Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (25)

24.
Г-н Монк и тайнственото чене

Когато се събудих на сутринта, открих, че Монк е опаковал багажа си, облякъл се е и е готов за тръгване. Той настоя да приготви закуска за Джули и мен. До последно смятах, че ще приготви купички с корнфлейкс „Чекс“, но той ме изненада, като каза, че ще приготви яйца.

— Бих искала моите да са бъркани, моля — каза Джули.

— Навярно следващия път ще поискаш и ЛСД, и трева към тях. — Монк й отправи укорителен поглед, а след това хвърли поглед към мен, сякаш искаше да каже, че тотално съм се провалила като родител.

Джули се намръщи объркано.

— Какво е ЛСД? И за какво ми е да ям трева?

— Няма значение — казах и на свой ред изгледах укорително Монк. — Е, как ще ги приготвите?

— Има само един начин — каза Монк.

Той умело счупи яйцата в ръба на тигана и жълтъците се изляха, а белтъците оформиха съвършени кръгове. Не преувеличавам — съвършени кръгове.

— Как сте се научили да правите това?

— С много практика — каза Монк. — Тайната е в движението на китката.

— Можете ли да ме научите? — попита Джули.

— Не мисля, че имаме достатъчно яйца — каза Монк.

— Колко трябват?

— Хиляда — каза Монк.

И двете с Джули го погледнахме.

— Знаете точния брой? — попитах.

— Всъщност бяха деветстотин деветдесет и три — каза Монк. — Но счупих още седем, за да бъдат четен брой.

— Разбира се — казах. — Напълно логично е.

— Може ли утре да купиш още малко яйца? — попита ме Джули.

— Няма да купя хиляда яйца — казах. — Просто ще трябва да се учиш с по две яйца на ден всяка сутрин на закуска.

— Това може да отнеме години — изхленчи тя.

— Сега имаш цел в живота — казах.

Монк препичаше малко хляб от заквасено тесто, който наряза на равни половини и ни го сервира върху отделни чинии, заедно с портокали, които бяха напълно обелени и разделени на съвършени резенчета.

Закуската беше толкова съвършена, че всъщност изглеждаше синтетична и странно неапетитна, сякаш беше цялата направена от пластмаса.

Джули нямаше такива задръжки. Тя погълна закуската си, приключвайки точно когато пристигна колата, която щеше да я откара до училище. Тя ме целуна по бузата и изтича навън.

Монк разчисти масата, а аз измих съдовете. След това останахме съвсем сами, без нищо за вършене. Без никакви убийства за разкриване. Без никакви престъпления за разследване.

— Е, какво планирате за днес? — попитах.

— Да се върна вкъщи и да се заема с чистене — каза Монк. — Голямо чистене.

— Не сте били там от няколко дни — казах. — Какво има да се чисти?

— Всеки сантиметър — каза Монк. — Цялата сграда е била обвита с платнище и напоена с отрова. Тя е смъртоносен капан. Ще има с дни да пълзим по пода на четири крака и да търкаме.

— Вие ще търкате, аз не — казах. — Договорила съм се да ви бъда асистентка, а не прислужница. Аз ще надзиравам.

— Какво значи това?

— Ще седя на дивана, четейки списание, и ще ви гледам как работите — казах. — Ако пропуснете някое местенце, ще ви кажа.

Взех чантата си и ключовете от колата. Той грабна багажа си и отидохме при колата. Госпожа Тропхамнър беше в градината си и вече се занимаваше с розите си. Спомних си, че още й дължа пари.

— Добро утро, госпожо Тропхамнър — казах. — Цветята ви изглеждат прекрасно днес.

— Ти също, скъпа — каза тя.

Поне не ми се сърдеше.

— О — каза Монк, — без малко да забравя.

— И аз — казах, и бръкнах в чантата си. Но преди да успея да й платя, на алеята за автомобили спря Стотълмейър и излезе от колата си.

Монк остави куфарите си и се приближихме да го поздравим.

— Монк, Натали — каза Стотълмейър. — Прекрасен ден, нали?

— Определено. — Удиви ме осъзнаването, че той все още беше в състояние да го оцени, като се има предвид, че за него един типичен ден криеше много грозота и смърт. — Да не би вече да се нуждаете от помощта на господин Монк за някой случай?

— Не — каза Стотълмейър. — Тъкмо се прибирах в кабинета си, и ми хрумна да се отбия, за да ви съобщя добрата новина. Брийн е в ръцете ни.

— Брийн беше в ръцете ни вчера — каза Монк.

— Вчера в ръцете ни имаше котешки косми — каза Стотълмейър. — Днес разполагаме с пръстови отпечатъци. От криминологичната лаборатория откриха отпечатъците му от вътрешната страна на една пожарникарска ръкавица. Може и да е успял да обясни наличието на котешките косми, но от това вече не може да се измъкне. Ти пак ме измъкна от ситуацията, Монк, както винаги.

— Вие също, капитане — каза Монк. — Всъщност, има нещо, което можете да направите за мен веднага.

— Да си завържа наново обувките? Да преместя колана си на друга гайка? Да си сменя регистрационния номер на колата, така че всички числа да са четни?

