Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (12)

11.
Г-н Монк и подозрителната миризма

Събрахме се отново в кабинета на Стотълмейър, където той сложи букета в една голяма празна чаша и я напълни с вода. Намирането на ваза в отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско не е лесна работа.

Дишър влезе и удивено се втренчи в Монк.

— Какво става? Добре ли сте?

— Чувствам се чудесно — каза Монк.

— Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен — каза Монк. — Защо питате?

— Просто никога не съм ви виждал толкова, толкова… — Дишър търсеше подходящата дума. — Незакопчан.

— Незакопчан? — каза Монк.

Дишър посочи към яката му.

— Двете ви най-горни копчета са разкопчани.

— О, Боже мой. — Монк незабавно се изчерви от смущение и си закопча яката. — Откога съм гол? Защо не казахте нищо?

— Това бяха просто две копчета, господин Монк — казах.

— Вероятно точно в този момент мълвата вече се разнася из цялото управление! — възкликна Монк.

— Сигурен съм, че никой не е забелязал — каза Стотълмейър.

— Разхождал съм се тук полугол. Те не са слепи. — Той зарови лице в ръцете си. — Толкова се срамувам.

— Намираш се сред приятели, Монк. — Стотълмейър заобиколи бюрото си и успокоително стисна Монк за рамото. — Никой няма да каже нищо. Имаш думата ми.

Монк поразено вдигна поглед.

— Можете ли да говорите с тях от мое име?

— Разбира се — каза Стотълмейър. — С кого?

— С всички — каза Монк. — С всички полицаи в сградата.

— Добре, мога да направя това — каза Стотълмейър.

— Но може ли да изчакам, докато обсъдим как ще докажем, че Лукас Брийн е убил Естер Стовал?

— Това няма да е лесна работа — каза Дишър. — Не съществуват веществени доказателства, че е бил в къщата по време на убийството на Естер.

— Нито пък, че там е бил който и да е друг човек.

— Той го е направил — каза Монк. — Ако започнем по обратен ред, изхождайки от това твърдение, ще открием нещо.

— Той има желязно алиби. — Дишър се приближи до компютъра на Стотълмейър и натисна няколко клавиша. — Изтеглих от интернет десетки публикувани в пресата снимки, на които Брийн и съпругата му пристигат в осем вечерта и си тръгват в полунощ. Говорих с фотографите и разбрах приблизително кога са направили снимките.

— Добра работа — каза Стотълмейър.

Дишър завъртя монитора на Стотълмейър под ъгъл, за да можем да видим снимките на екрана. И наистина, на него имаше направени от различен ъгъл снимки и от различни фотографи снимки на Брийн и съпругата му по дъждобрани, сгушени под един чадър и бързащи да влязат във фоайето, за да се скрият от дъжда. Имаше и снимки, на които семейство Брийн си тръгваха в полунощ заедно с губернатора и съпругата му.

— На събирането са присъствали петстотин гости. Съмнявам се дали някой би могъл да си спомни точно всичко, което е правил през цялата вечер — каза Монк. — „Екселсиор“ разполага с десетки изходи. Могъл е да излезе от хотела и да се върне, и никой не би забелязал.

— Изтегли снимката от охранителната камера на хотела — обърна се Стотълмейър към Дишър. — Може би там има нещо. И разговаряй с някои от гостите и персонала на хотела, разбери дали някой го е забелязал да си тръгва.

— Брийн е построил „Екселсиор“. Сигурен съм, че знае как да влезе и излезе, без да го видят — каза Дишър. — Освен това фактът, че е напуснал хотела, не означава, че е отишъл в къщата на Естер и е притиснал възглавница към лицето й.

— Да правим нещата едно по едно — каза Стотълмейър.

— Добре — каза Дишър. — Е, какво общо има някакъв обирджия на влакове, умрял през хиляда деветстотин и шеста, с всичко това?

— Нищо — каза Монк. — Това има нещо общо с убийството на едно пожарникарско куче.

— Опитваш се да разкриеш извършено преди сто години убийство на куче?

— Спарки беше убит в петък вечерта — казах.

— От призрак ли? — попита Дишър.

