Били Лец
Аз и дъщеря ми (11)

Единадесета глава

Сам Уолтън излезе прав. Когато Америкъс стана на един месец, интересът към бебето, родено в „Уол-Март“, спадна. След изписването от болницата Новали продължи да получава писма — препращаха ги на адреса на сестра Хъзбанд. Вдовица от Далас й изпрати покана за сватбата на дъщеря си, а момче на име Моу Денди й подари разделител за книги, направен от змийска кожа. Ученици от неделното училище в Топика й пратиха двайсет долара, а семейство виетнамци от Фейтървил — десет. Деветдесетгодишен индианец от племето Куопо на име Джонсън Мечата лапа пращаше плик със стари комикси и пет долара. Най-много обаче бяха писмата с благопожелания и молитви за Америкъс — само че и те бързо секнаха.

От време на време някой репортер звънеше от Тълса, от Оклахома Сити или извън щата — искаха да разберат как е детето на име Америкъс Нейшън. Веднъж мъж и жена дойдоха на вратата и казаха на сестра Хъзбанд, че идват чак от Миднайт, Мисисипи, защото носят Божие послание за Новали. Сестра Хъзбанд им каза, че тя вече го е получила, даде им екземпляр от Еклезиаста и ги изпроводи по живо по здраво.

Местните жители бяха любопитни и я оглеждаха, когато поемаше по главната улица за библиотеката. Онези, които знаеха коя е, я сочеха на познатите си. Ако имаха роднини извън града, ги прекарваха по улицата на сестра Хъзбанд, за да направят снимки на нейния фургон. Продавачките в магазина за бебешка пудра и крем любезно й връщаха рестото, но си намигаха зад гърба й и докато тя излезеше, подхвърляха шеги за „Уол-Март“.

Тя обаче нито ги виждаше, нито ги чуваше. Беше изцяло отдадена на любовта си към бебето — паметта й сякаш попиваше всичко свързано с него — крачетата му, тънките къдрици над врата, извивката на устните му, докато бозае, тежестта на бедърцата, събиращи се в едната й длан… През нощта непрестанно се ослушваше дали диша.

Сестрата започна да ги глези от мига, в който се настаниха при нея. Вземаше Америкъс на ръце при първото проплакване и танцуваше с нея из фургона под акомпанимента на музикална кутийка, изпълняваща „Мой смешен Валентин“. Изряза от картон звезди и ги закачи на конец над кошчето, като твърдеше, че бебетата се напътствали от звездите.

Когато Новали се опитваше да измие чиниите или да почисти с прахосмукачката, тя я завеждаше на люлеещия се стол на предната веранда и я слагаше да седне. При всяко отиване в центъра й носеше специален подарък — мушамена барета във форма на пеперуда, миниатюрна Библия колкото кибритена кутия, червило — мостра от магазин „Мърл Норман“.

През първите дни във фургона младата жена беше скована и малко срамежлива. Внимаваше да не хаби много топла вода и затваряше вратата за през нощта. Говореше възпитано — „благодаря“, „извинявай“, „ако обичаш“, винаги си обираше чинията, дори когато сестра Хъзбанд поднасяше бакла.

Нещата обаче се промениха, когато Новали се блъсна в газовата печка. Тъкмо бе сложила Америкъс да спи след храненето в два. Промъкна се по коридора безшумно и влезе в банята. Затвори вратата и не запали лампата, за да не свети в спалнята на сестра Хъзбанд. Боса, опипвайки пътя си в тъмното, тя сбърка разстоянието, блъсна се в тежката стара газова печка и удари прасеца си в един от острите ръбове, опасващи горелките. Шумът от удара прониза тишината точно преди Новали да извика от болка и да се стовари на пода.

Сестрата скочи от леглото, втурна се в банята и запали лампата.

— О, миличка, какво стана?

Новали, хванала крака си, се олюляваше насред банята. Под коляното си имаше дълбока рана.

— Майчице мила! Да му сложим нещо. Знам, че сигурно боли ужасно.

