Били Лец
Аз и дъщеря ми (13)

Тринадесета глава

Когато Новали започна работа в „Уол-Март“, останалите служителки се скъсаха да я одумват. Сам Уолтън бил бащата на детето й; тя го заплашвала, че ще води дело за бащинство; Америкъс щяла да наследи милионите на собственика. Докато дойде времето за първата заплата обаче, клюките се прехвърлиха върху връзката между една четирийсетгодишна омъжена жена от щанда за спортните стоки и нейния деветнайсетгодишен братовчед — рошаво момче на име Пийти, работник от отдела за услуги.

Ако я бяха следили внимателно през онзи ден за плащане, мелницата от клюки щеше да се обогати — Новали закара тойотата на сестра Хъзбанд на сервиз заради спирачките.

Паркира колата пред автомобилния център до магазина в девет и половина. Когато моторът заглъхна, големият плъзгащ се портал се отвори и там застана двайсет и шест годишният Трой Мофът — строен и русокос.

— Хей! — извика той. — Там не се паркира. Още не сме отворили.

— Знам, но трябва да отида на работа.

— Това не ме интересува. Моята работа е да не позволявам да има коли пред вратата.

— Аз я карам, за да я оправят.

— Докарайте я в девет часа.

— Не мога.

— Колата не може да остане там.

— Нека ви оставя ключовете и…

— Госпожице, трябва да преместите тойотата.

Новали завъртя стартера, форсира мотора, за да му покаже колко е ядосана, но той угасна. Опита отново, подавайки повече газ; моторът зверски започна да вие, но колата не запали.

— Добре, добре — извика младежът, приближи се и отвори вратата. — Мръдни встрани.

— Остави!

— Премести се. Ще те закарам на работа и ще върна колата тук.

— Не, аз…

Той вече се наместваше зад кормилото, тялото му избутваше нейното на съседната седалка. Новали се надяваше, че моторът няма да запали. Той обаче запали.

— Добре — изрече Трой. — Да не губим време. Накъде?

После бавно потегли и зави по алеята, минаваща успоредно на магазина.

— Завий наляво и после към улицата.

След завоя Новали каза:

— Спри тук.

— Защо?

— Каза, че ще ме закараш до работата ми.

— И?

— Ами аз работя тук — тя посочи с палец вратата с табела „Служебен вход“.

— По дяволите! Защо не каза? — Лицето му се зачерви. — Извинявай. — Усмихна се и тя за пръв път забеляза, че очите му имат цвят на кафява захар.

— Спирачките — рече тя, — ужасно скърцат. — Отвори вратата и слезе. — Името ми е Нейшън и ще дойда в шест часа.

Затръшна вратата и закрачи, чувствайки погледа му. Беше й приятно, че той я гледа.

 

 

В обедната почивка Новали се отправи към бюфета на среща с Лекси Куп. От седми клас, когато изпратиха Ронда Тели в изправително училище, не бе имала друга приятелка.

Лекси водеше децата си в магазина два-три пъти седмично. Твърдеше, че това забавление е по-евтино от миниголф или салоните с видеоигри. В „Уол-Март“ тя ги натоварваше в пазарска количка и обикаляше на воля. Децата й никога не молеха за пушки или кукли Барби, никога не ревяха да ги свали от количката, защото там им е тясно. Телата им, меки и потни, податливи на моделиране като тесто за сладки, се притискаха, без да изпитват неудобството на острите лакти и колене.

Лекси винаги купуваше кесия лакомства — желирани сандвичи, меденки, бананов сладкиш, сладки. Децата си поделяха храната, облизваха си пръстите, а после се прозяваха и усмихваха, докато майка им обхождаше щандовете да търси прежда, пайети или памучни топчета — материали за заниманията им през почивните дни. Тогава правеха кукли Дядо Коледа, джуджета, великденски кошнички и сърчица за Свети Валентин, без изобщо да се съобразяват с календара и времето. Случвате се да боядисват яйца през януари, да шият костюми на вещици през юни — въпросът, дали са подранили или закъснели, въобще не се повдигаше. Просто не ги беше грижа.

