Били Лец
Аз и дъщеря ми (1)

Първа глава

Новали Нейшън, седемнайсетгодишна, бременна в седмия месец, напълняла със седемнайсет килограма и суеверна относно числото седем, се размърда на седалката на стария плимут и прокара ръце по издутия си корем.

За повечето хора седем е щастливо число. Но не и за нея. Не й вървеше на седем — всичко започна от седмия й рожден ден, когато мама Нел избяга с бейзболния рефер Фред. По-късно — Новали беше в седми клас — единствената й приятелка Ронда Тели открадна камион за сладолед заради гаджето си и бе изпратена в Щатското изправително училище за момичета в Тулахома, щата Тенеси.

Още тогава Новали вече бе наясно, че числото седем крие за нея някаква заплаха, затова се опитваше да го избягва. Понякога обаче човек не знае какво ще го сполети.

Точно така стана и когато я наръгаха с ножа — нямаше никакво предчувствие.

Случи се точно след като напусна училище и започна работа като келнерка в ресторанта на Ред. Една от редовните посетителки — Гладис — откачи. Строши с бутилката си предната витрина и започна да крещи тъпотии, че виждала Исус, като през цялото време наричаше Ред Светия дух. Новали се опита да я успокои, но тя беше много възбудена. Нахвърли се върху й с ножа за месо, разряза й ръката от китката до лакътя, а лекарят в спешното отделение затвори раната със седемдесет и седем шева. Не, Новали нямаше доверие на числото седем.

В момента обаче имаше други грижи — въртеше се и се свиваше с надежда да потисне болката в пикочния мехур. Трябваше пак да спират, но смяташе, че е твърде рано да го моли. Вече бяха спирали веднъж след Форт Смит — въпреки това мехурът й тежеше като балон пълен с вода.

Намираха се някъде в Източна Оклахома на един неотбелязан на картата междуселски път. Само избеляла табела за фойерверките на Четвърти юли подсказваше, че Мълдроу е наблизо.

Шосето беше тясно и с разбит асфалт — явно рядко ползвано и отдавна неремонтирано. Изпод старите кръпки — изронени и напукани като тъмни кори на рани — се подаваха тревички. Въпреки това скоростта, с която се движеше големият плимут, не слизаше под сто и петдесет. Уили Джак Пикънс го управляваше сякаш яздеше петстотинкилограмов див жребец.

Той бе с година по-голям, двайсет и два килограма по-лек и десет сантиметра по-нисък от Новали. Носеше каубойски ботуши, натъпкани с вестници, за да изглежда по-висок. Тя смяташе, че той изглежда като Джон Кугар Меленкамп, а самият Уили Джак се оприличаваше на Брус Спрингстийн, които според него бил висок само метър и петдесет и осем.

Бе луд по ниски музиканти и най-вече по онези, които бяха по-дребни от самия него. Колкото и да беше пиян, не забравяше, че Принс е висок метър и петдесет и четири, а Мик Джагър — метър и петдесет и седем. Уили Джак имаше страхотна памет.

Пътните знаци предупреждаваха, че следват опасни завои, но стрелката не падаше под сто и петдесет. Новали не смееше да го помоли да намали и само се молеше да не налетят на движеща се насреща кола.

Можеха да карат по платена магистрала, ако бяха отишли по на север — по шосето, което минава през Тълса и Оклахома Сити, но Уили Джак каза, че няма да плати нито цент за път, построен с парите на данъкоплатците. Макар че той самият никога не бе плащал данъци, имаше изострено чувство към тия неща. Освен това, както подчерта, съществуват много пътища към Калифорния, за които не се плаща нищо.

Беше подценил първия завой, предната дясна гума изскочи на банкета и цялата кола се разтресе, от което мехурът на Новали се сви. Тя разкопча предпазния колан, опъна напред бедрата си, за да намали натиска, но това не помогна. Трябваше да се облекчи.

— Мили, налага се пак да пишкам.

— По дяволите, Новали — Уили Джак удари по кормилото. — Нали току–що спирахме.

— Да, но…

— Няма и сто километра.

— Е, да, обаче не мога да чакам.

— Знаеш ли колко ще пътуваме, ако трябва да пикаеш на всеки сто километра?

— Не съм казала на минутката. Мога да постискам.

