Били Лец
Аз и дъщеря ми (38)

Тридесет и осма глава

Новали беше сигурна, че късметът се предава от родител на дете, също както се предават формата на носа, кривите крака или предпочитанието към шоколада. Наистина Америкъс имаше носа на Новали, нейните зелени очи и усмивка. Така че бе съвсем естествено да наследи и лошия късмет на майка си с числото седем.

Досега го бяха преодолявали, но понякога им се бе разминавало на косъм. Двете заедно изживяха седмия месец на бременността. Оцеляха на седмия ден от живота на Америкъс, както и през седмия месец. Сега обаче се изправяха пред най-голямото предизвикателство — седмата година. Рожденият ден на момиченцето току-що бе отминал.

Новали направи малко и тихо тържество, сякаш голямото внимание би могло да предизвика нещастие. Празникът мина без инциденти. Не стана земетресение, нито наводнение. Нямаше ожулени колене и ухапвания от пчели, размина се дори без слънчеви изгаряния. Времето беше чудесно, сладоледът не се топеше и никой не си разля лимонадата. Почти идеален ден.

Въпреки това в последвалите седмици тя не можеше да се отърве от чувството на страх — страх, от който кожата й настръхваше и я полазваха тръпки. Чувстваше, че нещо наближава. Не знаеше какво и кога. Понякога едва ли не мечтаеше да стане това, което щеше да става, за да се свърши най-после.

Не й се наложи да чака дълго.

Беше трупала вестници в продължение на три дни, без дори да ги разгърне. Имаше много работа по снимките от една сватба в Киота предишната неделя. Отвори понеделнишкия брой чак във вторник вечерта, след като Америкъс си легна. Преглеждаше го набързо, защото смяташе да си мие косата и да пере цял куп дрехи.

Хвърляше поглед само на снимките и заглавията. Неочаквано видя една къса колонка, поместена между рекламите на седма страница.

Откраднат инвалиден стол

„Мъж без крака, идентифициран като У.Дж. Пикънс, бил открит в неделя следобед в мъжката тоалетна на някаква бензиностанция до Алва. Пикънс, който загубил краката си при железопътна злополука, не могъл да се придвижва от петък вечерта, когато му била открадната количката.

Според Пикънс някакъв непознат мъж го взел на автостоп от Либеръл, Канзас. Когато наближили Алва, на инвалида му станало лошо и шофьорът спрял на един паркинг. Пикънс сам влязъл с количката си в тоалетната, но шофьорът го последвал, взел му количката и избягал с нея.

В неделя следобед дежурен патрул чул виковете на Пикънс за помощ и уведомил канцеларията на шерифа в Алва.

Пикънс, който напуснал Калифорния преди две седмици, казал, че пътувал на стоп към Оклахома, за да търси своето дете и неговата майка, които не бил виждал от 1987 г.

Мъжът бил приет в районната болница на Уудс, където се намирал под наблюдение.“

Новали нито пра, нито си изми косата. Телефонира на две места, вдигна Америкъс и я заведе при Моузис и Съртън. Зареди с бензин голата и пое към магистралата.

 

 

Когато влезе в стаята, Уили Джак лежеше със затворени очи и тя за миг помисли, че е умрял. Забеляза обаче как под болничната пижама гърлите му се повдигат и спадат. Кожата му — болезнено жълта, изглеждаше много широка за тялото му. Сякаш той се бе свил в нея.

Новали го гледаше как спи и се чудеше какво ли виждат очите му под потрепващите клепачи. Изведнъж той подскочи и креватът се разтресе. Обърна се към вратата.

— Какво каза? — впери в нея очи.

Ирисите му бяха с цвят на жлъчка, кожата под очите — сива и подпухнала.

— Какво каза? — попита отново настойчиво.

Остави го да съсредоточи погледа си върху нея. Не бе дошла да му помага.

— Новали?

Главата му се надигна от възглавницата и тя забеляза оредяващата коса над слепоочията.

— Не мога да повярвам — каза той. — Не мога да повярвам, че си тук.

Подпря се на лакът и се вторачи в нея.

— Новали. — После се усмихна. — Връщах се да те търся.

— Защо?

Той не и отговори.

— Какво ще правиш сега, Уили Джак? — гласът й бе равен и спокоен. — Смяташе да отидеш в магазина, където ме заряза ли?

— Новали…

— Мислиш, че още съм там и те чакам?

— Просто исках да разбера дали си добре.

— Наистина ли?

— Виж…

— Малко си закъснял обаче. С около седем години.

