Били Лец
Аз и дъщеря ми (9)

Девета глава

— Кой счупи прозореца?

— Намисли ли име за бебето?

— От колко време живееш в „Уол-Март“?

Първият репортер се появи, докато Новали бе още в интензивното отделение. Вторият пристигна, когато я преместваха в отделението, а преди сестрата да включи системата, в стаята се вмъкнаха още двама и се скупчиха около леглото й.

Въпросите се сипеха толкова бързо, че тя не би могла да им отговори дори да искаше.

Телевизионният екип пристигна, след като я бяха преместили в отделна стая с надпис „Посещенията забранени“. Дори и там един енергичен младеж в лекарска престилка се вмъкна в стаята и започна да снима, преди да го изгони една от сестрите.

— Голяма суматоха предизвикваш — каза й тя, докато стягаше ръката й с апарата за измерване на кръвно налягане. — Като че ли е дошла някоя знаменитост. — Устните й се свиха, сякаш бе лапнала горчив бадем.

— Не знам какво искат — отвърна Новали.

— Човек ще си помисли, че е дошла Мадона. Цяла тълпа се върти наоколо. Опитват се да разберат колко тежиш, колко кръв си загубила. Един ми предложи двайсет долара, ако го пусна да снима бебето ти.

— Моето бебе…

— Недей да се притесняваш за нищо. Детското отделение е като крепост. Ако някой…

Вратата на стаята се отвори и вътре се втурна Форни сякаш някой го гонеше. С него нахлу и шум от коридора.

— Хей — кресна сестрата, — измитай се веднага навън.

— Той не е от ония. Той ми е приятел.

— Браво! Само това ти липсва — сестрата впери очи в мъжа. — Момичето току-що роди. Има нужда от спокойствие.

— Няма да се бавя много.

— Това съм го чувала — рече тя, отваряйки вратата и проправяйки си път през тълпата в коридора.

Чуха я как вика охраната.

— Какво има, Форни? Защо са тук?

— Щура работа, Новали. Просто… щура. Радио, телевизионни камери. Някаква жена ми тикна микрофон в лицето.

— Не мога да разбера какъв е смисълът. Жени раждат в таксита, в асансьори… А пък братовчедката на Ред роди направо в неговото кафене. Какво толкова има да родиш в „Уол-Март“?

— Не знам. Не мога да разбера.

— А как са научили? Искам да кажа, откъде са разбрали?

— Вината е моя. Когато счупих стъклото, в полицията е задействала алармената система. После дойде линейката и…

— Искал си да ми помогнеш, Форни.

Новали му се усмихна и той отново забеляза малкия белег колкото мигла точно под долната й устна.

— … и лекарят каза, че ако не си бил ти, съм можела да…

Когато брадичката й помръдна, върху белега падна лъч светлина и за миг той проблесна като сребро.

— … раждането е станало в нестерилна среда. Затова ще вземам антибиотици…

Тя замълча, навлажни устните си с език, едва докосвайки белега, и Форни почувства за миг, че ще припадне.

— … в кувьоз, докато се стабилизира температурата й, но смята… Форни, слушаш ли ме?

В този момент се върна сестрата, побесняла от яд. Той знаеше, че трябва да се изправи, да тръгне към вратата, но не беше наясно как ще успее да го направи. Впоследствие нямаше ясен спомен как е тръгнал, нито защо. Помнеше само усмивката на Новали, устните й и този незаличим белег.

— Странен човек! — възкликна сестрата, докато обгръщаше младата жена на една страна и повдигаше нощницата й над хълбока. — Поеми дълбоко дъх. Ще те заболи.

Новали обаче почти не усети как иглата проби кожата й. Беше много уморена и потъна в неспокоен сън. Понесе се в сънищата, които после нямаше да си спомни, с изключение на една сцена, която вече й беше позната. Толкова позната, че когато чу влака и го видя да се носи към нея и бебето, се стресна и почти се събуди. После отплува към едно твърде тъмно за сънища място.

Събуди се от миризмата на бекон и видя над себе си кехлибарени очи върху лице, голямо и плоско като софра.

— Добро утро — поздрави момичето.

Когато се усмихна, очите му се скриха зад заоблени хълмчета плът, издадени от бузите към носа. Брадичката се губеше в мек пласт кожа и той достигаше до основата на врата. Устните обаче бяха най-съвършените, които беше виждала някога. Пълни и чувствени като зрели диви сливи, макар и без червило, те изглеждаха влажни и гладки и за миг Новали почувства желание да се протегне и да ги погали с върховете на пръстите си.

— Дано да не си гладна — пошепна момичето. — Защото днес е вторник.

Новали потърси с очи Форни, но него го нямаше.

— Хубавите закуски са в петък и неделя, а във вторник е най-кофти — обясни медицинската сестра, докато се суетеше над таблата.

Провери дали кафето е топло, после млякото — дали е студено. Помириса купичката с овесени ядки, наля чаша портокалов сок, разбърка плодовата салата и отвори кутийките с ягодов конфитюр и мармалад. Новали за пръв път виждаше да се обръща толкова внимание на храната.

