Агата Кристи
Илюзия с огледала (25)

I.

Мис Марпъл се изкачи по стълбите и почука на вратата на спалнята.

— Може ли да вляза, Кари Луиз?

— Разбира се, Джейн, скъпа.

Кари Луиз седеше пред тоалетката и вчесваше сребристата си коса. Обърна глава през рамо.

— Полицаите ли имат нужда от мен? Ще се приготвя след няколко минути.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. Джули настоя да изчакам закуската в леглото, а Джина ми я донесе на пръсти, сякаш се каня да умирам! Хората не могат да схванат, че трагедии като смъртта на Кристиян далеч не са така шокиращи за един възрастен човек. След толкова много години той вече е научил, че на този свят може да се случи абсолютно всичко… И че всъщност няма никакво значение какво се случва.

— Да-а-а…

— Не мислиш ли така, Джейн? Струва ми се, че би трябвало.

— Кристиян беше убит — отвърна мис Марпъл замислено.

— Да… разбирам какво искаш да кажеш. Мислиш, че това има значение?

— А ти не мислиш ли?

— Не и за Кристиян. Да, за този, който го е убил.

— А имаш ли представа кой може да е?

Мисис Сероколд поклати глава озадачено.

— Не, никаква. Дори не мога да предположа защо го е направил. Вероятно има нещо общо с предишното му идване преди месец. Не смятам, че без сериозна причина би дошъл тук толкова скоро. Каквото и да е, започнало е тогава. Непрекъснато мисля, но не мога да си спомня нищо особено. О! Бяха същите хора, които и сега са тук… Да, и Алекс се бе върнал от Лондон по това време… И Рут.

— Рут?

— Обичайното прескачане.

— Рут — каза мис Марпъл отново. Умът й работеше трескаво. Кристиян Гулбрандсен и Рут? Рут си бе тръгнала разтревожена и смутена, без да е наясно защо. Единственото, което беше в състояние да каже, бе, че нещо в този дом не е наред. А Кристиян Гулбрандсен е подозирал или е бил уверен в това, което Рут инстинктивно е усещала. Той се е съмнявал, че някой се опитва да отрови Кари Луиз. По какъв начин бе стигнал до това подозрение? Какво беше чул или видял? Дали и Рут не бе видяла или чула същото, без да осъзнае какво точно означава то? На мис Марпъл й се искаше да разбере какво би могло да е това нещо. Смътното подозрение, че е свързано (каквото и да е то) с Едгар Лоусън, й се струваше малко вероятно, тъй като Рут не бе споменала нищо за младежа.

Мис Марпъл въздъхна.

— Всички вие криете нещо от мен, нали? — попита Кари Луиз.

Мис Марпъл леко се стресна, когато чу спокойния й глас.

— Защо говориш така?

— Защото е истина. Джули не, но всички останали. Дори и Луис. Той дойде докато закусвах и се държа доста странно. Опита кафето ми и дори хапна малко от препечения хляб и мармалада. Това е твърде необичайно за него, защото пие само чай и не обича мармалад… Трябва да е мислел за нещо и да е забравил да закуси. Понякога забравя да се храни… Изглеждаше толкова угрижен и улисан.

— Убийството е нещо… — започна мис Марпъл.

— О, зная! Убийството е нещо ужасно. Но това не е първото убийство, което виждам. Ти също си имала работа с подобни неща, нали, Джейн?

— Да, да… Така е — призна мис Марпъл.

— Рут ми каза.

— Последния път, когато беше тук ли?

— Не, не мисля. Не мога да си спомня точно. — Говореше неясно, разсеяно.

— За какво мислиш, Кари Луиз?

Мисис Сероколд се усмихна, сякаш се връщаше от някъде, много далеч.

— Мислех за Джина — отговори тя. — И за това, което каза ти за Стивън Рестарик. Знаеш ли, Джина е много мило същество и наистина обича Уоли. Сигурна съм в това.

Мис Марпъл не каза нищо.

— Момичетата като Джина обичат да си придават важност понякога — мисис Сероколд говореше почти умолително. — Те са млади и им харесва да усещат силата си. Това е съвсем естествено. Зная, че Уоли Хъд не е мъжът, за когото си мислехме, че ще се омъжи, и при нормални обстоятелства никога не би попаднала на него. Но го е срещнала, влюбила се е и… Предполагам тя най-добре знае какво прави.

— Сигурно е така — съгласи се Мис Марпъл.

— Но толкова е важно да е щастлива!

Мис Марпъл изгледа приятелката си с любопитство.

— Важно е всички да са щастливи.

— Да, но Джина е много особен случай. Когато взехме майка й… когато осиновихме Пипа… чувствахме, че правим нещо като експеримент, който просто трябва да бъде успешен. Виждаш ли, майката на Пипа…

Кари Луиз замълча.

Мис Марпъл попита:

— Коя беше майката на Пипа?

— Ерик и аз се споразумяхме да не казваме на никого. Дори самата тя не знаеше.

— Аз бих искала да знам.

Мисис Сероколд я изгледа неуверено.

— Не от обикновено любопитство — продължи мис Марпъл. — Всъщност… хм… налага се да ми кажеш. Мога да пазя тайна, уверявам те.

— Винаги си можела, Джейн — Кари Луиз се усмихна при спомена. — Доктор Голбрайт… Сега е епископ на Кроумър, той знае. Но никой друг. Майка й беше Катрин Елсуърт.

— Елсуърт? Това не беше ли жената, отровила мъжа си с арсеник? Доста нашумял случай.

— Да.

— Обесиха ли я?

— Да. Но, знаеш ли, никак не беше сигурно, че тя го е направила. Мъжът й беше пристрастен към арсеника… по онова време не разбираха много от такива неща.

— Но тя е изкисвала мухоловки, нали?

— Така твърдеше прислужницата, а тя, винаги сме го мислили, беше пълна със злоба.

— И Пипа е била нейна дъщеря?

— Да, Ерик и аз решихме да й дадем нов шанс в живота… с обич и грижи и всичко, от което се нуждае едно дете. Мисля, че успяхме. Пипа беше… самата себе си. Най-сладкото, най-щастливото същество под слънцето.

Мис Марпъл не каза нищо в продължение на доста време.

Кари Луиз се обърна към нея.

— Вече съм готова. Моля те, предай на инспектора, ако обича, да се качи във всекидневната ми. Сигурна съм, че няма да възрази.