Уили Джак отпусна отново глава на възглавницата и потърка с ръка челото си.

— Връщам се, защото трябва да ти кажа нещо за Америкъс.

Новали изстина. Мускулите й се стегнаха. Огледа го с остър поглед, преценявайки заплахата.

— Какво знаеш за нея?

Той долови в гласа й решителност и заплаха, които му бяха непознати.

— Как разбра за нея?

— От братовчед си Джи Пол.

— Лъжеш!

— Каза, че от полицията му се били обаждали преди няколко години. Бебето било изчезнало и искали да знаят къде съм аз.

— Уили Джак…

— По дяволите, бях в затвора! Не знаех за цялата работа до преди година, когато се видях с Джи Пол. От него научих за нея и къде живееш.

— Но ти не си разбрал дали съм я намерила. Дали е жива или мъртва.

— Грешиш, Новали. Знам. Знам, че е добре и че е с теб в Секвоя.

— Как? Как разбра това?

— Звънях у вас.

— Какво, какво? — Опита се да се овладее, но от гняв едва изричаше думите.

— Никога не съм говорил с нея. Обикновено ти вдигаше слушалката. Но няколко пъти попадах и на нея. — Той сякаш се отнесе нанякъде, а после се усмихна. — Чувах гласа й и това ми стигаше, помагаше ми да преживея трудностите.

— Идваш за нея, така ли?

— За нея ли? Какво искаш да кажеш?

— Щеше да се опиташ да я вземеш. — Новали почувства как мускулите на лицето й се напрегнаха. — Щеше да се опиташ да ми я вземеш.

— Как бих могъл да го направя?

— Какво?! Уили Джак Пикънс да извърши такава мерзост — да открадне дете?! — подигравателно изрече тя.

— Да я открадна? Така ли мислиш? — Опря се на рамката на леглото и се надигна. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, Новали?! Че ще избягам с нея?

Сграбчи чаршафа, с който беше покрит, и го запокити на пода.

— Къде на майната си ще бягам.

Краката му свършваха малко под коленете. Новали искаше да обърне глава, но не можеше. Разбра, че той точно това искаше — да я шокира. Тя обаче нямаше да му позволи да се възползва. Нямаше да му разреши да я победи. Никога вече.

Приближи леглото и се вгледа без да трепне в сбръчканата кожа, в грозните белези.

— Как разбра, че съм тук, Новали?

— Прочетох за теб във вестника.

— Какво пишеше? Как един нещастен инвалид не може да се измъкне от клозета?

— Нещо такова.

— Е, щом инвалидът не може да излезе от тоалетната, как, но дяволите, ще стигне до дома ти и ще открадне дъщеря ти? Разбира се, ако открие телефонна будка и се превърне в Супермен, тогава…

— Не се прави на интересен. Недей да увърташ.

— И как инвалидът ще се грижи за нея, като я открадне? Е, ако можеше някак краката му да израснат и да се смени черният му дроб…

— Ако мислиш, че ще ти съчувствам, много се лъжеш.

— Тогава той би могъл да управлява цял Дисниленд…

— Защо се върна тук? — повиши глас Новали.

— Или да се захване с банкерство…

— Ако не идваш за Америкъс, тогава за какво? — Даваше си сметка, че губи самообладание, но не можеше да спре.

— Вероятно би могъл да стане и съдия.

— Защо? — изкрещя тя. — Защо си тук?

В настъпилата тишина се чуха приглушени стъпки по коридора. Изшумя найлон и в стаята влезе намръщена сестра.

— Някакви проблеми? — изгледа тя първо Уили Джак, после Новали. — Чувате се по целия коридор.

— Съжалявам — каза той.

Тогава забеляза чаршафа на пода.

— Какво, за Бога, става тук?

— Просто падна долу.

— О! — Вдигна чаршафа, остави го зад вратата и извади от шкафа нов. — Аз пък помислих, че сте скачали по леглото. — Ловко разгъна чаршафа и го пусна върху тялото на младия мъж, после провери иглата на ръката му. — Имам инжекция за вас, ако се нуждаете.

— Добре съм. Има време.

— Вие ще се обадите — каза тя. — И повече разправии да няма. — Отправи се към вратата, излезе и затвори зад себе си.

Новали се приближи до прозореца и се загледа навън. През опушените стъкла небето имаше странен зеленикав цвят.

— Новали — почти прошепна Уили Джак, постъпих ужасно с теб. По-лошо едва ли съм постъпвал с някого. Но като помислиш, добро почти не съм вършил.

