Били Лец
Аз и дъщеря ми (32)

Тридесет и втора глава

Уили Джак пусна още една монета в процепа, натисна Б7 и се върна на стола на бара. Нагласи на скута си невидима китара и изсвири няколко акорда преди началото на неговата песен. Когато песента започна, той затвори очи, акомпанираше на мелодията и пееше заедно с Клинт Блек „Ритъмът на сърцето“ — парчето се бе изкачило на трета позиция в класациите.

„Щом нямаш приятел,

щом си сам…“

Барманът, едър и чернокож, възкликна:

— За Бога, човече, не знаеш ли някоя друга песен?!

„Светът те подритва насам-натам

и си мислиш «горкият аз».“

— Да не би да имаш нещо против Уитни Хюстън или Тина Търнър?

„Не, ти не си самотният ездач,

в това съм сигурен.“

— Писна ми да слушам този каубойски боклук.

— Тази песен съм я написал аз, по дяволите! — Уили Джак се завъртя, сочейки джубокса, но едва запази равновесие.

— Да, знам! Каза ми вчера — отвърна барманът с отегчение. — Ти си я написал, пък някакъв си Фрийни ти я откраднал и…

— Фини! Казах ти, че е Фини. Но не я е откраднал. По дяволите, той не е жив. Майка му свърши тази работа — Клер Хъдзън.

— Така. Майката свърши работата.

— Прав си, дявол да го вземе. А аз останах с пръст в устата!

Барманът кимна с глава.

— И аз съм на същото мнение.

— Сега Клер Хъдзън е богата. Шорти Уейн — също. Клинт Блек — и той. А Били Шедоу няма пукната пара.

Жена с напрегнато лице се приближи до Уили Джак и му каза:

— Сладурче, да се махаме от тук.

Но когато се опита да го хване за ръката, онази, с която държеше въображаемата китара, той я блъсна.

„Ако си загубил всички,

можеш да намериш само още един човек.“

Името й беше Делфия, но той не можа да го запомни. Понякога й викаше Дела, друг път — Далила. Но в повечето случаи никак не я наричаше.

„Колкото и да си самотен,

на света има някой, който те обича.“

Когато стигна до припева, Уили Джак наведе напред глава, както правеше на сцената. Косата скри лицето му.

„Колкото и да си самотен,

на снета има някой, който те обича.“

През последните две години доста рядко стъпваше на сцената. Особено след като Рут Мейърс му заби ножа.

Тя извика музикантите си от „Найт Ривър“ обратно и Нашвил, анулира кредитните карти на Уили Джак и неговите ангажименти. По този начин сложи край и на кариерата му. Той не можеше да се ангажира дори в хор.

Ходи при няколко адвоката — добронамерени мъже в тъмни костюми, изгарящи от желание да тържествува справедливостта. Те потвърдиха, че „Ритъмът на сърцето“ има посмъртни права, поискани от Клер Хъдзън, докато Уили Джак е бил в затвора — същия затвор, където тя работеше като библиотекарка. Адвокатите потвърдиха, че индианец на име Джон Костенурката, е бил негов съкилийник и може да потвърди как с била създадена песента. Индианецът обаче беше умрял, библиотекарката бе изчезнала, а Уили Джак бе останал без средства.

Толкова за правосъдието.

„Когато се умориш от битката

и си готов да се предадеш…“

Върна се в Далас, но Джони Десото вече не искаше да го види. Рут Мейърс бе пуснала отрова в този кладенец.

И Уили Джак намери един малко откачен барабанист от Оклахома и един сносен пианист от Абилийн — отчаяни като него самия, и с тях тръгна на Запад.

Били Шедоу и съставът „Залез“. Опърпано трио от наркомани и алкохолици, набутани в едно ръждясало микробусче, наемаха се да работят в мрачни кръчми, с които дори Рут Мейърс не би посмяла да има вземане-даване. Никога не им плащаха повече от консумираното — толкова, колкото да ударят някоя и друга чаша алкохол или грам кокаин.

„Ако Господ те обича,

ще те обикне и някой друг.“

Прекараха заедно почти година и тогава барабанистът бе пребит при едно сбиване в Грийзууд, Аризона, така че лявата му ръка излезе от строя. После в Прескот пианистът избяга с една червенокоска на име Рита. Когато стигна до Калифорния, Уили Джак беше отново сам.

Два дни след като пресече границата, той влезе в затвора в Барстоу с обвинение за пиянство на обществено място. Прекара там почти седмица, преди да се свърже с братовчед си Джи Пол — съшият онзи от Бейкърсфийлд. Той обаче не изпадна във възторг от обаждането му. Все пак изпрати двеста долара за гаранцията.

