Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Do It with Mirrors, (Пълни авторски права)
Превод от
,
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Агата Кристи. Илюзия с огледала

ИК „Абагар“, София, 1993

Редактор: Вихра Василева

ISBN: 954–584–045–5

История

  1. — Добавяне

II.

— Седях пред рояла — обясняваше Стивън Рестарик. — Когато избухна караницата между Луис и Едгар, свирех нещо тихо.

— И какво си помислихте?

— Ами… да си призная не я взех насериозно. Горкият нещастник понякога изпада в такива отровни пристъпи. Но в действителност не е луд. Тези щуротии са нещо като изпускане на пара. Истината е, че всички ние го изкарваме от кожата… особено Джина, разбира се.

— Джина? Това е мисис Хъд, нали? И защо го изкарва от кожата?

— Защото е жена. При това много красива. И защото мисли, че е смешен. Тя е наполовина италианка, а италианците притежават някаква неосъзната жестокост. Не могат да изпитват съчувствие към никой, който е стар, грозен или просто по-особен. Те сочат такива хора с пръст и им се присмиват. Точно това прави Джина, в преносен смисъл, разбира се. За нея младият Едгар е безполезно същество. Държи се нелепо, надуто, а вътрешно е дълбоко несигурен в себе си. Иска да впечатлява, но успява единствено да изглежда глупав. За нея няма никакво значение, че нещастникът страда.

— Не намеквате ли, че Едгар Лоусън е влюбен в мисис Хъд? — попита инспектор Къри.

Стивън отвърна весело:

— О, да. Всъщност и всички ние, повече или по-малко! На нея това й харесва.

— А харесва ли на съпруга й?

— Той се спотайва. Сигурно страда. Знаете ли, това не може да продължава все така. Имам предвид брака им. Не след дълго ще се разделят. Един от тези военновременни романи…

— Много интересно — каза инспектор Къри. — Но се отклоняваме от темата, която е убийството на Кристиян Гулбрандсен.

— Да, така е — съгласи се Стивън. Но не мога да ви помогна с нищо по нея. Седях пред рояла и не станах от там, докато Джули не дойде с някаква връзка ръждясали ключове, с които се помъчи да отвори вратата на кабинета.

— Бяхте при рояла… А непрекъснато ли свирехте?

— Тих акомпанимент към борбата на живот и смърт в кабинета? Не, престанах да свиря, когато темпото се ускори. Не че имах някакви опасения за резултатите. Луис притежава това, което наричам въздействащо око. Би могъл да прекърши Едгар само като го погледне.

— И въпреки това Едгар Лоусън е стрелял два пъти по него.

Стивън поклати леко глава.

— Просто играеше роля, нищо повече. Забавляваше се. Майка ми правеше същото. Умряла е или е избягала с някого, когато съм бил едва четиригодишен, но много добре си спомням как вилнееше с пистолет в ръка, ако нещо я изкараше от нерви. Веднъж го направи в един нощен клуб. Нарисува фигурка на стената… Тя бе много добър стрелец… Създаде доста неприятности. Беше танцьорка, рускиня.

— Наистина. Мистър Рестарик, можете ли да ми кажете кой е напускал салона, докато сте били там… по времето, за което става дума?

— Уоли, за да поправи осветлението. Джулиет Белъвър, за да намери ключ за вратата на кабинета. Никой друг, доколкото знам.

— Ако някой е излизал, бихте ли могли да забележите?

Стивън се замисли.

— Сигурно не. Ако се е измъкнал на пръсти и след това се е върнал… Беше много тъмно и освен това вниманието ни беше насочено към караницата в кабинета.

— А има ли някой, за когото сте сигурен, че е останал там през цялото време?

— Мисис Сероколд… Да, и Джина. За тях мога да се закълна.

— Благодаря ви, мистър Рестарик.

Стивън тръгна към вратата, но там се поколеба и се върна.

— Какво е това за арсеника, инспекторе?

— Кой ви е говорил за арсеник?

— Брат ми.

— А, да.

— Да не би някой да е давал арсеник на мисис Сероколд? — попита Стивън.

— Защо решихте, че точно на мисис Сероколд?

— Зная какви са симптомите на отравяне с арсеник. Периферен неврит, нали? Това, от което тя страда напоследък, много напомня за тях. Освен това снощи Луис грабна лекарството от ръцете й. Това ли е ставало тук?

— Въпросът се разследва — отвърна инспектор Къри с възможно най-официален тон.

— Тя самата знае ли?

— Мистър Сероколд настояваше да не я… безпокоим.

— „Безпокоим“ не е точната дума, инспекторе. Мисис Сероколд никога не се безпокои… Това ли се крие зад смъртта на Кристиян Гулбрандсен? Да не би да е наумил, че някой я трови… Но как би могъл да научи? Всичко това изглежда много невероятно. Просто не мога да го проумея.

— Изненадан сте, нали, мистър Рестарик?

— Да, несъмнено. Когато Алекс ми каза, просто не можах да повярвам.

— Кой според вас би могъл да дава арсеник на мисис Сероколд?

За миг на красивото лице на Стивън Рестарик се появи усмивка.

— Не както обикновено. Можете да изключите съпруга. Луис Сероколд няма какво да спечели. Освен това боготвори жена си. Не би понесъл да я заболи и малкият пръст.

— Тогава кой? Имате ли някакво предположение?

— О, да. Дори съм сигурен.

— Моля обяснете. Стивън поклати глава.

— Сигурен съм в психологически смисъл. Нищо повече от това. Нямам никакви доказателства. Вие може и да не се съгласите.

Стивън Рестарик продължи да говори безгрижно, а в това време инспектор Къри рисуваше котенца на листа пред себе си.

Мислеше три неща. Едно, че Стивън Рестарик има високо мнение за себе си, второ, че Стивън Рестарик и брат му представляват обединен фронт, и трето, че Стивън Рестарик е хубав мъж, а Уолтър Хъд не е.

Чудеше се и за още две неща — какво разбира Стивън под „психологически смисъл“ и дали е възможно да е виждал Джина от мястото, където е бил. Струваше му се, че не.