Били Лец
Аз и дъщеря ми (20)

Двадесета глава

Точно в три през нощта Новали отиде в кухнята, сложи чашата си от кафе в умивалника и грабна ключовете на тойотата от куката до вратата.

Току-що бе звънила в полицейския участък — третото й обаждане за последния час. От първото научи, че още очакват информация от Миднайт, Мисисипи. От второто разбра, ме мъж и жена с форд — регистрация от Мисисипи — били стояли два дни в „Уейсайд“ — един мотел на запад от града. При третото позвъняване, последното, някакъв полицай й каза, че двойката от Мисисипи, която я интересува, била напуснала мотела рано сутринта.

Форни дремеше на стола и се стресна, когато тя влезе в дневната.

— Новали, какво…

— Не мога да стоя тук, Форни. Не мога просто да стоя и чакам.

— Какво искаш да правиш?

— Не знам! Да обиколя наоколо. Да задавам въпроси. Да правя нещо!

— Добре. Да тръгваме.

Господин Спрок, свит на един сгъваем стол, завит с кувертюрата, измърмори тихо насън нещо като „залез“. Сестрата в ъгъла на кушетката, подскочи, когато я докосна по рамото, после махна с ръка, сякаш за да прогони съня.

— Да, миличка, будна съм.

— Сестро, ние с Форни излизаме да поогледаме наоколо. Може да се отбием и в полицията.

— Къде е Лекси?

— Помолих я да си отиде. Защо да плаша на гледачка за цяла нощ? — Приглади полата на възрастната жена. — Нали нямаш нищо против да излезем?

— Разбира се — отвърна тя и я потупа по ръката. — Господин Спрок ще е тук с мен. Ще стоим заради телефона. Обади се, ако имаш нужда от нас, чу ли?

Новали кимна, целуна я по бузата и излезе.

Нощният въздух бе студен. Докато влизаше в колата, уви шала плътно около врата си.

— Откъде искаш да започнем? — попита Форни, маневрирайки по алеята.

— Да отидем до онзи мотел.

— „Уейсайд“?

— Знам, че полицията е била там, но искам да проверя лично.

Тойотата беше единствената кола на улицата чак докато завиха по „Комърс“, където видяха едно самотно градско такси — стар модел додж. Караше го още от 1974 г. индианка от племето команчи на име Марта Уочтейкър. Форни й махна, когато минаха, а Новали се обърна и изгледа купето, да не би в него да е скрито седеммесечно бебе.

След няколко пресечки видяха полицейска кола пред денонощния магазин „Купи и си върви“, Форни паркира до нея. Полицаят се виждаше на щанда — пиеше кафе и пушеше цигара.

— Ще почакаш ли тук? — попита я. — Аз ще поговоря с него.

— Идвам с теб.

Полицаят, як мъж, наближаващ петдесетте, се усмихна, като ги видя.

— Форни, къде си тръгнал толкова рано сутринта?

Той се обърна и даде път на младата жена.

— Джийн, това е Новали Нейшън, майка на бебето, което… изчезна.

— Госпожо — кимна Джийн. — Съжалявам за тревогите.

Тя кимна.

— Можеш ли да ни кажеш нещо, Джийн? — попита Форни. — Каквото и да е?

— Не мога, Форни. Идвам от участъка. Връзките с Мисисипи са под наблюдение, но още няма нищо.

— Е, просто исках да проверя.

Продавачът, момче с бебешко лице и едра тюркоазена обица, се наведе напред и се усмихна.

— Искате ли кафе? Съвсем прясно е. Заведението черпи.

Новали поклати глава, но Форни каза, че ще пие.

Момчето му наля, а тя приближи щанда.

— Бихте ли ми казали дали някой е идвал да купува бебешки неща? Например пелени, биберони… Може би залъгалка или ринг за зъбки. Нещо такова.

— Не, непознат човек не е купувал — отвърна момчето. — Познавам всички момичета с бебета наоколо. За такива неща идваха само някои от тях.

— Госпожо — обади се полицаят, — проверяваме от момента, в който получихме сигнала. Всеки магазин в града. Дори продавачите, които вече се бяха прибрали вкъщи. Проверихме също и дрогериите. И в „Уол-Март“. Не ви укорявам, знам, че се тревожите. На ваше място и аз бих постъпил така.

Тя кимна и тръгна към вратата.

— Форни, как е Мери Елизабет? — попита полицаят.

— Все така, Джийн.

— Поздрави я от мен.

— На всяка цена.

— Госпожо, щом научим нещо, ще ви се обадим.

— Благодаря.

Когато седна отново в тойотата, трепереше.

— Не искаш ли да изчакаш вътре, докато колата се позатопли?

— Не, нищо ми няма.

Форни пое на запад и след малко минаха край „Уол-Март“. Тя изви глава, загледана в магазина.

— Какво видя?

— Една кола ей там.

Форни спря и мина през паркинга към спрелия в тъмния край автомобил. Беше син форд, опрян със задната част до стената.

Фаровете на тойотата осветиха предното му стъкло, докато спираше пред нея.

— Новали, ти остани тук.

— Добре — отвърна тя с тънък, пресекващ глас.

Той излезе, приближи се и започна да я обикаля.

Стигна задната част, наведе се и изчезна. Новали отвори вратата и понечи да слезе. В този миг Форни отново се появи, наведе се над прозореца и заоглежда вътрешността.

След малко се върна при тойотата и се намести вътре.

— Оклахомска регистрация — рече той. — И е празна. Има само няколко кутии.

Тя си пое дълбоко и шумно дъх, сякаш изплуваше от дълбока вода.

