Били Лец
Аз и дъщеря ми (14)

Четиринадесета глава

— Господин Уайткотън?

Той се обърна и присви очи, заглеждайки се в нея.

— Помните ли ме? — попита Новали, за миг изплашена, че може да я е забравил. — Вие ми дадохте…

— Една детска книжка, а ти ме снима. — Мъжът протегна ръка и се ръкува. — Помня те много добре. Обичаш люлеещи се столове.

— Знаех си, че пак ще ви срещна — изрече тя, изненадана от това, че гърлото й се стяга.

Когато той пусна ръката й, тя я остави да виси във въздуха, сякаш нямаше желание да прекъсне физическата връзка между тях.

— Сещах се за теб много пъти — каза той.

— Така ли?

— Много пъти.

— Онези неща, за които говорехте тогава… Аз мисля за тях. И помня всяка ваша дума.

— О, понякога се увличам с приказките. — Мъжът обърна ръцете си с дланите нагоре — типичен жест за човек, който признава някоя своя слабост.

— Не, бяхте прав. Онова, което казахте за времето и за имената и…

— Да, говорихме доста за имената. Знаеш ли какво? Ти не ми каза как се казваш.

— Новали. Новали Нейшън. — Подръпна жилетката си, за да се види табелката с името й. — Сега работя тук.

— Е, Новали Нейшън, твой ред е да говориш. Да ми кажеш за бебето си.

— Не сте ли чули за мен?

— Не, не съм.

Беше сигурна, че той не е от хората, които се преструват.

— Родих момиченце.

— Момиченце — кимна той. — Чудех се какво ли ще е.

— То е… просто… — Тя се разсмя, не можеше да намери думата.

— Няма по-сладко нещо от малко момиченце. — Той искаше да разбере още, но не смееше сам да попита.

— Има силно име — каза Новали.

— Радвам се да го чуя.

— Име, което ще устои на много премеждия.

— Едва ли ще й се разминат — отбеляза негърът, поклащайки глава пред неизбежността на трудностите.

— Името й е Америкъс.

Моузис гледаше, без да мига.

— Америкъс — повтори и чак тогава отмести очи, преценявайки известно време името. — Америкъс Нейшън. Става. Наистина става.

Мълчаха известно време, но без да се притесняват. Тишината бе нарушена от глас по уредбата, който молеше за касиерка в предната част на магазина.

— Това е за мен — обади се Новали.

— Утре ще работя тук. Ще правя снимки.

Тя се усмихна.

— Знам.

— Ще дойдеш, нали?

— Утре съм в почивка, но ще дойда.

— С Америкъс?

— Ще дойдем и двете.

Реджи Луис, младият рус управител, приближи щанда за услуги.

— Здрасти, Моуз. Радвам се да те видя.

— Моузис — поправи го той с равен и силен глас и взе куфарчето си от щанда. — Моузис Уайткотън.

 

 

Вечерта Новали пробва на Америкъс всичките й тоалети. Жълтият гащеризон от Дикси Мълинс, бейзболната униформа от Хенри и Леона, бялата рокля, ушита от сестрата, и шапката от госпожа Ортиз. Когато свърши, бебето беше уморено, а тя все още не бе взела никакво решение. Най-сетне Форни и господин Спрок се спряха на роклята и шапката.

На следващата сутрин Новали стана рано, за да подготви нещата. Изпра рокличката и я простря да съхне. Заши отпраната дантела на гащичките, оправи висящите конци по шапката. Лъсна малките перлени копчета на гащичките с единия край на престилката си. Най-накрая изглади старателно рокличката, като обръщаше внимание на всяка бастичка и биенце.

Изкъпа момиченцето, среса косата му на нежни вълни и стегнати букли, върза я отзад с тясна копринена панделка. Облече я бавно и внимателно, като че ли я готвеше за сцена. Искаше Америкъс да е съвършена.

Когато стигнаха в магазина, доста жени и деца вече се бяха наредили на опашка и чакаха Моузис Уайткотън да ги снима. Щандът бе отрупан с играчки, торби с пелени и празни колички. Нетърпеливи бебета плачеха в ръцете на майките си. Ядосани дребосъци се опитваха да се отскубнат от ръцете на възрастните. Малчугани в предучилищна възраст тичаха и се търкаляха като диви котета.

Моузис слагаше едно плачещо бебе в ръцете на по-голямото му братче, когато видя Новали и й се усмихна. Каза нещо на младата жена до него. След миг тя отиде на края на опашката и сложи зад Новали една табела с надпис „Фотографът ще работи отново в…“ и циферблат с подвижни стрелки, показващ един часа.

Негърът не показа нетърпение, когато едно любопитно хлапе откри заключалките на чантата му, а млада майка настояваше за поза, при която, по думите на фотографа, на снимката детето й щеше да е без глава. Новали чуваше гласа му изпод качулката. Беше равен и спокоен, макар да се караше на децата и да укоряваше родителите.

Наблюдаваше го как ги разсмива, как налага тишина… Как спокойно подготвя всяка снимка, как гласи осветлението, изменя позата, работи над изражението на обекта.

