Били Лец
Аз и дъщеря ми (26)

Двадесет и шеста глава

Червенокосата на бара запали нова цигара и кръстоса крака. Ресните на миниполата й се вдигнаха нагоре по бедрата и между тях се мернаха дантелените бикини. Искаше да е сигурна, че певецът, който се представя като Били Шедоу, я е забелязал. Нямаше от какво да се бои.

Били Джак я видя — и нея и останалите — малката брюнетка в тесни джинси и боди, което едва удържаше гърдите й, дългокраката испанка с червени ботуши в съвсем къси шорти и едно момиче с очи на сърна, което почваше да си смуче палеца, щом я погледнеше. Уили Джак не пропусна нищо.

Тази вечер обаче не търсеше жени. Чакаше да се появи Джони Десото, един от най-големите агенти в бизнеса. Щеше да дойде да го чуе как пее.

 

 

— Какво мога да направя за теб, Били?

— Шорти Уейн ми каза да се свържа с теб, Джони. Харесал си песента ми.

— „Биещо сърце“ ли?

— „Ритъмът на сърцето“.

— Хубава мелодия.

— Шорти каза, ако отида в Далас, да ти се обадя.

— Да, правилно.

— Ами, затова и се обаждам.

— Ти си в Далас?

— Да. Започнах в „Каупоукс“ миналата седмица.

— Колко време ще останеш?

— Ще бъда тук до десети.

— Ясно.

— Помислих си…

— Били?

— Да?

— Още ли си с Рут Мейърс?

— Да, но възнамерявам да направя известни промени, Джони. Разбираш, нали?

 

 

Уили Джак вдигна юмрук, за да даде знак на барабаниста, че изостава с половин такт, и запя хора от Мамо „Не разрешавай на децата ти да станат каубои“ — първата от серията песни на Били Шедоу и „Найт Ривър“.

Четиристотинте места в „Каупоукс“ бяха заети още преди „Найт Ривър“ да се появи на сцената. Един час по-късно клиентите продължаваха да идват, готови да дадат десетачка за правото да платят по пет долара за бутилка „Лоун Стар“. Разположено в модната част на Грийнвил Авеню в Далас, заведението обслужваше млади богати клиенти — професионалисти, засенчващи очите си от светлините в дискотеките с широкополи шапки, колеги от университета, обути в шестстотиндоларови италиански обувки, които никога нямаше да стъпят на друго, освен на паркет, с елегантни скъпи жени, грижещи се за вида си в зали за фитнес и солариуми.

„Каупоукс“ обаче се различаваше съществено от местата, в които Уили Джак започна — долнопробните клубове, в които го пращаше отначало Рут Мейърс, и съмнителни заведения в кофти градове — бар „Нож в гърба“ в Тринидад, Колорадо, „Змийски език“ в Уинслоу, Аризона.

Рут Мейърс искаше да провери колко издръжлив е Уили Джак, дали може да се оправя в бляскавия свят на шоубизнеса. Той обикновено се справяше.

В Чиликот, Мисури, в заведението „Дупка в стената“ един мъж в инвалидна количка се опита да го убие с томахавка, защото съставът не можеше да изсвири едно парче — „Звукът на музиката“. В Дикейтър, Алабама, в един грил бар, някаква жена насочи щипката за лед към ухото на мъжа си и настоя Уили Джак да изпее „Твоето лъжливо сърце“.

В Хот Спрингс, Арканзас, трима братя, извършващи бдение за баща си, докараха тялото му в „Гумения петел“ и принудиха „Найт Ривър“ да пее от полунощ до четири сутринта „Сини очи, плачещи в дъжда“.

Във Валдоста, Джорджия, Уили Джак свиреше в бар „Змийският зъб“ и делеше сцената с няколко клетки със змии. Когато настанеше време за храненето им, барманът продаваше живи мишки по три долара и всеки път, когато някой клиент пуснеше мишка в някоя от клетките, оркестърът свиреше туш и пееше „Всичко вече свърши“.

Отново огледа публиката. Чудеше се защо още го няма Джони Десото. Въпреки тъпканицата щеше да го открие лесно — носеше кожена превръзка на едното око, извадено според мълвата от бик още преди трийсет години, когато Десото се занимавал с родео.

 

 

— Може ли по още едно? — подвикна Уили Джак към бармана.

— Не — отказа Джони Десото. — На мен ми е още рано. Освен това след час имам делови обяд.

— Тогава право на въпроса. — Наведе се над масата.

— Мисля, че Рут Мейърс направи всичко, на което е способна с мен.

— Така ли?

