Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where tne Heart Is, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Били Лец. Аз и дъщеря ми

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Единствената библиотека, в която Новали беше влизала, бе книжарницата на колела, посещавала от време на време училището в Телико Плейнс. Затова когато пристъпи в районната библиотека на Секвоя, бе изпълнена с очакване. Тази библиотека нямаше колела.

Още преди вратата да се затвори безшумно зад гърба й, тя почувства, че е на необикновено място. Докато оглеждаше залата, затаи дъх. Залата бе цялата в тъмно резбовано дърво, с високи прозорци и дебели матови стъкла, с червени кадифени завеси, прибрани със сребрист шнур, с полилеи, чиито кристални капки улавяха част от слънчевата светлина и я превръщаха в яркосини и зелени цветове, картини в златни рамки, изобразяващи голи жени с дебели кореми и яки бедра. Книги… рафтове книги, цели стени с книги. Толкова много книги не бе виждала през целия си живот.

После изведнъж почувства, че мястото е много различно. Това усещане не идваше от процеждащата се през матовите прозорци светлина, нито от пълното спокойствие. Не идваше и от характерния мирис — смесица от вар, маслени бои и дърво. Съществуваше още нещо. Нещо…

— Какво желаете?

Огледа се да види кой говори и с усилие забеляза фигурата в далечния край на залата. Човекът седеше на твърде малък за ръста му стол, надвесен над отворена книга върху дълга, тясна маса. Имаше брада с цвят на мед, косата му обаче, почти скрита от кафява плетена шапка, бе съвсем тъмна.

— Търся една книга — каза тя.

— Библиотекарят не е тук.

— О!

Новали изчака да чуе още нещо, но той се върна към своето четиво, без повече да я погледне. Не знаеше дали трябва да изчака библиотекаря, или да се опита да намери сама книгата за кестените. В книжарницата на колела децата грабваха онова, което беше най-ярко и най-голямо — тя знаеше, че по този начин няма да намери книгата, от която се нуждае. Реши да изчака библиотекаря.

Приближи до двата стъклени шкафа в центъра на залата. В единия бяха подредени колекции лъскави златни и сребърни монети от чужди земи. Другият съдържаше ножове за писма с дръжки, украсени със скъпоценни камъни, гравирана слонова кост или яспис.

Мина край картините по стените, вглеждаше се в очи, които сякаш я наблюдаваха. Спря пред изображението на едно момиче, което се опитваше да си обуе чорапа. Беше голо и доста дебело. Коремът му беше толкова издут, че Новали си помисли дали не е бременно. Пристъпи по-близо до картината.

— Реноар.

Бе гласът на мъжа с кафявата шапка, но него го нямаше при масата. Не го виждаше никъде.

— Какво казахте? — попита тя. Той не отговори. Започна да се притеснява и да си мисли, че с мъжа може би бяха единствени в сградата. Понечи да си тръгне, но кестенчето, скрито до входната врата, щеше да умре, ако не предприемеше нещо.

Приближи се към изхода, в случай че й се наложи бързо да излезе, и закрачи покрай рафтовете с книги, разположени от двете й страни. Четеше заглавията, после извади „Енциклопедия на мечтаната къща“. Прегледа я набързо, но илюстрациите не бяха цветни. Когато я връщаше на мястото й, видя, че на другия край на стелажа се подава кафява шапка. Остави книгата, стигна до края на шкафа и зави. Чу как мъжът също зави, пристъпвайки към нея.

— Сложихте я не където трябва — измърмори той.

Новали се притисна към стената.

— Мястото й е между „Енциклопедия на мечтаната градина“ и „Енциклопедия на мечтаната кухня“ — обясни й. — Ако не смятате да връщате книгите на мястото им, тогава… Изведнъж мъжът се изправи точно пред нея. — … не ги вадете.

— Съжалявам — изрече тя и започна да отстъпва към входа.

— Не е нужно да си ходите. — Като че ли вече не беше много ядосан. — Просто бъдете по-внимателна.

— Ще дойда пак, когато е тук библиотекарят, за да ми помогне.

— Да ви помогне с какво?

— Да намеря една книга — протегна ръка към вратата — за дърветата.

— Чувам ехото ми как ехти в гората… Царят на природата се изплаква пред едно дърво.

— Какво искате да кажете? — попита го тя. — Какво означава това?

Мъжът я изгледа за миг и бързо се отправи към шкаф с малки чекмеджета, разположен в дъното на залата.

— Дървета! — извика той, докато крачеше през залата. — Дървета! Лесовъдство? Околна среда… Земеделие? Ботаника. Какво искате да научите за дърветата?

— Интересува ме дивият кестен — изрече, озовавайки се зад него.

— Див кестен! Конски кестен! Принадлежи на род Ескулус от семейство Хипокастанацея.

— Какво? Не разбирам какво говорите.

Мъжът издърпа едно от чекмеджетата и започна да прелиства картончетата, сякаш забравяйки за присъствието й. Блестящите му черни очи се присвиха от съсредоточеност, а устните му се движеха, сякаш говореше на картончетата под пръстите си.

Тя се приближи още малко и усети, че той мирише на мента и борова смола — беше ги зърнала в саксиите до входната врата. Когато премести тежестта си на другия крак и затвори чекмеджето, Новали чу как изскърца колосаната му памучна риза.

— Енциклопедия по градинарство от Тейлър — провикна се той и тръгна към рафтовете с книги. Дълго се протяга и навежда, а пръстите му се плъзгаха по заглавията. Изведнъж се втурна по пътеката като дете, което търси любимата си играчка. Новали трябваше да се затича, за да не изостане от него.

Тогава мъжът се пресегна и извади един том от рафта.

— Така. Какво искаш да знаеш за дивия кестен?

— Моят е болен. Мисля, че умира.

Той пристъпи до най-близката маса, издърпа един стол и я покани да седне. После постави книгата пред нея, отваряйки я на съответния индекс.

Тя затърси с пръст по страницата, произнасяйки беззвучно „див кестен“.

— Няма го.

Той се приближи, огледа написаното и посочи с пръст една дума.

— Какво? Не мога да го прочета.

— Можеш, можеш. Хи-по-ка-ста-на-цея.

Новали придърпа книгата и започна да чете.

Не усети как той й носеше все нови и нови книги, но когато вдигна глава, с изненада видя, че масата е пълна — енциклопедии, речници, алманаси, земеделски трактати, правителствени брошури. И бе чела от всичките.

Тя се облегна назад. Той седеше насреща й и я гледаше.

— Е? — попита мъжът.

— Дървото ми получава загниване на листата от прекалено поливане.

Той кимна.

— И още?

— Възможно е да има и увреждане на корена.

— Продължавай — изрече, поклащайки стола си напред-назад. — Продължавай!

— Има нематодни симптоми.

Той се люлееше все по-бързо.

— Следи от прашеста плесен.

— Да.

— Възможна е азотна недостатъчност.

— Да! — Удари длан по масата. — Да! — извика и скочи от стола, който се прекатури на пода. — Думите!

— Е, вече знам какво му има…

— Ти намери думите!

— Но не съм сигурна, че ще оживее.

Той поклати глава и се наведе над масата към Новали, шепнейки й:

— „Дървото е останало без листа и е възможно въобще да не му поникнат. Трябва да изчакаме до пролетта, за да разберем. Ако е речено повече да не расте, вината за това е в човешката душа.“

Наблюдаваше как устните му произнасят думите — като прошепнати тайни, които увисваха във въздуха.