Били Лец
Аз и дъщеря ми (28)

Двадесет и осма глава

От първата си работа като фотограф Новали получи седемдесет долара. От тях с двайсет купи лента, с пет — бензин, а десет даде на Бени Гудлък. Ако беше прибавила три и петдесет за обеда им в „Макдоналдс“, щеше да изхарчи повече от трийсет долара. Но това нямаше никакво значение.

Работата я уреди Бени, чиято учителка по математика търсела някой, който да прави снимки на сватбата й. Каролин Бидъл нямаше много пари за харчене, но и Новали не ламтеше, затова се договориха веднага.

— Получих поръчката, Бени. Получих я — каза тя веднага щом чу гласа му.

— Чудесно!

— Сватбата е на двайсет и четвърти, което е прекрасно, защото тогава имам почивен ден, а семейство Уайткотън ще гледа Америкъс. Така ще мога да пътувам.

— Какво пътуване?

— До Талека. Госпожица Бидъл ще се омъжи в родната си къща в Талека.

— Сама ли ще ходиш?

— Сигурно.

— Ами ако спукаш гума или нещо такова?

— Бени, знам как се сменя гума.

— Да, но си помислих, ме ако…

— Ако времето е хубаво, сватбата ще е на открито. Помислила е за всичко. Дори ме помоли да се облека в розово.

— Защо?

— Защото всичко ще е в розово. Цветята, тортата, роклите.

Ами ако някой дойде облечен в червено? Или жълто? Какво ще прави тогава?

— Бени, тя е учителка. Щом казва „облечи розово“, обличаш розово.

— Да, така е.

— Знаеш ли, мисля да снимам на „Вериколор“. Розовото може да ти изиграе някой номер, когато снимаш на слънце.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— С какво?

— Примерно да дойда с теб. Да зареждам апарата. Или нещо подобно.

— Ами… — Новали се опита да прикрие изненадата си, — да, разбира се. Можеш.

— Наистина ли?

— Не се шегувам. Ще ми трябва помощник, защото… Само не казвай на госпожица Бидъл… Никога не съм била на сватба.

— Аз също.

Тя се засмя и каза:

— Само съм виждала няколко в „Откакто свят светува“.

— Предполагам, че не се различават кой знае колко, нали?

— Не. Всеки път се омъжваше една и съща жена.

— Мисля, че госпожица Бидъл се омъжва за първи път.

— Няма страшно, Бени. Ще измислим какво да нравим.

— Новали, какво трябва да си облека?

— Нямаш розов костюм, нали?

 

 

През следващите три седмици използваше почивките в „Уол-Март“ и разглеждаше сватбени списания — търсеше интересни снимки. Откри обаче само традиционните. Можеше да ги направи без усилие, ако камерата не й изневереше, или пък филмът не излезеше лош. Тази вероятност я правеше малко нервна. Беше чувала, че жените направо се побъркват на тема сватбени снимки.

Тогава, няколко дни преди сватбата на Каролин Бидъл, Моузис й разправи една случка с неговата леля.

— Ефи, сестрата на майка ми, се омъжила през 1932 г. насред голямата криза и затова нямало пищна сватба. И тя, и мъжът й били от бедни семейства. Но се венчали в църква и било много красиво, така са ми разказвали. Леля Ефи била в рокля от сатен, ушита от майка ми. Тогава всички отглеждали цветя в градините си и църквата била като пъстра поляна.

Мъжът на леля Ефи загинал десет години по-късно в битката при Мидуей. Леля Ефи повече не се омъжи. Работеше като икономка чак докато стана на седемдесет.

Когато наближаваше осемдесетте — седемдесет и четири, седемдесет и пет, в къщата й избухна пожар. Тя била при съседите, когато видели пламъците, така че за нея нямало опасност. Но тя знаеш ли какво направила? Хукнала към дома си. Втурнала се в горящата къща, за да спаси снимките от сватбата. Снимки с младоженец, който от петдесет години не бил между живите.

— Умряла заради някакви снимки — обади се Новали.

— Не, леля Ефи умря в името на любовта. И мисля, че това е по-лоша причина, доста по-лоша.