— Чакайте малко. — Стотълмейър вдигна ръка. — Моля ви, може ли някой да ми каже какво става?

— В края на деветнайсети век Родерик Търлок и бандата му ограбвали влакове, които возели запечатани вагони, пълни със златни монети — каза Дишър.

— Служителите на агенция „Пинкертън“ най-сетне го проследили до един пансион в Сан Франциско, където бил убит в престрелка, отнасяйки тайната със себе си.

— Каква тайна? — попита Монк.

— Какво е направил с откраднатото злато — каза Дишър. — По-голямата част от него така и не била открита. Легендата твърди, че го е заровил някъде.

— Това е много интересно, но може ли да обсъждаме богатата и колоритна история на Сан Франциско някой друг път? — каза Стотълмейър. — Имаме да разкриваме убийство, а не разполагаме с каквито и да било доказателства.

— Забравяте за копчетата — каза Монк. — И за цветята.

— О, да, разбира се. Цветята. — Стотълмейър грубо измъкна цветята от огромната чаша. — Слушай, Ранди, веднага ще ги занеса на районния прокурор, докато вие с Монк отидете да арестувате Брийн.

Стотълмейър измарширува към вратата на кабинета си. Дишър остана на мястото си, несигурен как да постъпи.

— Искате от мен да… искам да кажа, трябва ли…? — Дишър погледна Монк. — Той сериозно ли говори?

— Не, не говоря сериозно. — Стотълмейър се завъртя на пети и размаха букета, докато говореше, при което няколко от венчелистчетата паднаха. — Лукас Брийн е член на Полицейската комисия, за Бога. Това, което ни трябва, е неговата ДНК да е пръсната навсякъде из мястото на престъплението, двайсет и двама свидетели, които да са го видели там с очите си, и видеозапис, на който задушава старата вещица. И тогава може би, може би, ще разполагаме с нещо, за да продължим.

Стотълмейър изблъска Дишър от пътя си, тръшна букета обратно в огромната чаша и седна зад бюрото си. Пое си дълбоко въздух, после погледна към Монк.

— Кажи ми как според теб го е направил.

— Мисля, че е излязъл от хотела, убил е Естер, подпалил е къщата й, а след това се е върнал на празненството.

— Това не е особено хитър план — каза Дишър.

— Проработил е, нали? — каза Стотълмейър. — Провери ли алибито на Лизи Дрейпър?

Дишър кимна.

— В момента във „Флакс“ правят представление, нещо от рода на „Койотът грозник“. Сто мъже са я видели как танцува по мокра тениска на бара, като наливала питиета и жонглирала с бутилки до полунощ.

Това, между другото, беше втората причина, поради която не получих работата във „Флакс“. Нито жонглирам, нито танцувам жига.

— Да предположим, че сте прав, господин Монк… — започнах, после млъкнах, когато видях укорителното му изражение. — Извинете, като знаем със сигурност, че сте прав, Брийн не би могъл да вземе колата си, не и без портиерът на хотела и пресата да го видят, че си тръгва. И не би могъл да махне на някое такси и да поеме риска някой таксиметров шофьор да го запомни. Така че как е стигнал Брийн до къщата на Естер и се е върнал?

Стотълмейър ми кимна.

— Започваш да схващаш тънкостите на тази професия, Натали.

— Сигурно е вървял пеша — каза Монк.

— Възможно ли е това? — зачудих се. — Искам да кажа, би ли могъл да направи всичко това за час, ако върви пеша?

Монк сви рамене.

— Има само един начин да открием.

 

 

Докато напускахме полицейското управление, Монк се извиняваше на всеки полицай, покрай когото минавахме, за „одевешната си голота“, вината за която приписваше на лошата ориентация, предизвикана от лекарството, което вземал заради синусите. Не че някой питаше или се интересуваше.

— Алергии — обясни им той. — Упойващите лекарства са виновни.

Отидохме с кола до „Екселсиор“, който се намираше на Монтгомъри Стрийт, на няколко пресечки североизточно от Юниън Скуеър. Макар че сградата беше относително нова, построена в последното десетилетие, изпълнението беше в стила на изящните изкуства, предпочитан от елита на Сан Франциско в началото на двайсети век. Луксозните елементи, които недвусмислено говореха за богатство, бяха там до един: величествените входове, монументалните каменни колони, изваяните балюстради и сводестите прозорци, украсени с венци от издялани листа и централни камъни с орнаменти на арките.

