Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (9)

8.
Г-н Монк оправя жилището

Джули седеше на ръба на ваната и ме наблюдаваше, докато аз стоях пред огледалото, гласях си косата и слагах малко грим за срещата си с огнебореца Джо. Вратата на банята беше затворена, затова знаех, че няма вероятност Монк да наруши усамотението ни. Джули също го знаеше.

— Няма наистина да ме оставиш сама с него, нали? — попита Джули.

— Господин Монк е много мил човек — казах.

— Странен е.

— По-странен от госпожа Тропхамнър ли? — попитах, имайки предвид жената, която обикновено я гледаше. — Господин Монк поне няма да си извади зъбите и да ги сложи в чаша, докато гледа телевизия.

— Мамо, той не ми позволяваше да си завържа връзките на обувките тази сутрин, защото двата края на връзките ми не бяха равни. А после, след като нанизах отново връзките на обувките, той ги премери, за да е сигурен, че са както трябва.

— Това е начинът му да покаже колко много е загрижен за теб.

— Това не е всичко. Настоя да ми завърже обувките, защото панделките, които направих, не били симетрични.

— Всичко ще е съвсем наред довечера, ако следваш прости правила. Не го карай да избира. Не създавай какъвто и да е безпорядък. И каквото щеш прави, само не приготвяй пуканки.

— Защо не?

— Няма две еднакви пуканки. Това го влудява.

— Божичко, как ги различава? — възкликна тя. Наскоро беше открила сарказма — идеалния начин да изразява нарастващото си раздразнение, често срещано сред всички хлапета на нейната възраст, при положение, че се налага да понася родителския авторитет.

— Той харесва „Уийт Финс“. Те са с квадратна форма. Има неотворена кутия в килера.

— Защо не мога да дойда с теб?

— Това е среща — казах.

— Кой казва, че не можеш да вземеш дъщеря си със себе си, когато отиваш на среща?

— Не си ме представяш да се самопоканя да дойда с теб, когато преспиваш у някоя приятелка, нали?

— Смяташ да преспиш с него довечера?!

— Не, разбира се, че не — казах. — Не това имах предвид. Просто исках да кажа, че понякога имам нужда от малко време за себе си. Ти би ли искала да те придружавам, когато излизаш на срещи с момчета?

— Аз не излизам на срещи с момчета — каза тя. — Ти още не ме пускаш.

— Е, добре де, ако излизаше, щеше ли да искаш и аз да съм там?

— Чудесно. — Тя въздъхна, и звукът приличаше повече на болезнен стон. — Какво се предполага да правим ние, докато ти си навън и се забавляваш?

Започнах да чистя оплесканата мивка.

— Прави каквото правиш винаги. Гледай някой филм. Чети книга. Изпращай мейли на приятелите си.

— Ами господин Монк?

Погледнах мокрите хавлиени кърпи, окачени върху корниза на завесата на душа, самобръсначката, с която си бях бръснала краката, и всичките памучни тампони на пода, които не бях успяла да метна в кошчето за боклук… и замислих зъл, пъклен план: реших да ги оставя.

— Не се тревожи за господин Монк — казах и я целунах по бузата. — Той ще е зает да започне рано с утрешния си душ.

За последен път се погледнах преценяващо в огледалото, реших, че съм направила всичко, което би могло да се постигне без скъпи козметични операции, и излязох от банята. Бях разчела идеално времето си, защото огнеборецът Джо вече чукаше на вратата.

Монк я отвори, държейки носна кърпа — навярно в случай, че някой, заразен с бубонна чума, беше докоснал дръжката, докато не гледахме.

Огнеборецът Джо изглеждаше точно толкова добре в късо кожено пристегнато с колан яке, риза с висока яка и кафяви панталони от рипсено кадифе, колкото и в униформа. Предположих, че изглежда добре във всякакво облекло. Държеше хубав букет от рози, карамфили и грамофончета в едната си ръка и малка луксозна кутийка за подарък в другата.

— Съвсем точен сте. — Монк почука по часовника си. — До секундата. Това е много впечатляващо.

— Господин Монк? — възкликна Джо и челото му се сбърчи смутено. — Нямах представа, че двамата с Натали сте…

— Не сме — намесих се. — Господин Монк отседна при нас, докато дезинфекцират сградата, в която живее. Изглеждаш страхотно, между другото. Не че съм го забелязала впоследствие. Искам да кажа, забелязах го веднага, което не означава…

— Мамо — каза Джули. Тя знае, че имам навика да бръщолевя безсмислици, когато съм нервна, и прави всичко по силите си, за да ме спре, главно за да спаси по-скоро себе си, отколкото мен, от неловко положение.

