Сандра Браун
Защото те обичам (1)

Глава първа

Защо Господ е създал смъртта толкова болезнена? — питаше се младата жена.

Тя сграбчи издутия си корем, когато следващата болка разкъса долната част на тялото й и се спусна по бедрата. Поредният пристъп премина и тя загълта въздуха на пресекулки като някакво ранено животно, опитващо се да събере сили да отрази следващата атака, която щеше да се вкопчи в нея само след броени минути. Нямаше съмнение, че щеше да я сполети, защото не мислеше, че ще й бъде позволено да умре, преди да се роди детето й.

Тя потрепери конвулсивно. Дъждът беше леден, а всяка капка — тънка игла, пробождаща кожата; влагата се беше просмукала в дрипавата й рокля и бельо, които по някакво чудо беше съумяла да задържи заедно с няколко груби шева. Дрипите лепнеха към тялото й подобно на мокра козина, непосилно тегло, приковало я към прогизналата земя заедно с непрекъсващото страдание. Студът я пронизваше до кости, но въпреки това потта извираше безспир след часовете безмерни страдания.

Кога беше започнало всичко това? Миналата нощ, точно след залез-слънце. Болката в долната част на гърба й се беше усилвала постепенно, за да пропълзи накрая около целия корем и да сграбчи в безмилостното си менгеме утробата й. Забуленото от облаци небе не позволяваше да се определи точно кое време на деня беше, но тя предположи, че утрото вече преваля.

Тя се концентрира върху гъстите клони над главата си, които затуляха посивялото небе, докато изтърпи поредната контракция, изстискваща вътрешностите й. Дъждовните облаци препускаха по небето и нехаеха за девойката, която нямаше още и двадесет години, гърчеща се изоставена сред пустошта на Тенеси и даряваща живот на същество, за което тя не искаше да мисли като за бебе, та дори и като за човек.

Завъртя глава и положи буза върху постелята от прогизнали и прогнили листа, останки от миналата есен, като остави сълзите си да се смесят с дъжда. Бебето й беше заченато в срам и унижение и едва ли съществуваха условия по-мизерни от тези, в които заслужаваше да се роди.

— Велики Боже, помогни ми да умра — помоли се тя при следващия жесток пристъп, разкъсващ тялото й отдолу нагоре.

Той громолеше в тялото й подобно на лятна гръмотевица, набирайки яростна стремителност в мига преди да разтърси плътта й, точно както екът прокънтява в подножието на планинския склон.

Миналата нощ се беше опитала да забрави болките, без да прекъсва ход. Но когато между бедрата й рукна вода, тя се насили да легне на земята. Нямаше намерение да спира, защото всеки изминал ден означаваше още няколко мили по-далеч от трупа, който сигурно вече беше намерен. Тя се надяваше да изгние и никой да не го открие, но в действителност съзнаваше добре, че едва ли щеше да има такъв късмет.

Безмилостната болка, разкъсваща вътрешностите й, без съмнение бе наказание, пратено й от Бог, защото бе изпитала щастие, гледайки как едно от творенията Му умира. Също и късчето живот, което носеше в утробата си от девет месеца и на което желаеше смъртта. Беше страшен грях, но въпреки това се молеше най-горещо да не види с очите си искрицата живот, която се стремеше да се изтръгне от утробата й. Молеше се да умре преди бебето.

Следващият пристъп беше най-жестокият от всички до този момент и я накара да се надигне и да седне на земята. Трепереше неудържимо колкото от страх, толкова и от болка. Последният напън я беше разпорил от горе до долу. Тя издърпа над коленете си оръфания подгъв на роклята си и паяжинестите останки от фустанелата, след което нерешително пъхна ръка между краката си и се докосна.

— Ооооо… — изскимтя тя и заплака.

Пръстите й бяха докоснали главичката на бебето. Тя дръпна ръката си с полепнала кръв и слуз. Внезапно тялото й се обтегна като струна до скъсване в опита си да изхвърли чуждото тяло, в което изведнъж се беше превърнало съществото, обитавало уюта на утробата й в продължение на девет месеца.

Тя се подпря на лакти, разтвори бедра и се напрегна с всички сили. Кръвта забумка в тъпанчетата й и зад присвитите й очни ябълки. Челюстите я заболяха от стискането. В миговете на кратко отпускане устата й жадно гълташе животворния въздух. След което болката прииждаше отново. И отново.