Неохотно оставих джипа си „Чероки“ в подземния гараж на „Екселсиор“, където е по-скъпо да паркираш колата си за един ден, отколкото да наемеш кола. Както предрече Дишър, дори при едно небрежно оглеждане открих десетки изходи от сградата, включително врати на всеки етаж на паркинговото съоръжение и сервизен изход, който извеждаше към тъмна алея.

Освен това изгледът към улицата от сервизния изход, извеждащ на алеята, беше удобно препречен от няколко големи контейнера за боклук. Ако Брийн се беше измъкнал от сградата през тази врата, можеше да е изминал цяла пресечка по алеята, преди да му се наложи да излезе на улицата, и така да е бил на безопасно разстояние от хотела и евентуални представители на пресата, събрали се отпред. Монк предположи, че е най-вероятно Брийн да е тръгнал точно по този маршрут, затова ние също тръгнахме по него. Оттам обаче можеше да е поел в какви ли не различни посоки. Монк избра да започне с най-пряката, като тръгне право нагоре по Монтгомъри.

Когато тръгнахме, беше почти тъмно, и започна да ръми. Пътят ни отведе покрай високите административни сгради на Финансовия район, от които вече се стичаха навън бизнесмени и чиновници, нетърпеливи да се впуснат стремглаво в трафика през пиковия час. Нощната смяна от бездомници пък тепърва започваше да пристига, като търсеше подслон в нишите и входовете, тършуваше в кофите за боклук и просеше пари от минувачите.

Монк не им даваше пари, но раздаваше отделни пакетчета с кърпички „Ует Уанс“ от чантата ми на всички просяци, покрай които минавахме. Те, изглежда, не оценяваха жеста — особено един тип, който спеше върху парче картон и носеше неприлягащо му, опърпано палто върху няколко ката мръсни ризи.

Когато Монк му подхвърли пакетче с мокра кърпичка, бездомникът се надигна от постелката си.

— Какво, по дяволите, се предполага, че трябва да правя с това? — запита възмутено той, като държеше отвратено кърпичката. Косата и брадата му бяха сплъстени, а кожата му — силно потъмняла и покрита с полепнала мръсотия. Миришеше на пот и кисело, все едно спеше в някой контейнер. Вонята играеше ролята на невидимо силово поле, което принуждаваше Монк да стои поне на три стъпки от него.

— Имате право — обърна се Монк към мъжа. — Не беше много обмислено от моя страна.

Монк бръкна в чантата ми, извади две шепи мокри кърпички и ги пусна в краката на мъжа.

— Една е абсолютно недостатъчна — каза Монк и забързано се отдалечи, като кихаше. Бездомникът крещеше цинизми зад нас.

Подадох на Монк книжна салфетка „Клинекс“. Монк си издуха носа, после сложи използваната книжна салфетка в херметична найлонова торбичка, която запечата и прибра в джоба си.

— Този човек спи с котки — каза Монк.

— Мисля, че това е най-малкият му проблем.

Погледнах през рамо и видях как бездомникът събра мокрите кърпички и ги сложи в джоба на палтото си. Видя ме, че го гледам и ядосано ми махна с ръка да изчезвам. Приятен ден и на теб, помислих си.

Тръгнахме на север, като следвахме Монтгомъри там, където пресичаше Кълъмбъс Авеню и се изкачваше към Телеграф Хил. Офис-сградите и ресторантите скоро отстъпиха място на луксозни и натруфени галерии и жилища. Криволичейки по страничните улици, навлязохме в застроения с жилища триъгълник от викториански домове и сгради с апартаменти, пред които имаше място с градинска площ пред тях, грубо граничещи с Кълъмбъс Авеню, Монтгомъри Стрийт и Филбърт Стрийт. Изкачването беше стръмно — не и наполовина толкова стръмно, колкото онова, което правех до Делорес парк всяка неделя, но все пак дишахме доста тежко, когато стигнахме до билото на хълма и се озовахме, за голяма моя изненада, срещу пожарната, където работеше огнеборецът Джо.

