Били Лец
Аз и дъщеря ми (17)

Седемнадесета глава

Новали откри фотоапарат „Ролей“ на един битпазар в Макалистър, набутан в кашон с готварски книги, спортни купи и парче памучен дюшеклък. Моузис и беше казал, че може да минат месеци, докато намери, но тя извади късмет.

Опита се да не показва, че е развълнувана, когато го видя, спомняйки си думите на сестра Хъзбанд:

„Не се издавай, ако си решила да купиш нещо, скъпа. Прави се, че не би го взела, дори да ти дават пари. Кажи им, че е мръсно, счупено… че за нищо не става. И тогава кажи колко даваш.“

Калъфът имаше вид на оцелял от войната. Каишката бе скъсана, конците стърчаха, а кожата беше нагъната по краищата.

Самият апарат нямаше толкова лош вид, но бе с петна и издран… Беше изцапан с нещо черно и лепкаво. Тя свали капака на обектива и издуха праха. Само с дъх тази работа не можеше да се свърши.

Продавачът се правеше, че не вижда Новали, докато тя разглеждаше един повреден пластмасов часовник с кукувичка.

— Апаратът е мръсен — рече тя, следвайки съвета на сестрата.

— А-ха.

— И изглежда не работи.

— Не.

— Не знам за какво би могъл да служи.

— Аз бих правил снимки.

— Колко искаш за него?

— Цената му е трийсет, но бих могъл да…

— Ще ти дам трийсет — изрече тя прибързано.

Моузис държа апарата една седмица, за да оправи блендата. Каза й, че ще му трябва време, но тя пристигаше всеки ден, надявайки се, че е готов.

Когато най-сетне й предаде апарата, той изглеждаше като нов. Беше лъскав и блестящ. Моузис беше поправил и калъфа, и каишката. Бе почистил кожата, беше я лъснал с восък и бе станала много мека.

Новали работеше в тъмната стаичка на Моузис всяка вечер, понякога дори след като семейството си легнеше. Работеше, докато очите й започнеха да парят, докато пръстите й започнеха да я болят, докато цялата замиришеше на фиксаж. По-късно, в леглото си, сънуваше как прави снимки, едни и същи снимки по няколко пъти.

Съседите идваха често и всеки път тя им показваше нови фотографии. Те хвалеха дарбата й и се гордееха с успехите й. Носеха й филмови ленти — подарък за приятелката художничка.

Молеха я да ги снима и искаха да си плащат, настояваха да каже колко взема, но тя не отстъпваше — отказваше пари. Снимаше ги и го правеше с удоволствие, снимаше техните кокер шпаньоли, наградените им сладкарски произведения, новите поражения върху колите им. Снимаше тържествата по случай рождените им дни, по случай годишнини, музикалните им продукции. Фотографира най-голямата дъщеря на семейство Ортиз в бяла рокля след първото причастие; стар фонограф „Виктрола“ за племенницата на Леона в Ню Джърси; яйце с три жълтъка; отпечатъците от ходилата на нечие правнуче; буркан зелен боб с червей вътре, за който господин Спрок се заканваше да съди производителя.

Колкото повече снимки правеше, толкова повече проявяваше и толкова повече искаше да научи за онова, което прави. Четеше фотографските списания — „Апарат и тъмна стаичка“ и „Фоторевю“. Обаждаше се във фотолаборатории в Сакраменто, Калифорния, пишеше писма до „Кодак“ в Рочестър, Ню Йорк. Задаваше на Моузис хиляди въпроси и помнеше всичко, което той й казваше.

Форни й носеше купища книги и тя четеше за Гордън Паркс и Уилям Хенри Джаксън. Разгледа работите на Доротея Ланг и Алфред Щиглиц, Ансел Адамс и Маргарет Бърк-Уайт.

Веднъж, през един от малкото свободни уикенди, замина с тойотата до Тълса и ходи на фотоизложба, първата в живота й. Обикаляше из залите и изписа страници със записки. На връщане към къщи си повтаряше на глас какво е научила. След дългите часове на подготовка, след стотиците фотографии, дни и нощи в тъмната стаичка, след въпросите за скоростта на блендата, за нюансите на цветовете и вибрациите на светлината, след какво ли още не, Новали разбра кое е най-важното при фотографиране на деца, котки, въртележки… момичета с бели рокли, старици, отпиващи чай, тържествени вечери и целувки по случай годишнини. Важното за нея бе да знае, че в момента, в който прави снимка, вижда нещо по неповторим начин, нещо, което никой друг не би могъл да види.

Една студена утрин в края на ноември Новали стана преди изгрев, навлече джинси и пуловер, грабна палтото и фотоапарата и тихо се измъкна от фургона.