Уили Джак не беше в настроение заради фотоапарата. Преди да тръгнат, тя купи един полароид, защото искаше при преминаването от един щат в друг да снима, застанала до табелата „Добре дошли в Арканзас, Оклахома“, както и пред тези на всеки следващ щат. Щеше да ги сложи в рамки и някой ден да показва на детето им как са пътували на Запад — също както навремето са се добирали до Калифорния върху покрити каруци.

Уили Джак й каза, че идеята е глупава, но въпреки това я снима, когато влизаха в Арканзас, защото видя един бар точно до шосето и му се препи бира. Бяха изминали двайсет мили, когато Новали забеляза, че апаратът го няма и разбра, че Уили Джак го е оставил на бара. Помоли го да се върнат и той склони, но само защото му се пиеше още една бира. Когато влизаха в Оклахома обаче, отказа да спре за снимка и се скараха.

На Новали й бе горещо, беше потна. Свали прозореца и горещият въздух я блъсна в лицето. Климатикът на плимута бе престанал да работи много преди Уили Джак да го купи с нейните петдесет долара. Всъщност почти всичко по колата е било повредено и тя се бе озовала в един склад за отпадъци в покрайнините на Ноксвил. Там я откри Уили Джак. Той смени някакво универсално съединение, карбуратора, разпределителя, един спирачен барабан и част от гърнето. Не ремонтира пода, където имаше дупка с размер на тава. Просто я покри с капак от телевизор, но Новали се страхуваше, че краката й могат да попаднат в дупката и да станат на кайма върху пътя. Когато се навеждаше напред да провери дали капакът е на мястото си, в краищата му забелязваше как асфалтът лети отдолу, само на сантиметри под нея — чувство, което засилваше още повече нуждата й да се облекчи.

Искаше да не мисли за пълния си мехур — първо броеше стълбовете край пътя, а после се опита да си спомни думите на „Обичай ме нежно“, естествено без резултат. Най-накрая извади албума със снимки от найлоновия сак на задната седалка.

Събираше фотографии и изрезки от списания още от малка. Снимки на спални със стари кувертюри и месингови легла, кухни с медни тенджери и син порцелан, холове със заспали колита върху светлите килими и стени, накичени със семейни снимки в позлатени рамки. Преди тези стаи съществуваха само по страниците на списанията, купувани от бензиностанциите в Телико Плейнс, Тенеси. Сега обаче тя пътуваше за Калифорния и щеше да живее в нещо подобно.

— Виж, мили. — Подаде една снимка на Уили Джак. — Онази лампа тип Мики Маус, за която ти споменах. Такава искам да сложа в детската стая.

Той пусна радиото и започна да върти копчето, но се чуваше само пукане.

— Надявам се да си намерим двуетажна къща с балкон към океана.

— Глупости, Новали. Океанът не може да се види от Бейкърсфийлд.

— Тогава към някое езеро. Искам да си вземем от онези маси за тераса с чадър отгоре. Ще седим с бебето, ще пием шоколадово мляко и ще гледаме как залязва слънцето.

Мечтаеше си за всякаква къща — двуетажна, дървена, близнак, тип ранчо — каквато и да е, само да е закрепена за земята. Досега не бе живяла в нещо, което не е на колела. Бе сменила седем фургона — един двоен, една каравана за къмпинг; две подвижни къщи, една двуколка, един железопътен вагон — част от мотел, наречен „Чатануга-чучу“.

Подаде му друга изрезка.

— Погледни тези патици на стената. Не са ли сладки?

Уили Джак рязко изви волана, опитвайки се да прегази една костенурка.

— Не мога да те понасям, когато правиш така — каза тя. — Защо искаш да убиваш костенурките? Не пречат на никого.

Той завъртя копчето на радиото и попадна на „Грейсланд“ от Пол Саймън, който, както каза, бил с девет сантиметра по-нисък от него.

Когато отминаха водната кула на Мълдроу, младата жена прибра албума. Мисълта за толкова много вода бе направо непоносима.

— Бас държа, че имат тоалетна в този град.

— Нищо чудно — отвърна й, — почти всеки град има. Мислиш, че ще се намери и малко гореща вода, така ли? Може би ти се е прищяло да се понакиснеш в гореща вана, а? Ще ли ти се?

— За Бога, Уили Джак, трябва да отида до тоалетната.

Той усили радиото и забарабани по таблото. Докато профучаваха през Мълдроу, Новали се стегна и се помъчи да не мисли за басейни или леден чай.