Тя изпищя и вложи последната искрица живот в един последен напън, който събра енергията на цялото й тяло в онова тясно място между бедрата й.

И изведнъж се почувствува свободна.

Рухна изтощена по гръб, като жадно и шумно гълташе с благодарност въздуха, примесен с дъждовна влага. В гората не се долавяше никакъв звук, с изключение на задъханото й дишане, наподобяващо скъсан ковашки мях, и тежкия ромон на дъжда. Отсъствието на всякакви други звуци беше зловеща прокоба. Дребното същество, току-що напуснало тялото й, лежеше безмълвно и неподвижно.

Забравила молитвата, която току-що беше отправила, тя с усилие се изправи и седна на земята, като издърпа встрани дългата си рокля. От гърлото й се изтръгнаха звуци на животинска мъка при вида на мъртвото новородено между краката й, не по-голямо от къс месо. Беше дошло на белия свят, за да умре. Майчината пъпна връв, хранила го толкова дълго време, накрая се беше превърнала в инструмент на смъртта. Лигавата тъкан се бе омотала около вратлето на бебето. Лицето му бе посиняло. Жестокият свят бе превърнал в самоубийство стремежа му към светлината. Момичето се чудеше, дали то не беше предпочело да умре, инстинктивно осъзнавайки, че ще бъде презряно дори и от собствената си майка.

— Ти поне няма да изпиташ страданията на живота, миличкото ми — прошепна тя.

Падна върху прогизналата земя и втренчи невиждащи очи в продраното небе, съзнавайки, че има треска и сигурно бълнува, защото тези мисли за бебетата, които се самоубиват в утробите на майките си, можеха да хрумнат само на луд човек. Но все пак мисълта, че бебето й споделя желанието й да умре, я караше да се чувствува по-добре.

Трябваше да се помоли за прошка, загдето бе изпитала щастие при смъртта на детето си, но беше прекалено изтощена. Господ сигурно щеше да я разбере. Нали, в края на краищата, той й беше причинил това страдание? Не заслужаваше ли тя малко отдих след всички тия мъки?

Очите й се притвориха под дъжда, който обливаше лицето й като целебен балсам. Не можеше да си спомни откога не беше усещала такова спокойствие. Прие го с благодарност.

Сега вече можеше да умре.

 

— Мислиш ли, че е умряла? — чу се хриплив младежки глас.

— Не знам — отвърна му друг, малко по-възрастен от неговия. — Пипни я и ще видим.

— Ще имаш да вземаш. Ти я пипни.

Високото, стройно момче приклекна на кокалестите си крака до неподвижно лежащата фигура. То внимателно подпря пушката си с дулото нагоре на дънера на близкото дърво. Ръцете му нервно потрепериха, докато ги протягаше към момичето.

— Страх те е, нали? — предизвика го по-малкото момче.

— Не ме е страх — изсъска му то в отговор.

И за да го докаже, протегна показалеца си до горната й устна, без обаче да я докосва.

— Диша — облекчено произнесе то. — Не е умряла.

— Как мислиш… господи, Буба, изпод роклята й тече кръв.

Буба инстинктивно отскочи назад. Брат му Люк имаше право. Просмукалата се кръв беше оформила алена локвичка под полите на роклята й, които едва закриваха коленете. Нямаше чорапи, а и кожата на обувките беше напукана и разръфана. Връзките бяха завързани след многобройни късания и последвалите ги възли.

— Мислиш, че някой я е прострелял или какво? Може би трябва да погледнем…

— Знам, знам — произнесе нетърпеливо Буба. — Затваряй си глупавата уста.

— Ще кажа на мама, че ругаеш, ако…

— Затваряй си устата! — Буба бясно се завъртя и изгледа заплашително младия си брат. — Аз пък ще й кажа, че ти се изпика във водата за прането на старата Уоткинс, след като тя ти издърпа ушите, че вдигаш голям шум около лагера. — Люк се изплаши и притихна, след което Буба се обърна пак към момичето.

Той страхливо повдигна полите на износената й рокля, като направо не му се вярваше, че наистина му се е ходело на лов сутринта. — Божичко! — изпищя той, като изтърва края на роклята и скочи на крака.