Със стиснати зъби Новали просъска „ужасно“, а сестрата ровеше в медицинското шкафче, говорейки си сама, докато прехвърляше бурканчета и туби. Намери шишето, което търсеше, на най-горната полица. Коленичи, хвана здраво ранения крак, отпуши шишето и залепи гърлото му върху раната.

— Мамицата му! — изкрещя Новали и стовари юмрука си на пода.

Изведнъж лицето й застина — даде си сметка какво бе изрекла.

— Сестро… — прошепна и замлъкна.

Със сериозно лице сестрата пусна крака на момичето.

— Миличка — заговори тя бавно, като подбираше думите си. — Не пропусна ли думичката „моля“?

Намръщи се пресилено, после сложи ръка на устните си, опитвайки се да скрие усмивката си. Не издържа и избухна в смях, от който очите й се насълзиха.

Новали започна да си връща цвета. Усмихна се плахо за миг, но после и тя се засмя силно. Двете се кикотеха едва поемайки си дъх. Изправиха се, отправиха се към кухнята, свариха си кафе и бъбриха до зори.

Новали разказа на сестрата за Уили Джак, за магазина, а също и за мама Нел, но не стари работи. Разказа й как бе дошла в болницата и как бе отмъкнала парите й.

— Повече от шестстотин долара — добави.

— Какво нещо — каза сестрата. — Непознати хора, които са загрижени за теб и това безценно същество ти пращат пари. Не е ли страхотно?

— Трябваше да се сетя…

— Но това едва ли хвърля сянка върху добротата на всички загрижени хора, какво ще кажеш?

— Сестро, все ми се ще да те попитам. Защо дойде пред болницата тогава? Искам да кажа, как разбра?

— Мила моя, Господ знае как да ни казва онова, което трябва да научим.

Новали кимна, сякаш разбираше, въпреки че нямаше почти никакво понятие за това, което се случваше с нея. Така бе и в деня, когато я докараха заедно с Америкъс до фургона. Сестрата й каза, че ако има вяра в Бога, всичко ще се нареди. Тогава тя кимна, макар всъщност да не го вярваше.

Същия следобед едно мексиканско семейство на име Ортиз от съседния фургон донесе чамова люлка ръчна изработка и топли питки. Бащата не говореше английски, но се усмихваше, докато майката и трите й дъщери се изреждаха да държат Америкъс на ръце. Дикси Мълинс от отсрещната страна на улицата пристигна с пелени и камизолки, останали от внучката й. Жената имаше фризьорски салон в задната част на къщата си, но клиентелата й не бе голяма. Причината бе в това, че докато работеше, разговаряше с умрелия си съпруг. Хенри и Леона Уорнър, дето живееха три къщи по-надолу по улицата, донесоха една диня, няколко одеялца и комплект шишета за хранене. Казаха, че бебето е красиво, но се хванаха да спорят за цвета на очите му. Хенри твърдеше, че са сини като метличина, а Леона — че са небесносини. Когато си тръгнаха, сестрата обясни, че живеели в двоен апартамент: той — в единия край, тя — в другия.

До вечерта майката и бебето имаха всичко необходимо. Бяха нахранени и сложени да спят в новия си дом. Може би сестрата е права, помисли си Новали. Може би всичко ще се нареди, но как — това не й беше ясно.

Малката стаичка в дъното на фургона едва побираше леглото на Новали, люлката и високия скрин за дрехите им, но сестрата постла нова покривка на леглото, закачи нови перденца и няколко снимки в рамка, купени от битпазара в източния край на града. Новали се притесняваше за парите, които тя харчи за нея и Америкъс. Знаеше, че работата й да посреща новозаселници с камионетката си не носи кой знае какви пари, защото новите имена, които й даваха от кметството рядко биваха повече от две-три. От време на време работеше за рекламата — разнасяше нови видове колбаси, сирена или бисквити, но тогава цял ден беше на крак. Не се оплакваше, само че после дълго взимаше хапчета.

— За по-добро настроение — обясняваше тя.

Новали се надяваше, че като започне работа в „Уол-Март“, ще печели достатъчно и сестрата ще може да се откаже от рекламата.

