Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ребека Уинтърс. Телевизионна принцеса

ИК „Арлекин-България“, София, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-110-018-Х

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— И така, запомнете, момчета и момичета. Крайният срок е петък, в полунощ. Все още не е късно да участвате в конкурса. Само трябва да напишете писмо на Принцесата от приказките, в което да разкажете защо желаете да прекарате един ден с мен. Адресът е: KLPC Телевизионна станция, пощенска кутия 9000, Сиатъл, щат Вашингтон. Момчето или момичето, което напише най-интересното писмо, ще бъде мой гост в студиото и ще има шанса да участва в едно от ежеседмичните ми представления. Победителят ще бъде уведомен с писмо. Конкурсът е за всички деца до десетгодишна възраст.

Питър Улф записа адреса на лист хартия, а малкият му брат отиде да изключи телевизора, за да могат да се съсредоточат.

— Сигурно много деца ще й пишат, Майк. Нашето писмо трябва да е наистина много хубаво, за да спечелим.

— Хайде да й кажем, че има най-приятния глас на света и че е най-красивата от всички принцеси!

— Прилича малко на мама.

— Аз не я помня. Иска ми се Принцесата да бъде наша майка и да ни разказва приказки всяка вечер. Напиши й, че нямаме майка и затова искаме да спечелим.

Питър помисли, че идеята на Майк не е лоша и започна да съчинява писмото. Майк легна край него пред камината и го загледа.

— Губите си времето — отбеляза баща им. — Целият щат Вашингтон ще участва в този конкурс. За да спечели някое дете, трябва да е на прага на смъртта.

Питър извърна глава, за да погледне баща си, който седеше и четеше вестник. Рядко го бе чувал да говори така раздразнено. Може би не трябваше да споменават майка си.

— Наистина ли, татко?

— Страхувам се, че е така, Пит. Конкурсът е само един ефектен трик за привличане на повече зрители и осигуряване на по-големи продажби на плочите. Ако спечели някое умиращо дете, това ще внесе драматизъм. По начало самата идея е глупава, тъй като Принцесата от приказките вече е станала част от всяко семейство. Звукозаписната компания към детския театър няма нужда от повече пари. Това е направо неприлично.

— Какво означава неприлично? — Майкъл погледна с широко отворени очи баща си.

— Неприлично бе например, когато ти изяде всичките шоколадови камбанки на Коледа, още преди да отворим подаръците, и не ми каза нищо, докато не те понесох към болницата — измърмори баща им иззад вестника. — Ето, това означава неприлично.

— О! — Майк погледна Питър смутено. — Въпреки това, все още искам да спечелим! Тогава ще отидем в телевизията! Може би Принцесата ще ни позволи да изиграем „Медената питка“.

— Тази приказка вече я даваха. Победителят ще участва в някоя нова — съобрази Питър.

Шумът от хвърления върху масичката за кафе вестник накара двете деца да обърнат русите си главици.

— По всяка вероятност победителят ще може да изпее някой и друг куплет в хора. — Баща им се изправи в цял ръст и се протегна. — Никой от вас не е достатъчно голям, за да разбере, че въпреки ангелския глас и красивото си лице, тя е само една второкласна актриса, която за да съществува, има нужда от публика. При това, добре е научила как да прави пари за звукозаписната компания и телевизионното студио.

Питър гледаше как баща му вдига Майк от пода и го притиска в мечешката си прегръдка, преди да го качи на широките си рамене.

— Майк, запомни, че с много вероятно Принцесата от приказките въобще да не обича децата. Не мисли, че е нещо особено. След всяко представление, тя си отива вкъщи, както всички останали хора. Ти я виждаш такава, каквато е пред камерата, а може би извън телевизията е съвсем различна.

— Въпреки това, обичам я! — Гласът на Майкъл потрепери. — И все още искам да победим!

— Както и хиляди други деца. Ето защо цялата тази история е толкова глупава! Вече е време за сън. Хайде да се качваме.

— Ще загасиш ли лампите, Питър? Спести това на госпожа Моън.

— Да, татко. — Детето направи каквото му бе заръчано и се заизкачва към стаята, в която спяха с Майкъл. Пътьом погледна залива Порт Орчърд. Доста време след като измиха зъбите си, казаха молитвите си и подскачаха в леглата, Питър стоя буден. Чудеше се с какво бяха подразнили баща си.