Тази нощ тя сънува неприятни сънища — сънища за почернели снимки, димящи апарати и сватбени рокли, станали на пепел. На сутринта се чувстваше уморена. Позвъни й Лекси с вълнуваща новина.

— Името му е Роджър. Роджър Брискоу. И е мъж с професия, Новали — счетоводител. Има своя фирма във Форт Уърт.

— Форт Уърт? Къде се запознахте?

— На бензиностанцията на „Тексако“. Зареждахме заедно. Чуй сега! Той кара нов буик. Чисто нов! С етикет от търговеца.

— И какво представлява?

— Страхотен, наистина страхотен! Трябва да го видиш. Облечен е по-елегантно от банкер. Аз обаче бях пълна скръб. Без грим, с разрешена коса. Идвахме от пералнята и децата бяха като прасета. Роджър каза, че са хубави, но не вярва, че всичките са мои.

— Заведе ги в магазина и им купи кока-кола. После попита дали може да ни покани на вечеря и отидохме в „Златния корал“. Плати повече от петдесет долара, а аз дори не ядох.

— Защо?

— Защото съм на плодова диета. И знаеш ли какво? Ще ни дойде на гости през уикенда, иска да ни заведе в Шестте флага. Имаш ли представа колко ще му струва?

— Много.

— За него обаче парите като че ли нямат значение. Просто е… щедър човек. Веднага го разбрах. И много му се харесахме. Наистина много.

— Че защо не, Лекси?

— Нали ги знаеш някои мъже. Правят се, че ги интересуваш, докато не разберат, че имаш деца. Но той не е такъв. Каза на Брауни, че има красиви дълги пръсти като пианист, а на Пралийн, че е много хубава и става за киноартистка. Просто те кара да се чувстваш добре. Нищо не се знае, Новали. Току-виж някой ден ти поръчам да ми направиш сватбени снимки.

 

 

В деня на сватбата стана в шест — цял час преди да иззвъни часовникът й. Предишния ден бе направила пълен списък на всичко, което щеше да й трябва. През нощта обаче се сети за някои пропуснати неща.

Докато събираше багажа и нагласяваше обективите, се обади Форни да й пожелае успех. Обикновено той ставаше късно. Днес бил буден още от три през нощта, но не спомена защо. Тя обаче се досети.

През последния месец Мери Елизабет бе направила пожар в кухнята и на два пъти пада толкова лошо, че той трябваше бързо да я кара в спешното отделение. Една ранна утрин през миналата седмица бе паднала гола върху стълбите на библиотеката, където я намерил, завил я в едно одеяло и я прибрал вътре.

Форни не говореше много за сестра си, за разлика от другите хора.

Когато затвори телефона, се появи Съртън — идваше да вземе Америкъс. Закусиха набързо и се опитаха да съкратят процедурата сбогуване на момиченцето с групата нейни бездомни питомци, чийто брой бързо растеше. Неотдавна бе приютила една бременна котка, която нарече Майка и един трикрак заек, който кръсти Сър.

Когато Съртън и Америкъс заминаха, Новали вече закъсняваше. Събра останалите неща, навлече розовата рокля и се понесе през града да вземе Бени Гудлък.

 

 

Пристигнаха в дома на семейство Бидъл преди уречения час. До церемонията оставаше по-малко от час, когато неочаквано откри, че е забравила филма на леглото вкъщи. Опита се да не изпада в паника — Бени претърси два пъти колата, но се върна с празни ръце. Стараеше се да не мисли какво ще направи госпожица Бидъл, като разбере, че фотографката няма лента в апарата.

Новали се надяваше, че сватбата ще се състои — независимо със или без снимки. Свещеникът вече бе дошъл, младоженецът — също. Терасата цъфтеше, украсена с кошници цветя. Столовете за гостите стояха наредени на двора. Сватбената торта бе готова, пуншът — охладен. Церемонията щеше да се състои, независимо от подробностите. Какво значение може да има един филм, мислеше си. Тогава си спомни за леля Ефи, която бе загинала заради сватбените си снимки от преди шейсет години. Запали шевролета и по даденото й упътване откри малкото магазинче — затворено без признаци на живот. От телефона на ъгъла разбра адреса на собственика и десет минути по-късно дребен мъж с вежди като тънка стоманена тел отвори вратата с шпионка и я покани вътре.