Вече бяха седнали в едно сепаре и чакаха поръчката си, когато пристигна Новали.

— Здласти, Новали — рекоха близнаците едновременно.

Тя целуна и тримата, после обърса лепкавото петно на носа си. Децата се държаха едно за друго като гумените мечета. По бузките и брадите си имаха захар и канела, пръстите им лъщяха от желе и нещо зелено.

— Не те изчаках и поръчах и за теб — рече Лекси.

— Добре. Не можах да закуся, сега умирам от глад.

— Успа ли се?

— Не. Сестрата днес ще ходи на работа и госпожа Ортиз ще гледа Америкъс. Докато й събера нещата, се връщах няколко пъти. Почти стана девет.

— Имаш късмет със сестрите.

— Всички искат да я гледат. Дикси Мълинс, Хенри, Леона. Мисля, че са доволни, когато сестрата трябва да ходи на работа.

Като по даден сигнал децата на Лекси се измъкнаха заедно от сепарето, сякаш бяха свързани завинаги. Върнаха се, носейки табли с храна: кренвирши, картофки, мексикански питки, пържен лук. Тогава Лекси извади от чантата си връзка клечки за хранене, стегнати с ластиче. Децата търпеливо изчакаха да им даде по две.

— Може да ти се стори странно, Новали, но аз имам такава теория. Хората, които се хранят с клечки, са слаби. Знаеш ли защо?

— Ами…

— Мислиш, защото ядат ориз и зеленчуци, но не е от това. Просто с пръчици не може да се яде бързо.

Докато слагаше чушки с топено сирене върху купчината питки, клечките на Лекси потропваха като куки за плетене.

— Вече отслабнах с четири кила.

Клечките набодоха картофки, после срязаха един кренвирш на две.

Двете по-големи деца, Брауни и Пралин, също като майка си бяха свикнали с пръчиците. Близнаците Чери и Рут, чиито движения не бяха толкова прецизни, също се справяха добре. Никой не се оплакваше или ядосваше. Ядяха тихо, подаваха си храна, разделяха си питиетата, от време на време въздишаха доволно.

Лекси не проговори, докато не приключи с храненето и не сложи на масата пръчиците.

— Срещнах един човек, Новали.

— Искаш да кажеш…

— Да. Един човек!

— Кой?

— Казва се Уди. Уди Семс. Много е мил. Наистина много.

— Разкажи ми.

— В понеделник работих нощна смяна в спешното, защото една от сестрите е в затвора. Дойде Уди с изкълчено рамо и охлузни рани. Блъснал се с мотора в някакъв пикап. Превързаха го и когато си тръгваше, ме покани да пием кафе. Казвам му, че трябва да се прибера при децата и да освободя бавачката. Тогава ме попита дали не може да дойде на следващата вечер, във вторник. Съгласих се и той си тръгна. Донесе видеокасета, „Черният жребец“ и подаръци за децата — един пъзел и дама. Наистина обича деца. Разправя, че не можел да има свои, защото като ученик боледувал от заушка, болестта слязла надолу и…

— Какво означава това? Слязла надолу.

— Ами… — Лекси наду бузи, издаде звук като от пукане и посочи скута си. — Слязла надолу.

— О!

— Чакай, миличка — каза на Рут, — имаш краставичка в косата.

— И вие с Уди?…

— Не! Просто се целунахме, когато си тръгваше, но беше хубаво. Както и да е, той не може да има деца, така че поне за това не трябва да мисля. Струва ми се, че го харесвам.

— Струва ти се?

— Е, не е идеален. — Понижи глас и се усмихна. — Дъвче тютюн. И е атеист.

— Никой не е съвършен.

— Знам — Лекси поклати глава, — но момичета като нас, Новали… Ние не обираме каймака.

— Трой! — извика мъжът от щанда на сервиза към дъното на цеха. — Тук е жената с тойотата.