Измъкна отново картата. Следващата възможност да спрат без скандал бе на четиридесет километра по пътя в град Секвоя. Погледна стрелката на бензина и установи със съжаление, че имат още половин резервоар.

Известно време се забавлява, като избираше име за бебето по буквите на азбуката. На А се сети за Анджела и Аби; на Б й харесваха Бордън и Бабет. От притеснение обаче не можеше да се съсредоточи, така че се отказа още преди третата буква.

Навсякъде я болеше. Цяла сутрин имаше главоболие, но не носеше аспирин. Краката и бяха толкова подути, че каишките на червените сандали се впиваха и стискаха пръстите й тъй силно, че те пулсираха. С големи усилия успя да ги изуе и се почувства по-добре.

— Да имаше дъвка — каза.

Устата й беше суха, гърлото я дереше. На задната седалка се търкаляше половин шише топла кола, но ако я изпиеше, от това мехурът й само щеше да се издуе още повече.

— Жената на Ред каза, че имала неприятности с мехура, когато била бременна. Мисли, че заради него е трябвало да роди със сечение.

— Какво, дявол да го вземе, означава това „сечение“?

— Цезарово сечение. Когато ти срязват корема, за да извадят бебето.

— Хич не мисли за такова нещо, Новали. Ще струва цяло състояние.

— То не става с мислене, Уили Джак. Не е като да уредиш купон за рожден ден. Просто става. И нямам представа колко струва. Освен това ти ще почнеш да печелиш добри нари.

— Да, и не искам да ги профукам, преди да са ми влезли в джоба.

Уили Джак отиваше в Калифорния, за да се хване на работа в железниците. Имаше там братовчед на име Джей Пол, който цял живот бе работил за Юниън Пасифик. И когато преди две седмици получи вест от него, много се развълнува и реши да тръгне веднага.

На Новали й се видя странно, че Уили Джак се вълнува за работа, но нищо не каза. Щом си взе чека от Ред, напуснаха Телико Плейнс и тя въобще не погледна назад.

Това бе шансът, за който мечтаеше отдавна. Да живее в истински дом. До този момент обитаваха една каравана до заведението на Ред, но канализацията й не работеше, затова бяха използвали банята в кафенето. Тя вярваше, че благодарение на железниците вече никога няма да живеят на колела. В това не се съмняваше.

Повдигна ръката му към корема си и я постави на издутината в областта на пъпа.

— Усещаш ли?

— Не.

— Не чувстваш ли едно леко туптене?

— Не усещам нищо.

Опита се да издърпа ръката си, но тя я държеше. Премести я по-надолу — над венериния хълм.

— Точно там — гласът й бе съвсем тих, — където е сърцето.

Той бързо издърпа ръката си.

— Не може да се докаже — рече, докато изваждаше една цигара.

Новали усети, че ще се разреве, без да знае защо.

— Какво, по дяволите, ти става, Новали? — изкрещя Уили Джак.

Тя се стресна и с ужас почувства как от пода нахлува горещ въздух. Дори без да погледне, разбра, че капакът от телевизора липсва.

Обърна се, уплашена, че през задното стъкло ще види краката си — смлени и окървавени — насред шосето.

Единственото, което подскачаше по пътя обаче, бяха червените й сандали.

— Какво се хилиш? — попита Уили Джак.

— Сънувах нещо.

Не искаше да му каже за обувките. Бяха единственият й чифт и знаеше, че той ще мърмори колко ще им струват нови. Освен това се движеха по истинско шосе и навлизаха в истински град и Новали не искаше да го ядоса отново. Иначе никога нямаше да стигне до тоалетната.

— О, виж! Магазин от веригата „Уол-Март“. Нека да спрем.

— Ти май искаше да пикаеш.

— В „Уол-Март“ има тоалетни.

Уили Джак пресече двете платна и навлезе в локалното шосе, докато тя се опитваше да намери решение на проблема. В плажната си чанта имаше не повече от един долар. Парите държеше той.

— Скъпи, ще ми трябват малко пари.

— Ще ти вземат пари, че искаш да се изпикаеш, така ли?

Прелетя с колата през паркинга, сякаш беше състезател, спукал гума, и закова големия плимут в забраненото за спиране място пред самия вход.

— Пет долара ще ми стигнат.

— За какво?

— Ще си купя чехли.

— Чехли ли? Защо? Нали сме в кола?