— Човече, на нея й липсва замах.

— Не бих подценявал Рут Мейърс. Има доста неща зад гърба си.

— Светата истина! Качила е много музиканти на сцената, но…

— Тя уреди запис на песента ти, Били.

— Боклук! — Уили Джак поклати гнусливо глава. — Един скапан сингъл на Шорти Уейн.

— Е, Шорти има и хитове. Доста напред в класациите. Изкарал е купища пари за много хора, в това число и за Рут Мейърс.

— Да, но не и за мен.

— Парчето се върти доста.

— Това няма никакво отношение към моята кариера.

Показа на бармана празната си чаша.

— И какво си намислил, Били?

— Албум. Мой албум и видеоклип. Излъчване по телевизията. Това ми трябва — някой да ме лансира.

— И мислиш, че Рут Мейърс не го прави?

— По дяволите, Джони, на нея й липсва замах.

 

 

Уили Джак кимна на бармана и си поръча още едно уиски, докато пианистът, мършав, дребен човек на име Дейви Ди, свиреше началните акорди на „Мъка и джин“.

Дейви Ди бе единственият музикант, останал от групата „Найт Ривър“, сформирана от Рут Мейърс, за да лансира Били Шедоу.

Бе наела най-добрите музиканти, които познаваше, най-добрите от стотината събирани, и пресъбирани, смесвани и размествани състави — добри музиканти, за които нямаше тайни в музиката. Тя ги издири, сформира групата и вкара в нея Били Шедоу.

Спомни си детството в Мисури — спомени, предизвикани кой знае защо от формата на устните на Уили Джак, и се замисли за някогашното момиче, за онези първи, чудни нощи по брега на река Кърънт. С онова чудно момче… Рут събра новия певец и старите музиканти от „Найт Ривър“, като се надяваше да се сработят.

Но това не стана. Не защото барабанистът закъсняваше с ритъма. Не защото баскитаристът не можеше да прави сола, а музикантът на солокитарата не свиреше достатъчно чисто. Причината беше в това, че бяха прекалено високи. Единствено Дейви Ди бе по-нисък от Уили Джак. И единствено той все още оставаше с него.

Въпреки че новите музиканти не бяха по-добри, звездата на Били Шедоу като че ли изгряваше. Рут Мейърс си бе свършила добре работата. Но за целта беше необходим доста труд и цяла армия от хора. Уили Джак имаше нужда от доста рендосване.

Навремето в Нашвил доктор Фрейзър, зъболекарят, за малко не се бе разплакал при вида на зъбите му. Бе открил кариеси, възпалени венци и натрупвана в продължение на двайсет години мръсотия. Един месец по-късно, когато докторът приключи, благодарение на мостове, коронки и пломби Уили Джак слезе от стола със зъби чисти и бели като болнични чаршафи.

Нина — специалистката по разкрасяване, поела работата по-нататък, трябваше първо да го отърве от пърхота в косата и веждите. Цяла седмица мажеше засегнатите места с топла каша от катран и рициново масло. После го подстрига и смени прическата му — остави на челото му няколко меки къдрици. Боядиса косата му в тъмнокестеняво, което подчертаваше виолетовите му очи. Тонизира кожата на лицето му с козметични маски, а торбичките под очите налагаше с кашичка от краставица и яйце. Най-накрая, след като му направи маникюр и педикюр, поръча снимка на Били Шедоу — доказателство, че обучението й в школата за красота си е струвало.

Джак Гудън, шивачът на „Пристънс Уестърн Уеър“, бе вкарал Уили Джак в пробната с напътствие да свали дрехите си — панталоните от изкуствена материя и карираната риза, които Клер Хъдзън му бе дала в затвора. Един час по-късно стоеше обвит в метри най-фини вълнени материи и габардини в наситени кехлибарени и брикови тонове, а Гудън забождаше с карфички, мереше и отбелязваше с кредата. Две седмици по-късно Уили Джак облече новия костюм, който прилепваше плътно по слабите му бедра и даваше ширина на раменете. Когато се движеше, коприненият хастар приятно шумеше.

Обущарят Тууби в първия момент се бе престорил, че не вижда залепналото за чорапа на Уили Джак парче хартия. И без да наднича в евтините му обувки, разбра, че са натъпкани с вестници. Уили Джак не беше първият му клиент с нисък ръст. Когато няколко седмици по-късно момчето обу ръчно шитите обувки от крокодилска кожа с петсантиметрови токове, Тууби бе сигурен, че Били Шедоу никога не е изглеждал по-изправен и висок.