„Ще имаш семейство както никога,

преди да е свършил животът ти.“

Били Шедоу прекара годината, като свиреше из граничните градове, в Потреро и Пластър Сити. Кръчмарите му вземаха двойна цена за долнопробно уиски, а пласьорите в барове му продаваха лоша дрога.

Въпреки всичко от време на време се качваше на сцената. Все още привличаше публиката. И можеше да й достави удоволствие. Ако Били Шедоу научи нещо за шоубизнеса, то бе, че артистът трябва да има почитатели, за да успее.

Това обаче не бе лесна работа, защото предишния ден Уили Джак бе направил голяма грешка. Заложи китарата на Фини, марка „Мартин“.

„Когато не можеш

да си спомниш

какво е да имаш приятел,

тогава ще се появи някой нов.“

— Хайде, Уили Джак, да вървим — настоя Делфия.

— Той няма да дойде.

— Ще дойде! И дано кучият му син носи парите, че иначе ще му размажа мутрата.

Присви очи и опита поглед а ла Клинт Истууд. Само че не се чувстваше толкова страшен, колкото изглеждаше. Започваше да се притеснява.

Заложи китарата, защото един уличен пласьор на име Пинк му предложи сделка, която не беше за пренебрегване, сделка, от която щеше да спечели цели девет стотачки.

„да си спомниш

какво е да имаш приятел“

Пинк имаше приятел, който трябвало бързо да пласира килограм трева, но не можел да излезе на улицата, защото някакъв го гонел. Ако си покажел лицето, рискувал да му го отнесат, затова се налагало да напусне града и се нуждаел от пари.

Мъжът му каза, че приятелят му е готов да продаде дрогата за двеста долара, ако Уили Джак може веднага да ги плати. Пинк вече имаше купувач, който щеше да даде две хиляди долара на ръка.

Пинк обаче бе доста притеснителен и точно тук се намеси Уили Джак. За една стотачка щеше да получи хилядарка, половината от цената на стоката. Разбира се, Уили Джак нямаше стотачка и единственият начин да намери толкова пари, бе да заложи китарата.

— Колко време смяташ да го чакаш? — попита Делфия. — Вече изгладнявам.

Когато песента свърши, той поръча на бармана още едно питие, взе монета от купчинката пред себе си и се върна при автомата.

— По дяволите! — Уили Джак ритна калника на колата на Делфия, отметна назад глава и потърка очи.

Бе карал цяла нощ, за да стигне до Бейкърсфийлд — пет часа по магистралата и още два до къщата на Джи Пол. От два дни вземаше стимуланти.

— Искаш ли да говоря с него? — попита Делфия.

— Не е много умно. Ако не иска да даде парите на мен, защо, по дяволите, ще ги даде на теб?

— Просто си помислих…

— За Бога, аз съм братовчедът на тоя тип, аз съм роднината.

— Може би не те е излъгал, а наистина няма сто долара.

— О, има и още как. От железниците са му платили цяло състояние за отрязания палец. Я виж в какво живее.

Тя погледна към къщата — двуетажна семпла тухлена постройка в квартал, който щеше да се разраства. На отсрещната страна на улицата имаше табло с нарисувано игрище за миниголф, цялото нашарено с надписи и картинки.

— Предполагам семейството му вече не го интересува — добави Уили Джак.

— Ти каза, че веднъж ти помогнал. Пратил ти пари за гаранция.

— Да, той също сигурно помни. Хвърли ми ги в лицето. Трябваше да стоя и да слушам скапаната му проповед.

— Е, и — Делфия се прозя, — какво смяташ да правим?

Той извади ново ханче от джоба си и отвори кутия топла бира.

— Искаш ли да се върнем в Сан Бернардино? — попита тя.

— Какво ще правя на майната си в Сан Бернардино? Да седна и да чакам да се появи онова копеле Пинк ли? Да чакам да ми върне парите, за да мога да си взема обратно китарата ли?

— Може да си купиш друга китара. Някоя по-евтина засега и…

— Колко пъти да ти повтарям?! — раздразнено я прекъсна Уили Джак. — Няма друга китара. Единствената китара е моята „Мартин“. Разбираш ли?

— Добре де, добре. — Делфия запали колата. — Какво искаш да правим?

— Карай, Дела. Просто карай и ме остави да помисля.

