Агата Кристи
Илюзия с огледала (6)

I.

На следващата сутрин, отбягвайки домакинята си, мис Марпъл излезе в градината. Състоянието й я ужаси. Личеше, че някога е била амбициозно творение на изкуството. Рододендрони, гладки склонове с морави, увивни растения, подрязани живи плетове, опасващи градина с рози. Сега всичко това бе запуснато — неокосената трева, прорасналите в живия плет бурени, пътеките — неподдържани и покрити с мъх. От друга страна, зеленчуковата градина, заобиколена от червена тухлена стена, беше богата и в добро състояние. Вероятно това се дължеше на практическата й стойност… Освен това голяма част от цветния парк и моравите бяха оградени и превърнати в кортове за тенис и боулинг.

Мис Марпъл огледа живия плет, откъсна едно цвете и поклати глава. Докато го разглеждаше, се появи Едгар Лоусън и когато я забеляза, спря, но тя нямаше намерение да го изпусне лесно. Повика го. Когато се приближи, го попита дали случайно не знае къде държат градинарските инструменти.

Едгар отвърна, че имало градинар, който би трябвало да знае.

— Колко жалко, че този плет е тъй занемарен — зачурулика мис Марпъл. — Така обичам градините! — И понеже не желаеше Едгар Лоусън наистина да се втурне да търси градинарски инструменти, бързо продължи: — Това е единственото, с което може да се занимава една никому ненужна възрастна жена. Предполагам, че вие не се замисляте за градината, мистър Лоусън. Имате толкова много истинска, сериозна работа! Трябва да е интересно да заемате такъв отговорен пост при мистър Сероколд…

Едгар отговори веднага с напрежение в гласа:

— Да, да… интересно е.

— Вероятно много помагате на мистър Сероколд?

Лицето му потъмня.

— Не знам. Не съм сигурен. Важното е какво се крие зад тази фасада…

Той млъкна. Мис Марпъл го гледаше замислено. Патетичен, дребен млад човек. Младеж, когото малко хора биха погледнали втори път и не биха запомнили ако го направеха.

Наблизо имаше градинска пейка и мис Марпъл се насочи към нея. Едгар застана намръщен отпред.

— Сигурна съм — продължи тя оживено, — че мистър Сероколд много разчита на вас.

— Не знам — повтори Едгар. — Наистина не знам. — Той се намръщи и седна до нея объркано. — Намирам се в твърде затруднено положение.

— Разбира се — съгласи се мис Марпъл.

Младият Едгар се втренчи пред себе си.

— Това е строго поверително — каза той неочаквано.

— Предполагам — отвърна мис Марпъл.

— Ако имах правата си…

— Да?

— Мисля, че мога да ви се доверя. Сигурен съм, че няма да кажете на никого.

— Разбира се, че няма. — Забеляза, че той не изчака, за да чуе потвърждението й.

— Баща ми… Истината е, че баща ми е много високопоставен човек.

Този път нямаше нужда да казва каквото и да било. Трябваше само да слуша.

— Никой не знае, освен мистър Сероколд. Виждате ли, ако се разчуе, положението на баща ми може да се окаже застрашено. — Той се обърна към нея. Усмихна се. Тъжна, достолепна усмивка. — Разбирате ли, аз съм син на Уинстън Чърчил.

— О! — отвърна мис Марпъл. — Разбирам.

Тя наистина разбра. Спомняше си една тъжна история, разиграла се в Сейнт Мери Мийд — и как бе завършила.

Едгар Лоусън продължаваше и думите му й се струваха познати, сякаш бяха част от театрална постановка.

— Имало е причини. Майка ми не е била свободна. Нейният съпруг бил в психиатрична клиника… Нямало как да се разведе и дума не можело да става за нов брак… Не ги обвинявам. Поне така си мисля… Той винаги е правил всичко възможно за мен. Дискретно, естествено. И точно заради това дойдоха неприятностите. Той има врагове… Те са и против мен. Наблюдават ме. Следят ме, където и да отида. И се опитват да ми навредят.

Мис Марпъл поклати глава.

— Боже мой, Боже мой!

— В Лондон учех медицина. Подправиха резултатите от изпитите. Искаха да се проваля. Следяха ме по улиците. Говореха на хазяйката разни неща. Където и да отида, те са след мен.

— О, едва ли можете да сте сигурен в това.

— Сигурен съм, уверявам ви. Те са хитри. Никога не успявам да ги видя, не знам кои са. Но скоро ще науча… Мистър Сероколд ме взе от Лондон и ме доведе. Беше добър с мен… много добър. Но дори и тук не съм в безопасност. Дори и тук. Те са навсякъде. Работят срещу мен. Карат другите да ме мразят. Мистър Сероколд смята, че това не е вярно, но той не знае как стоят нещата. Или… понякога се чудя… мисля си…

Той млъкна. Изправи се.

— Това е строго поверително. Разбирате, нали? Но ако видите някой да ме следи… да ме шпионира, кажете ми, моля ви!

И той се отдалечи — чист и спретнат, патетичен, невзрачен. Мис Марпъл го гледаше и се чудеше…

Чу глас:

— Откачен. Напълно откачен.

До нея бе застанал Уолтър Хъд. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете и той наблюдаваше отдалечаващата се фигура на Едгар Лоусън.