Трой Мъфет се измъкна изпод пикапа и широко се усмихна на Новали.

— Работата се оказа по-сериозна — рече, бършейки маслото от ръцете си с изцапан парцал.

— Много ли ще струва?

— Не кой знае колко, но ще я свърша чак утре. — Той се сви, преструвайки се, че очаква тя да го удари с юмрук.

— Казвай.

— Ако ти трябва кола, мога да те закарам.

— Не, няма нужда.

— Добре.

Докато се отдалечаваше, го чу, че измърмори нещо под нос, но не се обърна да попита какво е казал.

Бе минала две пресечки, когато до нея спря един стар форд.

— Хайде — каза той, пресегна се и отвори вратата, — на път си ми.

Новали се качи.

— Знаеш къде живея?

— Не, но където и да е, все ми е на път. — Бавно премина през кръстовището.

— Слушай, за тази сутрин… съжалявам. — Той я погледна и се усмихна. — Съжалявам.

— Няма нищо.

— Просто не съм те виждал тук. Познавам почти всички, които работят в магазина. Поне по физиономия.

— Аз съм отскоро.

— Разбрах.

Новали го изгледа подозрително, сигурна, че е научил за нея и Америкъс. Той обаче бе вперил очи в пътя.

— Утре колата наистина ще ми трябва — заяви тя. — Жената, у която живея… Колата е нейна, но ми я дава, когато имам нужда.

— Ще стане до обяд.

Той запали цигара. Новали си помисли дали не дъвче и тютюн.

— Оправих някои неща. Радиото и лампата в купето.

— Виж, не знам дали мога да си позволя всичко това. Нали разбираш, аз ще плащам. Исках да бъде изненада за собственичката на тойотата, но…

— Няма да ти взема допълнително. Когато я карах, за да проверя спирачките, опитах радиото, а после видях и лампичката, затова ги оправих.

— Ами, благодаря — изрече тя по-скоро ядосано, отколкото с благодарност.

— Книги ли продаваш?

— Какво? Книги… не.

— Тойотата е пълна с книги.

— О, забравих. Нали няма нищо да им се случи, ако останат там през нощта?

— Шегуваш ли се?

— Защото са от библиотека. Не са мои.

— Да не мислиш, че момчетата от сервиза ще вземат да крадат книги? — Той се изсмя — Биха задигнали касетка на Уили Нелсън или нещо лъскаво, но книга — никога.

Новали прехапа устни, разсъждавайки колко би се разстроил Форни, ако знаеше къде са книгите му.

— Какви са? Любовни ли?

— Не.

— Ходех с едно момиче, което четеше любовни романи.

— Тук завий наляво.

— Непрекъснато говореше за любовен плам, за пламенни сърца… — Той сви престорено устни и повиши глас; — О, сърцето ми изгаря от любов!

Гласът му пресекна като на пубертет. Новали се разсмя, той — също.

— Това е моята улица. Ще сляза тук.

— Не. Ще те закарам до вкъщи. Накъде?

Тя показа надясно.

— Караваната на края на улицата.

— Искаш ли да излезем някога? — попита я.

— Да изляза?

— Да. С мен. На среща.

— Ами, аз не излизам. Имам бебе.

— Хората с бебета излизат понякога, нали така?

— Сигурно.

— Искаш да кажеш, че сигурно ще излезеш с мен или че сигурно хората излизат?

Трой се усмихна и й намигна.

— И тъй, искаш ли да излезеш?

— Къде?

Повдигна рамене.

— На кино. На танци. Да играем билярд. Каквото ти се прави.

Когато спряха пред двора на сестрата, тя видя на верандата Форни на ръце с Америкъс.

— Какво ще кажеш за събота? — попита Трой.

— Не знам.

— Е, ще се видим утре, като дойдеш за колата. Може би тогава ще знаеш.

— Благодаря, че ме докара.

Щом Новали слезе от колата, Трой обърна по алеята, пусна фаровете и я освети. Заслепена от светлината, тя спря объркана. Не знаеше накъде да върви.