак след малко той пое инициативата. Имаше приятен глас и маниери. Изглеждаше тих и спокоен, дори малко стеснителен и някои хора правеха грешката да го подценяват. Всъщност той беше компетентен и способен, но предпочиташе да не парадира с това. Инспектор Къри се прокашля.

— Научих основните факти от мистър Сероколд. Мистър Кристиян Гулбрандсен е най-големият син на покойния Ерик Гулбрандсен, основател на фондацията „Гулбрандсен“ и… така нататък. Той е бил един от попечителите на това заведение и е пристигнал неочаквано вчера. Прав ли съм?

— Да.

Лаконичността й му достави удоволствие.

— Мистър Сероколд е бил в Ливърпул и се е върнал тази вечер с влака в шест и тридесет.

— Да.

— След вечеря мистър Гулбрандсен е заявил, че смята да работи в стаята си и се е прибрал там, след като е било сервирано кафето. Така ли е?

— Да.

— А сега, мис Белъвър, разкажете ми със свои думи как открихте трупа.

— Тази вечер се случи нещо много неприятно. Един младеж, психически неуравновесен, загуби контрол над себе си и заплаши мистър Сероколд с револвер. Бяха заключени в кабинета. Тук. По едно време младежът стреля… Можете да видите дупките от куршумите на стената там… За щастие мистър Сероколд не пострада, а другият рухна окончателно. Мистър Сероколд ме изпрати да повикам доктор Мавърик. Опитах да му се обадя по вътрешния телефон, но го нямаше в стаята му. Намерих го при един негов колега, предадох му да дойде и той тръгна веднага. На връщане се отбих до апартамента на мистър Гулбрандсен… Исках да го попитам дали няма нужда от нещо… топло мляко, малко уиски или каквото и да било преди лягане… Почуках, но никой не ми отговори, така че отворих вратата. Видях, че мистър Гулбрандсен е мъртъв, и ви се обадих.

— Откъде може да се влезе в тази къща? Как се заключват вратите? Възможно ли е някой да се вмъкне отвън, без да бъде чут или забелязан?

— Всеки би могъл да влезе през вратата към терасата. Затваряме я едва когато всички си легнат, тъй като непрекъснато някой ходи до сградата на колежа или се връща оттам.

— А в този колеж, струва ми се, има между двеста и двеста и петдесет малолетни престъпници?

— Да. Но сградите му се охраняват добре. Едва ли може да се излезе оттам без разрешение.

— Ще се наложи да проверим дали наистина е така, разбира се. Давал ли е мистър Гулбрандсен някакъв повод за… да го наречем озлобление? Да е вземал някакви непопулярни решения във връзка с това място?

Мис Белъвър поклати глава.

— О, не. Мистър Гулбрандсен нямаше нищо общо с практическото управление на колежа или с администрацията.

— Каква беше целта на посещението му?

— Нямам представа.

— Но не е бил доволен от отсъствието на мистър Сероколд и веднага е обявил, че ще остане докато той се върне?

— Да.

— Значи е имал работа с мистър Сероколд?

— Да, допускам. Почти сигурна съм, че е било нещо във връзка с института.

— Да, вероятно е така. Разговарял ли е с мистър Сероколд?

— Не, нямаше време. Мистър Сероколд се върна малко преди вечеря.

— Но след това мистър Гулбрандсен е заявил, че има да пише важни писма и веднага се е прибрал в стаята си. Не предложи ли да поговори с мистър Сероколд?

— Не, не предложи.

— Това е доста странно… Ако е останал тук единствено, за да го изчака…

— Да, странно е.

Мис Белъвър изглежда едва сега осъзна тази особеност.

— Мистър Сероколд не го ли придружи до стаята му?

— Не. Той остана в салона.

— Можете ли да предположите точно кога е бил убит мистър Гулбрандсен?

— Струва ми се, че чухме изстрела. Ако е бил той, значи е станало в девет и двадесет и три минути.

— Чули сте изстрела? И това не ви обезпокои?

— Обстоятелствата бяха особени.

Тя разказа с повече подробности сцената, разиграла се между Луис Сероколд и Едгар Лоусън.

— Значи на никой не му е минало през ум, че изстрелът може да е дошъл от вътрешността на къщата?