— Имате ли нещо против да се отбием да кажем „здрасти“ на Джо? — попитах. Помислих си, че досега Брийн сигурно вече щеше да има нужда от почивка, дори и да е бързал. Бяхме поне на осем или десет пресечки от „Екселсиор“, а вървяхме вече от двайсетина минути.

— Добра идея — каза Монк. Той също изглеждаше така, сякаш една почивка щеше да му се отрази добре.

Това беше също и възможност да се поизсушим. Ситният дъждец не е толкова страшен, докато не се напласти и внезапно осъзнаеш, че си мокър до кости, какъвто беше случаят и с двама ни.

Освен това в известна степен бяхме доказали, че Брийн е могъл да стигне пеша от „Екселсиор“ до дома на Естер, който се намираше само на няколко пресечки от пожарната, на половин час път.

Разбира се, всичко в пожарната блестеше. Дори екипировката, пожарникарските въжета, окачени на откритите рафтове, до едно бяха чисти, а закопчалките и циповете блестяха.

Всички пожарникари бяха в кухнята и ядяха пица. Не можех да не забележа, че кошчето, в което спеше Спарки, и пискливата му гумена играчка във форма на хот-дог още бяха там. Монк също го забеляза. Предполагам, Джо все още не беше готов да приеме, че Спарки вече го няма. Познавах това чувство. Оставих дрехите на Мич да висят в дрешника в продължение на повече от година след смъртта му. И знам, че Монк още пази възглавницата, на която е спяла жена му, в найлонова торба в дрешника си.

Когато Джо ме видя, на лицето му разцъфна широка усмивка, той скочи от мястото си и се втурна да ни посрещне. Щом стигна до мен обаче, не беше съвсем сигурен как да постъпи. Да ме целуне? Да се ръкува с мен? Накрая се прегърнахме приятелски.

— Натали, господин Монк, каква приятна изненада. Идвате тъкмо навреме да хапнете пица с нас. — Джо погледна назад към капитан Мантуут, който подаде на Монк едно парче пица, сложено върху салфетка.

— Не, благодаря — каза Монк. — Само се отбихме да ви зададем няколко въпроса.

Отново се обърках. Мислех, че само по някакво щастливо съвпадение в крайна сметка се озовахме пред пожарната.

— Капитан Мантуут, забелязали ли сте да са изчезвали хавлиени кърпи преди петък вечерта?

— Разбира се, непрекъснато изчезват — каза Мантуут. — Те са като чорапите. Знаете как е с тях, господин Монк.

— Не, не знам. — Монк изглеждаше истински озадачен.

— Всички си губят чорапите — каза Мантуут. Всички мъже около него кимнаха в знак на съгласие. Аз също. — Никога ли не сте губили чорап?

— Как бих могъл? Те са или на краката ми, или ги разнасям в коша между коша с дрехи за пране, пералното помещение и чекмеджето за чорапи — каза Монк. — Не проумявам как човек може да губи чорапи.

— Това е една от великите загадки на живота — каза Джо. — Къде отиват всичките тези чорапи?

— На същото място като нашите хавлиени кърпи — засмя се Мантуут.

— И моите бикини — добавих. Усмивката на Мантуут помръкна. Огледах се. Всички ме бяха зяпнали. — Хайде, момчета, всички си губят бельото.

Мъжете се спогледаха, поклатиха глави и ме погледнаха смутено, особено Монк и Джо.

— Знам го със сигурност — казах.

— Искам да помислите за нещо, капитане — каза Монк и ме спаси от по-нататъшно смущение, макар да съм сигурна, че не това беше причината да проговори. — В общия случай по-вероятно ли беше да забележите липсата на една-две хавлиени кърпи, след като сте се върнали от повикване за пожар?

Мантуут обмисля въпроса в продължение на минута.

— Сега като го споменавате, да, може би имате право. Но за да съм сигурен, ще трябва да си проверя записките.

— Водите си бележки за липсващите хавлиени кърпи? — попитах невярващо.

— Следя броя им само за да оправдая разходите за купуването на нови — каза Мантуут. — Трябва да се отчитам за всяка стотинка, която харча.

