Били Лец
Аз и дъщеря ми (15)

Петнадесета глава

След втората среща с Трой Новали започна да взема хапчета срещу забременяване. Не беше сигурна, дали ще спи с него.

На първото им излизане той я заведе в един ресторант, наречен „При Боун“, където ядоха печени ребърца и играха билярд. Когато я изпрати до вкъщи, я целуна два пъти, после се опита да й разкопчае джинсите, но тя се измъкна от колата и бързо се прибра.

На втората среща отидоха да танцуват, после в градския парк. Там пиха студено вино на маса за пикник. Трой се опита да я склони да отидат в неговия апартамент, но тя отказа. Беше й приятно, когато дъхът му галеше ухото й. Тогава реши да започне с хапчетата.

След три дни и три хапчета тя отиде у тях, разреши му да я съблече, да я положи върху леглото — тънък матрак на самия под. Когато той започна, тя затвори очи, държеше се с всичка сила за раменете му и се надяваше, че той няма да види белезите от бременността по корема й.

Трой не бе споменал нищо за пазене — нито бе предложил, нито пък бе попитал. Тя беше доволна, че поне веднъж бе използвала главата си и сама бе взела решение да мине на хапчета.

хапчета… малки хапчета… по-дребни от аспирин… по-плоски от витамини… беше взела три… само три…

Изведнъж си помисли, при това със сигурност, че три хапчета не могат да я предпазят. Бяха нужни много дни, цели седмици вземане на хапчета, преди да е наистина безопасно. Защо, мислеше си тя, бе постъпила толкова глупаво? Защо бе рискувала? Защо лежеше на този матрак, миришещ на селско сирене, с мъж, който въобще не се интересува дали тя ще забременее?

После единственото, което й оставаше да направи, бе да се моли Трой Мъфет да побърза, да приключи по-скоро. Така и стана.

Когато той свърши, тя бързо се облече и си тръгна.

Във фургона се изми старателно, като дълго търка тялото си със сапун и гореща вода, сякаш това можеше да изтрие десетте минути, прекарани на матрака с цвят на маджун. Тогава си спомни глупавите предпазни мерки, които вземаше, когато започна да спи с Уили Джак. Пиеше аспирин с кола, сипваше във ваната оцет — все противозачатъчни средства, които загазилите момичета си шепнат в часовете по физическо в седми клас.

Когато се пъхна под завивките в леглото си, едва се удържа да не събуди сестра Хъзбанд и да я помоли да каже една молитва за нея. Възпря я мисълта, че вероятно Господ има по-важна работа от тази да насочва сперматозоидите на Трой Мъфет.

 

 

Новали се обади на Лекси рано на другата сутрин, преди да е излязла за работа.

— Добре ли си? — попита приятелката й. — Звучиш ми странно.

— Добре съм. Мислех си дали няма да идваш в магазина днес. Можем да обядваме заедно.

— Не, промених си смените. Ще работя от три до единайсет.

— Защо?

— Пралин и Брауни са с рубеола, не могат да ходят на детска градина. Съседката обеща довечера да ги гледа.

— О!

— Новали, случило ли се е нещо?

— Всъщност не. Просто исках да поговорим.

— Защо не дойдеш у нас? В колко трябва да си на работа?

Настъпи тишина.

— Новали?

— А?

— Какво има? Какво става?

— Мисля, че може би съм бременна.

 

 

Лекси живееше в един блок с евтини апартаменти на края на града. Преди години сградите служели за мотел. Четирите постройки се намираха около езеро, което наемателите наричаха „отровната вана“. По голата земя с няколко излинели кедри се търкаляха ръждясали велосипедчета, части от радиоапарати, капаци за кофи и парчета тухли. Две мършави псета, необезпокоявани от нищо, ближеха тревисто нетно на паркинга, когато Новали спря колата зад тях.