— Задната дясна беше спукана. Сигурно затова е тук — нямал е резервна гума.

Подкара обратно към улицата. Младата жена отпусна глава на облегалката.

Наближиха града и минаха край църквата „Нов живот“ с изобразената в нормални размери коледна сцена, осветена от прожектори. Точно зад църквата беше пазарът на елхи. Новали не можеше да повярва, че само преди няколко часа с Форни бяха ходили да търсят дръвче. Имаше чувството, че от тогава са минали дни, седмици, цяла вечност.

След няколко минути завиха по главната улица. Тя изглеждаше съвсем пуста, но светеше от коледните украси. Стълбовете на уличните лампи бяха превърнати в бастунчета с бонбони, а по тях висяха закачени червени гирлянди.

— Доведох тук Америкъс онзи ден да види гирляндите, Форни.

— Сигурен съм, че са й харесали.

— Няма да повярваш, но когато й показах влакчетата и й казах „ту-ту“, тя издаде звук като от локомотивна свирка.

Той погледна към Новали и изцъка, май не й вярваше.

— Не лъжа! — каза тя. — Кълна се.

— Новали…

— Направи го, ето така — пое си дъх и изду бузи, но вместо звук, наподобяващ на свирка, от устните й излезе тъжен, протяжен звук.

Форни натисна спирачките, спря колата насред улицата и протегна ръце към нея.

— Толкова ме е страх — рече тя, но гласът й се изгуби в неудържим плач, разтърсващ цялото й тяло.

Обви с ръце раменете му и притисна лицето си във врата му. Той сложи едната си ръка върху главата й, а с другата обгърна гърба й… Стояха прегърнати и плачеха.

 

 

Табелата с надписа за свободните места светеше в мотела „Уейсайд“ — ниска двуетажна сграда. Обиколиха паркинга три пъти, но от форд с мисисипска регистрация нямаше и следа.

Когато най-сетне паркираха и влязоха в мотела, нощният дежурен — възрастен мъж — спеше на дивана във фоайето. Не можа да им помогне — беше дошъл чак в десет часа, часове след заминаването на двойката от Мисисипи.

— Не можете ли да ни кажете как изглеждаха? — попита Новали.

— Въобще не съм ги виждал. Отсъствах цяла седмица заради грипа. Тази вечер съм за пръв път на работа.

— Ами колата им? Някой я е видял. Била е паркирана тук.

— Сигурно Норвел. Той ме заместваше, докато боледувах.

— Къде е сега?

— Живее чак в Солисо, мисля, но…

— Норвел фамилията му ли е?

— Не знам. Той работи тук само от няколко седмици.

— Сигурно има начин да се разбере…

— Момиче, с удоволствие бих ви помогнал, но не знам какво мога да сторя. Така казах и на полицията. Те отидоха да търсят Норвел, доколкото разбрах. Може би той ще им каже нещо.

Форни хвана Новали за ръка и я изведе навън.

— Защо да не отидем направо в полицията? Ще разберем какво знае Норвел.

— Разбира се, добра идея — отвърна тя без особено въодушевление.

Когато завиваха отново по главната, в далечината се чу сирена, която ставаше все по-силна, а фаровете бързо ги настигнаха. Форни намали и мина в дясното платно, за да даде път на патрула. После, на пресечката на главната и „Рузвелт“, ги задмина втора полицейска кола.

— Какво ли става? — зачуди се. — Може би катастрофа на междущатското.

Когато край тях профуча трета полицейска кола, Форни натисна педала на газта и се понесе след нея.

— Форни?

— Не знам, Новали. Нищо не знам. Но ще разберем.

Изкачиха хълма точно над „Уол-Март“ и видяха светещите фарове на трите полицейски автомобила, спрели на ливадата и алеята пред църквата „Нов живот“.

Форни подкара тойотата натам.

— Новали, не знам дали това има нещо общо с Америкъс, но…

— Гледай! Гледай, Форни!

Тя вече бе вън от колата — тичаше към църквата с коледната сцена. Пред нея се намираха и тримата запъхтени полицаи — през пластмасови камили, кози, магарета, овце, блъскайки ангелите, дървените Исус и Мария… те си проправяха път към вътрешността на обора, навеждаха се над люлката, коленичеха до яслата, където от покритото със слама легло се размахваше едно малко юмруче.

Насред ливадата Новали падна, подпря се на коляно, изправи се и задъхана продължи да тича… Изблъска полицаите и впери очи в своето бебе, което плачеше в яслата.

Пътният патрул забелязал табелата от Мисисипи. Спрели ги в областта Адеър по пътя за Арканзас.

Америкъс, чието тяло се тресеше от студ и уплаха, вече ридаеше без сълзи. Поемаше дъх и хълцаше почти без звук.

Признали, че са я взели. Казали, че са я оставили тук, в яслата.

Грабна Америкъс в прегръдките си и я притисна до себе си. Сърцето й биеше до нейното.

Казали, че Бог им поръчал какво да направят. Да я заведат в църква…

Америкъс, гушейки се в тялото на майка си, се успокояваше от познатата миризма и глас, хълцаше и започваше да диша по-спокойно.

Господ им бил казал да я заведат в църква и да я покръстят. Така и направили. Покръстили бебето!

Форни прекрачи над Мария и един паднал ангел, проправи си път към яслата и застана до Новали. Опита се да каже нещо, но гласът му бе пресекнал. Тогава се наведе и целуна Америкъс, докосвайки се до слама, сълзи и устни… до възраждащото се чувство за щастие.