Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Do It with Mirrors, (Пълни авторски права)
Превод от
,
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Агата Кристи. Илюзия с огледала

ИК „Абагар“, София, 1993

Редактор: Вихра Василева

ISBN: 954–584–045–5

История

  1. — Добавяне

II.

Мис Марпъл слезе по стълбите, влезе в големия салон и завари Алекс Рестарик, застанал пред широката сводеста врата, с театрално разперена ръка.

— Влезте, влезте — подкани я той щастливо, сякаш беше собственик на помещението. — Тъкмо си мислех за снощи.

Луис Сероколд, който бе последвал мис Марпъл надолу по стълбите, прекоси салона, влезе в кабинета си и затвори вратата.

— Да не би да се опитвате да възстановите престъплението? — попита мис Марпъл с добре овладян глас.

— Моля? — Алекс я изгледа намръщено. След това лицето му се проясни.

— О, това ли? Не, не съвсем. Исках да видя всичко от съвсем друга гледна точка. Представях си това място като театър. Не като нещо реално, а като измислица. Елате тук. Приемете, че всичко е декор. Осветление, входове, изходи. Герои. Шумове. Много е интересно. Не, това не е моя идея. Инспекторът ме подсети. Мисля, е той е доста жесток човек. Тази сутрин направи всичко възможно, за да ме изплаши.

— И успя ли?

— Не съм сигурен.

Алекс описа експеримента и пухтящия Доджет.

— Времето — каза той след това — е толкова заблуждаващо! Човек си мисли, че дадено нещо трае ужасно дълго, а всъщност далеч не е така.

— Да — съгласи се мис Марпъл.

Играейки ролята на публиката, тя застана на друго място. Декорът сега се състоеше от огромна стена, покрита с гоблен и изчезваща нагоре в мрак, с роял вляво и кресло до прозореца вдясно. Много близо до креслото се намираше вратата към библиотеката. Столът пред рояла пък беше само на няколко крачки от другата врата, която водеше към стълбата. Два много удобни изхода! Публиката, разбира се, може да ги наблюдава през цялото време…

Само че предишната нощ нямаше публика. Поне никой не бе гледал декорите, пред които мис Марпъл стоеше сега. Публиката бе с гръб към тази сцена.

„Колко време — мислеше тя — би отнело на човек да се измъкне от стаята, да изтича по коридора, да застреля Гулбрандсен и да се върне? Не чак толкова много. Измерено в минути и секунди, много кратко наистина…“

Какво ли бе имала предвид Кари Луиз, когато каза на мъжа си: „Значи това мислиш и ти? Но мога да те уверя, Луис, че грешиш!“

— Мога да добавя, че тази забележка на инспектора беше удивително умна. — Гласът на Алекс наруши потока на мислите й. — За това, че театралните декори всъщност са нещо реално. Направени са от дърво и картон, залепени са с лепило и са еднакво истински както от боядисаната, така и от небоядисаната страна. „Илюзията — това бяха думите му — е в очите на зрителите.“

— Както при фокусниците — промърмори мис Марпъл едва доловимо. — Някои илюзии се постигат с огледала.

Влезе Стивън Рестарик, леко задъхан.

— Здрасти, Алекс — каза той. — Този малък нехранимайко, Ърни Грег… не знам дали го помниш?

— Този, който игра Фест в „Дванадесета нощ“? Стори ми се доста талантлив.

— Да, има талант. Освен това е много сръчен и отлично се справя с дърводелската работа. Само че не става дума за това. Похвалил се на Джина, че нощем излиза и се разхожда насам-натам. Казал й, че и снощи бил навън и видял нещо.

Алекс се извърна рязко към него.

— Какво е видял?

— Тайна. Всъщност почти съм сигурен, че се опитва да си придаде важност, да блесне, така да се каже. Ужасен лъжец е, но си помислих, че ще е добре да го разпитаме.

Алекс отговори бързо:

— По-добре да не го закачаме известно време. Нека не си мисли, че ни е заинтригувал особено.

— Може би имаш право. Ще го оставим за довечера.

Мис Марпъл, в ролята си на подвижна публика, се сблъска с Алекс Рестарик и бързо направи крачка назад.

— О, съжалявам! — сепна се тя.

Алекс се намръщи и промърмори разсеяно:

— Извинете ме. — След това изненадано добави: — Но това сте вие!

На мис Марпъл й се стори, че тази забележка е малко странна за човек, с когото току-що е разговаряла, при това доста дълго.

— Бях се замислил за нещо друго — обясни Алекс. — Това момче, Ърни… — Направи неясен жест с двете си ръце.

След това сякаш изведнъж му хрумна нещо и той прекоси салона, влезе в библиотеката и затвори вратата след себе си.

Иззад вратата се чуваха гласове, но мис Марпъл не им обърна внимание. Не я интересуваше бъбривият Ърни и това, което е видял или лъжеше, че е видял. Подозираше, че няма нищо такова. Нито за миг не можеше да допусне, че в една толкова студена и мъглива нощ Ърни би си направил труда да отключва вратата с шперц, за да се разхожда из парка. По всяка вероятност никога не беше излизал нощем. Всичко това бяха хвалби.

„Като Джони Бакхаус“ — помисли си мис Марпъл, която винаги намираше паралели с жителите на Сейнт Мери Мийд.

„Снощи те видях“ — това беше любимото издевателство на Джони над всички, които според него можеха да му се поддадат.

Забележка се бе оказала удивително ефектна. Толкова много хора ходеха на места, където не желаеха да ги виждат!

Тя изостави мислите за Джони Бакхаус и насочи вниманието си към онова, което бяха събудили у нея думите на инспектор Къри, предадени й от Алекс Рестарик. Те го бяха насочили към някаква идея. Не беше сигурна дали и на нея не й хрумна нещо. Същото? Или друго?

Застана там, където преди малко стоеше Алекс, и се замисли. „Този салон не е истински салон — каза си тя. — Това е само картон, платно и дърво. Това е театрален декор…“ В главата й се замяркаха откъслечни фрази… „илюзия“… „в очите на публиката“… „илюзия с огледала“… Аквариуми с рибки… дълги шарени панделки… изчезващи жени… и всичко останало от арсенала на фокусниците, чието изкуство се основава на отвличането на вниманието в друга посока…

Нещо се пробуди в съзнанието й… картина… нещо, което беше казал Алекс… нещо, което й бе описал… полицай Доджет, пухтящ и задъхан… задъхан… задъхан… Нещо в ума и се раздвижи… и изведнъж стана съвсем ясно.

— Разбира се! Това трябва да е то…