Тя го слушаше, но не вярваше на думите му. Не беше толкова глупава.

— Сега знам, че няма с какво да изкупя греховете си. Защото в целия си живот съм извършил само две добри неща. Не ми костваше кой знае колко, но и двете са си мое дело.

Изслуша обърканите му думи и се обърна да види — престорената му усмивка. От нея обаче нямаше и следа.

— Станах баща на дете, на дете, което, сигурен съм, е много сладко, ако прилича на майка си. И написах една песен. Адски хубава песен. Но, естествено, си пропилях времето. Обърках се. Избягах от едното… А другото ми го откраднаха. По дяволите, сигурно съм си го заслужил. Но това с нищо не променя тяхната същност. И се надявам, че все пак заслужавам нещо.

— Уили Джак…

Той вдигна едната си ръка — молеше за още малко време.

— От това няма да стана по-добър. Нито нещо ще се промени — лошото не може да се поправи, нито може да се помогне с нещо на хората, които съм наранил. Това са само две добри неща, Новали, но те означават, че не съм бил чак толкова лош, че не съм пълен боклук.

Тя не искаше да чувства това, което чувстваше, не искаше да вярва на ушите си. Беше свикнала с оня Уили Джак, който познаваше отдавна, онзи, на когото не му пукаше за нищо, онзи, когото се бе научила да мрази. Знаеше, че с него може да се справи. Този Уили Джак обаче я изваждаше от равновесие. А най-лошото бе да загуби равновесие.

— Уили Джак, ти каза, че си дошъл, за да ми кажеш нещо за Америкъс.

— Да. — Той се размърда с усилие в леглото. — Спомняш ли си последния ден? Последния ден, когато бяхме заедно?

Новали кимна.

— Ти ме попита дали искам да чуя бебето и сложи ръката ми върху корема си, а аз ти казах, че нищо не усещам. Ти каза, че ако се напрегна, ще почувствам сърцето.

— Не усещаш ли едно леко туптене?

— Аз казах, че не долавям нищо и се опитах да си дръпна ръката, но ти не ме пускаше.

Ето точно тук.

— Гласът ти беше съвсем тих, като шепот, но чух какво ми каза.

— Там, където е сърцето.

Лицето на Уили Джак бе мокро от сълзи, но той не го изтриваше.

— Аз те излъгах, Новали. Излъгах те — говореше бавно и уморено. — Казах ти, че нищо не чувствам, а не беше така. Усетих пулса на бебето. Усетих го така добре, както усещам собствения си пулс. Но те излъгах.

— Защо?

— Господи, не знам. Защо човек лъже? Защото ни е страх или откачаме, или просто защото сме лоши. Предполагам съществуват хиляди причини за лъжата, бих могъл да ти надрънкам какво ли не. Но винаги се намира една лъжа, която човек не може да преодолее.

— Каква е тя?

— Може би ти просто още не знаеш нищо за нея или цък никога не се казва лъжа. Тя е толкова голяма, че би могла да унищожи част от самия теб.

— Но ако успееш, ако имаш късмет и някак си поправиш стореното…

— Тогава злото си отива и повече никога не се връща.

 

 

— Пуснете два долара и седемдесет и пет цента.

Новали пусна монетите в процепа, притисна слушалката до ухото си и телефонът започна да звъни.

— Моля те, вдигни слушалката — прошепна тя, след като изброи три иззвънявания.

… една лъжа, която човек не може да преодолее…

На четвъртото затвори очи и прокара пръсти през косата си.

ако успееш да поправиш стореното…

Уви шнура толкова стегнато около ръката си, че на петото иззвъняване пръстите й побеляха.

… тогава злото си отива…

След шестото коленете й се подкосиха и тя се облегна на вратата на будката.

… и повече никога не се връща…

Тогава й провървя. На седмото иззвъняване той се обади:

— „Чосър“.

Като чу гласа му, гърлото й се стегна и тя не можа да промълви нито дума.

— Книжарница „Чосър“.

Опита се да изрече името му, но в гърлото й бе заседнало нещо твърдо и голямо.

— Ало? — каза той.

В този миг Новали си спомни сънищата, в които се опитваше да извика за помощ, но не можеше да издаде и звук.

— Е… — промълви той и тя разбра, че щеше да затвори.

Успя да издаде звук — по-скоро стон, отколкото дума, но той го чу.

— Извинете. Може ли по-високо?

Тогава нещо в нея се откъсна. Изрече името му, пое си дъх и започна да плаче.