— Краката ми са отекли. Не мога да си обуя сандалите.

— Божичко, Новали. Пътуваме през цялата страна, а ти искаш да си по чехли?

— Кой ще ме види?

— Искаш да кажеш, че при всяко спиране ще се разхождаш по чехли?

— Ние и без това не спираме много, нали?

— Добре. Вземи си чехли. Чехли на точки. Зелени чехли на точки, за да се виждат отдалече.

— Не искам чехли на точки.

— Тогава си купи на слонове. Да! Слон в чехли със слонове.

— Много си подъл, Уили Джак. Ужасно си подъл.

— По дяволите, Новали!

— Трябва да си купя нещо, за да не ходя боса.

Напразно се надяваше това обяснение да е достатъчно. И макар че не я попита, очите му я гледаха въпросително.

— Сандалите ми паднаха през дупката на пода.

В този миг му се усмихна — усмивка, която да му подскаже комичността на случилото се, но той не пое топката. Изгледа я, докато усмивката й се стопи, обърна се, изплю се през прозореца и тръсна възмутено глава. Най-сетне затърси из джобовете на джинсите си и извади шепа смачкани банкноти. Движенията му, бързи и пресилени, трябваше да й покажат, че е готов да вдигне скандал. Хвърли й една десетачка и набута останалите нари в джоба си.

— Няма да се бавя — изрече тя, докато слизаше от колата.

— Дадено.

— Не искаш ли да дойдеш и ти? Да се поразтъпчеш?

— Не, не ща.

— Да ти донеса ли пуканки?

— Върви, Новали.

Чувстваше как очите му я следят, докато се отдалечава. Опитваше се да движи тялото си както някога — когато се срещнаха за пръв път — тогава той направо не сваляше ръцете си от нея. Гърдите, коремът и бедрата й бяха стегнати и гладки. Сега обаче й беше ясно какво виждат очите му, знаеше на какво е заприличала.

Единствената кабинка в тоалетната беше заета. Новали стисна крака и се опита да задържи дъх. Чу, че пускат водата, но вратата не се отвори и тя почувства, че не издържа.

— Извинявайте — потропа на вратата, — но трябва да вляза незабавно.

Едно момиченце, борещо се все още с копчетата си, отвори вратата и се отдръпна от връхлитащата в кабинката Новали.

Щом се озова вътре, тя не се бави да заключи, нито да сложи хартия на тоалетната. Дори не провери дали въобще има хартия. Просто пикаеше и пикаеше, после се закикоти. Очите й пяха пълни с радостни сълзи на облекчение. Обичаше да се радва на малките победи.

Докато се миеше, заразглежда образа си в огледалото — твърде скоро съжали за това. Кожата й, макар да бе гладка и без петна, беше доста бледа. Под светлозелените й очи се очертаваха тъмни сенки. Кестенявата й дълга, гъста коса бе изскочила от шнолата на врата и се виеше на тънки стегнати масури.

Наплиска със студена вода лицето си, приглади коси, порови из чантата за червилото си, но не го откри. Най-после разтърка бузи за цвят и реши повече да не се поглежда в огледало, поне докато не се увери, че видът й е станал по-добър.

Отправи се направо към щанда за обувки, защото знаеше, че доста се е забавила. Най-евтините чехли, които откри, бяха на ситни точки и Новали бързо реши да вземе гумени сандали.

Докато мъжът пред нея й пишеше касовата бележка, тя вече пристъпваше нетърпеливо. Сандалите бавно започнаха да се придвижват до касата. Следвайки ги, тя мярна едно заглавие в „Нешънъл Икзаминър“. Подаде десетдоларовата банкнота на касиерката, разглеждайки в недоумение снимката на новородено от преди две хиляди години.

— Госпожо, рестото ви.

— Ох, извинете. Протегна ръка.

— Седем долара и седемдесет и седем цента.

Новали понечи да дръпне ръка, но монетите вече бяха в дланта й.

— Не — изкрещя тя и захвърли парите на пода. — Не!

Замаяна се олюля, обърна се и затича.

Знаеше, че той е заминал, знаеше го още преди да бе стигнала до вратата. Виждаше всичко като на филм. Ето я как тича, как вика името му. Паркингът беше празен, плимутът го нямаше.

Той пътуваше към Калифорния и я беше изоставил заедно с мечтите от списанията за стари кувертюри, син порцелан и семейни снимки в позлатени рамки.