За нещастие, засъхналата от кръвта рокля не падна така, че да закрие безжизненото тяло между дългите крака на момичето. Двете момчета се вгледаха с ужас в мъртвото новородено. Гърлото на Люк издаде странен звук.

— Да не повърнеш? — запита Буба.

— Няма. — Люк преглътна с усилие. — Няма да повърна — добави той, но вече с по-малка увереност.

— Иди извикай мама. И татко също. Той трябва да я пренесе във фургона. Можеш ли да се върнеш в лагера?

— Разбира се. — Гласът на Люк преливаше от пренебрежение.

— Тогава тръгвай. Защото може да умре всеки момент, знаеш.

Люк наклони глава на една страна и се втренчи в бледото лице на легналата жена.

— Струва си човек да я погледа. Нали няма да я пипаш повече, докато се върна?

— Изчезвай! — изрева Буба като впи в брат си застрашителен поглед.

Люк се оттегли на безопасно разстояние, откъдето вече можеше да отвърне достойно на оскърблението.

— Аз ще разбера дали не си погледнал там, където е забранено. И после ще кажа на мама.

Буба Лангстън вдигна една шишарка и я запрати към по-малкия си брат. Шишарката щеше да го уцели, но Люк се втурна в гората. След като брат му изчезна сред дърветата, Буба коленичи до момичето. Захапа долната си устна, преди да погледне отново мъртвото бебе. След това, като използува само връхчетата на показалеца и палеца си, повдигна края на роклята и покри с него студеното телце.

На челото му изби пот, но сега, след като бебето вече не се виждаше, се почувства по-добре.

— Госпожо — прошепна той, — хей, госпожо, чувате ли ме?

Той боязливо я докосна по рамото. Тя простена и обърна главата си.

Никога не беше виждал такава коса. Дори и разрошена, пълна с клечки и листа, тя пак си беше хубава, къдрава и мека. За пръв път виждаше и такъв цвят. Нито съвсем червена, нито пък съвсем кестенява, а нещо по средата. Той измъкна манерката от кожената връв около врата си и развинти капачката.

— Госпожо, искате ли вода?

Той смело притисна металната гърловина до бледите й устни и изля малко вода върху тях. Езикът й се показа и облиза влагата.

Буба наблюдаваше като омагьосан как очите й се отвориха и се втренчиха размътено в него. Момичето видя едно момче с широко отворени очи на около шестнайсет години, приведено разтревожено над нея. Косата му беше толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Дали не беше ангел? А тя — в рая? Ако беше така, то тогава той не се различаваше по нищо от земята. Същото небе, същите дървета, същата прогизнала от дъжда гора. И болката между бедрата й беше същата. Значи още беше жива! Не, не, иди си, момче! Искам да умра. Тя отново притвори очи и загуби свяст.

Безпомощен и разтревожен за живота на младата жена, Буба приседна на мократа земя под дървото. Очите му не се отделиха от лицето й докато не чу шумоленето в гъстия листак, през който се провираха майка му и баща му.

— За какво момиче бърбори Люк, синко? — запита Зик Лангстън по-големия си син.

— Вижте, мамо, татко — изрече развълнувано Люк, като сочеше с пръст. — Ето я.

— Махнете се всички от пътя ми и ме оставете да видя бедното момиче. — Жената нетърпеливо разблъска мъжете настрани и коленичи тежко до момичето.

Отмахна първо влажния кичур коса, прилепнал към хлътналите бузи.

— Хубава е, нали? Чудя се какво ли е търсела в тоя пущинак сама.

— Там има бебе, мамо.

Госпожа Лангстън погледна първо Буба, после съпруга си, като тръсна глава в мълчалив сигнал да отведе настрана момчетата. Щом се обърнаха с гръб към нея, тя повдигна роклята на момичето. Тя недовиждаше, но гледката беше зловеща.

— Боже милостиви — промърмори тя. — Зик, подай ми ръка. Вие, момчета, бягайте веднага обратно във фургона и кажете на Анабет да застеле един сламеник. Разпалете хубавичко огъня и сложете чайника да заври.

Разочаровани, че щяха да изтърват най-интересната част от лечението, те в един глас запротестираха:

— Ама, мамо…

— Изчезвайте, казах ви.

За да не си навлекат гнева на майка си, който вече се разгаряше, те се затътриха обратно към кервана.

— Май е доста зле, а? — запита Зик, като приклекна до жена си.