Имах чувството, че би го правил, независимо дали му се налага, или не. Нищо чудно, че Монк искаше да бъде пожарникар. Мантуут беше педантичен почти колкото него, което ме караше да се замислям каква ли може да е тъмната страна на Джо. Джо беше удивително точен, когато дойде да ме вземе за срещата ни. Педантично точен ли беше? Какво щеше да стане първия път, щом закъснеех да се срещна с него някъде?

Монк се обърна към Джо:

— Спарки тичаше из квартала само когато отрядът се отзоваваше на повикване за пожар, така ли?

— Да — каза Джо.

— Как така не го връзвахте?

— Спарки винаги се връщаше — каза Джо. — Не исках да ограничавам свободата му.

— Когато се връщаше — попита Монк, — на какво миришеше?

Джо изглеждаше объркан от този въпрос. Аз определено бях.

— Отвратително, миришеше на сперма. Не знам къде се навираше.

— Колко силна беше миризмата?

— Обикновено трябваше да го изкъпя веднага щом се прибере, иначе капитанът адски се сърдеше.

— Обичам в пожарната да е чисто — каза Мантуут. — Чистотата е външният израз на реда.

— Амин, братко — каза Монк, а после ми се усмихна. Виждала съм тази усмивка преди, обикновено точно преди някой да бъде арестуван и изпратен в затвора за много дълго време. — Хайде да отидем да поговорим с господин Дюма.

Последвах Монк през улицата до къщата на Грегорио Дюма и почуках на вратата. Монк стоеше точно зад мен, използвайки ме като щит, изпънал ръце, за да защити слабините си от кучешко нападение. Каква храброст.

Грегорио отвори вратата. Носеше червен смокинг, долнище на пижама, и толкова много лъскави дрънкулки, че в сравнение с него Мистър Т. Сами Дейвид младши и Либъръс изглеждат оскъдно накичени. Знам, че тези препратки към знаменитости са поостарели, но някъде между момента, в който завърших колежа и деня, когато станах майка, изостанах в културно отношение. Не искам и да си помисля до колко голяма степен не съм в течение на американската популярна култура. Тази мисъл ме кара да се чувствам така, сякаш съм се превърнала в майка си, а това е плашещо.

Както и да е, да се върнем към Грегорио. Монк попита дали Летиша е отвън зад къщата и ако е така, дали можем да влезем и да поговорим с него за малко.

Грегорио неохотно ни покани вътре. Седнахме на дивана, а той седна в един стол срещу нас. Не изглеждаше особено щастлив от присъствието ни.

— Може ли да побързаме? По телевизията дават Опасност — каза Грегорио.

— Това е онази игра, в която ти дават отговорите, а ти трябва да формулираш въпросите — каза Монк.

— Да, така е.

— О, страхотно — каза Монк. — Хайде да играем.

— Какво искате да кажете? — попита Грегорио. — Искате да гледате телевизия с мен ли?

— Да играем наша собствена игра. Аз ще ви казвам отговорите, а вие можете да ми казвате въпросите. Готов ли сте? Ето въпроса: Златото на Родерик Търлок.

Грегорио трепна, сякаш го бяха зашлевили.

— Хайде, господин Дюма — каза Монк, — дайте предположение.

Грегорио не каза нищо, но започна да се поти под бухналата си прическа. Монк имитира звука на електрически гонг.

— Времето изтече. Въпросът е: Защо копаехте тунел от къщата си до канала и от канала до пожарната? Това беше забавно, нали? Ето още един отговор: За да изтриете отпечатъците си от пода на сградата на пожарната. Можете ли да ми кажете въпроса?

Грегорио облиза устни и си избърса челото.

— Дори не се опитвате, господин Дюма — каза Монк.

— Опитвам се — рече той. — Само че не знам въпроса. Отговорът е безсмислен.

— Аз знам, аз знам — възкликнах, като вдигнах ръка и я размахах ентусиазирано.

Монк се усмихна и ме посочи:

— Да, Натали, какво е твоето предположение?

— Защо господин Дюма е откраднал хавлиените кърпи? — казах.