Вратата за апартамента на Лекси, номер 128, бе украсена с коледно венче и звънчета. Оставаше само седмица до празника на Вси светии.

— Здласти, Новали — посрещна я Брауни. — Имам лубеола. Гледай. — Повдигна фланелката си с нарисувани костенурки Нинджа и й показа обрива по корема си.

— Боли ли?

— Да, но аз съм голямо момче — отвърна й той и затопурка обратно към телевизора.

— В банята съм, Новали — провикна се Лекси. — Има кафе.

Тя влезе в кухнята, но си наля само чаша вода. Нямаше нужда от кафе, отчасти защото стомахът й не беше настроен за кафето на Лекси — мока с шоколадови пръчици, отчасти поради светлината. Приятелката й бе боядисала всичко с бяла емайлова боя, купена от разпродажба по петдесет цента галона. В слънчеви дни блясъкът беше ослепителен. Стаите бяха толкова светли и бляскави, че Пралийн, най-русокосото от децата, щом се събудеше, слагаше стара кадифена шапка с черна воалетка, за да пази очите си. Затова майка й я наричаше мадам Пралина и й сипваше млякото във фина чаша от китайски порцелан.

Лекси дотича в кухнята, облечена в поредната придобивка от някаква разпродажба — прозрачен халат, който по думите й бил точно като този на Мерилин Монро от филма „Някои го предпочитат горещо“.

— Разкажи ми всичко.

— Добре. — Новали отпи от водата и облиза устни.

— Момчето, за което ти разправих…

— Дето работи в сервиза.

— Трой Мъфет. Спах с него… и умирам от страх, че може да съм бременна.

— Той не използва ли нещо?

— Не.

— А ти?

— Не. Да. Искам да кажа, аз вземам хапчета, само че…

— Тогава няма защо да се притесняваш?

— Само че ги вземам от съвсем скоро.

— Сигурно затова ти закъснява. Понякога през първите месеци цикълът се премества.

— Просто им нямам вяра.

Колко е закъснението?

— Не знам дали имам закъснение.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, още не ми е време за мензис. Ще ми дойде след една-две седмици.

— На колко е тогава бременността? Ако хапчетата не са свършили работа, на колко би могла да си? Две седмици?

— Не.

— Една седмица?

Новали поклати глава.

— Колко тогава?

— Девет-десет часа.

Лекси се засмя, стисна ръката на приятелката си и стана да си налее кафе.

— Миличка, мисля, че е малко рано да се тревожиш.

— Не, не е рано! Точно сега е времето, точно сега! Когато ще може да се направи нещо.

— Искаш да кажеш аборт?

— Не, не това.

Лекси имаше объркан вид.

— А какво?

— Ами не знам. Затова дойдох при теб.

— При мен?

— Ти работиш в болница, така че…

— Новали, помисли с кого говориш. Имам четири деца. Четири! Мислиш ли, че ако знаех какво може да се направи…

— Има обаче начини. Чувала съм…

— О, да, и аз съм чувала. Първия път пих хинин. Една съученичка ми каза, че с него ще се оправя. Моите богоугодни дъртаци ме изгониха, защото съм съгрешила и „ги срамя пред хората“ и след няколко месеца нарекох първото си бебе Брауни.

— Защо точно Брауни?

— На името на прочутото добро джудже, което през нощта върши добри дела. Защото през цялото време, докато бях бременна, мечтаех то да ми помогне. — Лекси отпи от кафето си и продължи: — Втория път опитах с кихане.

— За пръв път чувам.

— Аз също не бях чувала, но прочетох една статия за жена, която пометнала, защото не можела да спре да киха. Реших, че щом кихането е свършило работа при нея, ще помогне и при мен? Смърках черен и червен пипер. Гъделичках си носа с перо, с памук, с трева. Скубах си веждите, докато почти не ми останаха. И стана. Кихах и кихах, и кихах. Девет месеца по-късно родих момиченце, което нарекох Пралийн.