— Новали?

— Аз… обаждам се, защото… — хълцанията пречеха на думите й.

— Какво има, Новали?! Какво ти става?

— Форни…

— Да не е нещо с Америкъс?! Добре ли е тя?

Поемайки си дъх, успя да каже:

— Тя е добре.

— Какво има тогава?

Чувстваше как сърцето й бие до пръсване. Хълцайки, изрече думите:

— Излъгах те, Форни.

Секундите й се сториха безкрайни — напрягаше се да долови някакъв звук, шепот или дъх.

— Не разрешавай да стане твърде късно, Форни. Моля те! — Надяваше се той да не е затворил и връзката да не е прекъснала. — Излъгах те и ужасно съжалявам.

Тогава чу как той си пое дъх.

— Мислех, че мечтаеш за нещо друго, за друг живот. Че искаш да се върнеш в Мейн, да продължиш образованието си, че искаш да станеш учител. Страхувах се, че ако се опитам да те задържа тук при себе си…

— Новали…

— И затова, когато ме попита дали те обичам, отвърнах…

— Отвърна „не“. „Не както трябва да бъдеш обичан, не по този начин.“

— Само че не е вярно, Форни. Аз наистина те обичам.

— Тогава…

— Излъгах, защото мислех, че заслужаваш нещо по-добро.

— По-добро от теб?! — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Новали, не съществува нищо по-добро от теб.

— Нали не е много късно, Форни? Имаме още време. Имаме…

Гласът й се изгуби сред воя на линейка, която завиваше по алеята до будката.

— Чуваш ли ме? — извика в слушалката.

— Новали, къде се намираш?

— Пред една болница в Алва.

— Алва? Какво правиш там?

— Готвя се да си тръгвам. Отивам в Телико Плейнс.

— Не — каза Форни. — Не се връщай.

— О, няма да оставам там, Форни. — Новали погледна към паркираната до тротоара кола.

Уили Джак седеше на задната седалка, облегнал глава на възглавниците, с които го бе подпряла.

— Просто ще закарам един човек до там. Един човек, който иска да се върне.

— Новали, не разбирам какво става. Не знам как ме откри. Нито защо си там. Направо нищо не разбирам от всичко това. Ако обаче е сън, ако просто ми се е присънило…

— Не сънуваш, Форни. Това сме ти и аз и всичко е съвсем реално.

 

 

Докато Новали беше в кабинката, навън започна да ръми. Когато с тичане се върна в колата и седна зад кормилото, вятърът вече блъскаше едри като монети капки по стъклата.

Уили Джак спеше дълбоко. Вероятно от инжекцията, която му биха сложили, преди да го докарат до автомобила.

Докато Новали ровеше из чантата си за ключовете, вятърът стана толкова силен, че шевролетът се разклати и тя реши да не тръгва, докато бурята не отмине. Гледаше как капките се гонят по стъклата и си спомни една друга вечер с буря… Спомни си за едно момиче на седемнайсет, бременно, само… Едно момиче, което неспокойно се обръща и чака — чака от тъмнината да се появят хората, чиито гласове й шепнеха в мрака…

Дребна жена със синкава коса и широка усмивка, която държи отворена вратата на къщата фургон, жената, която щеше да я научи какво значи дом.

Домът, това е мястото, където можеш да се приютиш, когато паднеш, а всички падаме.

Чернокож мъж, който щеше да й даде фотоапарат в ръцете и да я научи как да гледа на света по нов начин.

Не трябва да се боиш… помпи, че носиш в сърцето си дарбата да правиш снимки.

Тъмнокожо момче с нежен глас и вълшебно дръвче в ръцете.

То носи късмет, помага ти да намираш разни неща… и пътя към къщи, ако си се загубил.

Преливаща от жизненост жена, неспособна да отказва, която щеше да я научи какво означава приятелство.

Виж колко много си успяла да направиш. Новали… колко много си постигнала.

Мъж с плетена шапка на главата, който я учеше какво е любов.

Това, което искам, Новали, е да съм с теб… с теб и Америкъс.

И едно дете на име Америкъс, което я учеше да вярва в щастието.

Когато котето отвори очи, първото нещо, което вижда, е майка си.

Момичето знаеше, че ще чуе и други, нови гласове, идващи от места, които не са й познати, и чакаше.

Новали се усмихна на своето седемнайсетгодишно отражение върху мокрото от дъжда стъкло и се опита да го задържи, но то се обърна и изчезна в обятията на светлината — там, откъдето бе започнал нейният живот.