След като премисли всичко, което им бе казал, му хрумна една идея. Не можеше повече да лежи. Измъкна се от леглото и отиде до бюрото, за да напише писмото до Принцесата от приказките. Питър все още не бе свършил, когато се чу сирената на среднощния ферибот, който се връщаше от Сиатъл.

 

 

— Ето и последната поща, госпожице Лоринг.

Домини вдигна очи от писмата, разпръснати върху бюрото й.

— Слава богу! Сложете ги в кошницата, Мардж. Ще ги взема по-късно.

Щом червенокосата секретарка затвори вратата, Домини седна изтощена на въртящия се стол. Мисълта, че трябва да прочете още куп сърцераздирателни писма, беше почти непоносима. По начало не бе съгласна с този конкурс, но продуцентът й Картър Филипс и ръководството на телевизионната станция настояха. Въздъхна и погледна последната купчина писма. Ежеседмичното й участие в шоуто плюс записите на плочи й бяха създали доста голяма популярност, ала трябваше да приеме в допълнение и този конкурс. Как можеше да избере най-сполучливото писмо? Почти всички — а те бяха стотици, й се струваха безценни малки шедьоври. Започна да чете, като се зарече никога повече да не се оставя да бъде въвлечена в подобна ситуация. Добре поне, че крайният срок бе изтекъл, помисли с облекчение. Според пощенската служба писмата за конкурса са били повече и от тези до Дядо Коледа.

Картър бе въодушевен от този отклик и нае няколко души, които да прегледат изсипалата се лавина, но все пак Домини трябваше да направи крайния избор между допуснатите, повечето от тях написани от деца в приюти или тежко болни, нуждаещи се от някого, който да пише вместо тях.

Тя потъна в работа още няколко часа, без да забележи, че сградата отдавна се бе опразнила. За жалост, през двете седмици на конкурса все още не бе срещнала писмо, което наистина да изпъква между останалите.

Със замъглен от умора поглед забеляза пощенския щемпел на Бремертън върху следващия плик в кошницата. Реши, че това ще бъде последното писмо за деня и го отвори. То беше написано от детска ръка, но почеркът бе изненадващо равен.

„Скъпа Принцесо от приказките.

Татко каза, че никога няма да прочетеш това писмо, защото децата не те интересуват и всъщност търсиш само реклама. Но ние не му вярваме…“

Продължи да чете намръщена. Седеше изпъната на стола, вече съвсем разсънена.

„Двамата с Майкъл мислим, че си много красива. Напомняш ни за мама. Тя умря и отиде на небето. Скоро и Майкъл ще бъде при нея. Но преди това иска да прекара един ден с теб. Ако спечели, той ще бъде най-щастливото момче на света и така ще покажем на татко, че конкурсът не е само един ефектен трик. Извинявай, Принцесо, обаче аз не разбирам какво означават някои думи. Не ми е ясно какво е второкласна актриса, но знам, че обичаш децата, защото имаш хубав глас. Татко смята, че си съвсем различна, когато си вкъщи, но аз не му вярвам. Моля те, помисли и избери нашето писмо!

Твои приятели, Питър и Майкъл Улф

П.П. Ако Майкъл спечели, може ли и аз да дойда?

Питър, 8-годишен. Майкъл, 5-годишен.

П.П.П. Може ли да дойде и госпожа Моън? Тя се грижи за нас.“

Очите на Домини бяха широко отворени от учудване. Не знаеше да се смее ли или да плаче. Това беше истинско детско писмо, а бащата беше истински циник! Как смееше да говори такива неща пред малките си деца!

Тя стана рязко, като все още държеше писмото в ръка. Би могла да извини бащата, тъй като бе загубил съпругата си, а скоро щеше да се прости и с едно от децата си. Не можеше да си представи по-трагично положение. Но все пак оценката му я ядоса. Фактът, че с коментара за второкласната актриса мъжът не бе много далече от истината, я жегна.

Преди години имаше възможност да стане оперна певица — нещо, което баща й, който бе лекар, много желаеше. Отказа се, тъй като не можеше да се отдаде на кариера, изискваща толкова много. Думите на този човек бяха верни и затова я засегнаха.

Домини препречете писмото. Изглежда, че бащата бе изгубил всякаква надежда. А може би беше останал и без пари. Сметките за лечение може да достигнат хиляди долари, особено при продължително боледуване.

Закрачи напред-назад. Семейството имаше нужда от чудо. Мислите й се върнаха към Питър и към бремето, което носеше. По-зряло за годините си, момчето се грижеше за щастието на своето братче и очевидно разбираше, че баща им е твърде погълнат от мъката си. Молбата му тя да помисли и да избере неговото писмо трогна дълбоко сърцето й.