— Бях задрямал — измърмори той.

— Извинявайте, но от жена ви разбрах…

— Жена ми каза, че ще снимате сватба, но нямате филм.

— Церемонията започва след половин, час, така че…

— Защо не си носите филм?

— Ами, забравих го. Вижте, наистина нямам никакво време и…

— Вие фотограф ли сте? Професионалист? И сте забравили филма?!

— Това е първата ми поръчка.

— Може и да остане последната. Така. Какво искате?

— „Вериколор“, професионална.

— Каква ще е светлината?

— Ще снимам на открито.

— Ще използвате ли допълнителна светкавица?

— Ами, аз…

— Нали разбирате за какво говоря?

— Разбира се! — Новали се опита да изглежда уверена, но без особен успех. — Донякъде.

— По дяволите! — Той свали от стената една рекламна брошура и я хвърли на тезгяха. — Доктор Пътман! Тя преподава фотография в тукашния колеж.

— Ох!

— Това струва осемнайсет долара и шейсет и шест цента, но ще приема двайсет, защото, както виждам, нямам ресто в касата. Освен това не смятах да отварям в неделя.

— Много благодаря. — Сложи две десетачки на щанда и пристъпи към вратата.

— Вземете! — Бутна той брошурата към нея. — Не я свалих от стената ей така.

— Добре. — Грабна листа и гърбом тръгна към изхода. — Благодаря — изрече, излезе и се втурна към колата.

По обратния път премисляше различни варианти на отговор на стареца в магазина, начини да го среже и всичките бяха много остроумни:

 

 

По дяволите, че съм забравила филма! Някой ми го открадна.

С кого мислите, че говорите? Не сте ли чували за Голямата награда на Югозападна Америка?

Фотограф съм, имаш пълно право! Давай лентата, преди да съм ти прерязала гърлото.

 

 

Когато шевролетът зави зад ъгъла, Бени Гудлък се втурна и отвори вратата, преди колата да е спряла.

— Бързо! — извика. — Току-що започна музиката.

Новали зареди апарата, докато тичаше към задния двор, и направи първата снимка точно когато Каролин Бидъл с развяваща се розова рокля излезе от бащината си къща и пристъпи навън в слънчевата светлина на своя сватбен ден.

— Не съм предполагал, че е толкова красива — каза Бени.

— Казват, че жените са най-хубави, когато са влюбени.

Момчето лайна последната хапка от блюдото си.

— В училище никога не е толкова хубава.

— Вземи. — Бутна пържените си картофи към него.

— Ти ги изяж. Аз хапнах доста от сватбената торта.

Той набоде едно картофче.

— Страхотно беше — да гледаш как учителката ти се омъжва, как се целува… — Бени се изчерви.

— Според мен изглеждаше много романтично.

— Новали, как мислиш — ти ще се омъжиш ли някога?

— Може. Ако някой ме поиска.

— Аз пък — не!

— О, ще се влюбиш някой ден, Бени, и тогава…

— Не знам нищо за любовта.

— Напротив, обзалагам се, ме знаеш.

— Не, мислил съм по въпроса, просто не мога да си я представя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, понякога любовта изглежда лесно нещо. Както е лесно да обичаш дъжда и… соколите. Лесно е да обичаш джанките, луната. Но при хората човек трудно разбира има ли любов. Всичко е толкова объркано. Искам да кажа, може да обичам един човек по един начин, а друг — по друг. Но как ще разбереш, че обичаш, когото трябва по всички възможни начини?

— Не съм съвсем сигурна, но предполагам, че ще разбереш. Мисля, че ако това е човекът, ще бъде по-хубаво от дъжд, соколи и джанки. Дори и от луната. По-хубаво от всички тях взети заедно.

— Новали, ти… Искам да кажа…

— Какво?

— Влюбена ли си в някого?

Тя седеше толкова неподвижно, че за миг Бени помисли, че не го е чула. После помръдна, на лицето й падна лъч светлина. В очите й проблесна нещо, което не можа да види.

— Мисля, че съм, Бени. Мисля, че да.