Били Лец
Аз и дъщеря ми (22)

Двадесет и втора глава

Три години след като напусна родния край, Новали пътуваше на Запад. Не към Бейкърсфийлд, а към Санта Фе. Не с Уили Джак, не в плимут с дупка на пода и не за да живее в къща с балкон. Най-сетне щеше да отиде на Запад.

Когато получи писмото през август, бе подготвена за разочарование. Но когато го отвори и прочете „забележителна работа“, дишането й се ускори. Забързано стигна до „имаме удоволствието да ви съобщим“ и ръцете й се разтрепериха. Когато прочете „печелите първо място“, заскача неудържимо и целият фургон се разтресе. Сестра Хъзбанд дотича изплашена от банята.

— Какво има? Какво е станало?

— Конкурса на „Кодак“! Великият Югозапад! Спечелих! Моята снимка печели!

— Момчето от Хребета на гърмящите змии?

— Да! — изкрещя, грабна сестрата и се понесоха в танц из стаята. Правеха широки стъпки и отмятаха глави, като че ли танцуваха фламенко. После се стовариха върху леглото, кикотейки се като деца.

— Душицо — изрече сестрата, едва дишайки, — какво спечели?

От въпроса и двете се разсмяха отново.

— Уикенд в Санта Фе.

— О, майчице! Чудо на чудесата.

— Освен това снимката ми ще участва в изложба.

— Новали, ами че ти ще станеш прочута — каза сестрата, изведнъж осъзнала сериозността на новината.

В следващите дни предсказанията на сестрата се сбъднаха поне по отношение на областта Секвоя.

Снимката на Новали бе публикувана във вестника под заглавие „Признание за местен фотограф“.

Избраха я за служител на седмицата в „Уол-Март“. Първа национална банка й прати поздравителна картичка, а учителят по рисуване в гимназията я покани да говори пред учениците.

Дикси Мълинс, обърквайки Ню Мексико с Мексико й предложи испански разговорник. Хенри и Леона поискаха да й дадат пътна чанта, но не можаха да се споразумеят за цвета и модела, така че тя си взе червен сак от „Американски турист“ и една синя ръчна чанта, произведена в Тайван.

Лекси Куп и децата заведоха Новали и Америкъс на вечеря в „Пица Хът“, където всички от семейство Куп ядоха прави — последният метод на майка им за борба с напълняването.

Моузис и Съртън изрязаха звезда с името на Новали върху нея и я сложиха на вратата на тъмната стаичка. Моузис и подари автоматична писалка, останала от неговия баща, Пурим, който бе починал предишната зима.

Америкъс имаше безброй въпроси за „Мексико“, а господин Спрок я помоли да посети един негов стар приятел в Санта Фе — другар от Втората световна война, от когото нямаше вест повече от четирийсет години.

Най-много се вълнуваше Форни, защото тя го бе поканила да я придружи.

Отначало той отказа, така беше редно. Имал, както й обясни, сестра, за която да се грижи, а и библиотеката не можела да се затвори. Но когато Рита Холоуей, президент на Литературния клуб, прие с готовност да се грижи за библиотеката няколко дни, а сестра Хъзбанд — да носи на Мери Елизабет храна, Форни промени решението си.

Колата се отдалечаваше от фургона, а тя продължаваше да маха дори когато вече не се виждаха Америкъс, сестра Хъзбанд или господин Спрок.

— Дано Америкъс да не плаче.

— Не беше разтревожена, когато се сбогувахме — каза Форни.

— Е, на вид не личеше, но…

— Какво има? Да не би да те е яд, че те пусна толкова лесно?

— Не. — Очите й се наляха със сълзи — Оставям я за пръв път, откакто…

— Оставяш я на сестрата, когато си на работа. Понякога на госпожа Ортиз или…

— Друго исках да кажа.

— Тя ще е добре — каза той с познатия окуражаващ тон, който бе възприел, откакто Новали разбра, че е спечелила екскурзия. — Знаеш, че сестрата не би рискувала.

И макар да не можеше да престане да се тревожи, тя знаеше, че е прав. След отвличането преди близо две години сестрата бе станала по-бдителна от ФБР. Ставаше по два-три пъти през нощта, оглеждаше двора и улицата, да не би да се навъртат „старателни кръстители“.

Двойката от Мисисипи, която бе отвлякла Америкъс, още беше в затвора, но това не прогонваше докрай страховете на Новали. Продължаваше да е подозрителна към сини фордове. Веднъж дори следи един тъмносин фейърмонт от паркинга на „Уол-Март“ цели сто километра. До мъжа и жената на предната седалка седеше дете с черни къдрици. „Старателните кръстители“ обаче се оказаха възрастна двойка индианци, а тяхното дете — някакъв нечистокръвен териер.