— Аха. Първо трябва да оправим родилната треска, защото може да си иде като едното нищо от натравяне.

Те мълчаливо се заеха с изпадналото в несвяст момиче.

— Какво да правя с това? — запита Зик.

Беше увил плацентата заедно с изстиналото телце на мъртвороденото в стегнат вързоп.

— Погреби го. Съмнявам се тя дали ще има сили да отиде до гробчето поне още няколко дни. Отбележи мястото, защото после може да поиска да го види.

— Ще поставя един голям камък отгоре му, за да не могат животните да го разровят — изрече тежко Зик и се зае да копае яма с малката лопата, която беше донесъл със себе си.

— Как е момичето? — запита той, след като привърши, изтривайки ръцете си с пъстра кърпа.

— Още кърви, но съм я превързала добре. Повече нямаме работа тук. Можеш ли да я пренесеш до лагера?

— Ако ми помогнеш да я вдигна.

Момичето дойде в съзнание и запротестира, размахвайки вяло ръце докато Зик я обхващаше под коленете и гърба, за да я повдигне. После изнемощелите й крайници се отпуснаха и тя отново загуби свяст. Главата й клюмна на рамото му.

— Много особена коса има — каза Зик не без интерес.

— Не съм виждала досега такава — потвърди жена му разсеяно, докато събираше нещата, които бяха донесли със себе си. — Да побързаме, защото май пак завалява.

* * *

Между бедрата й пареше. Усещаше гърлото си сухо и раздразнено. Болеше я цялото тяло. И въпреки това някакво чувство на покой я обгръщаше отвред. Дрехите й бяха сухи и топли. Дали все пак не беше се озовала в рая? Може би онова светлокосо момче я беше оставило да умре? Затова ли чувстваше такава сигурност? Но в рая човек не да изпитва болка, а нея я болеше.

Тя с мъка отвори очи. Над главата си видя покривало от бял брезент. До сламеника, на който лежеше, светеше изправен върху един сандък фенер със слаб пламък. Тя се протегна, доколкото болката между бедрата й позволяваше, опипвайки меката постеля. Краката й бяха боси, но нагоре беше облечена в бяла нощница. Ръцете й се плъзнаха надолу, озадачени от промяната, станала с нея. След миг проумя, че коремът й отново е плосък.

И изведнъж пресните спомени я връхлетяха в ужасяваща вълна. Страхът, болката, ужасът да видиш новороденото си дете мъртво. Очите й се замъглиха.

— Хайде, хайде, стига си плакала. Не си спирала да плачеш, откакто си заспала.

Ръката, която избърса сълзите, беше едра и червена, загрубяла от денонощен труд, но допирът до лицето й беше приятен. По същия начин звучеше и гласът в ушите й.

— Искаш ли да си хапнеш малко от бульона? Направих го от зайците, които момчетата ми убили тази сутрин, преди да те открият.

Жената й протегна пълна лъжица с бульон и момичето я преглътна с удоволствие. Беше много гладна.

— Къде се намирам? — запита тя между отделните лъжици.

— В нашия фургон. Аз съм Мама Лангстън. Момчетата, дето те откриха, са моите синове. Спомняш ли си нещо? Уплашила си ги до смърт. — Жената се изкикоти. — Люк разправя историята наляво и надясно по целия керван. Споменах ли ти, че пътуваме много хора към Тексас?

Информацията беше прекалено обилна, за да може да я погълне, и тя се залови със супата. Топлият бульон сгряваше приятно стомаха й, като усилваше чувството за сигурност и уют. Седмици наред беше бягала, боейки се от преследвачи, и с изключение на последните няколко дни беше спала на открито и беше залъгвала глада си с дивите плодове на гората.

Костеливото лице, надвесено над нея, беше едновременно упорито и добро. Малцина биха победили в евентуалния си сблъсък с него, но и малцина биха изпитали грубост от него. Рядката й, някога кестенява, а сега добила мишосив цвят коса, беше опъната в мършаво кокче на тила. Беше едра жена с огромна гръд, провиснала чак до широкия й кръст. Носеше чиста, но избеляла памучна рокля. Кожата й беше набраздена от мрежа тънки бръчици, което контрастираше на момичешки розовите й бузи. Сякаш Господ, виждайки творението си, го е счел за твърде грубо и благосклонно е докоснал с четка тези бузи, за да смекчи с розовото острите черти.