— Мисля, че на никого. Всички изпитахме облекчение, че не се чу оттук. Човек не очаква в една и съща къща, по едно и също време да бъдат извършени убийство и опит за убийство — продължи мис Белъвър мрачно.

Инспектор Къри кимна в знак на съгласие.

— Въпреки всичко — добави неочаквано тя, — струва ми се, че именно това ме накара по-късно да надникна в стаята на мистър Гулбрандсен. Наистина смятах да го попитам дали не се нуждае от нещо, но това беше само претекст, за да се уверя, че всичко е наред.

Инспектор Къри се вгледа в нея.

— Кое ви накара да мислите, че нещо може да не е наред?

— Не знам. Може би този изстрел отвън… Тогава той не означаваше нищо, но после си спомних за него… Реших, че е гръмнал ауспухът на колата на мистър Рестарик.

— Колата на мистър Рестарик?

— Да, Алекс Рестарик пристигна с колата си тази вечер. Малко след като всичко това се случи.

— Разбирам. След като открихте трупа на мистър Гулбрандсен, пипахте ли нещо в стаята?

— Разбира се, че не. — В гласа на мис Белъвър се прокрадна упрек. — Много добре знам, че не трябва да се пипа и мести каквото и да било. Мистър Гулбрандсен бе застрелян в главата, но никъде не видях оръжието, така че знаех, че е бил убит.

— А сега, когато ни заведохте в стаята, всичко ли беше така, както го бяхте оставили?

Мис Белъвър се замисли. Облегна се назад и присви очи. Инспектор Къри си каза, че тази жена има фотографска памет.

— Едно нещо беше различно — заяви тя накрая. — В пишещата машина нямаше лист.

— Искате да кажете, че когато излязохте от стаята, в нея е било писмото, което е пишел мистър Гулбрандсен, а след това то е липсвало, така ли? — попита инспекторът.

— Да. Почти сигурна съм, че видях белия ръб на хартията да стърчи отгоре…

— Благодаря ви, мис Белъвър. Кой друг е влизал в стаята, преди да пристигнем ние?

— Мистър Сероколд, разбира се. Когато дойдох, да ви изчакам, той остана там. Мисис Сероколд и мис Марпъл също ходиха. Мисис Сероколд настоя.

— Мисис Сероколд и мис Марпъл — повтори инспектор Къри. — Коя е мис Марпъл?

— Възрастната дама с бялата коса. Тя е съученичка на мисис Сероколд и дойде на гости преди четири дни.

— Благодаря ви, мис Белъвър. Това, което ни разказахте, е съвсем ясно. Сега ще поговоря с мистър Сероколд. Но може би е по-добре… Мис Марпъл е възрастна жена, нали? Най-напред ще се видя с нея, за да може да си легне по-рано. Жестоко е да я държим на крак до толкова късно. Предполагам, че е разстроена.

— Да й предам ли да дойде?

— Да, ако обичате…

Мис Белъвър излезе. Инспектор Къри погледна към тавана.

— Гулбрандсен — промърмори той. — Защо Гулбрандсен? Над двеста малолетни престъпници живеят тук… Няма причина да смятаме, че не го е извършил някой от тях. Може би тъкмо там трябва да търсим… Но защо Гулбрандсен? Външният човек?

— Все още не знаем всичко — обади се сержант Лейк.

— Все още не знаем нищо — поправи го инспекторът и скочи галантно на крака, защото влезе мис Марпъл. Стори му се леко смутена и той побърза да я успокои.

— Не се тревожете, мадам. — „По-възрастните обичат да ги наричаш «мадам».“ — помисли си той. За тях полицаите определено бяха представители на по-низшите класи и очакваха да проявяват респект. — Зная колко ви е разстроило всичко това, но трябва да изясним фактите. Да изясним всичко.

— О, да, естествено — отговори мис Марпъл. — Толкова е трудно, нали? Да се изясни всичко, искам да кажа. Защото ако наблюдаваш едно, не можеш в същото време да следиш и друго. А човек толкова често гледа не където трябва… макар че дали го прави случайно, или защото така иска някой друг е много трудно да се каже. Фокусниците го наричат отвличане на вниманието. Никога не съм можела да си обясня как правят номера с аквариума… Та той няма как да стане по-малък, нали?