За първи път, откакто Картър й съобщи за конкурса, Домини започна да усеща някакво вълнение. Ако срещата с Принцесата от приказките щеше да внесе малко радост в живота на това семейство, тогава конкурсът си струваше.

Всички признаци на умора изчезнаха, когато започна да планира мислено деня с момчетата на Улф. Щеше да им направи царски прием, като изпипа и най-малките подробности, така че баща им да няма за какво да се хване. Момченцето заслужаваше да постигне съкровената си мечта. Питър също. Без любещите грижи за Майк, Домини никога нямате да узнае за мъката им, нито да им помогне. Дори поиска да има вълшебната сила на Принцесата от приказките, за да предотврати неизбежното. Силно развълнувана, тя седна да напише на машината поздравителното писмо. Щом свърши, го остави на бюрото на Картър. Изпитваше известно задоволство, като знаеше, че бащата на момчетата ще трябва да признае колко прибързани и погрешни са били заключенията му за нея. Все още се чувстваше огорчена от извода му, че търси евтина популярност.

Още когато бе съвсем малка, баща й бе казал, че прекрасният й глас е дар Божи и трябва да го използва, за да носи радост на хората. Родителите й я насърчаваха да се занимава с музика, но именно баща й я изпрати в Италия след смъртта на майка й, за да учи оперно пеене. В мечтите си я виждаше някой ден на сцената на Метрополитен опера в ролята на Кармен или Аида. Но Домини не споделяше тези мечти и, за негово разочарование, се върна в Сиатъл.

Предпочиташе да разказва приказки и да пее, започна да записва плочи и обикна работата си като детски изпълнител. Разбираше колко много желаеха нейните родители единственото им дете да развие напълно способностите си — едва ли имаше на света по-прекрасни и по-любещи от тях. В много отношения детството й бе идилично. Обикна изкуството и пътешествията и разбра какво бе свързало майка й и баща й. Те насърчаваха нейния талант и интереси. Но скоро осъзна, че не е достатъчно амбициозна, за да изгради такава кариера. Нямаше нужда от светлините на рампата, за да съществува!

Домини излезе с чувство за лекота, каквото не бе изпитвала от години и пое към жилището си на остров Мърсър. Вече знаеше коя приказка ще изиграят с децата в половинчасовото телевизионно представление. Разбира се, ако Майкъл имаше достатъчно сили. Това щеше да бъде един прекрасен ден и тя вече нямаше търпение да се срещне с децата на Улф. А ако трябваше да признае, искаше час по-скоро докаже на баща им, че греши. Много добре разбираше какво чувства Питър!

 

 

— Ето го! — извика Майкъл и посочи към крайбрежния път. Питър изхвръкна от входната врата, наметна анорака си и двете момчета изтичаха в дъжда да посрещнат пощальона. Дори за миг Майкъл не бе престанал да се надява, че ще спечелят конкурса, но Питър тайничко допускаше, че може и да не успеят. Бяха минали почти три седмици, откакто изпрати писмото, а още нямаше отговор.

— Вие, момчета, сигурно чакате нещо много важно, щом и в почивните дни сте тук. — Пощальонът се усмихна. — Какво?

— Тайна! — избърбори Майкъл.

— Разбирам. Нека погледнем какво има в чантата. — Възрастният човек зарови и заизважда писма. Питър въздъхна и понечи да поеме към къщи. — Хей, почакай! Може би е това?

Момчето погледна плика в ръката на мъжа.

— Аз… За мене ли е?

— Няма за кого друг да е. За теб от телевизията в Сиатъл.

Питър пое писмото с трепереща ръка. Предчувстваше, че бе от Принцесата, ала може би тя беше изпратила писма на всички участници, за да им съобщи, че не печелят.

— Не изглеждаш много щастлив — каза пощальонът. — Може следващият път да ви зарадвам. Довиждане, момчета.

— Довиждане — извикаха те, но вятърът, който духаше от Пролива, отвя гласовете им. Децата препуснаха по стръмните стъпала, които водеха надолу към брега.

— Отвори го бързо! — извика Майкъл и дръпна вратата на къщата за лодки. — Какво пише? Той последва брат си до прозореца и го загледа как вади писмото от плика.

Питър се изкашля и бавно започна да чете на глас:

— „Скъпи Питър, благодаря ти за хубавото писмо. Мисля, че ти си необикновено момче, щом обичаш толкова много братчето си и участваш в конкурса вместо него. С това писмо искам да ти съобщя, че ти печелиш конкурса. Поздравявам те!“ — четеше Питър с невярващ глас.