— Хапна ли си добре? — Момичето кимна. Жената остави настрана металната купа. — Бих искала да знам името ти — изрече тя с внезапно смекчен глас, сякаш съзнавайки, че въпросът й може да не се посрещне добре.

— Лидия.

Гъстите вежди се извиха в ням въпрос.

— Хубаво е, но нямаш ли и друго име? Къде са близките ти?

Лидия извърна глава. Представи си лицето на майка си, такова, каквото го помнеше най-ранно детство; красива и млада, а не бледото и изнемощяло лице на умиращата в отчаяние жена.

— Само Лидия — повтори тихо. — Сама съм, нямам роднини.

Възрастната жена преглътна отговора. Тя взе ръката й в своята и я леко я разтърси. Изчака светлокафявите очи на младата жена да се обърнат към нея и възрази меко:

— Ти роди дете, Лидия. Къде е твоят съпруг?

— Умря.

— Ах, колко жалко.

— Не. Щастлива съм, че умря.

Жената бе объркана, но достатъчно учтива и разтревожена за състоянието на момичето, за да продължава с въпросите си.

— Какво правеше сама в гората? Закъде се беше запътила?

Лидия безразлично сви рамене.

— Наникъде. Исках да умра.

— Боже господи! Няма да ти дам да умреш. Още си много млада и хубава, за да умреш — мисис Лангстън издърпа грубо одеялото над крехкото тяло, за да прикрие внезапното състрадание, което я беше обзело.

Външният вид на момичето наистина предизвикваше състрадание. Трагедията беше оставила отпечатъка си по цялото й лице, бледо и изнемощяло под слабата светлина на фенера.

— Мъжът ми и аз погребахме момченцето ти в гората.

Лидия притвори очи. Момченце. А тя дори не беше забелязала това.

— Можем да изостанем малко зад кервана, за да се върнем до гробчето му, ако искаш.

Лидия яростно разтърси глава.

— Не! Не искам да го виждам! — изпод ресниците й блеснаха сълзи.

Възрастната жена я погали по ръката.

— Знам какво изпитваш, Лидия. Родих седем деца, но две от тях погребах. Това е най-жестоката участ, която може да споходи една жена.

„Не, не е“, помисли си Лидия. „Има и много по-жестоки неща.“

— Сега си поспи още. Страх ме е, че ще те втресе, дето си лежала в дъжда. Ще поседя при теб.

Лидия вдигна поглед към състрадателното й лице. Още не можеше да се усмихва, но чертите й се смекчиха от признателност.

— Благодаря.

— Ще имаш достатъчно време да ми се отблагодариш, когато се оправиш.

— Не мога да остана с вас. Трябва да… тръгвам.

— Имаш още доста време, докато стъпиш на краката си. Можеш да останеш с нас дотогава, докато желаеш. А ако искаш, можеш да продължиш с нас до Тексас.

Лидия се опита да възрази, защото не беше достойна да живее с почтени хора като тях. Ако само разберяха какво представляваше тя… Очите й натежаха за сън.

 

Ръцете му отново хищно я обхождаха от горе до долу. Тя отвори уста да извика и потната му, грапава длан я захлупи. Другата му ръка сграбчи яката на ризата й и я разпра. Мръсните му ръце сграбчиха гърдите й, извличайки удоволствие от причинената й болка. Тя заби зъби в дланта му, за да бъде наказана мигновено с плесник, от който ушите й звъннаха.

— Не се съпротивлявай, или ще разкажа на превзетата ти мамичка за нас. Не искаш тя да знае какво правим двамата с теб, нали? Сигурен съм, че това ще я съкруши и ще умре още на минутата, като разбере, че те шибам, не е ли така?

Не, Лидия не искаше майка й да узнае. Но как можеше да му позволи да повтори гаврата си с нея? Бедрата му яростно дълбаеха нейните в опита си да ги разтворят. Пръстите му болезнено се ровеха в плътта й, забивайки се докъдето можеха да стигнат. И онова отвратително нещо отново проникваше вътре в нея. Той се изсмя при опита й да издере лицето му с нокти и се опита да я целуне.

Тя се съпротивляваше безсилно.

— Не, не — изхълца тя. — Не, не, не…

— Какво има, Лидия? Събуди се, момичето ми. Сънуваш лош сън.