Лекси сипа още една лъжичка захар в кафето си.

— На третия път скачах.

— Скача?

— Имаше една циганка, която живееше до моста Уилис. Чух, че правела някакви магии. Така и стана. Тя ми каза: „Момиче, ако скочиш назад девет пъти преди изгрев, бебето ще се махне.“ И аз скачах. Но за всеки случай, за да се презастраховам, скачах назад почти километър. По целия път от Периш Роуд до каменоломната. Ударих си крака, размести ми се капачката на коляното… През май родих близнаци. Не знам, мила, как можеш да си помогнеш. Остава ти само да чакаш и да видиш.

— Ами онези тестове за бременност?

— Не вярвам да дадат резултат след десет часа, но…

Вратата на кухнята се отвори и се показа Пралийн по нощница с Мини Маус и кадифената шапка на главата, с подпухнали от сън очи.

— О-хо, мадам Пралина е станала.

Докато се наместваше в скута на майка си, заяви:

— Нобали, имам руби-руби.

— Знам, миличка.

Лекси нагласи черната воалетка над лицето й.

— Искаш ли чаша сок?

— Да, и… — Детето кихна два пъти.

— Наздраве, мадам Пралина — рече Лекси. — Бог да те пази.

 

 

През следващите две седмици Новали се опитваше да избягва Трой Мъфет. Той приближаваше входа на магазина по няколко пъти на ден, но тя се преструваше на заета и казваше само едно „Здрасти“. Когато й се обаждаше вкъщи, измисляше поводи, за да не говори.

Нямаше апетит и спеше само по няколко часа. Ставаше по два-три пъти на нощ, ходеше в тоалетната и беше сигурна, че причината е натискът върху пикочния мехур. Понякога й се повдигаше и й се виеше свят — точно както се бе чувствала при първата бременност.

Но една сутрин преди разсъмване, докато все още бе в плен на съня, почувства познатата мокрота между краката си и страховете й приключиха. Отново бе свободна. Отново бе предишната Новали — без хинин, оцет, аспирин или кола… Без кихане и скачане. Този път беше извадила късмет.

Спомни си нещо, което бе прочела в една книга за Индия, за жените от кастата на Недосегаемите. Те абортирали, като се бодели с железни пръти, нагрети върху горещи въглени.

Новали седна в леглото — повече не можеше да спи.

Стана, светна лампата и започна да сваля книгите от етажерката на пода. Намери това, което търсеше, прелисти книгата и прочете търсеното стихотворение за някаква негърка, която пометнала.

После взе друга книга и погали корицата с ръка. Това бе историята на една арабка, която като млада сложила паяци в утробата си, с надеждата те да причинят аборт.

Взе една малка книга от долния рафт — току-що я беше прочела. Историята на Бренда, еврейско момиче — то си сложило мембрана, защото приятелят й я бил помолил.

Огледа пълната с книги стая. Имаше книги в ъглите, на тоалетката, над леглото, на етажерката. В библиотеката на Форни книгите бяха много повече. Повече книги, повече истории, повече стихотворения. И изведнъж Новали разбра нещо, за което не се бе сещала преди. Тя не беше предишното момиче. Никога нямаше да бъде същата като преди.

Беше свързана с жените, за които бе чела. Недосегаемите, негърките, арабките. Беше свързана с тях, също както с момичетата от часовете по физическо в седми клас — измислени жени, носещи имена като Бренда, и истински — на име Лекси.

Тогава си спомни за деня, когато срещна Форни, за първия си ден в библиотеката — беше обикаляла рафтовете, беше изваждала книги, беше чела от една, после от друга… Беше ги държала в ръце, беше им говорила като на живи същества за дървета, поезия и картини… Тогава обаче нищо не разбираше. Сега започваше да го осъзнава и съжаляваше, че ще трябва да чака чак до сутринта, за да се види с Форни, да му каже, че най-после започва да разбира.