— Тези са за теб — каза Джо, като подаде цветята на мен, а луксозната кутийка — на Джули.

— За какво е това? — попита Джули.

— Отвори го и виж — каза той.

Джули леко ахна, когато видя какво има в кутията. Извади малка червена значка, подобна на онази, която капитан Мантуут даде на Монк, само че на тази имаше емблема във формата на кокал.

— Това е пожарникарската значка на Спарки — каза Джули. — Не мога да я приема.

— Искам да ти я подаря — каза Джо. — Задето обичаше Спарки толкова много, че нае най-добрия детектив в Сан Франциско да открие убиеца му.

Нямаше значение какво можеше да каже или да направи Джо по време на срещата: той вече ме беше спечелил. А също и Джули. Тя го прегърна.

— Мама каза, че мога да дойда с вас.

— Не, не съм — казах бързо, преди Джо да успее да отговори. — Оставаш тук с господин Монк.

— Ще бъде забавно — каза Монк. — Можем да играем с конструктор „Лего“.

— Аз съм на дванайсет — възмутено заяви Джули. — Нямам никакви конструктори „Лего“.

— В такъв случай, добре, че донесох моя — каза Монк.

— Играете с конструктори „Лего“? — възкликна удивено Джули.

— Шегуваш ли се? Аз съм страхотен в сглобяването на „Лего“. Много запален строител съм.

Джули ме погледна умолително, сякаш я оставях да я разкъса глутница вълци.

— Мамо, моля те. Този човек има конструктори „Лего“.

— Положението може да стане доста оживено — каза Монк. — Но ще започнем с някои прости конструкции, преди да увеличим вълнението.

— Не я подлагайте на твърде голямо вълнение — казах на Монк. — Утре е на училище.

Целунах Джули и измъкнах Джо от къщата възможно най-бързо.

 

 

В тази история не се говори за мен и любовния ми живот: в тази история става дума за Ейдриън Монк и за това как той разкри две озадачаващи убийства, затова няма да ви отегчавам с много подробности относно срещата си с огнебореца Джо. О, кого ли баламосвам? Това си е моята книга и ще говоря за каквото си искам. Ако не ви харесва, прелистете няколко страници напред.

На първа среща някои мъже се опитват да ви впечатлят, като ви заведат или в изискан ресторант, или в моден такъв, или пък на някакво изобретателно пътуване. Според мен обаче основната цел на една среща е да запознаеш човека с истинското си „аз“, с това, какво има значение за теб, и какъв е подходът ти към живота. Предполагам, че в известен смисъл разбираш това, когато един мъж се опита да те изуми с екстравагантност или остроумие. Той ми казва, че не е човекът за мен.

Джо ме заведе в любимия си ресторант в Китайския квартал — семеен ресторант с десет маси, на чиято витрина висяха мъртви патици като примамка да влезете и да опитате менюто. Монк би избягал оттам с писъци.

Там всички познаваха Джо, затова почти имах чувството, че отивам на вечеря със семейството му. Храната беше добра, и беше евтина. Друга жена може би щеше да си тръгне с впечатлението, че Джо е скъперник. Не и аз. Това ми показа, че Джо е уверен, сговорчив човек, който се харесва на останалите и е доволен от живота си. Освен това, като самотна майка с ограничен доход, винаги търся ресторанти с цени, които мога да си позволя. Това ми подсказа също и че той е стабилен и надежден — мъж, който бяга от връзки и задължения, не посещава един и същи ресторант в продължение на години и не се сприятелява с персонала.

Говорихме за обичайните неща, които се разискват на първа среща. Разказахме си един на друг съкратени версии на житейските ни истории. Опитах се да разкажа моята, без да се съсредоточавам прекалено върху смъртта на Мич, за да не потисна себе си или Джо. Научих, че е израснал в Бъркли, че баща му е поет, а майка му — служителка в парк, и че никога не се е женил.

После разговорът се насочи към огнеборството. Той разказа няколко вълнуващи истории за пожари и колоритната история на пожарната, в която работеше. Тя беше построена след земетресението през 1906-та, на мястото на къща с мебелирани стаи под наем, която била последното скривалище на разбойника Родерик Търлок — прочутия влаков обирджия, който обърквал служителите на детективска агенция „Пинкертън“ с дръзките си кражби на злато.

