Били Лец
Аз и дъщеря ми (8)

Осма глава

През седмиците след рождения си ден Новали чувстваше как става по-тежка и по-бавна с всяко отминало денонощие.

Една сутрин в началото на май, когато Форни й предложи да я откара до дома, тя за малко да се изкуши да каже „да“, да му позволи да разбере, че нейният дом всъщност е „Уол-Март“.

Същата нощ, след като се пъхна в спалния чувал, силна контракция сви долната част на корема й. Отначало си помисли, че може би е дошъл моментът, но болката изчезна, а и не й се стори по-силна от обикновено стомашно неразположение. Ако това се окажеше начало на родилна дейност, нещата нямаше да са толкова страшни, колкото си ги беше представяла.

Докато работеше при Ред, беше слушала десетки ужасни истории за раждания. Сякаш не съществуваше пияна жена, която да не иска да разкаже за родилните си мъки. За това как се е мъчила цели четири дни, молейки се да я прибере смъртта. Описваха невероятно силни болки, при които се случвало да си прехапят езика и да отскубнат цели кичури коса от главата си. Разказваха как плътта им се разкъсвала, когато се раждало бебето.

Възможно бе обаче това да бяха пиянски брътвежи. Може би ги дрънкаха, колкото да плашат момичета като нея, които не са раждали. Може би нямаше да е чак толкова страшно.

Прочете в една от книгите, които Форни й даде, за някаква китайка, която работела в оризище, когато започнали болките. Родила детето сама, почти без да прекъсва работа — като се навеждала и крачела във вода до колене. Новали си мислеше, че щом една жена може да направи това, значи раждането не е чак толкова ужасно.

Освен това тя не беше напълно неподготвена. Изчете доста литература по въпроса и знаеше какво трябва да се прави. Беше събрала инструментите, които щяха да й трябват — ножици, спирт, марля, постелки. Беше подредила всичко в един сак, както правят жените, готвейки се за болницата, когато наближи да раждат. Новали обаче знаеше, че няма да отиде в болница.

Сакът беше в склада. Помисли, че трябва да го вземе, просто за всеки случай, но се чувстваше много уморена. Прозя се и се обърна настрани. Не смяташе да заспива, защото можеха да започнат родилните болки. Боеше се да не ги проспи, да не се събуди и да намери бебето вече родено. С доста усилия удържаше очите си отворени.

Рано сутринта в този ден бе ходила до сестра Хъзбанд да насади няколко издънки японска дюля, които бе взела от градината пред кметството. Седмица по-рано бе започнала да прави една цветна леха в ъгъла на двора на сестрата с разсад от хортензии и декоративни портокали. Няколко дни по-късно бе прибавила семена от „посрещни мъж“ и няколко стъбла пълзяща мирта.

Цветната леха би трябвало да е под сянката на кестеновото дърво, в случай, че му израснат листа. Последното бе паднало седмица след засаждането. Но Новали все още вярваше, че дръвчето може да се оправи. Не беше наясно защо мисли така — просто се надяваше.

Сестра Хъзбанд не си беше вкъщи, но Новали си бе починала на тераската за малко, после бе отишла в библиотеката, където я чакаше Форни. Беше купил за нея моркови, две кифли и един термос студено мляко. Купуваше й по нещо всеки ден, нещо здравословно. Храна със зърнени кълнове и соя. И мляко. Много мляко. Мляко в стъклени и порцеланови чаши. Шишета, ведра.

После заспа, като само от време на време се стряскаше от болките в корема, които сякаш съвпадаха със сънищата й за бебета, изгубени в тъмното, бебета, паднали в дълбоки кладенци, бебета, които я викат по име.

После усети болка, която не приличаше на другите. Тя проряза корема и, пробяга по бедрата и се впи в гръбнака й. Затаи дъх, докато болката премине, и се измъкна от спалния чувал.

Водата й изтече щом се изправи. Гледаше как топлата течност се стича по краката й и прави локвичка между ходилата. Макар да знаеше какво е това, пак се почувства неловко, като дете, което се е подмокрило.

Избърса се с гъба и си облече нова нощница, после почисти пода и изсуши следите до банята, като се пързаляше върху книжни кърпи.

Вторият пристъп, по-силен от предишния, я накара да поеме дъх и да скърца със зъби. Това не беше стомашна болка. Бебето идваше… А тя не беше готова.

Защо, недоумяваше, бе чакала до последния момент? Къде се бе изгубило времето? Два месеца бяха минали, откакто я заряза Уили Джак, а тя не беше предприела нищо. Не беше потърсила място за живеене, не беше измислила как ще се издържа. Дори не бе избрала име за бебето.

Тогава си спомни за списъка от имена, който започна да прави в деня, когато с Уили Джак напуснаха Телико Плейнс. Извади тефтера от плажната чанта и обърна на последната страница. Списъкът си беше там: една страница с имена за момичета, една — за момчета. Фелиция, Брук, Ашли. Новали се намръщи, докато ги четеше. Рейф, Торн, Хъч, Слоун. Имена, които бе събирала от телевизионните сериали. Блейн, Ейза, Димитри. Моузес Уайткотън й бе казал да намери силно име, само че имената в нейния списък не бяха силни. А направо звучаха глупаво.

