Агата Кристи
Илюзия с огледала (16)

II.

Луис Сероколд стоеше край прозореца в библиотеката.

Освен него нямаше никой друг.

Когато мис Марпъл влезе, той се обърна и тръгна към нея с протегната ръка.

— Надявам се, че не се чувствате зле заради сътресението, което преживяхте. Да си толкова близо до нещо, което без съмнение е убийство… трябва да е твърде тежко за човек, който не е виждал подобни неща преди това…

Скромността попречи на мис Марпъл да заяви, че вече отдавна е свикнала с убийствата. Задоволи се само да отбележи, че животът в Сейнт Мери Мийд далеч не е така безоблачен, както си мислят външните хора.

— В селата се случват доста зловещи неща, уверявам ви. Човек там има възможност да се сблъска с това, което няма как да види в града.

Луис Сероколд слушаше учтиво, но само с едното ухо.

— Имам нужда от помощта ви — каза той простичко.

— Разбира се, мистър Сероколд.

— Става дума за нещо, което засяга жена ми. Карълайн. Струва ми се, че сте доста привързана към нея?

— Да, наистина. Нея всички я обичат.

— И аз смятах така, но изглежда съм се лъгал. С позволението на инспектор Къри, ще ви съобщя нещо, което никой друг и не подозира. А по-точно, знае го само един човек.

Накратко повтори това, които бе разказал на инспектор Къри предишната вечер. Мис Марпъл доби ужасен вид.

— Не мога да го повярвам, мистър Сероколд! Наистина не мога!

— Точно така се чувствах и аз след разговора си с Кристиян Гулбрандсен.

— Бих се заклела, че горката Кари Луиз няма никакви врагове!

— Наистина изглежда невероятно да има. Но давате ли си сметка какво означава това? Отравянето… бавното отравяне… определено е дело на някой от семейния кръг. Някой съвсем близо до нас…

— Ако е истина. Сигурен ли сте, че мистър Гулбрандсен не се е заблудил?

— Кристиян не се бе заблудил. Той бе твърде предпазлив, за да твърди такова нещо, без да има основание. Освен това полицаите взеха лекарството на Карълайн и пробата от съдържанието му. И в двете са открили арсеник… А арсеник не й е бил предписван. Количествените анализи ще отнемат повече време, но наличието на арсеник е установено със сигурност.

— Значи ревматизмът й… Проблемите с ходенето… Всичко това…

— Да, схващането на краката е типично, доколкото успях да разбера. Освен това, преди идването ви Карълайн прекара две тежки стомашни кризи… И през ум не ми беше минало, докато не дойде Кристиян…

Той млъкна.

— Значи Рут е била права!

— Рут?

Луис Сероколд изглеждаше изненадан. Мис Марпъл се изчерви.

— Има нещо, което не знаете. Не дойдох тук случайно. Ако позволите да обясня… Боя се, че изразявам толкова зле… Моля ви да имате търпение.

Луис Сероколд слушаше, докато мис Марпъл му обясни притесненията и бързането на Рут.

— Удивително! — промърмори той накрая. — Нямах представа за това.

— Всичко беше толкова неясно — отбеляза извинително мис Марпъл. — Самата Рут нямаше представа откъде се е появило това чувство. Трябва да е имало причина… според мен винаги има… Но не можа да каже нищо по-определено от това, че „нещо не е наред“.

— Изглежда е била права — кимна Луис Сероколд мрачно. — Мис Марпъл, виждате в какво положение се намирам. Въпросът е да кажа ли всичко това на жена си или не?

— О, не — отговори смутено мис Марпъл. След това се изчерви и изгледа Луис неуверено. Той кимна.

— Значи и вие мислите като мен? И като Кристиян Гулбрандсен. Не зная дали сме прави… В края на краищата Карълайн е обикновена жена…

— Кари Луиз не е обикновена жена. Тя живее с вярата си, с доверието в човешката природа… О, Боже! Колко лошо се изразявам! Но имам чувството, че докато не научим кой…

— Да, това е най-важното. Но виждате ли, мис Марпъл, ако тя не знае нищо, рискуваме да…

— Значи искате от мен… как да се изразя… да я наблюдавам?