Форни — вечният глас на разума, трудно убеждаваше Новали и сестрата да не викат полиция всеки път, когато по улицата се зададе непознат. Още по-трудно му беше обаче да им втълпи, че Америкъс не е засегната от произшествието. Така например той не вярваше да има връзка между страха на детето от водата и насилственото й покръстване. Двете жени бяха уверени, че точно то предизвикваше страха й от детските лодки на панаира, нежеланието й да се къпе във вана и да пие вода, и той по никакъв начин не можеше да ги разубеди.

 

 

През следващите четирийсет и осем часа Новали се опита да обиколи всички улици на Санта Фе. Форни гледаше само да не изостава.

След като се настаниха в стаите си в ранчо „Енкантадо“, тя обу джинси и гуменки, метна на врата апаратите и измъкна Форни да обикалят града. Изщрака единайсет ленти, Форни си легна и спа непробудно, но точно след четири часа, тя се появи и го заплаши със смърт, ако не скочи веднага и заради него изтърве изгрева. Той стана.

През този ден тя употреби осемнайсет филмови ролки, по една на два километра, както твърдеше Форни. Той още се оплакваше, че го болят краката и гърбът, а те препускаха обратно към хотела, за да се приготвят за връчването на наградите.

Вече обличаше сакото, когато Новали потропа на вратата между стаите им.

— Готов ли си? — попита и влезе.

— Почти…

Тя беше облечена в рокля, която не беше виждал — тъмнозелена, от някаква мека материя, която обгръщаше нежно гърдите и талията й. На шията си носеше сребърна верижка, тънка и фина, почти като белега под устната й.

— Да вървим — настоя тя. — Мъжът на рецепцията каза, че било на петнайсет минути път с кола.

— Изглеждаш прекрасно — каза Форни с нисък, дрезгав глас.

— Благодаря — усмихна му се Новали и той си помисли, че сърцето му ще се пръсне. — Хайде, защото ако закъснея, може да я дадат на друг.

Главната зала на музея „Фейърмонт“ бе превърната в банкетна зала. Масите бяха застлани с ленени покривки, а върху тях имаше сервизи от блестящ кристал и порцелан. Келнери в бели сака обикаляха с бутилки червено вино и кошнички с хляб.

Двамата седнаха на масата пред подиума, където среброкос мъж в смокинг потупваше с пръст микрофона и изчакваше в залата да се въдвори тишина.

— Добър вечер — каза той.

По време на вечерята безпокойството й нарасна. Можа да хапне само няколко залъка. Устата й бе суха и сякаш пълна с прах. Отпи от виното си — „сухо вино“ бе му пошепнала тя, с усилие сдържайки се да не направи физиономия.

— … е голямо удоволствие да покажа наградената фотография, наречена „Оклахомска благодат“.

И среброкосият мъж пристъпи към завития с платно триножник, свали коприната от увеличено копие на снимката на Новали, представляваща бягащ силует при изгрева на слънцето. Публиката възторжено заръкопляска.

След малко мъжът пред микрофона каза:

— Сега бих искал да ви представя победителката госпожица Новали Нейшън.

Когато стана и пристъпи към подиума, не знаеше дали краката й ще я удържат. Ръкоплясканията затихнаха.

— Благодаря. — Тя се изненада от усиления си от микрофона глас в просторната зала. — Господин Митфорд ме помоли да ви разкажа нещо за снимката. Не знаех, че ще трябва да произнеса реч, и затова малко се притеснявам — в залата се чу смях, — добронамерен и окуражаващ. — Направих тази снимка с апарат „Ролей“ с двоен обектив с Еф 28, лента АСА 400. Снимах при изгрев-слънце през зимата, когато първите лъчи в Оклахома имат сребристосин нюанс. Не знам как да го опиша точно, но все едно да гледаш през кристалночиста вода. Тук в Санта Фе първите слънчеви лъчи са по-различни, но…

Отзад някой се обади:

— Няма значение. Ние тук не ставаме толкова рано.

Публиката се засмя.

Лицето й се зачерви, но тя се усмихна и като че ли се почувства по-спокойна.

— Както и да е, в нашия край светлината сутрин е приказна… когато осветява кръжащ във въздуха сокол или пък стръкчетата на индианската трева.

Залата внезапно замря. Младата жена почувства нов пристъп на сценична треска и отпи глътка вода.

— Сигурно — продължи тя, — искате да научите нещо за момчето на снимката. То е индианче от племената сиукси. Когато го фотографирах, тичаше за последен път сутрин. Дядо му току-що беше умрял и то се отказваше от любимото си тичане в знак на почит към него. Това е обичай на племето. Аз обаче не знаех това, когато правех снимката. Просто бях там и се опитвах да стигна върха на хълма преди изгрева… По-късно казах на момчето как съм го видяла онази сутрин. Казах му, че съм го снимала, и то поиска да види фотографията. Когато му я показах, то се усмихна. Заяви, че виждало духа на дядо си в лъчите на изгряващото слънце. Понякога — добави — и на мен също ми се струва, че го виждам.