Отиваше на Хребета на гърмящите змии, на двайсет километра източно от града, за да заснеме изгрева. Хребетът минаваше между две възвишения, които сестра Хъзбанд наричаше планини — Котънмаут и Даймъндбек. Тя разказваше как са получили имената си.

— Знаеш ли, скъпа, едно момче — мой познат, загина по най-ужасен начин горе на Даймъндбек. Виковете му се чуваха из целия град. Когато го докараха долу, по тялото му нямаше здраво място. Дори очите му бяха ухапани. Преброили почти петстотин ухапвания, така разправяха.

От тези истории Новали настръхваше и сънуваше кошмари. Не би и помислила да отиде там в топло време, но понеже беше студено, змиите не я притесняваха.

Спря колата на баира на Со Мил Роуд, извади фенерчето от жабката, прескочи бодливата тел, ограждаща една голяма потънала в утринна мъгла ливада.

На около половин километър на север теренът се накланяше и завършваше с малка рекичка в края на ливадата.

Новали измери дълбочината с една върбова пръчка и тръгна към насрещния бряг по камъните и падналите дънери. Най-дълбоките места не превишаваха шейсет сантиметра. Почти бе прекосила реката, когато нещо цопна във водата на сантиметри от крака й и я опръска по панталона. Насочи лъча на фенерчето към звука, но от това, което го беше предизвикало, бяха останали само вълнички.

Отсрещният бряг изведнъж ставаше стръмен. Мъглата се стопи и тя започна да се изкачва. Боровите иглици под краката и пукаха и я накараха да спре, за да се обърне назад, едва ли не очаквайки да види нещо.

Когато чу в далечината да кукурига петел, тя погледна розовеещото се небе на изток. Забърза, решена да стигне до билото преди изгрева.

Приятно й беше да чувства по бедрото си допира на неизвадения от калъфа апарат — беше го преметнала през рамо. За миг си представи, че е военен кореспондент, който се катери по хълма, за да заснеме битката в долината отвъд — помнеше сцената от един стар филм за войната.

Макар че утрото бе студено, още по средата на пътя към върха свали якето си и го върза на кръста. Не само й стана топло, но започна да се уморява, което показваше, че макар и на осемнайсет, вече започва да остарява.

Спря, за да си поеме дъх. Видя, че фенерчето повече не й трябва — вече се бе развиделило. Продължи нагоре в надпревара със слънцето.

Знаеше, че и остава още малко. Ориентираше се по ливадата долу. Когато сестра Хъзбанд говореше за тези хълмове и ги наричаше планини, Новали я дразнеше и казваше, че са просто къртичини. Тя в края на краищата бе живяла в полите на Апалачите. Знаеше какво представлява истинската планина — единственото нещо, което й липсваше от Тенеси.

Чуваше мистериозни шумове наоколо сред боровите игли и сухите листа — насекоми, полски мишки, дървесни жаби. Движеха се толкова бързо, че тя не можеше да ги види. По-силните шумове от по-далеч най-вероятно бяха от катерички и миещи се мечки. Новали обаче предпочиташе да си представя, че са сърни.

Когато излезе от гората пред върха, хребетът се виждаше ясно. Докато оглеждаше върха и се чудеше накъде да поеме, забеляза някакво движение, нещо притича — почти като нетно. Каквото и да беше, появата и изчезването му станаха толкова бързо, че не беше сигурна дали въобще е видяла нещо. Само сърцето й се разтуптя. Заразкопчава калъфа на апарата.

Тъкмо бе свалила капачката на обектива, когато го видя отново — тичаше по полянката между една скала и няколко млади борчета. Погледна надолу, за да нагласи фокуса, просто за секунда, но докато вдигне глава, съществото бе изчезнало.

Сърна, помисли си тя, макар че формата не беше точно такава. Може би койот, или дори рис — от далечината и слабата светлина не можеше да определи със сигурност.

Трябваше да вземе решение. Да остане на място, да заложи на вероятността, да направи снимки на сърната или на нещо друго, или да се откаже и да поеме към върха, за да заснеме изгрева. Не бе трудно да реши.

Огледа хребета през визьора, нагласи фокуса, намери желания ъгъл и зачака. Гледаше и чакаше, докато не го видя отново — пак тичаше. Щракна, извъртя лентата, щракна отново… Гледаше го как прекосява поляната, после пред погледа й се изправи нещо невъзможно. Толкова беше сигурна, че не е това, за което си мисли, че вдигна глава — искаше да го види с очите си, сякаш апаратът можеше да промени нещо. Погледна право напред, защото това не бе сърна, нито койот, нито миеща се мечка. Беше момче. Голо момче, което тичаше по Хребета на гърмящите змии.

В този миг първите лъчи на слънцето изскочиха иззад хълма и образуваха златен ореол. В средата му бе момчето — тичащо, голо, слабо, тъмнокожо… Името му бе Бени Гудлък. Носеше се като вятър.