Успокояващият глас я намери в кладенеца на ада, където я беше завлякъл кошмарът, и я измъкна оттам. Тя отново се озова сред уютния покой на фургона на Лангстън.

Не я болеше от насилието, упражнено върху нея от Кланси, а от родилните болки. Господи, как можеше да продължи да живее със спомена за насилието? Беше родила дете от мръсното му семе и не заслужаваше повече да ходи по белия свят.

Мама Лангстън обаче не мислеше като нея. Момичето се вкопчи в ръкавите на износената й рокля, търсейки защита от кошмара, и възрастната жена пошепна успокоително:

— Беше само сън. Имаш треска и затова сънуваш кошмари, но никой няма да посмее да те обиди докато си при мен.

Ужасът полека отстъпи. Кланси беше мъртъв. Пред очите й застана неподвижното тяло, видя кръвта, която бликаше на тласъци и заливаше обезобразеното му лице. Никога повече нямаше да я докосне.

Тя с благодарност отпусна глава в скута на Мама Лангстън. Вече беше почти заспала, когато възрастната жена я положи върху неравната възглавница. През последните няколко седмици на бягството за легло й бяха служили борови иглици или сено. А понякога не беше имала дори и този късмет, и бе успявала само да подслони глава о някой дънер.

Сладката забрава я понесе на вълните си, а Мама Лангстън продължаваше да държи ръката й.

 

На другата сутрин я събуди люшкането на фургона. Глинените съдини подрънкваха ритмично при всяко завъртане на колелата. Кожените сбруи скърцаха, а металните закопчалки им пригласяха напевно. Мама Лангстън даваше инструкции на всеки кон поотделно, като придружаваше всяко напътствие с рязък удар на камшика. В същото време поддържаше жив диалог в почти същата тоналност с едно от своите отрочета. От устата й неспирно се сипеха съвети и нравоучения.

Лидия се размърда неудобно върху постелята си и завъртя полека глава. Момиченце със сламеноруса коса и широко отворени любопитни сини очи седеше до нея и не отделяше поглед от лицето й.

— Мамо, тя се събуди — извика то.

Лидия подскочи при внезапния вик.

— Прави както ти казах — извика в отговор Мама Лангстън. — Не можем да спрем сега.

Момичето се обърна отново към Лидия.

— Аз съм Анабет.

— А аз съм Лидия — изрече тя дрезгаво.

Гърлото я дереше като посипано с пясък.

— Знам. Мама ни каза на закуска и ни каза още, повече да не те наричаме „момичето“, защото ще ни скъса ушите. Гладна ли си?

Лидия помисли.

— Не. Жадна съм.

— Мама каза, че ще бъдеш жадна заради треската. Имам манерка с вода и друга с чай.

— Първо водата.

Лидия я пресуши, удивена колко много усилия й струваше това. После отново отпусна уморено върху постелята.

— Може би ще пийна чай малко по-късно.

Лангстънови бяха предвидили всичко, което ситуацията изискваше. Тя се смути силно, когато Анабет пъхна един леген под нея, за да може да се облекчи, но момичето се държеше съвсем естествено и изобщо не се намръщи, когато след това го изпразни през задната преграда на фургона.

Мама Лангстън се качи във фургона по време на обедната почивка, когато керванът спираше, за да си отдъхнат и хората, и животните. Идваше да смени превръзката между бедрата на момичето.

— Кървенето почти е спряло. Слабините ти заздравяват съвсем нормално, макар че ще те болят още няколко дни.

Прямотата на Мама Лангстън не съдържаше нищо обидно, но въпреки това Лидия се смущаваше да я разглеждат по този начин. Тя се радваше, че у нея се е запазила някаква чувствителност, като се имаше предвид какво беше преживяла през последните десет години. Майка й беше успяла да възпита деликатност у нея, преди да се нанесат във фермата на Ръселови. Знаеше, че повечето хора гледаха на тях като на белокожи отрепки. Всяко тяхно посещение в града биваше придружавано от оскърбителни подмятания. За щастие, не ходеха много често. Лидия не разбираше всички думи, но се научи да отличава и да се бои от оскърбителните интонации.

