Били Лец
Аз и дъщеря ми (16)

Шестнадесета глава

До дома на Уайткотън се стигаше по един разровен селски път, който от две години не бе оправян. Полето, разчистено за пасбище преди век, се простираше до малка рекичка, по чиито брегове растяха ниски дъбове и храсти.

Новали зави по чакълеста алея, засенчена от дървета, чиито листа вече жълтееха. Къщата бе достолепна двуетажна сграда с широка веранда и стълби, опасани от саксии с мушкато.

Моузис отвори входната врата, когато тя измъкваше Америкъс от столчето й в автомобила.

— Трудно ли ни откри? — попита той.

— Не, след като пресякох Стикър.

Детето хленчеше и протягаше ръце към Моузис още преди да са изкачили стълбите.

— Госпожица Америкъс! — Той я взе на ръце.

Верандата, сенчеста и хладна, бе джунгла от диви лози, алжирски бръшлян и телефончета. Няколко рибарски пръти бяха подпрени в единия ъгъл. До вестниците пред вратата имаше оставени работни ботуши.

Два тежки шезлонга бяха разположени в средата на верандата, но Новали в първия момент не забеляза, че на единия седеше дребен, съсухрен мъж.

— Новали, това е баща ми, Пурим Уайткотън.

Старецът й се усмихна с едната половина на лицето си. Другата — със затворено око и увиснала устна, се бе парализирала на последния му рожден ден, осемдесет и третия, когато се навеждал да духне свещите.

— Здравейте — рече Новали.

Лявата му ръка — неподвижна и безпомощна, с извити навътре пръсти, лежеше на скута му като някаква вехта дреболия — ненужна, но все пак твърде близка, за да бъде изхвърлена. Ръкува се със здравата си ръка — трепереща, суха и груба, бледа като наранен плод, но все пак жива. Вени и червени капиляри се преплитаха по горната страна на ръката му, а кожата му при допира беше като фина, смачкана коприна. Когато Новали я докосна, чу стихове от една поема, която бе чела.

… древен като света и по-стар от течащата в човешките вени кръв.

За миг й се стори, че чу думите, и си помисли дали не ги е изрекла на глас.

— Татко, погледни — каза Моузис. — Виж госпожица Америкъс Нейшън.

Здравото око на Пурим Уайткотън се присви, загледано в Америкъс. После се опита да каже нещо, но успя само да произнесе един глух, дълбок звук. Моузис обаче разбираше езика на баща си, знаеше какво иска и пристъпи по-близо. Старецът вдигна ръка и докосна с треперещ пръст бузата на детето. Америкъс стоя мирно, почти бездиханна, докато той не свали ръка, и тогава му се усмихна.

Рамката с мрежа изскърца и на верандата пристъпи висока жена в синя ленена рокля.

— Гледай ти. Не знаех, че гостите са дошли.

— Новали, запознай се с жена ми, Съртън — каза Моузис.

Съртън Уайткотън имаше ореол от сребърна коса и меднокафява гладка кожа, само с няколко лунички на носа. Когато се усмихваше, очите й, сиво-зелени на цвят, блестяха от светлината като стъкло, намокрено от дъжд.

Тя взе ръката на младата жена и я задържа, сякаш предавайки някакво обещание.

— Моузис ми каза много хубави неща за теб, Новали. Чак си помислих да не си героиня от приказките.

— Радвам се да се запознаем.

Тогава Съртън се обърна към Америкъс, която още бе в ръцете на съпруга й.

— Значи това е дамата, грабнала сърцето на моя мъж.

Америкъс очевидно бе щастлива да е център на вниманието.

— Не мога да си представя защо — рече Съртън. — Мога да си го обясня само с тази усмивка от тук до Сейнт Луис.

Детето скри лице в рамото на Моузис, уж засрамено.

— Да, това е усмивка, която може много — отбеляза жената.

— Каква усмивка? — попита съпругът й. — Не виждам никаква усмивка.

— Новали, Моузис предложи ли ти нещо за пиене? Имаме сайдер.

— Благодаря, но не съм жадна.

— Знам, че вие двамата искате да отидете отзад, затова няма да ви задържам с приказки и сайдер — Съртън явно говореше на Новали и Моузис, но гледаше Америкъс. — Като свършите, ще хапнем сладкиш с кафе и ще си поприказваме.

— Не я оставяй да те баламосва, Новали. Иска да се махнем, за да вземе Америкъс.

— Кой, аз? Само че не аз, а някой друг съвсем се е халосал по това бебе.

— Казвам истината и ти го знаеш.

— Моузис, дай ми детето и се махай от тук.

— Ех, мамче…

После всичко приключи. Съртън измъкна Америкъс от ръцете на Моузис. Но докато ръцете им се допираха, нещо премина през тях… Нещо тъмно и тъжно, от което той сведе очи, а тя обърна лице встрани, сякаш нямаха сили да видят мъката на другия, сякаш предаването на едно дете можеше да съкруши душите им.

Той попита:

— Съртън, добре ли…

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Всичко ще бъде наред.

— Сигурна ли сте? — разтревожи се Новали. — Тя става капризна понякога, защото сега й никнат зъби и…

— Не се тревожи — каза Съртън и се настани на шезлонга с Америкъс в скута си. — Вървете и се забавлявайте. Ние с татко Уайткотън ще се оправим с бебето.

— Няма да я глезиш, нали, майко? — Моузис се опита гласът му да звучи закачливо.

— Чак докато се скриете отзад — отвърна Съртън и му се усмихна, но в очите й се четеше болка.

„Отзад“ представляваше стара колиба от груби букови дъски на седем метра зад къщата.

— Тук съм се родил — каза Моузис. — Баща ми я построил преди повече от шейсет години.