Той се пресегна назад, порови из бъркотията, трупана сто хиляди километра, и извади онова, което му трябваше — полупразна плоска бутилка с уиски. Отпи голяма глътка, отпусна се на седалката и впери очи в пътя.

Трябваше да измисли какво да направи с китарата, по какъв начин да си я вземе обратно. Защото без нея беше едно нищо. Разбра го в момента, в който я взе в ръцете си за първи път. Дали да не влезе с взлом в заложната къща и да я отмъкне? Или да проследи Пинк. Да го набие, ако трябва, дори да го убие. Знаеше обаче, че това е налудничаво. Лишено от здрав смисъл.

Нямаше да е лесно да се намери разумният подход. През последните четирийсет и осем часа Уили Джак се тъпчеше с хапчета, пи киселина и пуши трева и не бе мигвал.

Дай ми ръката си.

Не се изненада, че чу гласа й. Когато беше много уморен и нещастен, неминуемо се стигаше до това.

Почувства го още в затвора, известно време след като индианецът върна сърцето му към живот. Отначало нямаше нищо лошо — просто чуваше гласа й, само нейния глас.

Усещаш ли?

По-късно, когато свиреше с „Найт Ривър“, тя започна да му говори по време насън. Събуждаше се с болка в сърцето, но гласът не изчезваше.

Не чувстваш ли?

Той вдигна шишето, отпи пак и пак, докато топлината на уискито се разля из гърдите и стомаха му. Жълтата линия по средата на шосето започна да се мержелее, затова затвори очи и отново се опита да мисли за китарата.

Не усещаш ли едно леко туптене?

— Не усещам нищо — изрече той.

— Какво? — погледна го Делфия. — За какво говориш?

— Не съм казал нищо.

През следващите няколко километра мълчаха, после Делфия отби от шосето и пинтото с тракане спря пред едно кафене на края на града.

Уили Джак попита:

— Какво правиш?

— Капнах. Да пием по едно кафе и да хапнем нещо.

— По дяволите, нямаме време.

— Защо? Бързаш ли за някъде?

— Трябва да намеря пари.

— Откъде? Как ще ги намериш?

— Трябва да си взема китарата — думите му бяха толкова неясни, че Делфия просто се досети за смисъла им.

— Трябва да сложиш нещо в стомаха си, а не само да се наливаш с уиски.

— Недей започва… — Уили Джак се опита да размаха юмрук пред лицето й, но вместо това удари огледалото за обратно виждане.

— Както искаш. — Тя измъкна ключовете от таблото, слезе от колата и затръшна вратата.

 

 

Уили Джак се спъна в бордюра и съдра джинсите си на коляното. Когато се изправи, в дланта му се бе забил камък. Извади го и тръгна през празните докове за товарене.

Вървя през лабиринт от пусти улици със затворени складове и буренясали паркинги повече от два километра след кафенето, където Делфия паркира пинтото.

Когато пресече моста и се спусна по един тревист хълм в железопътното депо, слънцето беше почти над главата му. От жегата асфалтът се бе размекнал — имаше чувството, че стъпва в меласа.

Видя в далечината как по релсите приближава влак, машинистът бе пред командното табло. Мерна му се спирачът, стъпил отзад на локомотива, които бавно напускаше депото. Видя заспало момче в един празен вагон. Никой от тях обаче не забеляза Уили Джак. Той се запрепъва по релсите, олюлявайки се.

Когато се строполи върху цистерната, кожата на челото му се обели, но той се държеше на крака.

— Гадост — изруга Уили Джак, бършейки потеклата върху веждата кръв.

Отблъсна се от цистерната и се заклати обратно. Буквите изплуваха на сантиметри пред него. Трябваше да присвие очи, за да различи ясно думите.

— „Юниън Пасифик“ — изрече той ясно и отчетливо като трезв човек. — „Юниън Пасифик“.

И с думите в съзнанието му изплуваха отломки от един стар спомен.

Дишането му се ускори — Уили Джак протегна ръка и погали буквите с пръсти. После подпря глава на топлия търбух на цистерната и единственото, за което се молеше, бе да не се разплаче.

 

 

В продължение на пет дни нямаше да знае дали пръстите му са на мястото си, дали все още има палци.

Помнеше обаче мириса на нещо тъмно и свежо и една болка, впиваща се като зъби и нокти.

Щеше да си спомни как някой, който също като него едва сдържа сълзите си вдига единия му крак и му го носи.

Дай ми ръката си.

Спомни си нейния глас, идващ някъде отгоре.

Усещаш ли… Там, където е сърцето.