От третата болка — дълбока и остра, направо й причерня. Тя затвори очи за няколко секунди, докато отмине повдигането, но тъпата болка в кръста не изчезваше. Най-после реши да стане и да се пораздвижи да види дали от това няма да й стане по-леко.

Отне й доста време да се изправи, но си струваше. Кръстът не я болеше толкова. Помисли си, че каквото и да прави е по-добре от нищо… От чакането. Докато се влачеше по пътеката, мислеше за подходящи за бебето имена. Коулман. Прескот. Дикси. Хейнс. Усмихна се при мисълта да кръсти детето си на марка бельо.

Бе близо до предната част на магазина, когато следващата болка я свали на пода. Тя протегна ръка, за да се подпре, но улови една поставка за касети. Останалите се разпиляха по плочките, а Новали рече „Ш-ш-шт“, смутена от шума, който бе вдигнала.

Не знаеше колко време бе спала, не знаеше дали онова, което вижда, е истина или не. Стори й се, че забеляза една мишка да пробягва до крака й. Помпели си, че зад витрината се мярна кафява плетена шапка. После мама Нел и реферът Фред и махнаха с ръка от телевизора, но екранът бе толкова тъмен и мъглив, че трябваше да присвие очи, за да види.

Потъваше и отново изплуваше… Унасяше се между болките, които я стискаха като в обръч… Болки, които тръгваха изпод ребрата и слизаха долу до корема, през гърба. Болка, която я избутваше към ръба на… ръбя на шосето, по което се носи плимутът с Уили Джак стиснал кормилото… картината избледнява…

После видя лицето на Форни Хъл — тъмно и размазано. Нагласи контраста и фокуса и направи по-хубава снимка, докато той махаше с две ръце над главата си. Махна му и тя, макар че ръцете и си почиваха, натежали от съня.

Той мърдаше уста, но тя не можеше да го чуе. После тя се засмя, разбирайки, че е намален звукът. Чуваше, че някой стене, но това идваше от друг канал. Преплитане на сигнали. Усили звука и чу гласа на Форни, но на забързани обороти.

— Намерих квартира за нас, Новали.

Гласът на Уили Джак бе в синхрон с устните на Форни… Звукът излизаше от устата му с няколко секунди закъснение.

— Намерих квартира.

Пукането беше толкова силно, че едвам го чуваше.

— Уили Джак? Мислех, че си в Калифорния.

— … къща с балкон…

Екранът започна да се върти, все по-бързо и по-бързо, докато не го оправи с копчето.

— … балкон, на който ще седим с бебето.

— Раждам бебето тази нощ, Уили Джак.

— Ще седим с бебето…

— Прочетох онази книга, Уили Джак, от жена на име Пърл Бък, която работи в магазин на „Уол-Март“.

— … ще седим с бебето и…

— И в третата глава или може би в шестата… ти зарязваш китайката в едно оризище точно преди да роди…

— Ще седим с бебето и…

— Помниш ли онова рунтаво кученце? Наричах го Заскрежена мока, защото беше на цвят като червилото ми. Помниш ли го?

— … ще седим с бебето и…

— Заведе я в оризището и я заряза. Заскрежена мока. Ти спря колата и я остави на пътя. Каза, че не искаш да се окучи на пода в колата…

— Ще седим с бебето и ще гледаме залеза.

— Заряза ме и каза…

— Новали, намерих квартира.

— … да роди на пода…

— … намерих квартира.

Изведнъж гласът й се отдели от нея.

— Да родя на пода в „Уол-Март“.

Звуците като че ли не излизаха от нейната уста, а от някаква дупка над главата й.

— Майната ти!

Думите — безмилостен вятър, който ги брулеше откъм гърба и изпълваше пространството наоколо.

— Майната ти, Уили Джак! Да пукнеш дано!

После Форни Хъл с лице, притиснато до телевизионния екран, закриващ очите си от светлината, заудря по стъклото.

— Ако счупиш телевизора, аз ще трябва да го плащам.

Но той не я слушаше. Удряше и удряше по стъклото, отначало с юмруци, после с някаква тръба, все по-силно и по-бързо и най-после прозорецът избухна — счупи се и полетя на всички страни със звуци като от неакордирано пиано. След това Форни пропълзя вътре, пропълзя през счупения прозорец в магазина.

— Новали!

— Не трябваше да правиш това. Ще ме накарат да плащам, а цветните телевизори не са евтини.

Той седна на пода до нея и сложи главата й в скута си.

— Телевизорите с голям екран не са…

Изведнъж тялото й се сви, притисна се към извивката на неговата ръка и замря… Сви се на топка в очакване на болката. Стисна зъби, за да устои на вика, който напираше отвътре, от едно сякаш раздиращо се място. Удържа се, стегната и неподатлива, и когато болката отмина, тя се отпусна като кукла, чиито конци са били срязани.