Когато се протегна за салфетка от далечния край на таблата, гърдите й се разлюляха над лицето на Новали като огромни балони. Издуваха се в отвора на престилката й, простираха се до мишниците й — униформата с усилие удържаше невероятния размер на бюста й.

— Аз съм Лекси Куп — рече тя, повдигайки капака на съдинка с бъркани яйца и малка печена филийка. Яйцата бяха с цвят на горчица и с вид на едрозърнест качамак.

— Ако смяташ да ядеш тези яйца, можеш да ги поръсиш с това. — Извади от джоба си малко шише с лютив сос и й го подаде.

— Не, няма да ги ям.

— А тази филийка?

Новали поклати глава.

— Стори ми се, че ми замириса на бекон.

— Това ми е парфюмът. Беконов мускус — и тя се разсмя. Смях, който започна дълбоко в гърдите й, изтъркаля се по езика и изскочи през съвършените й устни. — Шегувам се.

Гърдите й се надигаха.

— Пържих бекон за децата тази сутрин. Сигурно затова още мириша. Сигурна ли си, че не искаш това — кимна към храната.

Когато Новали направи кисела физиономия, Лекси поръси с лют сос яйцата и опита малко.

— Лютивият сос според моята теория, изгаря ненужните калории. Можеш да ядеш каквото си искаш, стига да е с лютив сос.

— Помага ли?

— Отслабнах три кила за осемнайсет дни, но това е само началото. Бях прибавила доста след последното раждане.

— Колко деца имаш?

— Четири.

— Четири? Много си млада.

— Ами започнах да раждам на петнайсет и просто не можах да спра. След като родих първото, се заех да му търся баща. И мислех, че съм успяла. Но от цялата работа се сдобих с още едно дете. После реших да намеря добър баща и за двете. Хвърлих сума ти усилия и какво се получи? Близнаци.

— Успя ли да им откриеш баща?

— Не, и не търся. Защото се боя, че така ще си докарам още някое дете. Номер пет. Не знам. — Поклати глава. — Мисля, че нещо бъркам. Изглежда, не умея да казвам „не“.

Дояде яйцата и захлупи празната чиния.

— Все пак трябва да хапнеш нещо. Така ще си възвърнеш силите.

— Единственото, което искам, е да взема душ. Може ли?

— Разбира се.

— Ами това? — Новали посочи стойката със системата.

— Лесна работа. Ще я докараме в банята с теб.

Лекси премести таблата със закуската, отметна завивките и й помогна да се изправи.

— Не бързай. Ако нямаш сили, ще поседнеш за малко и пак…

— Не, добре съм. Но…

— Знам. Шевовете те дърпат, нали?

Хвана се за сестрата и двете бавно прекосиха стаята.

— Знаеш ли моята история? — попита Новали.

— За „Уол-Март“ ли? Да. Сигурно всички тук я знаят. Болницата е пълна с репортери. Казаха, че ще те показват по телевизията на обяд.

— Божичко! — простена младата жена повече заради новината.

 

 

Телефонните обаждания започнаха почти веднага след обяда. Първото беше на мъж с тих глас и странен акцент. Каза, че искал да купи правата върху историята на Новали за филм, но имал нужда от нейна снимка — с бебето, за да тръгне проектът.

По-късно се обади възрастна жена, която изработвала кукли. Каза й, че ако нарече бебето Уолмарта, щяла да направи кукла с такова име за пазара. А ако веригата „Уол-Март“ купела идеята й, щели да направят от това милиони. После добави, че ако Новали роди още едно дете, момче, и го нарече Уолмарк, ще продават куклите като брат и сестра.

Седмото или осмо обаждане — вече бе загубила представа — беше от някакъв мъж, който смяташе, че е бащата на детето. Искаше да знае дали тя е жената, която той изнасилил в един апартамент на улица „Кедър“ преди девет месеца. Новали затвори и веднага изключи телефона.

По-късно дойде сестрата, на отделението с помпа за мляко, за да могат да хранят Америкъс с майчиното й мляко. Сестрата грубо й показа как да изцежда млякото, помпата беше студена и твърда, а зърната й — чувствителни. Сестрата се ядоса, че не излезе кой знае колко мляко.

Най-после тя остави младата жена сама да се оправя, но разбира се, без особен резултат. Когато Лекси Куц донесе кана вода с лед, тя се зае с тази работа. Ръцете й, все още миришещи на бекон, бяха топли, когато я докосваха, а гласът й бе нежен и успокояващ. Помпата се напълни с мляко.

Цветята започнаха да пристигат в средата на деня. Картичките бяха адресирани до бебето от „Уол-Март“. Изпращаха ги банки, църкви, политици, ученици, все хора, за които Новали въобще не беше чувала. Имаше кошници с цветя, керамични вази с пластмасови щъркели и гумени палячовци в букетите.

Новали четеше картичката, придружаваща една самотна бяла роза, когато на вратата се почука и след секунда в стаята влезе висок, сивокос мъж с бейзболна шапка на главата.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Репортер ли сте?