В разговора относно пожарната, разбира се, изникна въпросът за разследването на смъртта на Спарки. Осведомих Джо какво сме научили: как Грегорио Дюма твърдеше, че в нощта на убийството на Спарки е видял някакъв пожарникар да излиза от сградата на пожарната половин час след като останалата част от отряда била заминала да потушава пожара в къщата на Естер Стовал.

Джо каза, че Грегорио сигурно лъже, тъй като всички дежурни по това време пожарникари присъствали на мястото на събитието. Никой не бил останал в сградата на пожарната, нито пък бил изпратен обратно там по-късно, по каквато и да е причина.

Разбрах, че разговорите за Спарки го сломяват, затова му разказах няколко истории за Монк, който ме удивява, защото може да разплете дори най-озадачаващите и сложни загадки относно убийствата, но се бои да влезе в телефонна кабина.

Излязохме от ресторанта и известно време се разхождахме безцелно из Китайския квартал, после се отбихме в една книжарница от веригата „Сети Лайте“ на ъгъла на Бродуей и Кълъмбъс Авеню да поразгледаме. Харесваше ми, че можем взаимно да се наслаждаваме на компанията си дори без да казваме нищо, като просто стояхме един до друг и разглеждахме книги.

Часовникът показваше почти полунощ, когато той ме откара вкъщи. Бяхме само на няколко пресечки, когато той спря в парка Делорес, на ъгъла на Чърч Стрийт и Двадесета улица. Нощно време паркът беше страховито място, пълно със скитници и дилъри на дрога.

— Защо спираме? — попитах.

— Бих искал да засвидетелствам почитта си — каза Джо.

Той спря, излезе от колата и се приближи до един пожарен кран, боядисан в златисто. Излязох и отидох при него, като се оглеждах, за да се уверя, че към нас не гледат никакви убийци, изнасилвачи или наркомани.

— Какво правим тук? — попитах.

— Това е малкият пожарен кран, спасил Сан Франциско след земетресението през хиляда деветстотин и шеста — каза той, като се взираше замислено в него.

Хвърлих поглед към пожарния кран. Никога не ми е правил впечатление като нещо специално, макар че със сигурност съм го забелязвала през годините, обикновено когато го е препикавало някое куче.

— Този ли? — попитах. — Изглежда толкова отдалечен от търговската част на града.

— Земетресението изкъртило всички останали пожарни кранове. Именно водата от този обаче накрая укротила огнения ад. Всяка година след това, в пет сутринта на осемнайсети април, оцелели от земетресението идвали тук и нанасяли върху него нов слой златиста боя. Някои още го правят, но най-вече от членовете на Пожарникарското общество „Свети Франциск“ зависи да продължат традицията. Пропуснах последните две годишнини.

Помислих си, че може би ще отдаде чест на пожарния кран или нещо от този род: той обаче само му кимна и се върнахме в колата. Зачудих се дали всички пожарникари са така добре запознати с фолклора й легендите на огнеборците от Сан Франциско, както Джо.

След около две минути той ме отведе от парка до прага на къщата ми, и ме придружи до вратата. Исках да избегна каквито и да било неловки моменти, затова поех инициативата и приятелски го целунах по устните.

— Прекарах страхотно — казах. — Наистина невероятна вечер.

— Аз също — отвърна Джо. — Надявам се, че можем скоро пак да го направим.

Нямах намерение да размотавам нито него, нито себе си.

— Кога е следващият ти свободен ден?

Той ми се усмихна широко.

— В сряда.

— Значи се разбрахме — казах. — По същото време?

— По същото време. — Той ме целуна, малко по-приятелски, отколкото го бях целунала аз.

Отключих вратата и влязох. Мигновено застинах. Нещо не беше наред. Искам да кажа, определено бях в своята къща — това бяха моите вещи, — но имаше нещо, което не беше наред. Нещо неизправно. Странно. Все едно бях прекрачила прага на алтернативна вселена. Чувствах се, сякаш стоях не в къщата си, а в някаква блестящо направена възстановка, като филмов декор.

Примигнах силно и отново се огледах. Какво беше това, което ми създаваше усещането, че се намирам в друго измерение?

От кухнята излезе Монк с чаша мляко в ръка.

— Добре ли изкара на срещата?

— Той е много мил човек — казах.

Разказах на Монк историята за пожарната и влаковия обирджия и причините, поради които Джо смяташе, че Грегорио Дюма лъже, че е видял пожарникар в сградата на пожарната. За момент Монк обмисляше всичко това, като разкършваше онзи несъществуващ шип във врата си.

— Как изкарахте вечерта двамата с Джули? — попитах.

— Известно време се занимавахме с конструктора „Лего“.