— Голям екран — гласът й беше тих и колеблив. — Това ще струва повече, отколкото предполагаш, Уили Джак.

— Не. Аз не съм Уили Джак.

— Добре — отвърна тя.

Вгледа се в лицето на Форни, присвивайки очи, сякаш оправя фокуса.

— Уили Джак го няма.

— Предполагам.

— Аз раждам, Форни.

— Знам.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Новали, не знам как.

— Знаеш. Нали четеш книги.

— Не всякакви.

— Почти всякакви.

— Да, но не съм чел тези дето трябва.

— Има ли такива дето не трябва, Форни?

— Не знам. Вероятно…

Тя обаче вече не го чуваше. Обгърна с ръце корема си, сякаш бранейки се от нещо, което наближава, и то все пак дойде.

Сега болката носеше топлина. Мускули, кости, плът изгаряха за миг в долната част на корема й. Бяла горещина, която се надига, изсушава дробовете и гърлото й. Когато изчезна, се почувства суха и изпепелена като стара хартия.

— Донеси ми вода, Форни.

— Може ли да пиеш вода? Разрешава ли се?

— Да, мисля, че може. Провери в наръчника.

— Какъв наръчник?

Тя отпусна главата си върху гърдите му. Косата й беше влажна, лицето — обляно в пот.

— На кестена му опадаха всички листа, Форни.

— Какъв наръчник? — Обърса лицето й с ръка. — В кой наръчник да проверя?

— Изчерпателен наръчник за овощни дървета.

— Новали, ще повикам Бърза помощ. Трябва да бъдеш настанена в болница.

— В легло с бели чаршафи.

— Да, в болница. Имаш нужда от лекар.

— Форни! — гласът й звучеше настоятелно. — Намери нож.

— Какво?

— Нож.

— Защо?

— Не помниш ли? Роза от Шарон!

— Не си…

— Сложили нож под Роза от Шарон, когато започнала да ражда. Ножът… прерязвал болката.

— Новали, не мисля, че…

Болката я проряза толкова бързо, че нямаше време да подготви тялото си.

— Новали?

Тя дочу стон на животно — беше толкова пронизителен, че я заболя гърлото.

— Новали!

Болката се извиваше в утробата й, дърпаше я и я тикаше към ръба на нейната издръжливост.

— О, Боже! — прошепна Форни.

На ръба тя се предаде напълно, без остатък.

— Какво би трябвало да направя, Новали?

— Форни…

Болката я обхвана толкова силно, с такава мощ, че дъхът й секна.

— Какво да правя?

В този момент болката вътре започна да се движи, да я дърпа и да се бута все по-навътре и навътре.

— Излиза, Новали.

Почувства как нещо в нея се откъсва.

— Виждам го. Вече го виждам.

Тогава болката сякаш оживя — извъртя се и се опъна, опирайки се на нея, използвайки я като опорна точка.

— Да!

После излезе на свобода.

— Улових го! — рече Форни. — Улових го.

И той се разсмя като дете, получило награда за майсторлък.

— Погледни, Новали. Отвори очи.

Облекчението, бе твърде внезапно, откъсването — твърде окончателно.

— Отвори очи и погледни дъщеря си.

Новали присви очи срещу светлината, примигна, видя как Форни вдига бебето и внимателно го слага върху корема й. Малкото телце — набръчкано и тъмно, потрепваше с ударите на сърцето й.

Когато Бени Гудлък сложи кестенчето в ръцете й, тя се изненада от лекотата му и си помисли дали такова крехко нещо въобще ще се хване.

Повдигна ръка и погали бузката на дъщеря си. Усмихна се на докосването… на онова, което почувства.

Същото бе усетила, когато сестра Хъзбанд я прегърна, когато Моузес Уайткотън взе ръката й, когато Бени Гудлък докосна белега й, когато Форни Хъл я държеше в обятията си.

И тогава разбра…

име, което означава нещо,

Хрумна й толкова внезапно, че нямаше никакво разстояние между мига на знаенето и на незнаенето…

издръжливо име като двата края на времето, които се сливат и онова, което е било помежду им изчезва…

силно име

Надигна се дълбоко вътре в нея, като къс от музика, излязла на свобода. Носеше се и докосваше празнините, отърка се о сърцето й…

име, което ще устои на много трудности… понесе се в светлината зад очите й. После усети формата му върху езика си, върху устните си…

много болки усети вкуса му, когато прошепна: „Америкъс“.

— Форни — прошепна тя с хрипкав глас. — Знам името й — усмихна му се. — Америкъс. Ще бъде Америкъс.

И хващайки с едната си ръка ръката на бебето, а с другата — ръката на Форни, момичето на пода на „Уол-Март“ прошепна в ранните часове на новия ден:

— Америкъс… Америкъс.