Опашката се придвижваше бавно и Америкъс се измори. Косата й полепна по лицето, шапката се смачка отстрани и изглеждаше доста странно. Роклята се измачка и нагъна, яката прогизна от лиги. Едно от перлените копчета падна и Новали още го търсеше, когато видя, че е дошъл техният ред.

— Значи това е Америкъс Нейшън — рече Моузис.

Детето го гледаше с широко отворени очи и уста. Една тънка като сребърна нишка слюнка стигаше до идеално изгладената якичка на идеално изгладената рокля. Няколко мига то стоя неподвижно, замръзнало от страх или очарование, опитвайки се да го огледа целия. Изведнъж, явно решението бе взето, на устните му се появи усмивка. Детето протегна ръчички към Моузис Уайткотън. Пръстите му се свиваха нетърпеливо.

Когато я пое от ръцете на Новали, Америкъс заигра от вълнение. Блъскаше с колене в гърдите му, махаше с ръчички. От смях едва си поемаше дъх.

— Няма по-сладко нещо от малко момиченце — рече той.

— Е, изглеждаше по-добре, преди да се опита да изяде роклята си. — Новали наплюнчи пръст и приглади смачкания ръкав. — Изглежда така, сякаш е играла с кал.

— Това няма нищо общо с онова, което е тук. С онова, което търсим.

— Какво искате да кажете?

— Ако въпросът беше да изглеждат добре, щеше да е много лесно. Изкъпи ги, облечи ги с нови дрехи и натискай копчето. Готово. Хубава снимка на бебе.

Младата майка кимна с глава — хубавата снимка определено бе последното нещо, което очакваше.

— Не, това са снимки на дрехите — добави Моузис.

Новали се изкушаваше да свали шапката от главата на Америкъс.

— Нещата не са толкова прости — продължи той. — Това дете е Америкъс Нейшън. Как ще му направим хубава снимка?

Моузис повдигна бебето, завъртя се и го сложи на масата.

— Ела насам, Новали. Докато се приготвям, я гледай да не падне.

Той смени фона, сложи светлосин. Размести лампите, измервайки резултата на всяка промяна върху кожата на Америкъс. Най-сетне покри апарата и заедно със статива го занесе зад фона.

— Този апарат прави добри снимки в студио — обясни. — Портрети, както искат да ги наричаме, но на нас това не ни трябва.

Моузис измъкна изпод масата една ожулена кожена чанта й разкопча катарамите.

— Този е мой.

Извади странен на вид фотоапарат, който по нищо не приличаше на никоните и минолтите, подреждани от Новали на щанда за електроника. Те бяха лъскави, закръглени апарати в твърди пластмасови калъфи, апарати, които се побират в една длан. За разлика от тях апаратът на Моузис изглеждаше тежък, ръбест, труден за нагласяване.

— Какъв е? — попита тя.

— „Ролей“. Най-добрият на света.

Той свали капака и под него се показаха два еднакви обектива, разположени един под друг.

— Не съм виждала такъв апарат.

— Да, малко са останали от този модел.

После Моузис натисна едно копче, горната част на апарата се отвори и издигна нагоре. Новали си спомни за пожълтели снимки в овални рамки… Мъже и жени с твърди яки, с бледи лица и тъжни усмивки.

Той държеше апарата пред себе си на нивото на кръста и гледаше надолу през визьора.

— Добре, госпожице Америкъс — изрече. — Да започваме. — Пристъпи към масата. — Сега аз ще върша цялата работа. Ти прави каквото сметнеш за нужно.

Детето сметна за нужно да хване шапката си и да я смъкне напред, скривайки половината си лице. Опита се да надникне изпод шапката. Моузис натисна копчето после завъртя една странична ръчка.

— Това е, малката — рече той, без да вдига очи. — Не крий нищо.

Продължи да снима как тя се бори с шапката, как успява да я свали и да я запрати на пода. Снима я пак, докато се навеждаше към ръба на масата с угрижено лице.

Когато Америкъс загуби интерес към падналата шапка, тя вече не чуваше щракането на апарата в ръцете на Моузис. Вниманието й се прехвърли към по-интересни неща — един косъм между пръстите й, капка слюнка на коляното й, облото й коремче, което се виждаше под къдрите на роклята.

Моузис не правеше снимките, за които си бе мислила Новали — Америкъс сред плюшени мечета, с ангелска усмивка на лицето и трапчинки на бузите. Вместо това той я снимаше, докато пръстите й се наслаждаваха на допира с пъпа, докато се чудеше на събутия си чорап и голите пръсти, на чудото, че умее да сочи с пръст.

Движенията на фотографа бяха като на балерина — той се плъзгаше, кръжеше, обръщаше. Действията му намираха равновесието, а очите му — причината за звука, който изразяваше радост от видения истински кадър, правилния ъгъл, идеалната композиция.

Апаратът, който на Новали се стори старомоден и неподатлив, изглеждаше малък и фин в ръцете на Моузис. Ръце, които се движеха по магически начин, пръсти, които сами намираха своя ритъм и разбираха кога не грешат.