Понякога това вземаше непоносими размери и на нея й идваше да изкрещи, че тя и майка й не са като Ръселови, че се различават от тях. Но кой щеше да нададе ухо на едно мръсно, оръфано и босоного момиче? Видът й беше точно толкова позорен, както и този на Ръселови.

Но изглежда, съществуваха и хора, които не бяха толкова бързи в преценките си. Като Лангстънови например. На тях изобщо не им беше направило впечатление мръсната й парцалива рокля. Не я бяха оскърбили, че е родила дете без съпруг. Бяха се отнесли с нея като с равен.

Тя обаче не се беше почувствала равна на тях, макар че от всичко на света най-много желаеше това. Години щяха да минат, докато успееше да отмие от себе си петното, което й бяха нанесли Ръселови, но тя щеше да се отърси от него, дори и с цената на собствената си смърт.

През деня се запозна с цялата фамилия Лангстън. Двете момчета, които я бяха намерили, подадоха боязливо глави през брезента във фургона подканяни от майка си.

— Това е най-големият ми син, Джейкъб, но всички го наричат Буба. Другият е Люк.

— Благодаря ви за помощта — произнесе Лидия меко.

Тя вече не им се сърдеше, че бяха спасили живота й. Нещата сега не изглеждаха толкова мрачни, след като се беше отървала и от последното, което я свързваше с Кланси.

Сламенорусите момчета поруменяха до корените на косите си и избърбориха:

— Няма защо.

Анабет беше общително и енергично дванайсетгодишно момиче. Другите се казваха Маринел, Самюел и Атланта, като разликата им беше по-малка и от година. Малката беше пълничко тригодишно дете.

Късно вечерта Зик смъкна тежко шапката от оплешивяващата си глава и я поздрави от дъното на фургона.

— Радвам се, че сте при нас, мис… ъъъ… Лидия.

Той се усмихна и тя отбеляза, че от предните му зъби бяха останали само два.

— Съжалявам, че ви създадох толкова неприятности.

— Не се притеснявайте — успокои я той.

— Ще си тръгна веднага щом се почувствам малко по-добре.

Тя нямаше и най-малката представа къде ще да отиде или какво можеше да прави, но не можеше да се натрапва на това великодушно семейство, което и без нея имаше да храни толкова много гърла.

— Хайде, хайде, не се безпокой за това. Оправи се, а после все ще измислим нещо.

Изглежда всички Лангстън споделяха това мнение. Но Лидия се притесняваше за другите от кервана. Сред тях сигурно усилено коментираха момичето, което бе родило мъртво бебе в затънтената гора без съпруг до себе си. Мама Лангстън категорично отказваше да приеме дори и най-добронамерените посетители, които идваха да се поинтересуват за „бедното нещастно създание“, като казваше само, че момичето ще се оправи скоро и те ще имат възможността да се запознаят с нея.

Първият сблъсък на Лидия с човек от кервана извън фамилията Лангстън започна със силно чукане по стените на фургона посред нощ. Тя се изправи в леглото, като придърпа чаршафа пред гърдите си, сигурна, че Кланси е възкръснал и я преследва.

— Спокойно, Лидия — изрече Мама Лангстън, като я върна обратно в постелята.

— Мамо Лангстън! — извика нетърпеливият мъжки глас отвън. Тежък юмрук разтърси задната врата на фургона. — Мамо Лангстън, вътре ли си?

— Дяволите да ви вземат, за какво е целия този шум? — изръмжа Зик отвън. Той и момчетата спяха под фургона.

— Зик, Виктория ражда. Може ли Мама Лангстън да дойде при нея? — Гласът беше грапав и нисък, изпълнен с тревога. — След вечеря й стана зле. Сигурно ще ражда, не е просто стомашно разстройство.

През това време Мама Лангстън успя да пропълзи до края на фургона и отмахна брезента встрани.

— Мистър Коулман? Вие ли сте? Казвате, че жена ви ражда? Нямаше ли още време до…

— И аз така си мислех, но не… — Лидия усети ужаса сграбчил мъжа за гърлото. — Много е зле. Ще дойдете ли?

— Веднага идвам. — Мама Лангстън се върна във фургона и набързо нахлузи обувките си. — Ти си лежи спокойно — обърна се тя към Лидия кротко с контраст на забързаните си движения. — Анабет ще бъде тук и ще ме извика, ако се наложи. — Тя наметна широките си рамене с плетен шал. — Май още едно бебе е на път.