Прозорците бяха закрити с дочени завеси, а над вратата висеше венец от класове с кратунки и сушени цветя.

— Прилича на детска къщичка.

— Това е работа на Съртън.

Предната стая изглеждаше по-голяма, отколкото Новали очакваше, макар че бе пълна с непотребни вещи — миньорски газени лампи, дървен стол на колелца, рамки от плетена върба.

— Съртън идва от време на време, проветрява. Заканва се, че ще разчисти, но…

Той пристъпи в старата кухня, сега негова лаборатория. Докато го следваше покрай купищата кутии, мярна конче люлка, мушната под перваза на прозореца.

— Моузис, вие със Съртън имате ли деца?

В къщата настъпи тишина, после мъжът се раздвижи в тъмното — запали лампа, отвори чекмедже.

— Никога не ги намирам тези ножици, когато ми трябват — рече той.

Новали опита отново.

— Попитах, дали със Съртън…

— Влизай тук и гледай как съм се уредил.

Тогава тя разбра, че бе задала неподходящ въпрос.

В прихлупената кухничка не бе останало почти нищо — един бюфет без вратички и емайлиран умивалник — захабен и безцветен. Нищо друго не напомняше, че тук са се хранили семейства, превързвали са се рани, къпали са се бебета.

Сега това бе тъмна стаичка. Работната маса се сместваше едва-едва, в ъглите бяха набутани рафтчета. Бюфетът бе пълен с шишета, кутии, буркани. Навсякъде имаше плитки ванички… и снимки. Висяха закачени на въже от единия до другия край на стаята, подирени върху книги, в чекмеджета, на купчини, в кутии и забодени по стените.

— Щом намеря проявителя, и всичко е наред — рече Моузис.

— Може ли да разгледам снимките?

— Разбира се. — Той започна да рови шишетата в един кашон на пода. — Какво ли съм направил с този фиксаж?

Новали взе тесте снимки от масата до вратата. Бяха правени на стълбите пред някаква черква и показваха чернокожи в тъмни костюми и широкополи шапки, жени в пролетни рокли с дантелени якички, деца, жумящи на слънцето, в ръцете с великденски кошнички и библии.

Взе друга купчина от рафта на стената. Бяха правени на някаква улица, която не й беше позната; уморена, прашна улица с уморени, прашни хора. На една снимка се виждаше голямо момче с намръщено лице, застанало пред игрална зала. На друга възрастна жена гледаше отегчено в прозореца на едно кафене. На трета малко момче седеше на уличен бордюр с изпоцапано лице с очи вперени в мършава котка, пренасяща през улицата умряло врабче.

— Хубави станаха.

— Какво представляват тези тук?

Показа му снимките.

— Правил съм ги в Танджиър, в западния край на щата. Преди две-три години.

Тя ги остави на мястото им и веднага взе нова купчина. Бяха по-стари, пожълтели и втвърдени от времето. Разгледа ги набързо… Бръснарница, парад, огради. Соколи, коне, залези… Стигна до последната снимка в тестето — беше черно-бяла. Пурим Уайткотън здрав и силен, стъпил на каросерията на един камион, повдигаше петдесеткилограмова бала сено. Пурим Уайткотън, с мускули, които издуваха ръкавите на мръсната риза, вени, които се преплитаха по силните му ръце. Пурим Уайткотън — остри тъмни очи, очи, които биха се опълчили и съпротивлявали, очи, които не биха се предали пред нищо друго, освен пред малкия спукан капиляр в главата, получен при навеждането над осемдесет и трите свещи на тортата.

И в този момент осъзна, че налапва въдицата… Докато Моузис й показваше какво прави, докато се вглеждаше във ваничките с кехлибарена течност, докато подканящо нашепваше на плуващите на повърхността образи, Новали го почувства осезателно…

 

 

По-късно, когато Моузис вече приключваше, тя обиколи другата стая, застана пред дървеното конче под прозореца. Беше направено от чам, със стъклени топчета за очи и въжета за грива. Новали докосна главата му и го залюля. Единственият звук, които се чу в колибата, бе равномерното му скърцане. Тогава от тъмната стаичка се обади Моузис:

— Имахме дъщеря на име Глори.

— Какво?

— Дъщеря Глори. Но я загубихме, когато беше на три.

Младата жена сложи ръка върху кончето и спря полюшването му.

— Съртън изхвърли всичко останало… — Той пусна чешмата в тъмната стаичка, за да напълни ваничката.

— Топър. Глори го наричаше Топър, като коня на Касиди. — Хлопна се някакъв шкаф. — Виждаш ли белега на главата? Между ушите?

Новали се наведе и откри вдлъбнатината.

— От предните зъби на Глори е. Падна и си разби устата.

Тя погали мястото. Беше широко точно колкото двете предни зъбчета на Америкъс, първите поникнали.

— Глори плака. Плака, защото била ухапала Топър. — Той спря чешмата, после се чу звън от метал и стъкло. — Умря през пролетта. Същата пролет. Удави се в река Стикър.

В колибата отново настана тишина.

— От тук не се вижда, но е зад хълма, под онзи орех.

Новали пристъпи към прозореца и повдигна дочените завеси.

— Аз я донесох — рече той.

Подухна ветрец, разлюля клоните на дървото и до дънера падна орех.

— Съртън ме видя, че идвам. Затича се срещу мен. Пресрещна ме точно там, до кладенеца.

Разбра, че Моузис гледа през прозорчето на тъмната стаичка към онова място до кладенеца, че отново вижда случилото се.

Тогава го видя и тя… Видя как Съртън грабва дъщеря си от ръцете му… Видя как той навежда очи, а тя обръща глава — сякаш и двамата не могат да понесат мъката в очите на другия…