— Правилно! — възкликна Монк. — Копаел е тунел под пожарната, търсейки златото, всеки път, когато пожарникарите са напускали сградата. Но не е искал Спарки да лае и да привлича вниманието към него, докато копае, затова го е примамвал да излезе от пожарната, с помощта на писклива гумена играчка във формата на хот-дог. Това е любимата играчка на Спарки. На верандата на господин Дюма има една такава, съвсем същата като играчката в панера на Спарки.

Всички откъслечни факти, всички неща, които бяхме видели и чули, внезапно си дойдоха на местата и ми се изясниха. Чувството беше ободряващо, и за миг разбрах защо детективите искат да бъдат именно детективи.

— Спарки е стигнал до къщата чрез тунела и канала — казах. — Ето как е минал покрай острата като бръснач телена ограда и е забременял Летиша. И точно затова Спарки винаги се е връщан в пожарната, миришещ на сперма. Наистина е било сперма.

Грегорио се обля в пот.

— Натали печели този кръг, господин Дюма — каза Монк. — Ще трябва да отгатнете правилния въпрос към този отговор, за да останете в играта. Ето го: Петнайсет години затвор.

— За какво говорите, по дяволите? — изхриптя Грегорио.

Монк поклати глава.

— Не, съжалявам, правилният въпрос е: Каква е общата продължителност на присъдата „лишаване от свобода“ при обвинение за предявяване на фалшив иск и проява на изключително жестоко отношение към животно?

— Отнасям се с Летиша като с кралска особа! — заяви Грегорио.

— Но сте убили Спарки — казах.

— Погрешно сте схванали всичко — каза Грегорио. — Да, копаех да търся златото на Търлок, и бях в сградата на пожарната в петък вечерта, но не съм убил Спарки.

— Убедете ни казах.

— Истината е, че Летиша вече е възрастна, преминала е разцвета си. Спечели последната изложба, в която участва преди две години единствено защото похарчих двайсет хиляди долара, за да я преобразя напълно.

— Пластични операции ли са й правили? — попита Монк.

— Това ни позволи още една година участие в цикъла от кучешки изложби, но само толкова — каза Грегорио. — Съдиите имат остър поглед, а и никакви козметични операции, колкото и многобройни да са, не могат да предотвратят неизбежното повяхване на красотата. Издържахме се със златните монети, които успявах да изкопая под пожарната. Планът ми беше, щом монетите свършат, да живеем с онова, което щяхме да спечелим от пожарната по предявения от нас иск.

— Вашият фалшив иск — казах. — Използвали сте Летиша, за да държите Спарки зает, докато търсите злато.

— Разкажете ни какво всъщност се случи в петък вечерта, господин Дюма — попита Монк.

Грегорио въздъхна тежко.

— Всичко започна както обикновено. Щом пожарникарските коли тръгнаха, се промъкнах по тунела в мазето на пожарната. Чух Спарки да лае. Когато излязох от мазето обаче, не чух нищо. Затова взех две хавлиени кърпи, изтрих си краката и се качих горе да поогледам. Точно тогава видях Спарки да лежи там, а пожарникарят да си тръгва.

Изсумтях отвратено.

— Придържате се към версията си, че го е направил някой пожарникар? Смехотворно е. Защо просто не стигнете докрай и не признаете стореното?

— Защото казвам истината — рече Грегорио и очите му се наляха със сълзи. — Не бих могъл да убия Спарки.

— Защо не? — попитах с толкова сарказъм и отвращение, колкото успях да вложа в тези две думи.

— Това щеше да разбие сърцето на Летиша. — Той избърса една сълза от бузата си — А също и моето. Обичах това проклето куче.

Монк наклони глава на една страна, после на друга и сви рамене.

— Да, това звучи напълно логично.

И с тези думи Монк рязко се изправи и излезе, без дори да се сбогува. Трябваше да побързам, за да го настигна навън.

— Няма ли да му предявите обвинение? — попитах.

— Току-що го направих — каза Монк, отправяйки се в посока към „Екселсиор“.

— За кражбата на хавлиените кърпи и предявяването на фалшивия иск, да. Ами убийството на Спарки?

— Той не е убил Спарки — каза Монк.

— Тогава кой го е направил?

— Очевидно е — каза Монк. — Бил е Лукас Брийн.