— Чудесно! — извика Майкъл, като подскачаше и прегръщаше брат си, който прочете и препрочете последните изречения, за да се убеди, че не сънува.

— Кога ще отидем в телевизията? — попита Майкъл и сграбчи ръката му. — Утре ли?

— Чакай, Майк, остави ме да довърша. — Питър дочете наум останалата част от писмото. Постепенно в него се оформяше чувство на вина за лъжата, която бе написал. Изглежда все пак баща им беше прав, когато каза, че детето победител трябва да е на прага на смъртта.

— Ще се срещнем с нея в телевизионното студио на десети ноември. Има една бланка, която татко трябва да подпише, че дава съгласието си.

— Хайде да отидем вкъщи да му кажем! Той ни убеждаваше, че тя не обича децата, но сега вече трябва да ни повярва!

— Да — съгласи се Питър с победоносен блясък в очите. Вече беше забравил вината си.

 

 

— Извинете — чу Домини как я повика мъжки глас, когато забързано минаваше покрай приемната, вече закъсняла за репетицията с Дружеството за ораторна музика. Часовникът й показваше пет и половина и всички служители вече си бяха отишли.

— Да? — Забави крачка и дъхът й спря при вида на високия, добре сложен мъж. Въпреки, че бе облечен в традиционен син костюм на тънки райета, той излъчваше сурова мъжка сила.

За момент се почувства в безтегловност, докато той я оглеждаше от главата до петите, като спря поглед на добре очертаните й форми и закръглените й бедра, подчертани от плетената зелена рокля. Непозната досега топлина заля тялото й.

— Знам, че вече е късно, но търся Принцесата от приказките. Мислех, че работи в телевизионната станция, ала разбрах, че офисът й е тук, в звукозаписното студио. Трябваха ми двадесет минути, за да пристигна, след като разбрах грешката си. Можете ли да ми помогнете?

Домини разглеждаше впечатляващия мъж, изпълнил фоайето с присъствието си. Синята копринена вратовръзка подчертаваше очите му с наситен цвят на слънчева светлина, прецеждаща се през тъмносин кристал. Гъстата му кафява коса блестеше със златисти отблясъци под ослепителното осветление на лампите.

— Аз съм Принцесата от приказките.

— Трудно ми е да повярвам — изрече той, а топлината на мъжкото възхищение в очите му се засили. Тръгна към нея.

— Позволете да ви уверя, че точно тя стои пред вас — каза Домини. Досети се, че мъжът мислеше, че Принцесата е русокоса. Досега истинската й самоличност не бе разкрита на публиката — предпазна мярка, за която бе настояла в името на спокойствието си.

Той спря точно пред нея и погледите им се срещнаха.

— Права сте. Имате същите невъзможно зелени очи като нея. — Тихият му глас изпълни тялото й с приятна хладина. — Но защо носите руса перука? С тъмната си коса сте още по-красива!

— Нима сте забравили? В приказките всички принцеси имат дълги, лененоруси коси, а вещиците — гарвановочерни.

— Е, добре, руса или тъмнокоса, моите деца ви смятат за въплъщение на съвършенството.

— В такъв случай е добре, че не се познаваме лично.

— Както изглежда обаче, ще се запознаете. Аз съм доктор Джеръд Улф, бащата на Питър и Майкъл.

Това ли бе скърбящият баща на момчетата? Бе си го представяла доста различен от красивия мъж, чиято чувствена привлекателност бе усетила.

— Аз съм Домини Лоринг — каза тя и протегна тънката си ръка с добре оформен маникюр, която той стисна нежно и енергично. Защо това ръкостискане я накара да усети ясно неговото докосване с всяка фибра на тялото си?

— Радват ли се децата, че спечелиха конкурса?

— „Радват“ не е точната дума. Направо са във възторг! Десети ноември им изглежда твърде далече. А аз съм тук да се уверя, че това не е някаква шега. Трябва да призная, че съм поразен!

— Вие имате чудесен син, доктор Улф. Бях наистина трогната от обичта му към Майкъл. Тя показва самоотверженост, която силно ме изненадва. Обещавам да направя всичко, което зависи от мен, за да бъде гостуването им много приятно!

Той премигна, изненадан от нейните думи.

— Щом цял ден ще бъдат с вас, сигурно ще помислят, че са в рая!