Когато Рут Мейърс и нейната армия приключиха, Уили Джак Пикънс застана пред едно огледало, усмихна се на отражението и видя как Били Шедоу също му се усмихва.

Още тогава Рут Мейърс бе наясно колко неприятности ще й причини той. Знаеше, че нечия съпруга ще бъде спипана с него на задната седалка на някой линкълн или кадилак. Знаеше, че нечия дъщеря ще забременее и ще се кълне, че той е бащата. Че нечии родители ще го обвинят, че е снабдявал детето им с трева и кокаин. Тя си даваше сметка какво я очакваше.

Знаеше, че Уили Джак ще нарушава закона и правилата, че е способен да я измами, да й пререже гърлото и да се опита да изчезне. Беше наясно с кого си има работа, затова трябваше да внимава.

Когато Били Шедоу се отдръпна от огледалото, той сграбчи Рут, започна да танцува с нея из стаята и да я целува. Сърцето й се разтуптя, а кръвното й се вдигна — отново нахлуха спомените за онова страхотно момче на брега на река Кърънт.

 

 

— Радвам се, че дойде Джони.

— Закъснях малко, но ме задържаха. Не можах да измисля добър повод, за да си тръгна.

— Ще изсвирим следващата серия и…

— Не мога да чакам, Били.

— Дявол да го вземе, ти чу само последните две парчета. Мислех, че ще…

— Хареса ми това, което чух.

— Наистина? — Отпи голяма глътка от питието. — Толкова, че да се заемеш с представянето ми ли, Джони?

— О, май прибързваш.

— Аз съм готов да бързам. Писна ми от бавни писти.

— Трябва да разбереш нещо, Били. Докато си свързан с Рут Мейърс…

— Виж, на Рут Мейърс не й дължа нищо. Абсолютно нищо.

— Тя може би е на друго мнение.

— Мога да сложа край ей така. — Щракна с пръсти и изля останалото питие в чашата си. — Тя също няма какво да каже по въпроса.

— Били, Рут Мейърс може да бъде силен съюзник, но като враг е кошмар. Сигурен ли си, че си готов на тази стъпка?

— Какво според теб би могла да ми направи?

— Просто те предупреждавам. Рут Мейърс има страшно дълга ръка.

— Глупости! Тя няма такъв замах.

 

 

Уили Джак набра номера на Рут Мейърс, удари един юмрук на автомата и зачака. Тя вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Е, ние сме вече тук — изрече той. — Но беше ужасно. Валя през целия път. И трябва да ти кажа, че Абилийн, Тексас прилича на задника на света.

— В „Рамада“ ли си?

Нещо в гласа й го накара да бъде нащрек.

— Да. Ето го и номера — налагаше се да приближи телефона до очите си, защото цифрите се мержелееха — знаеше, че са го минали, но не искаше Рут Мейърс да разбере: — 764–4288.

— Опитах да ти се обадя, преди да напуснеш Далас.

— Така ли? — По настъпилата тишина разбра, че нещо не беше наред. Не можеше да е във връзка с Джони Десото. Не можеше да е научила. — Къде звъня — в хотела или в клуба?

— И на двете места.

— Ние тръгнахме малко по-рано от предвиденото. Какво има?

— Обади ми се един прокурор от Албъкърк.

— По дяволите. Ако е във връзка с онова момиче в…

— Във връзка с една жена на име Клер Хъдзън.

— Коя?

— Познаваш ли Клер Хъдзън?

— Не, за пръв път чувам това име.

— Твърди, че не ти си написал „Ритъмът на сърцето“.

— Глупости!

— Казва, че синът й я бил написал.

— Пълна глупост! Синът й не е жив. — Знаеше, че Рут Мейърс още е на телефона, но не чуваше дишането й.

— Добре де, познавам я, но…

— Ти, гадно лъжливо копеле!

— Не, чуй, Рут! Аз написах „Ритъмът на сърцето“, песента е моя и…

— Не, Уили Джак. Грешиш. Песента е на Клер Хъдзън.

— Какви ги говориш?

— Тя държи правата на името на своя мъртъв син.

— По дяволите, Рут. Кълна ти се. Слушай, дявол да го вземе. Не бих те лъгал. Никога не съм те лъгал, Рут.

— Така ли? Наистина ли не би ме излъгал, Уили Джак?

— Не! Аз имам нужда от теб. Имам нужда от твоята помощ.

— Е, да, имаш нужда от помощ, но не от моята. Може би Джони Десото ще ти помогне да се оправиш с тая каша.

— Рут? Нека да обсъдим нещата. Рут? Нека ти кажа. Рут? Рут Мейърс?