Инспектор Къри премигна и отвърна успокоително:

— Да, така е. Мадам, преди малко мис Белъвър ми разказа събитията от тази вечер. Сигурен съм, че сте преживели големи тревоги.

— Да, наистина. Всичко беше толкова драматично, разбирате ли?

— Най-напред сцената между мистър Сероколд и този… — Инспекторът погледна листчето пред себе си. — … мистър Едгар Доусън.

— Много странен млад човек — кимна мис Марпъл. — През цялото време чувствах, че нещо му има.

— Сигурен съм, че е така. И след като премина суматохата, научихте за смъртта на мистър Гулбрандсен. Разбрах, че с мисис Сероколд сте отишли да видите… трупа?

— Да, отидохме. Тя ме помоли да я придружа. Ние сме стари приятелки.

— Разбирам. И влязохте в стаята на мистър Гулбрандсен. Когато бяхте там, пипахте ли нещо?

— О, не! Мистър Сероколд ни предупреди да не докосваме каквото и да било.

— Обърнахте ли внимание дали в пишещата машина има лист или не?

— Нямаше — отговори мис Марпъл без колебание. — Веднага го забелязах, защото ми се стори странно. Мистър Гулбрандсен седеше пред нея, следователно би трябвало да е писал нещо. Да, стори ми се странно.

Инспектор Къри я изгледа изпитателно и продължи:

— Разговаряхте ли с мистър Гулбрандсен докато беше тук?

— Много малко.

— Можете ли да си спомните нещо важно… съществено?

Мис Марпъл се замисли.

— Попита ме за здравето на мисис Сероколд и по-специално как е със сърцето.

— Как е със сърцето? Има ли нещо нередно със сърцето й?

— Не, нищо, доколкото разбрах.

Инспектор Къри остана мълчалив за миг и попита:

— Докато траеше скандалът между мистър Сероколд и Едгар Лоусън, чухте изстрел, нали?

— Аз самата не съм го чула. Малко недочувам трябва да знаете. Но мисис Сероколд сметна, че бил някъде навън в парка.

— Доколкото разбрах мистър Гулбрандсен се е прибрал в стаята си веднага след вечеря?

— Да. Извини се, че имал да пише някакви писма.

— Не изрази ли желание да разговаря по работа с мистър Сероколд?

— Не.

И мис Марпъл добави:

— Виждате ли, те вече бяха разговаряли.

— Така ли? Кога? Доколкото разбрах мистър Сероколд се е прибрал непосредствено преди вечеря.

— Това е точно така, но той мина през парка пеша и мистър Гулбрандсен излезе да го посрещне. След това се разхождаха заедно нагоре-надолу по терасата.

— Още кой знае за това?

— Мисля, че никой — отвърна мис Марпъл, — освен, разбира се, ако мистър Сероколд не е споменал на Кари Луиз. Аз случайно гледах през прозореца… някакви птици.

— Птици?

— Птици. — След миг добави: — Помислих си, че може да са щиглеци.

Инспектор Къри не се интересуваше от щиглеци.

— А случайно… не чухте ли за какво си говорят?

Невинните сини очи срещнаха неговите.

— Боя се, че само откъслечни фрази.

— И какви бяха те?

Мис Марпъл замълча за момент и продължи:

— Не зная за какво точно ставаше дума, но непосредствената им грижа беше да го скрият от мисис Сероколд. Да я предпазят, както се изрази мистър Гулбрандсен. Мистър Сероколд каза: „Съгласен съм, че трябва да мислим за нея.“ Освен това споменаха „голяма отговорност“ и че може би трябва да поискат съвет отвън. — Тя спря. — Знаете ли, мисля, че е най-добре да попитате за това самия мистър Сероколд.

— Ще го направим, мадам. Нищо друго ли не ви се стори странно тази вечер?

Мис Марпъл се замисли.

— Всичко беше толкова необикновено, ако разбирате какво искам да кажа…

— Да, да, естествено.

В паметта на мис Марпъл изведнъж се появи нещо.

— Случи се нещо доста необикновено. Мистър Сероколд не позволи на мисис Сероколд да изпие лекарството си. Мис Белъвър доста се раздразни от това. — Тя се усмихна. — Но това е такава дреболия…

— Да, разбира се. Е, благодаря ви, мис Марпъл. — Когато излезе от стаята, сержант Лейк отбеляза: — Стара е, но умна…