Метаданни
Данни
- Серия
- Госпожица Марпъл (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- They Do It with Mirrors, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1993
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2014)
Издание:
Агата Кристи. Илюзия с огледала
ИК „Абагар“, София, 1993
Редактор: Вихра Василева
ISBN: 954–584–045–5
История
- — Добавяне
II.
— Седях пред рояла — обясняваше Стивън Рестарик. — Когато избухна караницата между Луис и Едгар, свирех нещо тихо.
— И какво си помислихте?
— Ами… да си призная не я взех насериозно. Горкият нещастник понякога изпада в такива отровни пристъпи. Но в действителност не е луд. Тези щуротии са нещо като изпускане на пара. Истината е, че всички ние го изкарваме от кожата… особено Джина, разбира се.
— Джина? Това е мисис Хъд, нали? И защо го изкарва от кожата?
— Защото е жена. При това много красива. И защото мисли, че е смешен. Тя е наполовина италианка, а италианците притежават някаква неосъзната жестокост. Не могат да изпитват съчувствие към никой, който е стар, грозен или просто по-особен. Те сочат такива хора с пръст и им се присмиват. Точно това прави Джина, в преносен смисъл, разбира се. За нея младият Едгар е безполезно същество. Държи се нелепо, надуто, а вътрешно е дълбоко несигурен в себе си. Иска да впечатлява, но успява единствено да изглежда глупав. За нея няма никакво значение, че нещастникът страда.
— Не намеквате ли, че Едгар Лоусън е влюбен в мисис Хъд? — попита инспектор Къри.
Стивън отвърна весело:
— О, да. Всъщност и всички ние, повече или по-малко! На нея това й харесва.
— А харесва ли на съпруга й?
— Той се спотайва. Сигурно страда. Знаете ли, това не може да продължава все така. Имам предвид брака им. Не след дълго ще се разделят. Един от тези военновременни романи…
— Много интересно — каза инспектор Къри. — Но се отклоняваме от темата, която е убийството на Кристиян Гулбрандсен.
— Да, така е — съгласи се Стивън. Но не мога да ви помогна с нищо по нея. Седях пред рояла и не станах от там, докато Джули не дойде с някаква връзка ръждясали ключове, с които се помъчи да отвори вратата на кабинета.
— Бяхте при рояла… А непрекъснато ли свирехте?
— Тих акомпанимент към борбата на живот и смърт в кабинета? Не, престанах да свиря, когато темпото се ускори. Не че имах някакви опасения за резултатите. Луис притежава това, което наричам въздействащо око. Би могъл да прекърши Едгар само като го погледне.
— И въпреки това Едгар Лоусън е стрелял два пъти по него.
Стивън поклати леко глава.
— Просто играеше роля, нищо повече. Забавляваше се. Майка ми правеше същото. Умряла е или е избягала с някого, когато съм бил едва четиригодишен, но много добре си спомням как вилнееше с пистолет в ръка, ако нещо я изкараше от нерви. Веднъж го направи в един нощен клуб. Нарисува фигурка на стената… Тя бе много добър стрелец… Създаде доста неприятности. Беше танцьорка, рускиня.
— Наистина. Мистър Рестарик, можете ли да ми кажете кой е напускал салона, докато сте били там… по времето, за което става дума?
— Уоли, за да поправи осветлението. Джулиет Белъвър, за да намери ключ за вратата на кабинета. Никой друг, доколкото знам.
— Ако някой е излизал, бихте ли могли да забележите?
Стивън се замисли.
— Сигурно не. Ако се е измъкнал на пръсти и след това се е върнал… Беше много тъмно и освен това вниманието ни беше насочено към караницата в кабинета.
— А има ли някой, за когото сте сигурен, че е останал там през цялото време?
— Мисис Сероколд… Да, и Джина. За тях мога да се закълна.
— Благодаря ви, мистър Рестарик.
Стивън тръгна към вратата, но там се поколеба и се върна.
— Какво е това за арсеника, инспекторе?
— Кой ви е говорил за арсеник?
— Брат ми.
— А, да.
— Да не би някой да е давал арсеник на мисис Сероколд? — попита Стивън.
— Защо решихте, че точно на мисис Сероколд?
— Зная какви са симптомите на отравяне с арсеник. Периферен неврит, нали? Това, от което тя страда напоследък, много напомня за тях. Освен това снощи Луис грабна лекарството от ръцете й. Това ли е ставало тук?
— Въпросът се разследва — отвърна инспектор Къри с възможно най-официален тон.
— Тя самата знае ли?
— Мистър Сероколд настояваше да не я… безпокоим.
— „Безпокоим“ не е точната дума, инспекторе. Мисис Сероколд никога не се безпокои… Това ли се крие зад смъртта на Кристиян Гулбрандсен? Да не би да е наумил, че някой я трови… Но как би могъл да научи? Всичко това изглежда много невероятно. Просто не мога да го проумея.
— Изненадан сте, нали, мистър Рестарик?
— Да, несъмнено. Когато Алекс ми каза, просто не можах да повярвам.
— Кой според вас би могъл да дава арсеник на мисис Сероколд?
За миг на красивото лице на Стивън Рестарик се появи усмивка.
— Не както обикновено. Можете да изключите съпруга. Луис Сероколд няма какво да спечели. Освен това боготвори жена си. Не би понесъл да я заболи и малкият пръст.
— Тогава кой? Имате ли някакво предположение?
— О, да. Дори съм сигурен.
— Моля обяснете. Стивън поклати глава.
— Сигурен съм в психологически смисъл. Нищо повече от това. Нямам никакви доказателства. Вие може и да не се съгласите.
Стивън Рестарик продължи да говори безгрижно, а в това време инспектор Къри рисуваше котенца на листа пред себе си.
Мислеше три неща. Едно, че Стивън Рестарик има високо мнение за себе си, второ, че Стивън Рестарик и брат му представляват обединен фронт, и трето, че Стивън Рестарик е хубав мъж, а Уолтър Хъд не е.
Чудеше се и за още две неща — какво разбира Стивън под „психологически смисъл“ и дали е възможно да е виждал Джина от мястото, където е бил. Струваше му се, че не.