Домини се усмихна, но очите й помръкнаха. Не разбираше как можеше да каже нещо подобно, без да се разстрои. От друга страна, ако се съдеше по забележките на Питър, баща им бе твърд човек и това го правеше непоклатим реалист. Очевидно не си позволяваше да се отдаде на самосъжаление и не би го позволил никому.

— Аз също очаквам десети с нетърпение. Случайно да носите бланката за съгласието си?

Като продължавате да я гледа внимателно, мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади бланката, която бе изпратила с писмото.

— След като се уверих, че всичко е наред, мога да подпиша. — Той отиде до бюрото на секретарката, подписа се с решително движение и й подаде бланката. — Наистина ли децата ще участват в едно от телевизионните ви представления?

— Да. Всеки от тях ще изиграе малка роля, като разбира се, ще направим репетиция преди заснемането. Това ще затрудни ли Майкъл?

— Не знам. Никога преди не е попадал в подобна ситуация. Надявам се да не се разболее по средата на представлението.

— В това е удобството на записа в сравнение с предаването на живо. Бихме могли да направим повторение, ако се случи нещо такова — побърза да го увери тя.

— Като си представя всичко това, нищо чудно да се разболее през нощта преди десети. Има склонност към превъзбуждане.

Домини преглътна с мъка.

— Доктор Улф, моля ви, не се притеснявайте. Ако Майк е твърде болен и не може да дойде в студиото на десети, ще планираме посещението за друг път.

За малко на привлекателното му лице се изписа удивление.

— Вие сте поразително отзивчива.

— Моля ви. Правила съм доста обиколки тю детски болници. Всичко може да се случи по това време на годината и обикновено се случва — допълни Домини с тъжна усмивка.

— Нали вие посетихте Мемориала на Бремертън миналата Коледа?

— Да. Бяхте ли там?

Сигурно би го забелязала.

— Изпуснах ви, но Майкъл ви е видял, когато сте посетили детското крило по време на обиколката.

— Майкъл е бил там? — извиси глас тя, странно смутена от критичните нотки в гласа му.

— Да. Мислех, че има апандисит, но се оказа, че е остра стомашна болка, предизвикана от твърде много коледни бонбони.

— О, милият! — Домини се засмя. — В клиниката ли работите?

— Да. Педиатър съм.

— Баща ми също е педиатър.

— Къде? — Думите й като че ли леко го развеселиха.

— В Такома. Понякога му помагах в офиса.

— Пълна сте с изненади, госпожице. Спокоен съм, че моите деца ще бъдат в добри ръце. Кога трябва да ги доведа?

— В десет часа — отговори тихо тя, като усещаше настойчивия му поглед. Дали не й се доверяваше по принцип, или имаше някакво лично отношение към нея? Защо? Никога досега не се бяха срещали.

— Ако няма усложнения, ще бъдем навреме в студиото. Едва ли ще има някакви проблеми.

— Чудесно. Лека нощ, доктор Улф.

Домини го изпрати до стъклената врата. Той спря, преди да излезе.

— Ако желаете, мога да ви откарам. Разбирам, че ви задържах след края на работния ви ден.

— Много любезно от ваша страна, но колата ми е на паркинга отвън.

— Тогава няма да отнемам повече от драгоценното ви време. Лека нощ, госпожице Лоринг. Ще се видим ни десети.

Отново я огледа цялата, като че ли искаше да запомни фигурата и лицето й.

Дълго време, след като доктор Улф си тръгна, Домини стоя на едно място като прикована. Бе чувала, че съществува мигновено физическо привличане, но досега го беше смятала за невъзможно. Каква ирония, че помежду им то бе разпалило такива отрицателни емоции. Явно мъжът не я харесваше и въпреки това тя усещаше инстинктивно, че го смути така, както и той нея. Никога преди не й се беше случвало подобно нещо. Нямаше и най-малка представа какво да нрави с чувствата, оживели в нея. Все пак Джеръд Улф не беше някакъв случаен непознат, когото нямаше да срещне повече. След седмица той щеше да бъде с двете си момчета в студиото. Домини пое дълбоко дъх. Единственото, което можеше да направи засега, бе да се постарае да изхвърли доктор Улф от мислите си и да се надява, че всичко е било само временно умопомрачение. Когато го види отново, ще разбере, че всъщност си е въобразила неотразимата му привлекателност.

Така тя увещаваше сама себе си, докато вървеше към залата за репетиции, но като че ли не бе докрай убедена, и това я озадачаваше.