Били Лец
Аз и дъщеря ми (29)

Двадесет и девета глава

Беше в кухнята и подреждаше негативи, когато иззвъня телефонът. Докато вдигне слушалката, звъненето прекъсна. Почувства едва ли не разочарование. Разговорът по телефона щеше да бъде много по-приятен, отколкото да оправя бъркотията в кухнята.

В двата месеца след сватбата на Каролин Бидъл тя засне родова среща, два рождени дни и детска балетна изява. Сега се опитваше да се справи с купчината негативи и копия.

Ако трябваше да заснеме банкета на Търговската палата и избирането на мис Секвоя, вероятно щеше да й се наложи да пристрои още една стаичка. Ако не превъзмогнеше бъркотията в тъмната стая на Моузис, той нямаше да е виновен, че я е лишил от право да работи там.

Започваше да се забелязва известен напредък, когато видя снимка на Форни. Беше я направила една вечер в задния двор. Снима го как гледа с тъмните си очи в апарата с познатата мека извивка на устните, точно преди да се усмихне.

Прокара пръст по хартията, докосна шията, скулите, устните. Повдигна снимката към очите си и в този момент телефонът отново иззвъня. Скочи, сякаш я бяха хванали да нрави нещо непозволено.

— Ало?

Отсреща мълчаха, но линията не беше прекъснала. Долавяше се бързо дишане.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Брумит.

— Кой?

— Можеш ли да дойдеш тук?

— Брауни? — Новали се опитваше да свърже детето, което я наричаше „Нобали“ от четиригодишен с глас, който не звучеше по детски.

— Можеш ли да ни помогнеш? — попита той.

— Какво има? Какво се е случило?

— Имаме нужда от теб.

— Вкъщи ли си?

— Да.

— Къде е Лекси?

Усети, че момчето отдалечи слушалката от устата си. Чуваше, че говори, но не разбираше думите. После долови плач на момиче.

— Майка ти там ли е?

Когато не получи отговор, тя притисна по-силно слушалката. Стори й се, че го чу да казва „стой мирно“, но момчето не говореше на нея.

— Брауни?

Чу как се хлопна врата и как той произнесе далеч от телефона „Полийн“, но името прозвуча повече като въпрос.

— Брауни! — Сви ръка над слушалката, за да усили звука. — Брауни!

След миг до слуха й достигна някакво шумолене и отново долови дишането на момчето.

— Дай ми да говоря с майка ти — опита се гласът й да звучи спокойно.

— Не може.

— Защо? Какво има?

— Защото… защото… — тогава в гласа му се чу нещо странно — полутон, висок и остър.

Новали каза:

— Добре, идвам. — Чу как телефонът падна и изпука. — Чуваш ли ме? — извика тя. Разбра, че слушалката бе паднала — чу как се тресна на плочките. — Брумит? — линията не беше прекъснала, но отсреща не се чуваше нищо. — Брумит, чуваш ли ме? Идвам.

 

 

Десетминутният път до дома на Лекси Новали измина за пет, спря до един смриков храст и изхвърча от колата толкова бързо, че забрави да изключи двигателя.

Вратата на апартамента им бе украсена с червена гирлянда и рисунки с тебешир на младенеца, въпреки че оставаха само няколко дни до Четвърти юли.

Влезе вътре и присви очи срещу белотата на снежните стени. В дневната нямаше нищо обезпокоително — списанията бяха подредени на купчинка върху масичката, кувертюрата на дивана бе изпъната, играчките — прибрани. Стаята изглеждаше наред. Но все пак имаше нещо смущаващо.

— Лекси?

В апартамента беше съвсем тихо. Не се чуваше звън на чаши, нито водата в тоалетната, нито смях на деца. Единственият шум идваше от далеч — на междущатското шосе виеше някакъв голям камион.

Тя тръгна по коридора към спалните в задната част на апартамента, но едва не настъпи зелената кадифена шапка на мадам Пралина. Воалетката бе разкъсана.

Изведнъж на вратата на първата спалня се мярна фигура на голо дете — босите му крака прошляпаха по пода и то изчезна.

Когато стигна до стаята и погледна вътре, Новали не го видя. Леглото беше разхвърляно. В първия момент не забеляза децата — скупчени между възглавници и завивки. Но бяха там — близнаците стояха прегърнати, допрели еднаквите си лица.

— Добре ли сте?

Те я гледаха с ококорени, немигащи очи.

— Какво става тук?

Малката Рут сложи пръстче на устните си и прошепна: „Роджър“. В този миг двете деца пропълзяха по леглото и се вкопчиха в нея, притискайки лица към полата и.

— Къде е Фъстъчето? — попита тя с тих глас.

Чери посочи една издутина в леглото.

— Там — отвърна тя и обви с ръка шията на Новали.

С близнаците на ръце приближи леглото й вдигна завивката. Бебето спеше дълбоко — беше се измъкнало от пелените.

— Да видим къде е мама.

Понечи да тръгне към вратата. Децата я пуснаха и отново се свиха на леглото — скрити сред възглавници и одеяла.

Когато отново излезе в коридора, тръгна на пръсти. Вратата на стаята на Лекси бе затворена. Отвътре не чу нищо, защото пулсът й биеше в ушите. Понечи да почука, да я повика, но не можа. Когато натисна бравата, вратата се отвори сама.

— О, Господи!

В ъгъла клечеше Полийн съвсем гола, само с едни чорапки на краката. Косата й беше мокра, сплъстена по лицето, гледаше с празни, сухи очи. Клатеше се напред-назад и тихо скимтеше като изплашено животинче. От долната й устна се точеше слюнка и падаше по старата рана на коляното й.

Брумит седеше на единия край на леглото и се опитваше да отпуши шише с риванол.

— Ама че проклето нещо — изломоти той.

— Брумит, би ли ми казал… — Не довърши, защото в този миг видя Лекси.

Някой я беше завил до шията, беше сложил на челото й мокра кърпа, но лицето й беше открито.

Едното око бе толкова подуто, че клепачът се бе обърнал наопаки. Другият клепач бе разкъсан и окото под разкъсаната кожа едва проследи движението на Новали от вратата към леглото.

Кичур коса бе залепнал по кафявата течност, която течеше от ноздрите й. От бузата бе откъснато парче кожа. Горната й устна зееше разцепена.

Тя издаде звук и се опита да промълви някаква дума, но брадата и се изкриви доста странно, сякаш лицето се счупи на две.

— Лекси, недей. Ще се обадя…

Брумит вдигна глава, като че ли току-що я бе чул, че влиза.

— Намерила си шапката й — изрече той.

Новали с изненада откри, че стиска кадифената шапка.

— О, шапката на Пралина. Аз…

Той приближи.

— Не я наричай Пралина — каза момчето и измъкна шапката от ръката й.

Бе обут в бели шорти и когато се обърна, тя видя, че отзад бяха изцапани с нещо тъмно. По светлата кожа на краката му имаше ивици засъхнала кръв.

— Ето — каза на сестра си, — сега ще ти сложим шапката.

Когато докосна рамото й, тя извика и се отдръпна, но той я успокои, погали я по косата и тя отново започна да се клати. Момчето внимателно сложи шапката на главата й, после спусна скъсаната воалетка над лицето.

— Името й е Полийн — рече той, — и вече не е дете.