— Що за място е това в края на краищата? Всички са побъркани. Всички до един.

Мис Марпъл не отговори и той продължи:

— Този Едгар… Как ви се струва? Твърди, че баща му бил лорд Монтгомъри. Не мисля, че е възможно. Старият Монти!? Това, което съм чувал за него…

— Не — съгласи се мис Марпъл. — Не е възможно.

— На Джина пък говорил нещо съвсем друго. Някакви врели-некипели, че е наследник на руския престол. Че е син на еди-кой си Велик княз и не знам още какво. Дявол да го вземе! Наистина ли това момче не е наясно кой е баща му?

— Предполагам, че не — отвърна мис Марпъл. — Може би точно в това е проблемът.

Уолтър се отпусна тежко на пейката до нея и повтори:

— Всички са побъркани.

— Не ви ли харесва Стонигейтс?

Младият мъж се намръщи.

— Просто не мога да възприема тези хора, това е всичко! Не мога. Вземете къщата… всичко в нея… Богати са, нямат нужда от пари. Имат ги. А вижте как живеят. Напукани порцеланови сервизи и евтини, най-обикновени боклуци, бъркотия. Никаква прислуга, както би трябвало да се очаква в такъв дом… Погледнете тапетите, завесите, тапицерията на мебелите… Сатен и брокат и какво ли не, но е пред разпадане. Голям сребърен чайник, но черен, защото не е почистван Бог знае откога. Мисис Сероколд просто не дава пет пари. £ Спомнете си с каква рокля беше снощи! Кърпена под мишниците, износена… А може да отиде и да си купи каквото си пожелае. От най-скъпите магазини. Пари? Потънали са в пари!

Той замълча замислен.

— Знам какво е да си беден. Няма нищо лошо в това, ако си млад и силен, ако си готов да работиш. Никога не съм имал много средства, но бях решен да постигна каквото искам… Смятах да отворя автосервиз. Бях отделил малко пари за това. Разговарях и с Джина. Тя ме изслуша и ми се стори, че разбра. Не я познавах добре. Всичките онези момичета в униформи изглеждаха почти еднакви. Искам да кажа, като ги видиш не можеш да прецениш коя е богата и коя — не. Е, дадох си сметка, че е малко над мен… че има образование и така нататък, но тогава ми се струваше без значение. Допаднахме си и се оженихме. Бях заделил малка сума, каза ми, че и тя има. Щяхме да отворим бензиностанция и сервиз. Джина бе съгласна. Бяхме като две луди деца… луди един за друг. След това онази надута нейна леля започна да се бърка и да създава неприятности… Джина настояваше да дойдем в Англия, за да види баба си. Напълно нормално. Тук е нейният дом, а и аз исках да посетя Англия. Бях слушал много. И дойдохме. Само на гости… Така поне си мислех.

Мръщенето му се превърна в гримаса.

— Само че се оказа друго. Затънахме в това безумие. Защо не сме останели, защо не сме устроели дома си тук, при тях. Ето какво заприказваха. Имало колкото си щеш работа за мен. Работа! Не искам да давам бонбонки на хлапета бандити и да им помагам да играят детски игрички… Безсмислено е? Това място би могло да стане страхотно… Наистина страхотно. Нима хората, които имат пари, не са в състояние да осъзнаят късмета си? Не са ли наясно, че по-голямата част от света не може да има условия като техните? Не е ли пълна лудост, да риташ късмета си по този начин? Нямам нищо против да работя. Само че ще работя както искам и каквото искам. И все ще стигна донякъде. Тук се чувствам като оплетен в паяжина. И Джина… Не проумявам. Това не е момичето, за което се ожених в Щатите. Сега не мога… дявол да го вземе!… сега не мога дори да разговарям с нея!

— Напълно ви разбирам — каза мис Марпъл тихо.

Уоли я стрелна с очи.

— Вие сте единствената, пред която съм си позволявал да отворя уста по този начин. През повечето време мълча като риба. У вас има нещо… Вие сте англичанка… истинска англичанка, но някак си ужасно ми напомняте за леля ми Бетси у дома.

— Много мило.

— Беше много разумна жена — продължи Уоли замислено. — Изглеждаше слаба и крехка… Имах чувството, че някой ден може да се пречупи на две, но всъщност беше корава… Да, много корава.

Изправи се.

— Съжалявам, че се разбъбрих така — извини се той. Мис Марпъл го видя да се усмихва за първи път. Усмивката му беше чаровна и Уоли Хъд изведнъж се превърна от непохватно начумерено момче в хубав привлекателен мъж. — Дощя ми се да си излея яда. Жалко само, че досадих на вас.

— Ни най-малко, мило момче — отвърна мис Марпъл. — Аз самата имам племенник… Разбира се, той е доста по-възрастен.

За миг тя се замисли за изтънчения съвременен писател Реймънд Уест. Едва ли би могла да си представи човек, който да се различава повече от Уолтър Хъд.

— Идва нова компания — намръщи се Уоли. — Тази дама не ме обича, така че си тръгвам. Довиждане, мадам. Благодаря за разговора.

Той се отдалечи, а мис Марпъл се загледа в Милдред Стрет, която пресичаше моравата, за да дойде при нея.