Форни идваше всеки ден след затварянето на библиотеката. Чукаше винаги три пъти на вратата и изчакваше Новали да се покаже, независимо че я чуваше да се провиква: „Влизай.“

Всеки път пристигаше с будилник и две книги, едната — за Новали. Носеше й четива за манастири, за каубои, за хазарт, за китове и молекулярна биология. Тя четеше за планетите, за джаза и мексиканската архитектура, за полярни експедиции, борба с бикове и Руската революция. Веднъж й донесе сборник есета за любовта и й го даде в кесия от амбалажна хартия. Прочете някаква книга за овчарите по река Туийд в Шотландия и друга със заглавие „Плъховете, въшките и историята“ — хроника на заразните болести и как те са променяли света. Новали се зачете във всичките книги, довърши повечето, някои само прегледа, от други се отказа, но не можеше да следва темпото на Форни. Купчината томчета до леглото й стигаше почти до прозореца.

Втората книга, която й даде, бе за Америкъс. Слагаше бебето в кошчето на масата в кухнята, а стола си — точно насреща му. Избърсваше очилата си, помолваше за чаша вода, нагласяваше часовника да звъни и се залавяше с четене.

Четеше точно трийсет минути — всеки ден от различен автор. Шекспир, Платон, Фройд, Ницше, Русо. Четеше много съсредоточено. От време на време поглеждаше Америкъс, за да разбере как реагира.

Бебето не заспиваше, не нервничеше. Стоеше будно с внимание насочено изцяло към четеца.

Докато Форни четеше, сестрата и Новали седяха тихо в другия край на стаята. Понякога сестрата кимваше на нещо, което според нея заслужава реакция, или прошепваше „Амин“, ако мислеше, че чутото е истина. Толкова се вживя, когато Форни четеше „Ромео и Жулиета“, че се разплака и улови ръката на Новали.

Когато часовникът иззвъняваше, той затваряше книгата, после повтаряше три важни изречения от текста, сякаш подготвяше Америкъс за евентуален бъдещ тест.

След четенето измисляше куп причини защо трябва да бърза да си ходи, но не тръгваше. Обичаше да седи на верандата със сестрата, да бели праскови или да лющи грах. Харесваше му да държи на ръце бебето преди лягане, да докосва меката памучна дрешка, да долавя мириса на майчиното мляко в дъха му. Обичаше да гледа как Новали се усмихва на нещо, казано от него, как повдига косата от врата си, как се навежда, за да положи Америкъс в ръцете му.

Посещенията на г-н Спрок бяха далеч по-непредвидими от тези на Форни. Понякога идваше сутрин, носеше пресни домати или чушки от своята градина. Друг път — вечер — седеше на верандата и пиеше чай. Винаги имаше нещо интересно за показване — камък във форма на заек, картоф, наподобяващ мъжки задник. Носеше паунови пера и чуждестранни монети, остриета на стрели и стари пощенски картички. Веднъж им показа златен зъб в шише, което открил да плува в езерото.

Новали не знаеше кога и къде господин Спрок и сестрата остават насаме, но понякога, когато се молеше, сестрата молеше Божия прошка заради това, че отново е съгрешила.

Господин Спрок често носеше на Новали семена и разсад за нейната градина, чиито цветове вече напъпваха. Стъблата на „посрещни мъж“, високи близо половин метър, растяха покрай една леха, която господин Ортиз направи за нея. Всички мушката и теменуги, получени в болницата, бяха пресадени в този край на двора. Беше прибавила след завръщането си бял иберис, карминови ружи и алени гергини.

Зад фургона бе открила купчина бели камъни, с които огради фиданката в центъра на дворчето. Засега то не растеше, но сивкавата плесен по стъблото бе изчезнала — което, както пишеше в книгите, означава възвръщащо се здраве. Ръководството по градинарство, което Форни й подари за рождения ден, вече беше поодърпано.

Точно зад фургона направи малка зеленчукова градина с картофени гнезда и лехи лук. После пося и семената от салатки, дадени й от Дикси. Прибави корени аспержи за сестра Хъзбанд, която твърдеше, че ако се хванат, ще растат цял живот.