— Не. — Пристъпи в стаята. — Аз съм Сам Уолтън.

— Кой?

— Сам Уолтън. Собственикът на „Уол-Март“.

— На кой магазин?

— Всъщност… — той наведе глава, сякаш от притеснение — на цялата верига.

— О — Новали се сви, досещайки се за какво идва.

— Не знам второто ви име.

Той изрече последните думи като въпрос, но тя не отвърна нищо.

— Може ли да ви казвам Новали? Така ви нарекоха и по телевизията.

Тя кимна.

— Имате чудесни цветя.

— Да, макар че не познавам хората, които ги пращат.

— Вероятно са чули, че сте родили в магазина…

Не довърши мисълта си, загледан в оформените като бебешка обувка бръшлянови листа в един керамичен съд.

— Момиченце казаха. Как е тя?

— Тя е в кувьоз, за всеки случай.

— Америкъс. Чух, че сте я нарекли Америкъс.

— Така е.

— Чудесно име. Силно.

Сам Уолтън кимна, после се загледа очаквателно в момичето. Новали като че ли искаше да му обясни нещо, но просто не знаеше какво да каже. Дълго мълчаха, докато най-после тя се изкашля, при това доста неумело.

— Причината да съм тук…

— Господин Уолтън, записвала съм си всичко. Храната, дрехите, спалния чувал, другите неща.

— Но аз…

— Всичко е записано, с цените. И прави доста пари. Над триста долара.

— Това е едно от нещата, за които искам да говорим.

— Ще ви се издължа. До цент. Дори за прозореца, дето го счупи Форни.

— Вижте, работата е там, че искам да ви опростя този дълг.

— Какво значи това?

— Да му сложим точка.

— О, не. Не мога, аз съм ви длъжница.

— Не, аз съм ви задължен.

— Защо?

— Защото ми докарахте много нари.

Тя седна в леглото, присвивайки съсредоточено очи.

— Не разбирам.

— Вижте. Вероятно из цялата страна са чули за роденото в „Уол-Март“ бебе. Това е чудесна реклама. Хората ще четат за „Уол-Март“, ще го видят по телевизията. Това е безплатна реклама и е добре дошла за търговията.

— Но…

— И затова искам да забравите за витрината и за вашия дълг. Искам да ви предложа работа в моя магазин. В този, в който родихте бебето.

— Много мило от ваша страна, много ви благодаря. Имам нужда от работа, по това няма спор. Но… не знам.

— Защо? Какво ви притеснява?

— Ще идват хора да ме видят, да ми задават въпроси. Не знам…

— О, всяко чудо за три дни. След някой и друг ден това ще свърши. Докато дойде време да започнете работа, всичко ще се забрави.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм. Договорихме ли се?

— Добре. Договорихме се.

Сам Уолтън й протегна ръка, после извади от джоба си един плик и го сложи на нощното шкафче.

— Грижете се добре за себе си, а когато сте готова, просто идете в канцеларията на администрацията, намира се на гърба на магазина. Ще бъдат предупредени за теб — той се обърна и с няколко широки крачки излезе от стаята.

— Довиждане — изрече Новали и си помисли, че едва ли я е чул. През отворената врата зърна, че в коридора е пълно с микрофони на телевизията. Видя светкавиците на фотоапаратите и чу въпросите към собственика на магазина.

— Господин Уолтън, какво й казахте?

— Сам, видя ли бебето?

— Господин Уолтън, искам да ви питам…

Новали взе плика, на който бе напечатано името й, и извади от него пет стодоларови банкноти — най-голямата сума, която някога бе държала в ръце.

Доста по-късно, когато влезе сестрата от отделението, тя още държеше парите в ръце. Жената присви очи и се вгледа в нея.

— Глупаво е да държиш толкова пари в стаята — рече тя.

Бе срещала и друг път този поглед. В очите на продавачки, докато гледат как заможни съпруги броят марките за храна, в очите на някои учители, когато депата се редят за безплатен обяд, зад надменните усмивки на секретарки, търпеливо обясняващи, че водата не може да се пусне отново, докато не се плати сметката.

Сестрата обърна Новали настрани, за да й бие нова инжекция. Тази обаче не беше като предишната. Този път тя я бодна на два пъти болезнено и рязко, сякаш я наказваше.

 

 

Форни се вмъкна безшумно през вратата и пристъпи до леглото. Новали бе заспала с ръка на очите заради силната неонова лампа. Другата ръка бе омотана в тръбичката на системата, която бе затисната от рамото й.

Той изгаси лампата на тавана, после свали ръката от лицето й. В този момент устните й се усмихнаха.

Форни освободи тръбичката и я сложи върху вътрешната страна на ръката й. Там кожата й бе тънка като пергаментова хартия. Нежно докосна китката й, зашеметен от пулса, който туптеше в синхрон с неговия.

Дробовете му се изпълниха с нейната миризма на сапун, мляко и рози. Видя как устната й помръдна, чу как тихо изстена, докосвайки насън гърдите си. И когато клепките й потрепериха като пулсиращи голи пиленца, нещо в гърдите му се стегна, сякаш го душеше.