Монк посочи към кухнята. Плъзнах поглед покрай него и видях масивен и сложно построен замък от елементи на „Лего“, който завършваше с подвижен мост, кулички и крепостен ров, издигнат върху масата ни. На мен щеше да ми е нужна цяла година да го построя.

— Тя има усет — гордо каза той.

— Наистина ли?

— Не обичам да говоря празни приказки.

— Е, какво правихте през останалата част от вечерта? — попитах, все още чувствайки се несигурна и нестабилна.

Монк сви рамене.

— Пооправих малко.

Значи това беше.

Огледах се отново из стаята и видях онова, което само бях регистрирала подсъзнателно преди. Монк беше направил точно каквото каза. Буквално беше изправил мястото. Сигурно беше измерил с линеал и нивелир всичко в къщата. Всичките ми вещи още си бяха там, само че бяха натъкмени. Изравнени. Мебелите бяха поставени в центъра и местата им бяха разменени, така че всяка отстоеше на равно разстояние от останалите. Всички картини по стените бяха окачени по нов начин, така че празните пространства между тях да са еднакви. Дребните украшения и рамкираните фотографии по масите и полиците бяха групирани по височина и форма и поставени на равни разстояния едни от други. Списанията бяха подредени по заглавия и струпани на купчина в хронологичен ред. Беше преподредил книгите ми по азбучен ред, по големина и, както можех да се досетя от всичко, което знаех за него, по дата на издаване.

Всекидневната — а, предполагах, и цялата къща — беше чиста, подредена и напълно стерилна. Приличаше на идеален дом. Мразех я.

— Господин Монк, всичко тук е изравнено, центрирано и идеално подредено.

— Благодаря. — Той засия от гордост, което само ме раздразни и разгневи още повече.

— Не, това е погрешно. Нима не разбирате? Отнели сте на къщата ми цялата индивидуалност и очарование.

— Всичко си е още тук — каза Монк. — С изключение на мръсотията, праха, и половин печен сандвич със сирене, който намерих под дивана.

— Но вече няма безпорядък — казах. — Изглежда, сякаш тук живеят роботи.

— И това е лошо, така ли?

— Тук живеят хора, господин Монк. Осем години брак, дванайсет години откакто съм майка, аз и дъщеря ми, с която живеем заедно — всичко това оставя някаква следа. Харесва ми тази следа. Тя ме утешава. Тя се състои от хаотично сложените снимки на полицата, наполовина прочетената книга, оставена незатворена на някое кресло, и, да, дори от забравения печен сандвич със сирене. Безпорядък и хаос — това са признаци на живот. Това е животът.

— Не и моят — каза той.

В тези две думи се съдържаше безкрайна тъга, която ме накара да изпитам физическа болка и, за миг, да забравя собственото си раздразнение и да помисля за неговото.

Животът на Монк представляваше постоянен стремеж към ред. Сигурна съм, че именно затова е станал детектив и е толкова добър в разкриването на убийства. Той забелязва всички неща, които не си пасват както трябва, и ги поставя на правилните им места, като по този начин създава разрешението. И възстановява реда.

Единствената загадка, която не е успял да разреши, е тази, която е в сърцевината на личния му проблем.

Убийството на съпругата му.

Всичко останало, което правеше — например да организира подреждането на къщата ми или да се уверява, че връзките за обувки на дъщеря ми са с еднаква дължина — беше жалък заместител на идеалния ред, който беше изгубил заедно с Труди. Това никога не можеше да бъде възстановено.

Аз обаче не можех да му кажа всичко това. Вместо това взех ръката му в своята.

— Животът ви е много по-объркан, отколкото си мислите. Аз съм много неподредена, а аз съм част от него, нали?

— Ти и Джули — каза Монк. — И аз съм щастлив, че сте част от него.

— Аз също, господин Монк.

— Всъщност, доста съм се поотпуснал.

— Така ли?

— Невинаги съм бил сговорчивият човек, когато познаваш днес — каза Монк. — Имаше време, когато бях много раздразнителен.

— Не мога да си го представя. — Стиснах ръката му и я пуснах. — Моля ви, не оправяйте повече къщата ми.

Той кимна.

— Лека нощ, господин Монк.

— Лека нощ, Натали.

Отидох в стаята си. Едва след като си легнах и бях почти заспала, осъзнах, че го бях държала за ръката, а той не беше поискал кърпичка. Дори и да си беше дезинфекцирал ръцете по-късно, поне не го стори пред мен. Това сигурно означаваше нещо, и каквото и да беше, бях сигурна, че е нещо добро.