— Виждате ли, вие сте единственият човек, на когото мога да се доверя. — Луис Сероколд поклати глава. — Всички тук на пръв поглед я обожават. Но така ли е в действителност? Вашето приятелство е много старо…

— Освен това пристигнах само преди няколко дни — добави тя.

Луис Сероколд се усмихна.

— Точно така.

— Въпросът ми е много прозаичен — добави мис Марпъл с извиняващ се тон, — но кой би имал интерес от смъртта на Кари Луиз?

— Парите! Всичко опира до тях, нали?

— Мисля, че в този случай е така. Тъй като Кари Луиз е много мил човек и не мога да си представя, че някой може да я мрази. Тоест, смятам, че не е възможно да има врагове. Значи всичко опира, както се изразихте, до пари, защото не е нужно да ми напомняте, че понякога за тях хората са готови да направят какво ли не.

— Така е. Естествено инспектор Къри е взел това под внимание — продължи той. — Мистър Гилфой ще пристигне днес от Лондон и ще даде подробна информация. „Гилфой, Гилфой, Джеймс & Гилфой“ е много уважавана адвокатска фирма. Бащата на сегашния собственик беше един от първите попечители. Те изготвиха завещанието на Кари Луиз и първоначалното завещание на Ерик Гулбрандсен. Ще ви го обясня с прости думи…

— Благодаря — кимна мис Марпъл. — Винаги съм смятала, че правната материя е толкова объркана…

— След като направи дарението на колежа и основа няколко стипендии и фондации, след като осъществи някои други благотворителни актове и завеща еднакви суми на родната си дъщеря Милдред и на осиновената Пипа, майката на Джина, Ерик Гулбрандсен остави половината от огромното си състояние във фонд, приходите от който трябва да се изплащат на Карълайн, докато е жива.

— А след това?

— Бе указано след смъртта й сумата да се раздели по равно между Милдред и Пипа или между децата им, ако Карълайн живее по-дълго от двете.

— Значи наследничките всъщност са мисис Стрет и Джина.

— Да. Освен това Карълайн има значително собствено състояние, макар че то не е от класата на Гулбрандсен. Още преди години тя ми прехвърли половината. От другата половина завеща десет хиляди лири Джулиет Белъвър, а остатъка раздели между Алекс и Стивън — доведените й синове.

— О, Боже! — възкликна мис Марпъл. Много лошо!

— Какво искате да кажете?

— Че всички в къщата имат някакъв финансов интерес.

— Така е. И въпреки това не мога да повярвам, че някой от тези хора би извършил убийство… Просто не мога. Милдред й е дъщеря… И е съвсем добре осигурена. Джина обожава баба си. Тя е малко екстравагантна, но не е алчна. Джули Белъвър е фанатично предана на Карълайн. Двамата Рестарик гледат на нея като на своя родна майка. Те самите не разполагат със собствени пари, но доста от средствата на Карълайн са отишли, за да се финансират начинанията им… Особено на Алекс. Просто не мога да повярвам, че някой от тях би решил да я отрови постепенно, за да наследи парите й. Просто не мога да повярвам, мис Марпъл.

— Ами съпругът на Джина?

— Да — кимна Луис мрачно. — Съпругът на Джина.

— Вие всъщност не го познавате добре. А няма как да не се забележи, че се чувства доста потиснат.

Луис въздъхна.

— Да, не успя да се приспособи към живота тук. Не се интересува от това, което се опитваме да правим, не проявява разбиране. Но пък защо да проявява? Той е млад, недодялан и идва от страна, в която за човек се съди по това дали е преуспял в живота.

— Докато ние тук много обичаме пропадналите — промърмори мис Марпъл.

Луис Сероколд я изгледа подозрително.

Тя се изчерви и забъбри несвързано:

— Понякога си мисля… знаете ли… човек може да прекали с нещата в обратна посока… Имам предвид младите хора от добри семейства, възпитани мъдро в почтен дом… научени с кураж и упоритост да се справят с живота… всъщност те са, ако се замисли човек, хората, от които страната ни има нужда.