Понякога господин Спрок ги навестяваше привечер — носеше нови семена или й помагаше да плеви. Оставаше по до късно, за да слуша как Форни чете. Господин Ортиз също идва на няколко пъти и в негово присъствие Форни четеше с по-силен глас, надявайки се вероятно, че силата на гласа може да компенсира разбирането. По-късно, когато обсъждаха прочетеното, господин Ортиз също вземаше отношение — доста разпалено и винаги на испански.

Понякога ги посещаваше Дикси, носеше сладолед, който сама бе направила. Форни включваше хладилника и го замразяваше, после го ядяха на предната веранда и стояха, докато комарите не ги прогонеха. Самата Дикси никога не опитваше от сладоледа. Казваше, че й причинява разстройство. Новали знаеше, че тя си отваря толкова работа, само и само за да подържи Америкъс за няколко часа. Веднъж Хенри и Леона ги поканиха на пържена риба в задния си двор, но цяла вечер спориха дали бебето трябва да спи по гръб или по корем. На Четвърти юли момичетата на Ортиз пускаха фойерверки на улицата, а възрастните пиеха лимонада на терасата на сестра Хъзбанд. Госпожа Ортиз уши на Америкъс шапка от червен, син и бял плат. Момичетата пъхнаха в ръцете на бебето едно знамение, за да го снимат.

Понякога Новали се тревожеше от прекаленото внимание, което им се обръщаше. Чудеше се дали не получава твърде много обич от прекалено много хора. Но Америкъс се развиваше чудесно. Никога не се разплака от тълпата край себе си, въпреки че я прехвърляха от ръка на ръка. Можеше да спи на рамото на Форни, в скута на Дикси или на коленете на Леона. Събуждаше се от смеещите се момичета на Ортиз или от ръката на господин Спрок, танцуваше валс със сестра Хъзбанд.

Новали не можеше да си представи как едно толкова малко същество може да предизвиква толкова обич. И точно тук бе проблемът — колкото повече я обичаше, толкова повече се боеше, че някой ден може да я загуби.

Понякога този страх се появяваше внезапно и изчезваше още преди да си е дала сметка за него — подобно откъснат проблясък от спомен. Друг път я обземаше постепенно, лягаше тежко върху гърдите й и я притискаше, докато сърцето й забие тревожно. Случваше се страхът да не бъде много настоятелен. Чувстваше само неясно безпокойство, сякаш я измъчваше лош сън. Когато беше най-силен, страхът й приличаше на сянка, на силует, който дебне зад светлината.

Той пристигаше без предупреждение, без причина — докато Америкъс беше във ваничката с насапунисани ръце и крака, хлъзгави като сварени макарони. Докато заспиваше и бавно притваряше клепачи за светлината с устни във форма на полегнала буква „О“, с ръка свита в юмруче.

От новия страх старите предразсъдъци ставаха още по-опасни. Ако сънуваш затворени врати, това може да означава круп или шарка. Сиви коне или скъсани връзки за обувки предсказваха пневмония или скарлатина. Две гарги на едно дърво — детски паралич. Или нещо още по-лошо.

Нейният причинител на нещастия — числото седем — я караше да тича непрекъснато при Америкъс, да я оглежда за подутини, треска, петна, да проверява устата й, сърцето, дробовете. Числото седем се превръщаше в напаст, чума, нещастие, но за истински причини бе доста рано… В момента, когато Америкъс започна своя седми ден, Новали се изправи пред най-ужасяващата седмица в живота си.

Нощта бе пълна с дебнещи непознати, утрото — с бесни кучета. Всеки комар носеше малария, а всяка горелка изпускаше смъртоносен газ. Острите ножове се превръщаха в дивашки оръжия. Лекият ветрец — в убийствена буря.

Тя проверяваше прозорците, слухтеше кран вратите, обикаляше из къщата. Предчувстваше опасност във всяка кола, движеща се по улицата, независимо дали шофьорът й бе познат или не. Когато задремваше, виждаше Уили Джак да ги гони със зловеща усмивка на лицето.

Държа Америкъс на ръце цяло денонощие и когато всичко свърши, когато опасността отмина, тя се чудеше как ли ще преживеят седмата седмица, седмия месец, седмата година.