— Да, това би било страхотно — каза Монк. — А когато имате свободна минутка, бихте ли могли също така да арестувате госпожа Тропхамнър?

Погледнах назад към госпожа Тропхамнър, която излизаше от задния си двор с маркуча в ръка.

— Не мислите ли, че малко се престаравате, господин Монк? — възразих. — Тя падна в скута ви, без да иска.

Стотълмейър плъзна поглед покрай мен.

— Това ли е госпожа Тропхамнър? — попита той.

— Да — каза Монк.

— И тя е била в скута ти?

— Да — каза Монк.

— Може би е по-добре да арестувам теб — рече Стотълмейър.

Монк се намръщи на Стотълмейър и се приближи към госпожа Тропхамнър, която навиваше маркуча.

— Извинете, госпожо Тропхамнър — оказа Монк. Тя се обърна. — Арестувана сте за убийство.

— Убийство? — възкликнах. Всъщност госпожа Тропхамнър, Стотълмейър и аз изрекохме едновременно едно и също нещо. Прозвучахме като хор.

— Съпругът й не се намира в рибарска хижа близо до Сакраменто — каза Монк. — Заровен е в задния й двор. Затова е посадила най-ароматните рози, които е успяла да намери, и непрекъснато ги е сменяла — за да прикрие миризмата на неговия разлагащ се труп.

Знаех, че винаги излиза прав, когато става въпрос за убийство, но този път просто трябваше да греши. Госпожа Тропхамнър — убийца? Беше нелепо.

Раменете на госпожа Тропхамнър увиснаха и тя въздъхна уморено.

— Как разбрахте?

— Да не би да е вярно? — възкликнах, напълно шокирана.

Госпожа Тропхамнър кимна:

— Радвам се, че открихте. Толкова се уморих да се грижа за градината, а чувството за вина ме подлудяваше. Обичах го толкова много.

— Знам, че е така — каза Монк. — Именно затова не сте можели да приемете загубата напълно. Затова сте запазили зъбите му.

— Зъбите му? — попита Стотълмейър.

— Изкуствените му зъби — каза Монк. — Те са в устата й точно в този момент.

— Наистина ли? — Той присви очи и се втренчи в устата на госпожа Тропхамнър, но тя стисна устни и извърна глава. — Как е възможно да знаеш това, Монк?

— Когато изпълнява ролята на детегледачка, госпожа Тропхамнър обича да оставя ченето си на масата до себе си, докато гледа телевизия — каза Монк. — Имах възможност да ги разгледам. Това очевидно са мъжки изкуствени зъби. Крайните резци на горната челюст са едри и издадени напред, докато женските са по-тесни. Освен това костта на венеца при мъжете е с по-солидна извивка, а вътрешната част на изкуствените зъби…

— Добре, добре — прекъсна го Стотълмейър, който все още наблюдаваше лицето на госпожа Тропхамнър, в очакване да успее да зърне зъбите на съпруга й. — Вярвам ти. Какво те подсети?

— Цветята, които огнеборецът Джо носеше на срещата си с Натали — каза Монк. — Каза, че ги носел, за да прикрият останалата по тялото му миризма от сметището. Това ме подсети за госпожа Тропхамнър, и оттам нататък всичко си дойде на мястото.

Нужен ми беше един миг, но после и за мен всичко си дойде на мястото. Това беше преди два дни. Почувствах как цялото ми тяло се стяга от гняв. Юмруците ми се свиха. Мисля, че пръстите на краката ми също се свиха.

— Милтън ми изневеряваше след четирийсет години брак, можете ли да повярвате? — каза госпожа Тропхамнър. — Единственият улов, който е търсел в Сакраменто, са били разни фусти. Трябваше да го убия…

— Почакайте за минутка — изсъсках, прекъсвайки я на средата на изречението. Обърнах се към Монк:

— Още от сряда сте знаели, че тя е убийца, и не сте ми казани?

— Имаше много други неща, които ми отвличаха вниманието — каза отбранително Монк. — Имах да се справям с три неразкрити убийства. И двамата бяхме много заети.

— Допуснахте да оставя дъщеря си сама с това чудовище?

— Знам каква отчаяна нужда имаше от детегледачка, докато се занимавахме със случая.

— Тя е убийца! — изкрещях.

— Ами, да. Но като се изключи това, е много благонадеждна — каза Монк.

— Благонадеждна ли? — Пристъпих към него, и Монк отстъпи пет крачки назад. — Тя носи ченето на мъртвия си съпруг!

— Точно това имах предвид — каза Монк. — Тя убива само съпрузи. Един съпруг, всъщност. Още не е имала втори. И вероятно няма да има. Следователно Джули беше в безопасност.

— Но вие не сте — казах и се обърнах към Стотълмейър. — Вземете господин Монк със себе си. Махнете го от очите ми, преди аз да съм го убила и да съм го заровила в моята градина.

Докато се отдалечавах с тежки стъпки, чух Монк да казва на Стотълмейър нещо, което според всяко съдилище на земята би било напълно основателна и оправдателна причина за убийство:

— Жени — каза Монк. — Толкова са неразумни.