Луис Сероколд се намръщи и мис Марпъл продължи забързано, като ставаше все по-розова и по-розова и още по-неясна:

— Не че не оценявам… Ценя високо… вие с Кари Луиз… Наистина благородна задача… Истинско състрадание… А човек трябва да има състрадание… защото в края на краищата е важно какъв е човекът… добрият или лошият късмет… Много повече се очаква, и с право, от късметлиите. Но понякога си мисля, че чувството за мярка… О, не, нямам предвид вас, мистър Сероколд. Всъщност, не знам какво точно имам предвид… но ние англичаните сме странни… Дори и във войните. Толкова повече се хвалим с пораженията и отстъпленията си, отколкото с победите си… Чужденците въобще не могат да разберат защо така се гордеем с Дюнкерк. Самите те биха предпочели да не споменават подобно нещо. А ние сякаш се смущаваме от победите си… Гледаме на тях като на нещо, което не е много хубаво да се изтъква. Ами ако погледнем поетите си… това е много характерно за нас, ако се замисли човек… — Мис Марпъл си пое дъх. — Имам предвид, че всичко тук сигурно се струва много странно на младия Уолтър Хъд.

— Да — съгласи се Луис. — Разбирам. А Уолтър наистина се е проявил добре през войната. Не може да има съмнение, че е храбър.

— Това едва ли ще помогне — каза мис Марпъл прямо. — Защото войната е едно, а ежедневието — съвсем друго. А за да извършиш убийство, струва ми се, е необходим кураж… или може би по-често, чисто и просто самонадеяност. Да, самонадеяност.

— Не бих казал, че Уолтър Хъд има някакъв сериозен мотив.

— Така ли? Той мрази това място. Иска да се махне оттук. Иска да отведе и Джина. А ако наистина има нужда от пари, би било много важно Джина да вземе всичко, което може, преди… хм… преди да се обвърже с някои друг…

— Да се обвърже с някой друг? — повтори Луис изумен.

Мис Марпъл се удиви на слепотата на ентусиазираните социални работници.

— Това е, което чухте. И двамата братя са влюбени.

— О, не мисля така — възрази Луис и продължи. — Стивън е безценен за нас… Просто безценен. Подходът му към децата… Умее да ги заинтригува, да ги увлече. Миналия месец изнесоха прекрасно представление. Декори, костюми, всичко. Това показва, че съм прав… Както споменах на Мавърик, липсата на театър в живота им е довела тези хлапета до престъплението. Техен природен инстинкт е да се превъплъщават. Мавърик казва… да, Мавърик…

Луис Сероколд млъкна.

— Искам доктор Мавърик да поговори с инспектор Къри за Едгар. Това всъщност е нелепо.

— А какво знаете за Едгар, мистър Сероколд?

— Всичко — отвърна Луис уверено. — Тоест, всичко, което е нужно да се знае. Произходът му, детството му… Дълбоко вкоренената липса на увереност в себе си…

Мис Марпъл го прекъсна:

— Възможно ли е Едгар Лоусън да е тровил Кари Луиз?

— Едва ли. Той е тук само от няколко седмици. Както и да е, това предположение е абсурдно! Защо му е на Едгар да трови жена ми? Какво би спечелил, ако го направи?

— Нищо материално, знам това. Но може да има някакъв странен мотив. Той е особен човек, нали?

— Искате да кажете, че е неуравновесен?

— Вероятно… Не, не съвсем. Искам да кажа, че е объркан.

Това не отразяваше много точно мислите й. Луис Сероколд прие думите й едно към едно.

— Да — съгласи се той с въздишка. — Горкото момче е много объркано. А бе постигнал такова забележително подобрение… Не мога да разбера на какво се дължи това внезапно влошаване…

Мис Марпъл се наклони напред нетърпеливо.

— Да, това се питах и аз. Ако…

Тя замълча, защото влезе инспектор Къри.