 

 

Когато с Форни се върнаха в хотела, Новали се обади на рецепцията и поръча вечеря. Все още не беше гладна, но й се струваше, че да се вечеря в хотелска стая е страхотно. Обясни му, че е гледала как го правят Джейн Фонда и Елизабет Тейлър. Основната причина обаче беше, че се бе зарекла пред Лекси Куп да го направи.

Той предложи да я заведе на вечеря, но тя си бе наумила да вечерят в стаята и никой не можеше да я разубеди. А и Форни не настоява кой знае колко.

Вечерята беше точно каквато си я беше представяла. Младежът от обслужване по стаите докара количка за сервиране. Блюдата бяха покрити със сребърни капаци. В тясна ваза бе поставена една роза. Имаше и две свещи в кристални свещници. Преди да излезе, келнерът намали осветлението.

— Форни — заговори Новали, — понякога нямаш ли чувството, че играеш на голям?

— Какво искаш да кажеш?

— Че си дете, което играе на голям човек.

— Аз съм възрастен.

— Аз също. Но в някои моменти не се чувствам като възрастна. А по-скоро като дете.

— Искаш да кажеш, когато си забравиш ключовете в колата или…

— Не. — Събу обувките си и седна по турски. — Виж. Представи си, че правиш нещо…

— Например?

— Например, че си стягаш куфара, защото заминаваш за Ню Мексико. Редиш си куфара, нали така? — Имитира сгъване на дрехи. — Слагаш си ризата… — Тя правеше пантомима. — Слагаш бельото тук. После изведнъж се сещаш, че куфарите се редят от възрастните.

Той кимна.

— Но в този миг чувстваш, че не си възрастен. Струва ти се, че си дете, което си играе на възрастен. Знаеш, че просто си играеш.

— Така ли се чувстваш сега?

— Форни, така се чувствам през последните три дни. Спечелих награда. Държах реч. Вечерям в хотелската стая. Всичко! Просто играя на голяма.

Той поклати глава.

— Никога ли не си се чувствал така?

— Не — отвърна й. — Никога.

— Ами, може би аз…

— Освен ако имаш предвид как се чувствах, преди да помогна за раждането на детето.

— Значи знаеш какво имам предвид.

— Това ли е да играеш на голям?!

— Никога няма да забравим онази нощ.

— Божичко, не!

— Помня как ти ми я подаде и… — Новали се дръпна от масата. — Ще се обадя вкъщи. — Скочи на леглото, набързо прочете инструкцията за ползване на телефона и избра номера на сестра Хъзбанд.

— Сестро, аз съм.

— О, миличка. Взе ли си наградата?

— Да. Държах реч, получих плакет и ще публикуват наградената снимка във вестника.

— Леле, Новали, с тебе вече не може да се говори.

— Как е Америкъс?

— Тя е чудесна. Легна преди час и не съм я чула да гъкне.

— Знаех, че вече спи, но ми се искаше да се обадя.

— Детето се чувства добре. Не се тревожи.

— Не се тревожа.

— Кажи на Форни, че й прочетох още една глава от книгата, която той започна миналата седмица.

— Коя точно?

— Ох, не помня името й, онази от Чарлз Дикенс.

— „Дейвид Копърфийлд“ ли?

— Точно тя. А Америкъс се смее, щом чуе името „Микобър“. Казва, че Форни го казвал другояче и… ох! Децата всичко чуват.

— Будна ли е?

— Току-що влезе като малка лунатичка — мъкне одеялцето и клетия стар Сънчо. Ела тук, сладурано.

Чу как дъщеря й се намести в скута на сестрата.

— Искаш ли да говориш с мама? — подкани я тя.

— Здравей, съкровище — каза Новали.

— Мама в Мексико? — попита Америкъс.

— Да, там съм, но утре се прибирам.

— И Форни ли?

— Форни също ще си дойде. Америкъс, ти защо не си в кревата?

— Пижамата ми е мокла.

— Какво е станало? Случило ли се е нещо?

— Не. Сънчо го наплави.

— Не знаех, че играчките се напишкват.

— А-ха, напишкват се.

— Добре, сестрата ще ти смени пижамката.

Сестрата се обади:

— Кажи на мама, че днес научи нова песничка.

— Днес нова песничка.

— Така ли? Ще ми я изпееш ли?

— Глей, изглей, коледна звезда…

Новали махна на Форни и прошепна:

— Ела бързо, тя пее.

Той бързо прекоси стаята и седна на леглото до нея.

Тя обърна слушалката към него, той сложи ръката си върху нейната и така, свели глави, слушаха как пее Америкъс.

Когато свърши, Форни я похвали, а Новали я помоли да пее отново. Момиченцето обаче бе приключило представлението.

— Цункай Сънчо — каза то. — Цункай Америкъс. Започна да раздава въздушни целувки по телефона.

Новали се надвеси над слушалката и целуна въздуха на сантиметър от лицето на Форни. Той усети дъха й и за миг си помисли, че би могъл да й каже, да изрече думите… Но мигът отлетя, изчезна някъде отвъд времето и мястото.